РЕШЕНИЕ
Гр. София, 14.09.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО –
въззивни състави, IV б състав, в публично заседание на седемнадесети март две хиляди
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Станимира Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Райна Мартинова
мл.с Божидар Стаевски
при секретаря Йорданка Петрова разгледа докладваното от с ъ д и я Мартинова гражданско дело № 4240 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 180275/19.08.2020
г. по гр. д. № 21048/2019 г. по описа на СРС, 167 състав са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „К.“ ЕАД срещу М.И.К. искове с
правно основание чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД за признаване за
установено, че М.И.К. дължи на „К.“ ЕАД следните суми: 600 лева – главница по
договор за потребителски кредит № 600997/25.01.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане на
вземането, 74,22 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 26.01.2016 г. до 20.07.2016 г., 220,41 лева – неустойка за забава за
периода от 21.02.2016 – 27.06.2018 г. и 62,34 лева – административни разноски,
за които суми е издадена заповед за изпълнение от 25.07.2018 г. по ч.гр.д. №
45109/2018 г. по описа на СРС, 167 състав, поради осъществено в хода на процеса
плащане от ответника.
Против решението в
частта, с която претенцията е отхвърлена за горницата над сумата от 57,83 лева
до предявения размер от 600 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 600997/25.01.2016 г., е постъпила въззивна жалба вх. №
25130876/21.09.2020 г. (пощенско клеймо от 18.09.2020 г.), подадена от „К.“ ЕАД,
в която са изложени съображения за неправилност на постановеното решение.
Поддържа, че съдът неправилно е приел, че с извършеното в хода на
производството плащане е погасено изцяло задължението на ответника. Твърди, че
след образуване на настоящото производство, страните са сключили споразумение,
с което ответникът е признал задълженията си по договора, като е уговорено да
ги погаси на 6 вноски, всяка от които в размер на 250 лева. Ответникът платил 4
вноски. Поддържа, че в сключеното споразумение не бил уговорен друг ред за
погасяване на задълженията, като приложение намирала разпоредбата на чл. 76,
ал. 2 от ЗЗД – разноски, лихви и главница. Към настоящия момент непогасената
главница била 542,17 лева. Моли решението да бъде отменено в частта, с която
предявеният иск за установяване на дължимост на главницата за сумата над 57,83
лева до предявения размер от 600 лева (или за сумата от 542,17 лева).
Претендира направените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия М.И.К.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА
СТРАНА следното:
Производството
по гр.д. № 21048/2019 г. по описа на СРС, 167 състав е образувано по искова
молба, подадена от „„К.“ ЕАД против М.И.К., с която са предявени искове с
правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал.1 във връзка с чл. 240
от Закона за задълженията и договорите, във връзка с чл. 9 от Закона за
потребителския кредит и чл. 92 от Закона за задълженията и договорите.
Ищецът
твърди, че на 25.01.2016 г. М.И. К.кандидатствал за отпускане на потребителски
кредит. По подаденото заявление бил даден идентификационен номер600997. След
запознаване с предоставената му на и-мейл информация ответникът заявил съгласието
си да бъде обвързан договор за кредит при общи условия. Сключен бил договор за
потребителски кредит № 600997/25.01.2016 г. във формата на електронен документ,
по силата на който на М.И.К. е предоставен кредит в размер на 600 лева. Сумата
била изцяло усвоена на 26.01.2016 г. Ответникът поел задължение да върне
предоставената сума на месечни 6 месечни вноски, всяка от които в размер на
112,37 лева, съобразно погасителен план. Не постъпило нито едно плащане, поради
което ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение и тя била
издадена по ч.гр.д. №
45109/2018 г. по описа на СРС, 167 състав, като било разпоредено на
дръжника да заплати 600 лева – главница по договор за потребителски кредит №
600997/25.01.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението до окончателното плащане на вземането, 74,22 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 26.01.2016 г. до
20.07.2016 г., 220,41 лева – неустойка за забава за периода от 21.02.2016 –
27.06.2018 г. и 62,34 лева – административни разноски. В срок постъпило
възражение от длъжника. Моли да бъде
признато за установено, че М.И.К. дължи на „К.“ ЕАД сумите, за които е издадена
заповед за изпълнение, като претендира и направените по делото разноски.
В срока
по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника М.И.К..
Към първоинстанционното производство е
приложено гр.д. № 45109/2018 г. по описа на СРС, 167 състав. По заявление от 09.07.2018
г., подадено от „К.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 25.07.2018 г., с която е разпоредено на М.И.К. да заплати на заявителя
сумата от 600 лева – главница по договор за потребителски кредит №
600997/25.01.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 09.07.2018 до
окончателното плащане на вземането, 74,22 лева, представляваща договорна в
лихва за периода от 26.01.2016 г. до 20.07.2016 г., 220,41 лева – наказателна
лихва за периода от 21.02.2016 – 27.06.2018 г. и 62,34 лева – административни
разноски и направените по делото разноски. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е указано да предяви иск за установяване на съществуване на
вземането си. В изпълнение на указанията заявителят е предявил иск в
законоустановения срок.
В
първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, от които се
установява следното:
На 25.01.2016
г. между „К.“ ЕАД и М.И.К. е сключен договор за потребителски кредит №
600997/25.01.2016 г., по силата на който на кредитополучателя е предоставен
кредит в размер на 600 лева. Кредитополучателят е поел задължение за върне
предоставената сума на 6 погасителни вноски, всяка от които в размер на 112,37
лева в срок от 6 месеца. Уговорено е, че лихвеният процент на кредита е в
размер на 41,24 %, а годишния процент на разходите е 50%.
На
02.12.2019 г. е сключено споразумение между „К.“ ЕАД и М.И.К. по договор за
потребителски кредит № 600997/25.01.2016 г., с което М.И.К. признава по
основание и размер задължението си в общ размер на 1542,17 лева - 600 лева –
главница по договор за потребителски кредит № 600997/25.01.2016 г, 74,22 лева,
представляваща договорна, 220,41 лева – наказателна лихва и 62,34 лева –
административни разноски и разноски в заповедното производство по гр.д. №
45109/2018 г. по описа на СРС, 167 състав и по гр.д. № 21048/2019 г. по описа
на СРС, 167 състав. Страните са уговорили, че длъжникът ще погаси дължимите
суми на 6 месечни вноски от по 250 лева
и една вноска от 42,17 лева. Не е спорно между страните, че М.И.К. е платил 4
вноски от по 250 лева или общо 1000 лева.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените с въззивните жалби доводи за неправилност на обжалваното
решение, настоящият съдебен състав намира следното:
Предмет на производството пред
първоинстанционния съд е иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 79,
ал. 1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл. 9, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит, чл. 430 от Търговския закон във връзка с чл.
240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите - за установяване на
съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
и сл. от ГПК по гр.д. № 45109/2018 г. по описа на СРС, 167 състав.
Основателността на предявения иск
е поставена в зависимост от това по делото да се установи, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение, в съдържанието на което е включено задължение за ответника да заплати
исковата сума за главница в размер на 600 лева, от която се твърди, че е
останала неплатена част от 542,17 лева.
При преценка съдържанието на
сключения между страните договор, настоящият съдебен състав намира, че същият
разкрива признаците на договор за потребителски кредит, по смисъла на чл. 9,
ал. 1 от Закона за потребителския кредит, в сила от 12.05.2010 г. По силата на
този договор кредиторът под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Една от формите за предоставяне на
потребителски кредит е предоставяне на заем и такъв е предмета на процесния
договор. По силата на този договор ищецът е поел задължение да предостави на
ответника определена парична сума срещу задължението на последния да я върне,
като размера, начина и сроковете за връщане на сумата са уговорени с
подписването на погасителен план.
Преценката на съществуването на
договорно правоотношение между страните е свързана и със задължението на съда
служебно да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на
правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства
(Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС)
Установява се от събраните по
делото доказателства, че на 25.01.2016 г. между „К.“ ЕАД и М.И.К. е сключен
договор за потребителски кредит. Установява се, че сумата от 600 лева е усвоена
от кредитополучателя на 26.01.2016 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 22
от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Настоящият съдебен състав приема, че
процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на императивните
изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК. Посочени са
датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи
данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който
потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният лихвен
процент по кредита, условия за издължаване на кредита - брой и размер на
погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на
договора за кредит – доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за
издължаване на последната вноска – 20.07.2016 г., че са дължими 6 месечни
вноски. Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва
да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички лихвени проценти. Така поставените
нормативни изисквания са свързани с възможността за промяна на уговорения
първоначално лихвен процент. В случая такъв е уговорен като постоянен, а не
променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размера на същия, което е
сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и не
важи изискването за посочване на методиката за определянето му. В съответствие
с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е инкорпориран погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, каквото е законовото изискване при договори за кредит с
фиксиран лихвен процент. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е
необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни
лихвени проценти за целите на погасяването.
Процесният договор, обаче, не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския
кредит, според който следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора
за кредит ГПР е посочен във фиксиран размер – 50 %, но липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при
формирането му. Такава конкретизация липсва и в общите условия, към които
препраща договора. Според чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на това и
разпоредбата на чл.22 от Закона за потребителския кредит договор за
потребителски кредит № 600997/25.01.2016 г. се явява недействителен и
предявеният иск се явява неоснователен само на това основание.
В разпоредбата на чл. 23 от Закона за
потребителския кредит е предвидено, че когато договорът бъде обявен за
недействителен потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви и други разходи по кредита, но
посочената разпоредба не означава, че предявеният иск за главница следва да
бъде уважен в това производство, доколкото, посочената разпоредба насочва към
претенция за извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, какъвто иск
не е предявен в настоящото производство.
Следователно
и въз основа на изложеното, предявеният иск се явява неоснователен, макар и на
различни от посочените в обжалваното решение основания.
Въззивният
съд като обсъди доводите, изложени в частна жалба вх. № 25132526/24.08.2021 г.,
подадена от адв. К.Б.намира следното:
Воден от горното,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 180275/19.08.2020
г. по гр. д. № 21048/2019 г. по
описа на СРС, 167 състав в обжалваната част.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.