Р Е Ш Е Н И Е №
12.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
280 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 20250231 от 12.11.2020 г. по гр.д. № 75534/2019 г. Софийски
районен съд, 128 състав признал за установено по предявения иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ, че Д.Н.Д., ЕГН **********, дължи
на „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, сумата 742.02 лв., дължима въз основа на
издаден от ответника в полза на ищеца на 17.02.2017 г. в гр. София запис на
заповед, предявен за плащане на 13.09.2017 г., ведно със законната лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК - 14.09.2017 г., до изплащане на вземането,
като отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен от 1 172.40 лв.
Съобразно изхода на спора са разпределени разноските за исковото и за
заповедното производство по ч.гр.д. № 64017/2017 г. на СРС, 128 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Д.Н.Д., който го
обжалва в частта, с която искът е уважен, с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Правилно съдът приел, че процесният запис на
заповед е издаден в обезпечение на договор за заем от 17.02.2017 г., но
неправилно приел, че този договор не е недействителен. Тежестта за доказване
действителността на договора била за ищеца, а не за ответника. Налице било
нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК; договорът не съдържал и лихвен процент на ден
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, както и погасителен план по отделни елементи
– главница, лихви и други такси и вземания, което обуславяло извод за
недействителност на договора. Не било установено от ищеца при условията на
пълно и главно доказване и ответникът да е получил заемната сума. Поради това моли
съда да отмени решението в атакуваната част и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38 ЗА в полза на пълномощниците му в
заповедното, първоинстанционното и въззивното производство съгласно списъци по
чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба-становище от 10.11.2021 г.
Въззиваемата страна „М.К.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваната част
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Въззивният
съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед наведените в жалбата
доводи е правилно по следните съображения:
Съгласно разясненията, дадени с т. 17 на Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, предмет на
делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано
на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното
правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си,
основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна
запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите,
на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права,
и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател,
по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя
или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на
поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В
тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното
правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха
имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на
заповед.
В трайната практика на ВКС след постановяване на
цитираното тълкувателно решение се приема, че при възражение на ответника за „безпаричност“
на записа на заповед, съществуването на каузално правоотношение между издател и
поемател не подлежи на изследване, тъй като издаденият редовен запис на заповед
е основание и доказателство за съществуването на вземането.
Пред настоящата инстанция не е спорно, а и от приетото
заключение на съдебно-графическа експертиза в първата инстанция се установява,
че записът на заповед от 17.02.2017 г. е подписан от ответника. Записът на
заповед съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ и представлява редовен от външна страна
менителничен ефект. С исковата молба ищецът не е въвел в процеса каузално правоотношение,
във връзка с което е издаден записът на заповед. Ответникът е въвел такова с
отговора на исковата молба, като е твърдял, че записът на заповед не е подписан
от него, евентуално – че същият е издаден като обезпечение по договор за заем
от 17.02.2017 г., като е релевирал възражения, че договорът е недействителен на
поддържаните и във въззивната жалба основания, и същевременно – че оспорва да е
получавал заемната сума.
По своята правна същност възражението на ответника, че не
е получавал сумата по договора за заем, представлява общо възражение за
безпаричност на записа на заповед. Заемът е реален договор, който се сключва с
предаването на сумата. Твърдението на ответника, че не е получавал сумата,
изключва възражението за наличие на каузално правоотношение между страните по договор
за заем, поради което въз основа на това възражение съдът би следвало да приеме,
че представеният по делото редовен запис на заповед, като абстрактна сделка,
представлява годно основание за присъждане в полза на поемателя на сумата по
записа.
Същевременно между страните не е било спорно, че записът
на заповед е издаден от ответника именно в обезпечение на договора за заем от
17.02.2017 г., което се установява и от уговореното в чл. 7 от договора за
предоставяне на допълнителни услуги от 17.02.2017 г.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите на
въззивника за недействителност на договора за заем поради нарушение на
изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 20 ЗПК. Както
правилно е приел и районният съд, представеният от самия ответник заверен
препис от договора е с изисквания от чл. 10, ал. 1 ЗПК размер на шрифта 12;
Договорът съдържа изискуемото от чл. 11 съдържание, вкл. погасителният план към
договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК; договорът съдържа
и информация за правото на кредитополучателя да се откаже от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4
и 6, от което право не се твърди заемополучателят да се е
възползвал. Ето защо правилно районният съд, като е приел за нищожна клаузата
на чл. 12, ал. 4 от договора за заем, е уважил иска до размер от 742.02 лв.,
включващи 700 лв. – главница, и 42.02 лв. – дължима договорна лихва.
Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата страна. Доказано направените такива са в размер на 300
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20250231 от 12.11.2020 г., постановено по гр.д. № 75534/2019 г. на
Софийски районен съд, 128 състав в
обжалваната част, с която е признато за установено по предявения иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ, че Д.Н.Д., ЕГН **********,
дължи на „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, сумата 742.02 лв., дължима въз
основа на издаден от ответника в полза на ищеца на 17.02.2017 г. в гр. София
запис на заповед, предявен за плащане на 13.09.2017 г., ведно със законната
лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК - 14.09.2017 г., до изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА Д.Н.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК
сумата 300.00 лв. (триста лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 75534/2019 г. на
Софийски районен съд, 128 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.