РЕШЕНИЕ
гр. София,26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-"Д"
въззивен състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я:
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при участието на секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева гр. д. № 11317 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 155631 от 21.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 28482/2019 г. по описа на СРС, ГО, 151 с-в е признато
за установено по предявените от Б.Е.К., EГH ********** срещу „Б.Е.“ ООД, ЕИК *****,
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответното дружество сумите от 381,49 лв. –
главница за неизпълнение на договорно задължение за заплащане в 15-дневен срок
от издаване на фактурата за ползването на далекосъобщителни услуги в периода
14.06.2007 г. - 14.08.2007 г., предоставени по договор № Ц0289369 от 16.08.2006
г. и 65 лв. разноски в производството, за които суми е бил издаден изпълнителен
лист от 10.01.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 49440/2009 г. по описа на СРС, 60 с-в и е било образувано
изпълнително дело № 751/2019 г. по описа на ЧСИ В.М.с рег. № 860 от КЧСИ. Наред
с това Софийски районен съд е оставил без разглеждане горепосочените ищцови
претенции, насочени спрямо евентуалния ответник в първоинстанционното
производство – „А1 България“ ЕАД, доколкото не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за тяхното разглеждане и главните искове срещу
предпочитания ответник са уважени. С решението ответникът „Б.Е.“ ООД е осъден
да заплати на ищеца Б.Е.К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 550 лв. – разноски по делото.
Срещу постановеното първоинстанционно решение
е депозирана въззивна жалба от ответника „Б.Е.“ ООД, чрез пълномощника по
делото адв. В.В. от САК, с която се обжалва изцяло решението като неправилно и
незаконосъобразно, постановено в неправилно приложение на материалния закон и
несъобразяване с практиката на ВКС. Навеждат се доводи, че съгласно
задължителните разяснения на ППВС № 3/18.11.1980 г., погасителната давност не
тече, докато трае изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Поддържа се, че въпреки обявяването за изгубило сила на посоченото
постановление с последващото ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, новото
тълкуване следва да има действие занапред, а не обратно такова, като се
позовава на Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2018 г., ІV г. о.
Съгласно посоченото решение, извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г., поражда
действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение
се прилага от тази дата. В тази връзка се излага, че съгласно цитираната
практика на ВКС по процесното изпълнително дело до момента на постановяване на
ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК давност, докато трае изпълнителния процес, не
тече, защото до този момент е било приложимо ППВС № 3/18.11.1980 г. Сочи се, че
съгласно цитираното решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2018 г., ІV
г. о., погасителна давност за вземането в хода на образуваното изпълнително производство
може да започне да тече едва от момента на постановяване на ТР № 2/26.02.2015
г. на ОСГТК, доколкото тълкувателно решение, отменящо дадени предходни
задължителни разяснения по прилагането на закона има действие занапред, а не
обратно такова, както правилно е приел в мотивите първоинстанционния съд.
Счита, че мотивите на районния съд са принципно съответни със закона и цитираната
тълкувателна практика, но въпреки това, предявеният отрицателен установителен
иск по чл. 439 ГПК
е бил уважен.
Излага се, че в настоящия случай, в мотивите
на решението, районният съд е приел, че на 25.06.2015 г. - денят преди
постановяването на ТР № 2/2012 г. на ОСГТК, вземането не е било погасено по
давност, а на 26.06.2015 г., че вземането е погасено по давност. Поддържа, че
за периода от постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. до приключване на съдебното
дирене пред първоинстанционния съд не е изтекла погасителна давност, за да се
приеме, че вземането спрямо ищцата е било погасено по давност, поради което
предявеният иск се явява неоснователен на това самостоятелно основание и следва
да бъде отхвърлен. Поради изложеното, моли съда да отмени изцяло обжалваното
решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.
Евентуалният ответник „А 1 Б.“ ЕАД е призован
за открито съдебно заседание, като доколкото не се е присъединил към въззивната
жалба на „Б.Е.“ ООД, а и не е подал нарочна въззивна жалба, с който да оспорва
първоинстанционния акт, същият е заличен от списъците за призоваване и по
отношение него решението е влязло в сила.
Въззиваемата страна Б.Е.К., чрез адв. Л.Л. от
САК, депозира писмен отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК. В същия са изложени мотиви за неоснователност на въззивната жалба –
постановеният първоинстанционен акт в обжаланата част бил законосъобразно
постановен. Счита, че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г., поражда действие
от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.,
постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от
тази именно дата и то само по отношение на висящи към този момент изпълнителни
производства, но не и към онези, които са приключили преди това. Пледира, че от
влизането в сила на заповедта за изпълнение е започнала да тече нова давност,
която не е прекъсната с издаването на изпълнителен лист, поради това на
съответната дата през 2012 година е изтекла давността за вземането за главница,
а на основание чл. 119 от ЗЗД на тази дата е погасено и в задължението за
законна лихва. Счита, че съответно през 2014 година се е погасило и вземането
за разноски, вписано в изпълнителния лист.
Поддържа, че образуването на изпълнителното дело е чак през 2019 година,
в който момент вземанията по изпълнителни лист отдавна били погасени по
давност. Предвид изложените аргументи, молбата до въззивния съд е да потвърди
обжалваното решение в атакуваната част и да присъди сторените разноски в
производството.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
отрицателни установителни искове от Б.Е.К. срещу „Б.Е.“ ООД, а в условията на
евентуалност и срещу „А 1 Б.“ ЕАД, с правно основание чл. 439 ГПК
за установяване недължимостта на сумите от 381,49 - главница за неизпълнение на
договорно задължение за ползването на далекосъобщителни услуги и 65 лв.
разноски в производството, за които суми е бил издаден изпълнителен лист от
10.01.2011 г.
Безспорно е във въззивното производство, че
на 10.01.2009 г. в полза на "Мобилтел" ЕАД е издаден изпълнителен
лист срещу Б.Е.К., EГH ********** въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 49440/2009 г. на СРС, ГО, 60 с-в за процесните суми.
Въз основа на издадения изпълнителен лист, кредиторът
е подал на молба на 29.03.2019 г. за образуване на изпълнително производство,
във връзка с което е било образувано изп. дело № 20198600400751 на ЧСИ В.М., с
рег. № 860 в КЧСИ.
Безспорно е между страните, че със заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК,
ищецът е осъден по ч. гр. д. № 49440/2009 г. на СРС, 60 с-в за сумата от 381,49
лв. главница, ведно със законна лихва от 05.11.2009 г. до изплащане на
вземането и сумата от 65 лв. разноски по делото, за събирането на които е било
образувано изп. д. № 751/2019 г. на ЧСИ В.М., както и че вземането по този
изпълнителен лист е било цедирано на "С. Г. Груп " ООД с договор за цесия
от 21.12.2017 г. и на "Б.Е. " ООД с последващ договор за цесия от
13.12.2018 г.
По делото липсват данни ищцата да е уведомена
за процесните две цесии по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният
съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално
допустимо.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е и правилно, като фактическите констатации на въззивния
съд напълно, а правните – отчасти, съвпадат с направените от районния съд изводи,
поради което и на основание чл. 272 от ГПК,
настоящият състав частично препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с
отликите между възприетото от настоящия въззивен състав и приетото от първия
съд, и във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави
следното:
Както основателно сочи и
СРС, разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред,
след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят
е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи
изпълняемото право.
По делото е безспорно
обстоятелството, че изпълнителният лист
е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, в хипотезата на
чл. 416 ГПК. На основание последната норма, във връзка с чл. 404, т. 1 ГПК,
влязлата в сила заповед за изпълнение е основание за издаване на изпълнителен
лист.
Според ГПК, в сила от
01.03.2008 г.,
заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за
разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези
съображения съдът намира, че разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира
приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо, че
съдебно дирене не се провежда, какъвто е и процесния случай.
В случая ищецът релевира
довод, че поради непредприемане на действия от страна на взискателя по
прекъсване течението на давността след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК, правата на ответника за изпълнение относно вземането
са се погасили по давност още преди образуване на изпълнителното производство.
Съгласно чл. 114 ЗЗД
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като
според ал. 2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало.
Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност
е всякога пет години.
Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл. 414 ГПК
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. Когато
възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила, т.е. ако длъжникът не възрази в рамките на установения
в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен двуседмичен срок (съгласно приложимата за спора разпоредба),
заповедта влиза в сила, като й се придава ефект, близък до силата на пресъдено
нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията
по иска с правно основание чл. 424 ГПК
– при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е
трайната съдебна практика на Върховната инстанция (определение № 480 от
19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по
реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК).
При постановена заповед за изпълнение,
неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че
вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз
основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл. 416 ГПК.
Доколкото издадената заповед има всички
последици на съдебно решение - установително действие и преклудиране на
обхванатите от обективните й предели факти, стабилитет и изпълнителна сила - то
спрямо същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна
погасителна давност, като видът и характерът на конкретното вземане е без
значение.
Предвид изложеното дотук, за разлика от СРС и
макар това да не се отразява на крайния извод по същество на спора, въззивната
инстанция приема, че в настоящата хипотеза ще намери приложение новелата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД и давността за вземането ще е 5-годишна.
Въззивният състав приема, че в случая срокът
от пет години е започнал да тече от 10.01.2011 г., когато е издад
ен изпълнителният лист и е изтекъл съответно
на 10.01.2016 г.
Следователно, към датата на образуване на изп.
д. № 20198600400751 по описа на ЧСИ В.М.- 29.03.2019 г. възможността на
кредитора да получи принудително вземането си, е била вече погасена поради
изтичане на петгодишния давностен срок.
Съдът намира за изцяло
ирелевантни за спора доводите на ответника, изложени в жалбата, относно
тълкуване на прекъсването на давностните срокове, дадено в ППВС № 3/18.11.1980
г. и последващото тълкуване на прекъсването на давността, дадено в ТР №
2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото разликата в двете тълкувания касаят
въпроса за течението на давността след подаването на молбата за образуване на
изпълнителното производство и в рамките на изпълнителния процес.
По изложените съображения, въззивният съд
счита, че процесните вземания са погасени по давност, поради което предявеният
иск е основателен.
Поради съвпадане на крйните изводи на
настоящата въззивна инстанция с тези на първоинстанционния съд, макар и по
различни от изложените в него съображения, решението в обжалваната му част следва
да бъде потвърдено.
Първоинстанционното решение в частта, с която
предявените по чл. 439, ал. 1 ГПК отрицателни установителни искове, насочени от
ищеца спрямо евентуалния ответник „А 1 Б.“ ЕАД, ЕИК *****, за същите искови
суми, са оставени без разглеждане , доколкото не се е сбъднало
вътрешнотпроцесуалното условие за произнасянето по тях, е влязло в сила поради
необжалването му от страните.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски
има единствено въззиваемата страна. Такива са своевременно претендирани от
последната, поради което съдът й дължи произнасяне. В случая в полза на Б.Е.К.
следва да се присъдят разноски за сума в размер на 400 лева за заплатено
адвокатско възнаграждение, доколкото с приложените по делото писмени доказателства
– л. 10, са изпълнени кумулативните предпоставки за това съгласно постановките
на т. 1 от ТР № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 155631 от 21.07.2020 г., постановено по гр.
д. № 28482/2019 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав в частта, с която е признато
за установено по предявените от Б.Е.К., EГH ********** срещу „Б.Е.“ ООД, ЕИК *****,
отрицателни установителни искове с правна квалификация по чл. 439, ал. 1 ГПК,
че ищецът не дължи на ответното дружество сумите от 381,49 лв. – главница за
неизпълнение на договорно задължение за заплащане в 15-дневен срок от издаване
на фактурата за ползването на далекосъобщителни услуги в периода 14.06.2007 г. -
14.08.2007 г., предоставени по договор № Ц0289369 от 16.08.2006 г. и 65 лв.
разноски в производството, за които суми е бил издаден изпълнителен лист от
10.01.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 49440/2009 г. по описа на СРС, 60 с-в и е било
образувано изпълнително дело № 751/2019 г. по описа на ЧСИ В.М.с рег. № 860 от
КЧСИ.
ОСЪЖДА
„Б.Е.“ ООД, ЕИК ***** да заплати на Б.Е.К.,
EГH **********, сумата от 400 лева, представляваща сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с която
предявените по чл. 439, ал. 1 ГПК отрицателни установителни искове против евентуалния
ответник „А 1 Б.“ ЕАД, ЕИК ***** за признаване за установено, че Б.Е.К. не дължи на „А 1 Б.“ ЕАД процесните суми, за
които е бил издаден изпълнителен лист от 10.01.2011 г. въз основа на заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 49440/2009 г. по описа на СРС, 60 с-в и е било
образувано изпълнително дело № 751/2019 г. по описа на ЧСИ В.М., са оставени
без разглеждане, е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено мнение по част от мотивите на съдия
Соня Найденова :
Изразявам частично несъгласие с част от
мотивите на мнозинството на въззивния състав, макар това да не се отразява
върху крайния резултат на спора пред въззивния съд.
Намирам, че заповедта за изпълнение не се
ползва със сила на присъдено нещо. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е
неприложима при заповедното производство, приключило без да се стигне до иска
за признаване на изпълнението. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и
издаденият изпълнителен лист въз основа на тях, нямат последиците на съдебно
решение за установяване на съществуването на вземането на кредитора по смисъла
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Това е така, защото изпълнителният лист, издаден по реда
на тези заповедни производства, се
издава без да се провежда исково производство, в което със сила на присъдено
нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора. Срокът на новата
давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на
вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В настоящия случай вземанията на ответника са
установени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
срещу която няма данни да е подадено възражение по чл.414 ГПК, съответно да е
проведено исково производство по чл. 422 ГПК, и която заповед за изпълнение,
макар да притежава сила, аналогична на силата на присъдено нещо, не е акт,
постановен в резултат на спорно и състезателно исково производство, и от
влизането й в сила поначало не може да започва да тече нова давност. Доколкото
обаче от събраните по делото доказателства не може да се установи точната дата
на изискуемостта на вземанията по издадения изп. лист, то следва да се приеме,
че тя е настъпила най-късно на датата на самия изп. лист, или от 10.01.2011 г.
тече 3-годишната погасителна давност за вземанията по него, и изтича на
10.01.2014 г., като дори хипотетично да се приеме, че давността е 5 години/
което не споделям/, то би изтекла и 5-год
давност на 10.01.2016 г., като и двете дати предхождат образуване на
изп. дело на 29.03.2019 г. Оплакването, че давността не тече докато трае изп.
процес относно вземането съгласно ППВС № 3/1980 г., е неприложимо в случая, доколкото
съгласно същото ППВС, с образуване на изп. процес се прекъсва давността и
такава спира да тече докато трае изпълнителното дело, а в случая образуването
на изп. дело е станало след като вече е била изтекла погасителната давност за
вземанията, при което разсъжденията относно действие във времето на ТР №
2/26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС нямат отношение към случая.
Принудителното изпълнение в случая е започнало съгласно чл. 426 от ГПК едва на
29.03.2019 г., при което ППВС № 3/1980 г. е изцяло неприложимо в случая, и не
може да се приеме, че по силата на същото давността се прекъсва съгласно
чл.116, б.“в“ от ЗЗД- с предприемане на действия за принудително изпълнение,
тъй като преди тази дата 29.03.2019 г. давността вече е била изтекла .
Съдия: