Р Е Ш Е Н И Е
В И М E Т О Н А Н А Р О Д А
№………….,гр.София, 19.07.2019г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, ІV”в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Андрей Георгиев
При
участието на секретаря Маргарита Димитрова и в присъствиято на прокурора
Радослав Стоев, като разгледа докладваното от съдия Зл. Чолева гр.дело № 11 407
по описа за 2018г., за да се произнесе
взе предвид следното.
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение на СРС, 157 състав под № 427075 от
11.06.2018., постановено по гр.дело № 87784/2017г., с което Софийски районен
съд /СРС/ е осъден да заплати на Ф.А.В., на основание чл.2“б“,ал.1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, вр. 6, § 1 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи - сумата от 6 000лв. като обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди в
периода 03.06.2013г.- 15.12.2017г., вследствие на нарушеното право на
решаване в разумен срок на гр.дело № 42951/ 2012г. по описа на СРС, ведно със законната лихва от
15.12.2017г. – до окончателното изплащане и на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД-
сумата от 1 831,72лв.- лихва за забава за периода 15.12.2014г.-
14.12.2017г., както и сумата от 710лв.- разноски по делото, на основание
чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението се обжалва от ответника по делото.
Въззивникът,
СРС заявява
искане за отмяна на обжалваното решение , като се позовава на отменителните
основания неправилност и необоснованост. Възразява, че от първоинстанционния
съд не е отчетена свръхнатовареността на СРС като факт, непреодолим от съдебните състави и водещ до забавяне на
разглеждането на делата. Счита, че липсата на норма на натовареност и липсата
на ефективно разрешаване на проблема със свръхнатовареността рефлектират върху
работата на съдебните състави на СРС и осъществяваната от тях правораздавателна
функция. Като последица от това поддържа, че не е налице неправомерно поведение
на съдията от състава на СРС и съответно- не са налице предпоставките за
ангажиране отговорността на държавата в лицето на СРС. Възразява, че от
събраното по делото гласно доказателство се установява наличие и на други
обстоятелства, а именно- оставане на ищеца без работа, които са довели до
установеното от свидетеля състояние на ищеца на тревожност и изнервеност, които
обстоятелства, обаче, не са в пряка причинна връзка със съдебното
производство. Счита, че от събраните по
делото доказателства не може да се направи еднозначен и безспорен извод, че
твърдяните от ищеца и описаните от свидетеля вреди са резултат именно на забавеното разглеждане на процесното
гражданско дело. Поддържа, че тези вреди
са характерни и произтичат от житейската ситуация, в която е попаднал ищецът, а
именно – липсата на работа, а не са последица от забавеното разглеждане на
делото. На последно място, намира за прекомерно присъденото с обжалваното
решение обезщетение, като твърди, че то не е съобразено с принципа за
справедливост, установен с нормата на чл.52 от ЗЗД. С изложените доводи
въззивникът-ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и
вместо него- постановяването на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени
като неоснователни, при условията на евентуалност поддържа искане за намаляване размера на присъденото на ищеца
обезщетение. Заявява искане за
присъждане на направените по делото разноски – юрисконсултско възнаграждение. Поддържа
евентуално възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемата страна.
Въззиваемият Ф.А.В., оспорва жалбата като
неоснователна по съображения, подробно развити в депозирания в срока по
чл.263,ал.1 от ГПК писмен отговор. Твърди, че правилно с обжалваното решение е
прието, че задължение на държавата е да организира съдебната система по такъв
начин, че съдилищата й да могат да отговарят на изискванията на чл.6,ал.1 от
Конвенцията, включително да могат да изпълняват задължението за разглеждане на
делата в разумен срок. Като последица от неизпълнението на това задължение от
страна на държавата твърди, че тя следва да носи отговорността, а не
неблагоприятните последици да се понасят от нейните граждани, потърсили от съда
защита на свои законни права и интереси. Поддържа, че от първоинстанционния съд
е взет предвид фактът на свръхнатовареността на СРС, като една от основните
причини за забавяне разглеждането на процесното гражданско дело, която причина съществуваща
от години. Намира за правилен и обоснован извода на първоинстанционния съд, с
който е прието, че от страна на държавата не са предприети мерки за разпределяне
на делата по ефикасен начин, за което държавата отговаря. Счита, че държавата
следва да отговаря и за отказа си да предприеме ефективни мерки за справяне с
посочения проблем, въпреки констатираните структурни недостатъци в съдебната
система, които водят до забавяне на съдебните производства. Намира за обоснован
извода на първата инстанция, с който е прието, че причина за забавата в
конкретния случай произтича и от доказания по делото факт, че държавата е
предоставила правораздавателната власт на лице, което не може да се справи със
задълженията по упражняването й, а липсва национален механизъм за ефективно
справяне с този системен пропуск. Счита
за несъстоятелен довода на въззивника за недоказано неправомерно поведение от
страна на съдията, на който е било възложено разглеждане на делото, след като е
безспорно доказан фактът, че при законовоустановен 2 седмичен срок за
произнасяне на съда със съдебно решение, такова е постановено 5 години след
обявяване на делото за решаване и то по спор, който подлежи на разглеждане в
съкратени срокове по закон. В съдебно заседание поддържа, че искът му не е
насочен срещу конкретния съдия, постановил съдебния акт със забава, а срещу
държавата, която не е създала условия за този конкретен съдия в СРС и не
само в този съд, да работи нормално и да
правораздава в срок. Счита, че държавата следва да носи отговорността за
бавното правораздаване, тъй като от нея зависи създаването на условия, при
които магистратите да работят нормално и в срок, а последиците от липсата на такива
условия не следва да бъдат носени от съдиите чрез дисциплинарни производства
срещу тях, както и от физическите и юридически лица, потърсили защита чрез
съда. На последно място поддържа, че размерът на присъденото му обезщетение е
справедлив. Претендира присъждане на разноските направени във въззивното
производство.
Контролиращата
страна – Софийска
градска прокуратура заявява становище за основателност на жалбата. При
условията на евентуалност поддържа становище за прекомерност на размера на
присъденото на ищеца обезщетение и искане за неговото намаляване.
Софийският
градски съд, като взе
предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по
делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна и
срещу подлежащ на въззивен инстанционен контрол съдебен акт, поради което се
явява допустима.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269,
предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по съществото на спора в
рамките на доводите, заявени с въззивната
жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК..
Предявен е иск с правно основание чл.2“б“,ал.1 от ЗОДОВ, вр. с чл.6,§1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и
основните свободи /Конвенцията / от Ф.А.В.
срещу СРС за сумата от 6 000лв., претендирана като обезщетение за неимуществени
вреди, /притеснения, нервно напрежение, дискомфорт, чувство на безпомощност и
беззащитност/ претърпяни в периода
03.06.2013г.- 15.11.2017г. от нарушаване на правото му за разглеждане в
разумен срок на гр.дело № 42951/2012г. по описа на СРС, 60 състав, ведно със
законна лихва от датата на
предявяване на исковата молба по настоящото дело – до окончателното изплащане,
обективно кумулативно съединен с иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за
сумата от 1 831,72лв., претендирана
като лихва за забава върху главницата, натрупана за периода 15.12.2014г.- 14.12.2017г.
С обжалваното решение исковите претенции са уважена в
пълните им заявени размери.
Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно и
правилно от първата инстанция е прието, че исковите претенции са доказани по
своето основание.
Между страните по делото няма спор относно правно-релевантните
факти по делото. А именно, че ищецът по настоящото дело е предявил пред СРС, 60
състав искове с правно основание чл.344,ал.1,т.2 и т.3 от КТ, по които е
образувано гр.дело № 42951/2012г. Твърденията на ищеца за нарушение на правото
му за разглеждане на делото в разумен срок не са основани на забава при
образуването и движението на делото до приключване на устните състезания по
него, а единствено на твърдението, че
след приключване на устните състезания и обявяване на делото за решаване, по
него не е постановено съдебно решение в
рамките на исковия период 03.06.2013г.- 15.11.2017г.- повече от четири години.
Настоящият съдебен състав приема, че законосъобразно с обжалваното решение е прието,
че посочената забава на съда за произнасяне със съдебен акт надхвърля всякакви
разумни срокове, като се има предвид и факта, че делото е образувано по реда на глава 25 от
ГПК- „Бързо производство“ и съгласно разпоредбата на чл.316 от ГПК срокът за постановяване
на съдебното решение е 2 седмичен. Действително, срокът , установен с нормата
на чл.316 от ГПК е инструктивен , а в
правото на Съвета на Европа и правото на ЕС е установена конкретна
времева рамка за това какво представлява „разумен срок“. Преценката за спазването на „разумния срок“ следва да се
извърши с оглед конкретните обстоятелства по
конкретния казус, съгласно установената и задължителна практика на ЕСПЧ.
Законосъобразно и подробно мотивирано първоинстанционният съд е преценил тези
обстоятелства, свързани с конкретните обективни и субективни причини, довели до
забавянето на постановяване на съдебното решение и с оглед на тях е приел
обосновано , че забавата за постановяване на съдебното решение надхвърля
„разумния срок“. Като основна обективна причина за надхвърляне
на разумния срок за постановяване на съдебното решение в конкретния случай настоящият
съдебен състав приема, че безспорната дългогодишна свръхнатовареност на СРС,
съгласно ежегодно отчитаните данни за постъпленията на гражданските дела в този
съд и приключилите съдебни производства по тези дела, в сравнение с другите
съдилища от същото ниво в страната, както преди
исковия период по настоящото дело, така и след него. Конвенцията, обаче, възлага на всяка от договарящите
държави, включително и РБ, задължение, независимо от разходите, да организира
съдебната си система по такъв начин, който да дава възможност на съдилищата да
разглеждат делата в разумен срок . В този смисъл е решението на ЕСПЧ, на което
се позовал първоинстанционният съд в обжалваното решение, както и
Airey v Irland A 32 /1979/; 2 ЕГИИ 305 и Sussmann v Germany 1996-ІV; 25 EHRR 64§55 . В
случаите на доказана „хронична натовареност“ на съда, както в конкретния
случай, държавата носи отговорност за непредприетите или недостатъчната
ефективност на предприетите от нея мерки за справяне с този проблем- така Zimmermann and Steiner срещу Швейцария / А 66 /1983/ ; 6 EHRR 17 и Guincho срещу
Португалия /A 81 /1984/; 7 EHRR 233/, както и Pammel срещу Германия / 1997-ІV; 26 EHRR 100/ и други решения на ЕСПЧ.
Основателно в тази връзка е възражението на ищеца, че именно държавата следва
да носи отговорност за бавното
правораздаване, тъй като от нея зависи създаването на условия, при които магистратите
да работят нормално и в срок, а последиците от липсата на такива условия не
следва да бъдат носени от съдиите чрез дисциплинарни производства срещу тях,
както и неблагоприятните последици от липсата на тези условия не следва да
бъдат понасяни физическите и юридически
лица, потърсили защита чрез съда. Съответно- държавата дължи обезщетение на гражданите
и юридическите лица за вредите, резултат от нарушението им право за разглеждане
на делото в разумен срок, когато тези вреди са пряка и непосредствена последица
от неизпълненото от държавата нейно задължение да обезпечи организацията на
съдебната си система по такъв начин, че да дава възможност на съдилищата
обективно при нормални условия да разглеждат делата в разумен срок. Това задължение на държавата по отношение на
СРС не е изпълнено, съгласно ежегодните отчети на СРС и обобщените
статистически данни на ВСС /публично известни и достъпни/ относно броя на
разгледаните дела от останалите съдилища в страната от същото инстанционно
ново. На следващо място, обосновано от първоинстанционния съд е отчетено, че
освен горепосочения и водещ обективен фактор,
е налице и субективна причина за забавата при постановяване на решението
по процесното дело, доколкото от представената по делото заповед № АС-145/
19.05.2016г. се установява, че по отношение на съдията, на който е било
възложено разглеждането на процесното дело и постановяване на решение по него,
са били предприети мерки от страна на СРС за облекчаване на работата му през
исковия период по настоящото дело чрез преразпределение на немалка част от възложените му за разглеждане дела от
определена група– на други съдии от СРС.
На следващо място, както обосновано и правилно е
прието и с обжалваното решение, съгласно
практика на ЕСПЧ претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в
притеснение, нервно напрежение, безсъние, чувство за беззсилие и безпомощност и загуба на доверие в
съдебната система, като пряка и
непосредствена последица от нарушаване на правото му за разглеждане на
делото в разумен срок, се презюмират, като тази презумпция е оборима. В
конкретния случай презумпцията освен, че не е оборена, вредите , именно като
пряка и непосредствена последица от забавата за постановяване на съдебното
решение по процесното дело, са доказани и със събраното гласно доказателство.
С оглед изложените мотиви, съдът приема, че
предявеният иск за главницата по чл.2“б“ , ал.1 от ЗОДОВ, вр. с чл.6,§ 1 от
Конвенцията се явява доказан по своето основание.
По отношение размера на дължимото на ищеца обезщетение,
настоящият съдебен състав приема, че в съответствие с критерия за справедливост
по чл.52 от ЗЗД, той възлиза на сумата от 5 000лв. Настоящият съдебен състав, при съобразяване на
задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., приема, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде
взето предвид на първо място обстоятелството, че продължителността за
постановяване на съдебното решение по
процесното дело е повече от 4 години – дълъг период през който от ищеца са
търпяни гореизброените неимуществени вреди. Отчита установената със събраното гласно
доказателство и допълнителна несигурност на ищеца от липсата на решение относно
законосъобразността или незаконосъобразността на уволнението- предмет на
процесното дело, при започване на нова работа при друг работодател. От друга страна, настоящият съдебен състав
приема, че следва да бъде зачетен
установеният със събраното гласно
доказателство /показанията на св.Б.С./ факт, че интензитетът на търпяните от
ищеца неимуществени вреди е бил по – силен
през първата година и половина и
съответно- много по-слаб след този момент, когато ищецът е започнал работа при
друг работодател, каквато правна
възможност за него е съществувала независимо от оспорваното по процесното дело
уволнение. Настоящият съдебен състав при
определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение съобразява и константната
съдебна практика на ВКС при определяне размерите на обезщетенията за бавно
правосъдие по граждански и наказателни дела, относима към исковия период. При
отчитането на тези правно-релевантни обстоятелства, настоящият съдебен състав
приема, дължимото на ищеца обезщетение, съответстващо на принципа за
справедливост по чл.52 от ЗЗД е в размер
на 5 000,00лв. До тази сума
исковата претенция се явява основателна, а за разликата над нея- до пълния
предявен размер следва да бъде отхвърлена, след отмяна на първоинстанционното
решение в частта,с която искът е уважен за тази разлика.
Основателността на иска за главницата за сумата от
5 000,00лв. обуславя основателност и на претенцията за акцесорното вземане
по чл.86,ал.1 от ЗЗД – за мораторната лихва, дължима за времето на забавата за
плащане на тази главница 15.12.2014г.- 14.12.2017г., чийто размер съдът
определя по реда на чл.162 от ГПК - от
1 523,42лв. До този размер исковата
претенция следва да бъде уважена, а за разликата над него- до пълния предявен
размер от 1 831,72лв.- отхвърлена като неоснователна след отмяна на
обжалваното решение в частта, с която искът е уважен за тази разлика.
По разноските по делото: При горния изход на делото и
на основание чл.78,ал.1 от ГПК ищецът има правото на разноски за първата
инстанция съразмерно на уважената част от исковете от 591,66 лв., като за
разликата над тази сума- до пълния присъден размер от 710,00лв. обжалваното
решение следва да бъде отменено. За въззивното производство на ищеца се дължат
разноски съразмерно с отхвърлената част от жалбата на ответника от 583,33 лв. –
адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно заявеното от
въззивника-ответник възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
заплатено от въззиваемия на процесуалния му представител, тъй като същото в
размер на 700,00лв. е под минималния размер по чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004г.,
с оглед материалния интерес по делото.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК на
ответника се дължат разноски за първата инстанция съразмерно с отхвърлената
част от исковете от 16,66 лв. –
юрсконсултско възнаграждение и за
въззивното производство- съразмерно на уважената част от жалбата му от 16,66 лв.-
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от
горните мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решението на СРС, 157 състав под №
427075 от 11.06.2018., постановено по гр.дело № 87784/2017г., в частта, с която Софийски районен съд
/СРС/ е осъден да заплати на Ф.А.В., на основание чл.2“б“,ал.1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, вр. 6, § 1 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи - разликата над сумата от 5 000лв. – до
размера на сумата от 6 000лв. като обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди в периода
03.06.2013г.- 15.12.2017г., вследствие на нарушеното право на решаване в
разумен срок на гр.дело № 42951/ 2012г. по описа на СРС, ведно със законната лихва от
15.12.2017г. – до окончателното изплащане и на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД-
разликата над сумата от 1 523,42лв.-
до размера на сумата от 1 831,72лв.- лихва за забава за периода
15.12.2014г.- 14.12.2017г., както и
разликата над дължимата сума от 591,66лв.- до сумата от 710лв.- разноски по
делото, на основание чл.78,ал.1 от ГПК,
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ф.А.В. срещу Софийски районен съд искове, както следва: 1/ иск с
правнооснование чл.2“б“,ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините
за вреди /ЗОДОВ/, вр. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи - за
разликата над сумата от 5 000лв. – до размера на сумата от 6 000лв., претендирана
като обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в периода 03.06.2013г.- 15.12.2017г.,
вследствие на нарушеното право на решаване в разумен срок на гр.дело № 42951/
2012г. по описа на СРС, ведно със
законната лихва от 15.12.2017г.– до окончателното изплащане и 2/ иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД-
за разликата над сумата от 1 523,42лв.-
до размера на сумата от 1 831,72лв., претендирана като лихва за забава за периода 15.12.2014г.-
14.12.2017г
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 157 състав под №
427075 от 11.06.2018., постановено по гр.дело № 87784/2017г. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Софийски районен съд да заплати на Ф.А.В. сумата от
583,33лв.- разноски по делото за въззивното производство, на основание
чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Ф.А.В. да заплати на Софийски районен съд сумата от 16,66лв.- разноски по
делото за първата инстанция и сумата от 16,66лв.- разноски за въззивното
производство, на основани чл.78,ал.3 и
ал.8 от ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, при условията на чл.280,ал.1
и ал.2 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.