Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 02.11.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на
десети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа докладваното от съдията
търг. дело № 8898 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.365 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано
е по искова молба на „С.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
предявена срещу Република България, представлявана от м.на т., за признаване за
установено, че между страните съществува правоотношение, възникнало от сключен
на 09.09.2002 г. договор за концесия на морски плаж „С.Б.– Север“.
Ищецът
твърди, че е страна по сключен на 09.09.2002 г. договор за предоставяне на
концесия върху част от крайбрежната плажна ивица – „Морски плаж „С.Б.- Север“,
по който изпълнявал задълженията си, съобразно уговореното и при спазване на регулиращите
правоотношението правни норми. Ответникът чрез електронна поща отправил покана
да му бъде върнат обекта на концесията, поради прекратяване на договора.
Концесионният договор не бил прекратен, като концедентът изобщо не бил отправил
изявление за прекратяването му, нито били налице факти, които да пораждат
правото му на едностранно прекъсване на правната връзка. Посочените в поканата
на ответника: Решение на МС № 1015 от 22.12.2015 г. и Решение на МС № 492 от
20.06.2016 г. не били връчвани на ищеца и не съдържали изявления за
прекратяването на договора. В решенията били посочени единствено бъдещи
нарушения като условие за прекратяване на договора, които нарушения нито били
извършени, нито били установени, нито ищецът бил предупреждаван, че
неотстраняването им ще доведе до разваляне в съответствие с чл. 36, ал. 3 и чл.
43 от договора и чл. 76, ал. 1 ЗК. Всичко това означавало, че претенцията на
ответника за предаване (връщане) на обекта на концесията била неоснователна и
би довела до едностранното неизпълнение на договора от концедента да предостави
ползването на обекта на концесията. Спорът относно съществуването на
концесионното правоотношение водел до застрашаване на правото на концесионера
да ползва обекта на концесията и обуславял правния му интерес от предявения
установителен иск.
Ответникът
в отговора на исковата молба счита иска за недопустим поради липса на правен
интерес и липса на правораздавателна компетентност на гражданския съд по
отношение на въпроса за правото на държавата да иска връщане на обекта на
концесията от концесионера.
Възражението
за липса на правораздавателна компетентност на съда е неоснователно, тъй като
ищецът поддържа формулиран петитум за установяване съществуването на
облигационно правоотношение, произтичащо от сключен договор за концесия, по
който съдът безспорно разполага с правораздавателна компетентност, по аргумент
и от разпоредбата на чл. 365, т. 2 ГПК, като права и задължения във връзка с
предаването на обекта на концесията не са предмет на настоящото производство. Възражението
за процесуална недопустимост на предявения иск, съдът ще разгледа след
обсъждане на събраните в производството доказателства.
По
същество твърди, че в резултат от извършени на 27.06.2016 г. и на 22.08.2016 г.
проверки били констатирани съществени нарушения при изпълнение на задълженията
на концесионера по договора, свързани с липсата на поставени информационни
табели, неспазване на одобрената квадратура за разполагане на преместваеми
обекти на морския плаж и нарушаване на изискването за осигуряване на зона за
свободно разполагане на плажни принадлежности, като при извършване на втората
проверка е присъствал и упълномощен представител на „С.“ ООД. Във връзка с
констатираните нарушения до концесионера е била изпратена покана за
отстраняване на нарушенията в 15-дневен срок. Извършена била и трета проверка,
при която бил съставен констативен протокол №3/06.10.2016 г., при която било
установено, че нарушенията не са отстранени до 30.09.2016 г., поради което и
концесионния договор бил прекратен с едностранно изявление, в съответствие с
всички изисквания на ЗК.
Допълнителна
искова молба от ищеца не е депозирана.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна следното:
Страните
не спорят и с определение от 25.08.2017 г. за безспорен и ненуждаещ се от
доказване в отношенията помежду им, е отделен фактът, че на 09.09.2002 г. между
„С.“ ООД и Република България е сключен договор за предоставяне на концесия
върху част от крайбрежната плажна ивица – „Морски плаж „С.Б.- Север“.
Видно
от представения договор за предоставяне
на концесия върху част от крайбрежната плажна ивица – „Морски плаж „С.Б.-
Север“, на ищеца, в качеството му на концесионер, е предоставено особено право
на ползване на част от крайбрежната плажна ивица на Република България, с площ
от 149054 кв. м., с дължина на
бреговата линия 2172 м.
и средна широчина 69 м., с предназначение за рекреационни дейности, като му е
предоставено правото да осигурява плажни, спортни, водни услуги, разносна
търговия и да организира временни обекти за хранене, освежителни напитки и
съоръжения за спорт и развлечения, срещу насрещното задължение да заплаща
концесионно възнаграждение и задължения за осигуряване на свободен достъп до
крайбрежната плажна ивица, оставяне на 20% от концесионната територия за
разполагане от посетителите на собствени принадлежности, да извършва санитарно-хигиенно
поддържане и благоустрояване на концесионната територия, без да допуска
извършване на незаконно строителство и други дейности, които могат да увредят
природната среда.
В
чл.33 от договора страните се съгласили, че за неизпълнение на договора ще се
счита всяко пълно неизпълнение и/или непълно и/или неточно изпълнение както на
клаузите на договора, така и на нормативните актове, регулиращи извършването на
дейности и услуги съгласно договора и/или регулиращи въпроси, свързани с обекта
на концесията. Неизпълнението било възможно да се установи както от страните по
договора, така и от компетентните държавни органи. При системно неизпълнение или
неизпълнение след отправена покана до неизправната страна, за изправната такава
страните предвидили да се поражда правото да прекрати договора с едностранно
писмено предизвестие (чл.36, ал.3 и чл.37, ал.2 от договора).
С
решение №1055/22.12.2015 г. на Министерски съвет, въз основа на доклад на м.на
регионалното развитие и благоустройството, на концесионера „С.“ ООД бил
предоставен срок до 01.06.2016 г. да изпълни задълженията си по договора в
съответствие с чл.10, ал. 1 от него и да извърши дължимите към датата на
решението на МС плащания в пълен размер, като при неизпълнение договорът ще се
считал прекратен, считано от 30.09.2016 г., като с решението МС упълномощил м.на
регионалното развитие и благоустройството да представлява концедента при
прекратяване на концесията. С решение №492/20.06.2016 г. на МС решението е
изменено като м.на регионалното развитие и благоустройството е заменен с м.на т..
В писмо, изх. № 70-00-2480/1/13.01.2016 г. на м.на
регионалното развитие и благоустройството са изложени подробно констатираните
за периода на действие на договора допуснати от концесионера нарушения, които
принципно ищецът не оспорва, като за
2015 г. при извършена на 01.07.2015 г. проверка е констатирано поставянето на
125 преместваеми обекти и съоръжения за спортно-развлекателна дейност,
поставени извън одобрената схема, като при проверка, извършена на 27.08.2015 г.
преместваемите обекти са 102. В тази връзка с решение №1055/22.12.2015 г. на
Министерски съвет на концесионера е предоставен срок за изпълнение на
задълженията по концесионния договор до 01.06.2016 г., като изрично му е
указано, че същият ще се счита прекратен от 30.09.2016 г.. Писмото, заедно с
препис от решението на МС е изпратено до „С.“ ООД с известие за доставяне и е
получено на 14.01.2016 г..
В
констативен протокол №017/27.06.2016 г., подписан от представител на концесионера,
е установено неизпълнение на задължението за наличие на указателна табела за
етапно обособяване по чл.10, ал.6 НВДОВП. В констативен протокол от 22.08.2016
г. е установено неизпълнение на задължението за осигуряване на 44 броя
спасители, тъй като са били осигурени 34. Констатирано е и осигуряване на свободна
зона за разполагане на плажни принадлежности от 39,77%, вместо нормативно установените
50%, както и 13,89 % равностойност като достъп до морето на свободните зони
спрямо зоните с платени плажни принадлежности. Протоколът е подписан от
представител на ищеца, който възразил срещу така установените процентни
съотношения. В същия протокол са установени и несъответствия на площите на
преместваемите съоръжения съгласно одобрените схеми и съгласно извършен
геодезически мониторинг.
Видно
от приемо-предавателен протокол за морски плаж „С.Б.- Север“, на 04.05.2017 г.
концесионерът предал фактическата власт върху територията на концесията на
представители на концедента.
Други
доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените съдът
намира неотносими.
По отношение на иска, с правна
квалификация чл.124, ал.1 ГПК.
На
първо място и с оглед поддържаните от ответника възражения за процесуална
недопустимост на иска следва да се има предвид следното.
В
решение № 254 от 10.03.2014 г. по гр. д. № 1526/2013 г. на ВКС, е разяснена
същността на установителния иск - този, чийто петитум се ограничава с искането
да се разреши гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо. Спор може да
възникне относно всяко гражданско право, затова установителният иск е допустим
относно всякакви граждански права. Интересът от установителния иск се разкрива,
когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или
претендира правото, което ищецът отрича. Следователно, за да съществува интерес
от установителния иск е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право
или да се претендира отричаното от него право. Според това, дали
установителният иск цели да установи съществуването или несъществуването на
спорното право той е в първия случай - положителен, а във втория - отрицателен.
Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за
отрицателен установителен иск - зависи коя от двете страни ще вземе инициативата
за съдебното разрешаване на спора. Да се уважи отрицателен установителен иск е
равнозначно на отхвърляне на положителен такъв - това обяснява защо и по двата
иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също.
В
решение № 1 от 05.02.2014 г. по търг. д. № 35/2013 г. на ВКС, е даден отговор
на въпроса за наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск,
когато ищецът разполага с осъдителен, като е посочено, че с определение №588 от
28.06.2012 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда чл. 274, ал.3 ГПК, е
формирана задължителна за съдилищата практика по поставения въпрос като е
мотивирано наличие на правен интерес от установителен иск, въпреки възможност
за предявяване на осъдителен, поради спецификата на договора за предоставяне на
стопанисване на дивеч по чл. 30 ЗЛОД - с оглед това, че насрещната престация по
него се изразява в бездействие, осигуряващо възможност на ищеца да ползва
ловния район в неговите граници - така като е било договорено първоначално,
преди да настъпи спор, свързан с частичното му прекратяване чрез определяне на
граници на ловностопанския район, различни от първоначално определените. ВКС е
приел, че не може да бъде изключен правния интерес от установяване на правата
на ищеца, в обема, в който те са били договорени. Следователно, съобразно
разгледаната задължителна за съдилищата практика, чиито изводи съставът на ВКС
напълно е споделил, установителен иск за съществуването на облигационно
правоотношение е допустим и при възможност за предявяване на осъдителен такъв.
Още повече, че задължението на концедента по договора за концесия, след
предаване на фактическата власт върху обекта на концесията, е такова за
бездействие – да не препятства особеното му ползване от концесионера.
В
решение № 35 от 01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, е
обобщено, че според правната теория и съдебна практика абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е
наличие на правен интерес. Правният интерес от решаването на правния спор
винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и
чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера.
Диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в
гражданския спор сам определя кога, доколко и в какъв обем защита търси от
съда. Именно защото ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с
дадено лице, като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях
съществува или не определена правна връзка, т. е. да установи съществуването
или несъществуването на едно правоотношение, той има правен интерес от
предявяване на установителен иск, с решението, по който, тази несигурност в
правото ще бъде отстранена. От правната същност на правоотношението, като нормирано
от правото обществено отношение, което винаги се резюмира в права и съответни
задължения следва, че предмет на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК могат
да бъдат всякакви граждански правоотношения, възникнали по силата на фактически
състави, регулирани от отделните клонове на гражданското право. Що се касае до
правния интерес, като абсолютна положителна предпоставка на установителния иск
по чл. 124, ал. 1 ГПК, то практиката на ВКС и правната доктрина са
последователни, че този интерес винаги е налице, когато поведението на
противната страна прави правното положение на ищеца несигурно, а за наличието
на такава несигурност е достатъчно титулярът на правоотношението да е направил
"разумна субективна преценка". Несъмнено е, че когато противната
страна оспорва правото на ищеца да ползва обекта на концесията, както е в
разглеждания случай, несигурността в правното положение на ищцовата страна е и
действителна. Единствено при открита за ищеца възможността да се предяви
осъдителен иск, правният интерес в хипотезата на чл. 124, ал. 1 ГПК, от
предявяване на установителен иск отсъства. Затова и правният интерес от
търсената с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК защита се преценява винаги конкретно - с
оглед въведените с исковата молба факти и доводите на ищеца.
В
този смисъл е и Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012
г., ОСГТК на ВКС, в което изрично е посочено, че диспозитивното начало в
гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя
кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на
правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се
изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му
сфера. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и
достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Ако законодателят
свързва правния интерес от предявяване на установителен иск само с водене на
изрично предвидените в закона искове, би създал норма, аналогична на чл. 124,
ал. 4, предл. второ ГПК, според която иск за установяване "съществуването
на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в
закон". Не е вярна и тезата, че установителният иск винаги е субсидиарна
форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би
била в пълен обем по отношение засегнатото от спора право. Видът на иска и
обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на
правата от насрещната претенция.
В
случая, ищецът твърди, че ответникът оспорва съществуването на концесионно
правоотношение, спрямо което счита да е настъпил правопрекратяващ го факт –
разваляне за в бъдеще, поради упражнено потестативно право от изправната
страна, породено от неизпълнението на концесионера. Ищецът оспорва прекратяването
на правната връзка, като твърди, че същата продължава валидно да обвързва
страните с произтичащите права и задължения. Предмет на установяване в
производството не е фактът на прекратяване на правоотношението, в който случай
искът би бил недопустим, а неговото съществуване, което насрещната страна
оспорва. Разрешаването на спора би дало правна защита на ищеца, като в
отношенията между страните съществуването на концесионния договор би било
установено, разбира се към приключване на устните състезания.
Фактът,
че концесионерът не упражнява фактическа власт върху обекта на концесията,
поради предаването му на концедента, не го лишава от правен интерес от
провеждането на иска. Осъдителен иск за предаване обекта на концесията е мислим
само при липсващо доброволно изпълнение, а няма основание да се смята, че концедентът
не би зачел последиците на евентуално уважаващо иска съдебно решение. В този
смисъл - определение № 474 от 16.06.2016 г. по т. д. № 2718/2015
г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС - при уважаването на установителния иск със сила
на пресъдено нещо се установява, че правоотношението
съществува към приключване на устните състезания и че е съществувало от
момента на неговото възникване със сключването на договора, а при отхвърлянето
му ще се установи, че правотношението или изобщо не е съществувало или че е
престанало да съществува от деня, в който е настъпило правопогасяващо
основание. Изложените
в исковата молба обстоятелства относно предприетите от ответника действия по
прекратяване на процесния договор не съставляват част от основанието на иска за
съществуване на договорното правоотношение, което е
сключването на договора като негов
източник, и затова действията по
развалянето му не съставляват основание за предявяване на друг иск, а са
правопогасяващи факти, наведени от ответника с оглед оспорване съществуването на договорното правоотношение, които са от
значение за неговото съществуване и следва да бъдат
взети предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Аргумент за процесуална допустимост на
иск за съществуване на правоотношение, възникнало от договор за концесия, се
черпи и от определение №410/25.06.2014 г. по частно т. д. №1225/2014 г. на ІІ
ТО на ВКС, в което е изследван въпросът за дължимата държавна такса по предявен
иск за установяване съществуването на договор за концесия, като е разяснено, че
предявеният иск за установяване съществуването на сключен между страните
договор за концесия върху недвижим имот - публична собственост срещу заплащане
на годишно концесионно възнаграждение в определен размер е оценяем, тъй като се
касае до имуществени права - концесионерът има право да ползва имота, а
концедентът да получи уговореното концесионно възнаграждение. Размерът на
цената на иска за съществуване на договор се определя от стойността на
договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот - от
данъчната оценка на имота, а ако няма такава - от пазарната цена на вещното
право /чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК/.
И
на последно място, допустимостта на предявеният иск е приета в постановеното
въззивно определение на САС, по частно гр. д. № 6113/2016 г., което в тази част
не е ревизирано от ВКС и следва да бъде съобразено от настоящия състав.
По
тези принципни съображения, съдът приема, че искът за установяване съществуването
на концесионно правоотношение, е процесуално допустим и следва да бъде
разгледан по същество.
Няма
съмнение, че сключеният на 09.09.2002 г. между „С.“ ООД и Република България
договор за предоставяне на концесия върху част от крайбрежната плажна ивица –
„Морски плаж „С.Б.- Север“, е юридическият факт породил валидно правоотношение
между страните с типичното за уредения в чл. 65 ЗК концесионен договор
съдържание - предоставяне на концесионера правото
на експлоатация на обекта на концесията, което едновременно поражда за него и
задължение на свой риск да го изгради и/или управлява и поддържа, срещу заплащане на
концесионно възнаграждение. Източникът на облигационното правоотношение между страните не е
спорен, съответно сключеният договор е такъв с продължително изпълнение и обвързва
страните до настъпване на юридически факт/фактически състав с правопрекратяващ
ефект.
Именно като защита срещу предявения иск, ответникът твърди, че
правоотношението между страните не съществува, тъй като е прекратено в резултат
на упражнено потестативно право на разваляне поради неизпълнение на
задълженията на концесионера. Това налага да се изследва осъществен ли е така
твърдения от ответника правопрекратяващ правоотношението факт/фактически състав.
В ЗК са уредени основанията за прекратяване на правната връзка,
като чл.76 ЗК урежда потестативното право на изправната по договора страна да
се освободи от договорната си обвързаност при неизпълнение на задълженията на
насрещната страна, след като даде на другата страна подходящ
срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще счита
договора за прекратен. Предупреждението се прави писмено по ред и в срокове,
определени в договора. Законът допуска разваляне и без предоставяне на срок за
изпълнение (чл.76, ал.2 ЗК), но ответникът не твърди да е упражнил такова
право.
В чл.36 от концесионния договор е предвидено при системно неизпълнение на договора или при
неизпълнение след като неизправната страна е била поканена за доброволно
изпълнение, изправната страна да прекрати договора с едностранно предизвестие.
Нарушаването на нормативни изисквания също е основание за прекратяване на
договора с едностранно писмено предизвестие.
Според
създадената задължителна практика, обективирана в постановени реда на чл.290 ГПК решения и обобщена в решение № 76/13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г. на
ВКС , I Т.О., правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя
характер. Същото се упражнява с едностранно волеизявление и възниква при
наличие на неизпълнение по един двустранен договор. Прието е, че в чл. 87, ал.
1 ЗЗД са уредени елементите от фактическия състав, като общото правило е, че
договорът се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление
до длъжника, като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение,
свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че
договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок.
Разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, установяваща предпоставки за едностранно
прекратяване на двустранни договори при виновно неизпълние, е диспозитивна и
страните по договора са свободни и могат да се отклонят от тях, ако уговорят
други условия и начин на разваляне. Когато развалянето се извършва
извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на получаване на
предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв не е следвало
да бъде даден, от момента на достигане на уведомлението до
длъжника. Следователно правото да се развали договора е преобразуващо
субективно право, което се упражнява чрез едностранно изявление на кредитора,
отправено до неизправния длъжник, без да е необходимо съдействието на
насрещната страна. Упражняването на правото е насочено към правна промяна –
прекратяване на облигационната връзка. Необходимо е да се прави разлика между
упражняване от кредитора на предоставено му от закона право едностранно да
развали един двустранен договор поради неизпълнение на насрещната страна, което
се осъществява чрез отправяне на едностранно волеизявление и от друга страна -
получаване на уведомлението от неговия адресат – длъжника, което има значение
за настъпване на последиците на развалянето. Регламентацията по чл.87 ЗЗД касае
самото субективно право на разваляне на двустранен договор – кой е негов
титуляр, при какви предпоставки може да се упражни, по какъв начин и в какъв
срок, а разпоредбата на чл.88 ЗЗД урежда правните последици на развалянето.
Разгледаните
от ВКС предпоставки за разваляне на договорите поради неизпълнение касаят правилата,
установени от общия ЗЗД, но специалният ЗК не съдържа различна по своята
същност уредба. Неизпълнението от страна на концесионера поражда в правната
сфера на концедента право да обективира едностранно волеизявление за
прекратяване на правната връзка, което право следва да се упражни при условията
на договора, т.е. при спазване на чл.36, ал.3 или чл.37, ал.2 от същия.
Разпоредбата
на чл.76, ал.3 ЗК предвижда действия за прекратяване на концесионния
договор да се предприемат от органа, който представлява концедента по договора, а
прекратяването да
се извършва с решение на концедента. В случая не е спорно, че с
оглед предмета на концесията (обект обявен за изключителна държавна
собственост), концесията е държавна по смисъла на чл.15а, ал.1, т. 1 ЗК и концедент
е Министерският съвет, съгласно чл.17, ал.1, т.1 ЗК.
Прекратяването настъпва с изтичане на предоставения срок за
доброволно изпълнение на задълженията на концесионера, съгласно едностранното волеизявление на Министерски
съвет, оформено в Решение № 1015/22.12.2015 г., връчено на ищеца на 14.01.2016 г..
С решението на „С.“ ООД е предоставен срок да релевира пълно изпълнение на
задълженията си по договора, т. е. концедентът е отправил покана за доброволно
изпълнение, като евентуално установено неизпълнение обуславяло прекратяване на
правната връзка, считано от конкретен момент - 30.09.2016 г..
След получаване на поканата за доброволно изпълнение ищецът не
представя доказателства да е изпълнил точно задълженията си по договора, като
съдът изрично му е указал, че този положителен факт стои в негова
доказателствена тежест. Вместо това са представени протоколи от извършени
проверки, при които са констатирани различни форми на неизпълнение на
задълженията на концесионера. Това е достатъчно, за да е изпълнен фактическия
състав на прекратяване на правната връзка от определения от изправната страна
момент – 30.09.2016 г. (след приключване на летния сезон, доколкото концесията
има за предмет участък от крайбрежната плажна ивица и се ползва за рекреационни
дейности). Едностранното волеизявление за прекратяване на правната връзка е
отправено от концедента, съответно изпълнено е изискването на чл.76, ал.3 ЗК, а
възраженията за обратното на ищеца са неоснователни.
Прекратяването на правната връзка е резултат на фактически състав
– едностранно волеизявление на концедента, породено от неизпълнение на
насрещната страна и изтичане на период от време (юридическо събитие), през
който концесионерът неправомерно и въпреки отправената му покана не изпълнява
задълженията си по договора. Само един от фактите, елементи от състава
представлява волеизявление и то следва да е на концедента (Министерски съвет).
Изискваните от разпоредбата действия,
които следва да се предприемат от органа, представляващ концедента биха били
единствено подготвителни такива – установяване на нарушения, които да обуславят
пораждане на потестативното право на концедента за прекратяване на договора, в
никой случай обаче този орган не е волеизявяващ по отношение на отправянето на
предизвестието, както ищецът неоснователно твърди. Решението на концедента няма
характер и на индивидуален административен акт – същото съставлява израз на упражняване
на потестативно право в рамките на търговски договор, сключен между
равнопоставени правни субекти.
Волеизявлението за прекратяване на концесионния договор следва да
е на концедента, а не на представляващия го орган, съгласно изискванията на
чл.76, ал.3 ЗК, което разрешение съответства и на общите правила изявление за
разваляне на договор да се обективира от страната по договора.
Изводът, че правната връзка е прекратена, считано от 30.09.2016 г.
не може да бъде опроверган от факта на извършена след прекратяване на договора
проверка, тъй като същата е за установяване изпълнение на нормативни изисквания
от лице, което продължава да упражнява фактическа власт върху обекта на
концесията (въпреки прекратяването на договора) и дължи да съобразява
поведението си с нормативната уредба.
След като концедентът е упражнил правото си едностранно да
прекрати правната връзка, считано от 30.09.2017 г., правоотношението, възникнало
от сключения концесионен договор е прекратено за в бъдеще и към приключване на
устните състезания по настоящия спор не съществува. Това налага предявеният
положителен установителен иск да бъде отхвърлен.
При този изход на спора право на присъждане на сторените за
производството разноски се поражда за ответника в приложение на чл.78, ал.3 ГПК, който своевременно прави искане за ангажиране отговорността на „С.“ ООД в размер на сумата 16576 лева
– юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК, действаща към
приключване на устните състезания редакция, предвижда в полза на юридически
лица или еднолични търговци да се присъжда и възнаграждение в размер, определен
от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение
не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по
реда на чл.
37 от Закона
за правната помощ. Посочената разпоредба предвижда, че заплащането на
правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се
определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Приложимият
чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ определя, че за защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева, като за защита по дела с материален интерес, продължила повече от три съдебни
заседания, или когато материалният интерес е над 10000 лева, както в случая,
възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално
предвидения размер. При така действащата нормативна уредба ответникът има право
на юрисконсултско възнаграждение в максимален размер от 450 лева, но няма как
да му се присъди претендираната в списъка на разноските сума.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „С.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Република България, представлявана от м.на т., иск с правна квалификация
чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено, че между страните съществува правоотношение,
породено от сключен на 09.09.2002 г. договор за концесия на морски плаж „С.Б.–
Север“, като неоснователен.
ОСЪЖДА
„С.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
Република България, представлявана от м.на т., на основание чл. 78, ал.3 вр.
ал.8 ГПК, сумата 450 (четиристотин и петдесет) лева – разноски за
производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: