Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 28.06.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ А въззивен състав, в публичното заседание, проведено на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВА

Мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 9631 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 313840 от 15.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 56080/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90ти състав, допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с определение № 387693/18.04.2018г., постановено по гр.д.№ 56080/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90ти състав, са отхвърлени предявените от Н.Р.Н. срещу ЧСИ Т.А.В.-Н.с № 791, съгласно регистъра на КЧСИ, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 441 от ГПК, вр. с чл. 45, ал. 1 и чл. 52 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сума от 2500 лева, представляваща част от вземане в размер на 5000 лева, за обезщетяване на претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, психически тормоз и влошено здравословно състояние, вследствие на виновни и противоправни действия на ответника, изразяващи се в налагане на запор и събиране на погасено задължение от несеквестируемите доходи от пенсия и заплата, както и сумата от 350 лева, претендирана като обезщетение за причинни имуществени вреди от същите противоправни действия на ответника, изразяващи се в заплащането на адвокатско възнаграждение за представителство по изп. дело № 20067910400012 по описа на ЧСИ В.-Н..

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответницата сума в размер на 429.50 лева – разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответницата – З. „Б.В.И.Г.“ АД.

С определение № 387693/18.04.2018г., постановено по гр.д.№ 56080/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90ти състав, е уважена частично подадената от ответницата молба за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските, като в полза на ЧСИ В.-Н.е присъдена и сума в размер на 300 лева, представляваща разноски по делото за заплатено възнаграждение на вещо лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза. Със същото определение е оставено без уважение искането на ответницата за присъждане на адвокатско възнаграждение над присъдения размер от 429.50 лева до пълния претендиран размер от 600 лева.

Ищцата Н.Р.Н. в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК обжалва изцяло постановеното от районния съд решение като неправилно. Излага съображения, че Софийски районен съд изрично е посочил в обжалвания съдебен акт, че от доказателствата по делото се установявало, че ЧСИ не е следвало да налага запор през 2016г., а същевременно достига до неправилен извод, че ответницата не е извършила виновни и противоправи действия, изразяващи се в налагането на запори и събиране на погасени задължения от несеквестируемо имущество. Поддържа се, че приетата по делото експертиза е неясна и грешна, поради което не следвало да се кредитира. Във връзка с това се сочи, че от нея не можело да се установи какви такси и разноски са били заплатени в рамките на изпълнителното производство, тъй като били изчислени по действащата през 2017г. редакция на т. 26 от ТТРЗЧСИ, а не по действалата към 2010г. Твърди се, че е налице и несъответствие между датите, посочени в експертизата като дати на извършване на плащанията и датите, на които реално са извършвани такива. Подчертава се, че вещото лице е посочило, че има платени такси по т. 5, т. 9, т.3 и т.12 от ТТРЗЧСИ, а в изпълнителното дело липсвали сметки-фактури за извършените плащания.  Установено според въззивницата по делото е, че същата е преживяла шок от това, че шест години след като е заплатила сумите по изпълнителното производство отново следва да заплаща изключително голяма сума. Този шок се твърди, че е довел до рязко влошаване на здравето на ищцата и до морално унижение, тъй като трудовото и правоотношение е било прекратено именно поради това. В жалбата се излагат и съображения за неправилността на решението и относно дължимостта на причинените имуществени вреди, като се подчертава, че по делото е доказано извършването на плащане на адвокатски хонорар, тъй като самата ищцата и представлявалият я адвокат са потвърдили извършването на плащане. Поддържа се и, че по делото е безспорно установено, че в процесния случай е настъпила перемпция, поради което извършените от ЧСИ действия по изпълнителното дело след прекратяването му са незаконосъобразни. Подчертава се, че съдебният изпълнител е извършил действия по събиране на суми без искане на взискателя. Без значение според въззивника е и обстоятелството, че в исковата молба не е въведено оплакване за изтекъл 2 годишен срок и настъпване на перемпция. Сочи се, че претенцията се основава на твърдения за незаконосъобразно наложен запор. Въззивницата счита, че първоинстанционният съд не е съобразил и направеното с уточнение в открито съдебно заседание изменение на иска по основание. С оглед изложеното се моли обжалваното решение да бъде отменено.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от името на ЧСИ В.-Н., в който се оспорва жалбата като неоснователна. Твърди се, че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно. Подчертава се, че съгласно чл. 214 от ГПК изменение на основанието на иска може да се направи в срок до края на първото по делото заседание, каквото изменение не е било заявено от страна на ищцата. Ето защо несвоевременно въведените нови обстоятелства, по своята същност представляват предявяване на нов иск. Недоказано според въззиваемата е останало твърдението на ищцата, че е заплатила целия дълг, във връзка с който е било образувано изпълнителното производство срещу нея. Сочи се, че ищцата е признала още в исковата молба, че удържаните от нея суми са и били възстановени. Твърди се, че ответницата изрично е оспорила настъпването на сочените от ищцата вреди и тяхната причинно следствена връзка с действията на ЧСИ. Излагат се и твърдения относно правилността и изчерпателността на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. По делото според въззиваемата не са ангажирани и доказателства за заплащане от страна на ищцата и на адвокатско възнаграждение във връзка с образуваното срещу нея изпълнително производство. С оглед изложеното се моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като се претендира и присъждането на разноски.

От въззиваемата ЧСИ В.-Н.е подадена частна жалба срещу определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, в частта, в която искането и за присъждане на адвокатско възнаграждение над приетия от съда размер от 429.50 лева до пълния претендиран размер 600 лева. Сочи се, че съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която възнаграждението следва да бъде определено съобразно вида и брой на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.  Ето защо при предявени два иска претендираното възнаграждение от 600 лева не е прекомерно. С оглед на това се моли определението в обжалваната част да бъде отменено.

В срока по чл. 276 от ГПК от Н.Н. е подаден отговор на частната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна. Сочи се, че Софийски районен съд правилно е определил размера на адвокатското възнаграждение. Моли се жалбата да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 74, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители, вр с чл. 441 от ГПК, вр. с чл. 45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени и за неимуществени вреди.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта и относно наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата състав намира постановеното от СРС, 90ти състав, решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

От представените по делото доказателства – молба по чл. 426 от ГПК, подадена от „Българска пощенска банка” АД и изпълнителен лист от 09.12.2005г., се установява, че срещу ищеца Н.Р.Н. е образувано изпълнително производство № 20067910400012 по описа на ЧСИ В.-Н.за събиране на сума в размер на 6654.39 лева, от които 4888.74 – главница и 1765.65 лева – договорна лихва за периода от 27.10.2003г. до 28.11.2005г., ведно със законна лихва върху главницата от 29.11.2005г. до окончателното и заплащане, както и сума в размер на 372.72 лева – разноски в съдебното производство. Между страните не се спори, че процесните суми се дължат от ищцата в качеството и на поръчител по договор за потребителски кредит № 2918/27.08.2003г., сключен между Ц.П.Ц.и „Българска пощенска банка“ АД, както и че кредитополучателят Ц.е починал, което обстоятелство се установява и от приложен по делото препис – извлечение от акт за смърт № 0556/11.11.2003г..

            По делото е представена и покана за доброволно изпълнение с изх.№ 98/26.06.2006г., изпратена до ищцата, с която същата е поканена да заплати сумите по издадения срещу нея изпълнителен лист, както и сума в размер на 130 лева – такси по изпълнителното производство и 623.39 лева – пропорционална такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ към 09.06.2006., за която изрично е отбелязано, че след тази дата продължава да се начислява. В разписката към поканата за доброволно изпълнение е посочено, че същата е редовно връчена на 01.07.2006г.

Между страните не се спори, че въз основа на образуваното изпълнително дело е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата Н.Н., получавано от работодателя и към 2006г. Счетоводство за дейност „Просвета“. Това се установява и от приетото по делото запорно съобщение с изх.№ 100/26.06.2006г.

С молба с вх. № 991/23.04.2007г., подадена от ищцата до ответницата, Н. е представила пред съдебния изпълнител декларация, че работи като директор на 155 ОУ „Св.св Кирил и Методий“, р-н Панчарево.

Към исковата молба са представени и платежни нареждания за извършени от ищцата плащания по изпълнителното дело в периода от м.07.2010г. до м.06.2011г. за заплатени суми в общ размер на 1781 лева, както и служебна бележка от 155 ОУ „Св.св Кирил и Методий“ Кривина, р-н Панчарево, София, от която е видно, че от м.04.2007г. до м.06.2010г. по наложен запор от ЧСИ Т.В.-Н.на трудовото възнаграждение на Н.Н., са заплатени към 10.07.2010г. общо 6000 лева.

По делото е представено и запорно съобщение с изх.№ 8265/18.05.2016г., изпратено до Обединено детско заведение № 9 „Зорница“, с което е наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата, и съгласно което същата дължи сума в размер на 6298.78 лева, от които 3 759.43 лева – главница, ведно със законна лихва в размер на 1899.82 лева за периода от 21.06.2011г. до 01.06.2016г., такси и разноски по ТТРЗЧСИ – 639.53 лева. В запорното съобщение изрично е вписано, че запорът се налага на основание чл. 450, ал. 3, чл. 507, чл. 508, вр. 446 от ГПК.

До НОИ също е било изпратено запорно съобщение изх.№ 8264/18.05.2016г., прието по делото.

До ищцата са били изпратени писма от НОИ Териториално поделение – София град, дирекция „Пенсии“, с които същата е уведомена, че на основание чл. 508 от ГПК съгласно запорно съобщение по изп. д.№ 2006791040012 се налагат удръжки от пенсията и в размер на 336.60 лева месечно в полза на взискателите по изпълнителното дело считано от 01.06.2016г., а считано от 01.08.2016г. удръжката е променена на 356.27 лева месечно, при спазване на чл. 446 от ГПК.

По делото е представено и постановление за прекратяване на изпълнително дело с изх.№ 10056/24.06.2016г., издадено от ответницата, изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Във връзка с това съдебният изпълнител е изпратил съобщение за вдигане на наложен запор както до НОИ, така и до Обединено детско заведение № 9 „Зорница“. Видно от направеното отбелязване в приложеното съобщение за вдигане на запор, изпратено до ОДЗ „Зорница“ с изх.№ 10836/08.07.2016г., същото е получено от работодателя на ищцата на 11.07.2016г.

От ищцата е представена заповед № 307/07.09.2016г., издадена от директора на ДГ „Зорница“, с която на основание чл. 325, т. 1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на Н.Р.Н..

Представени са и договор за правна защита и съдействие, сключен между Н.Н. и адвокатско дружество „ГС Г.и Партньори“, представлявано от адв. Г.И., съгласно който адв.И. приема да предостави правна помощ на Н. по изпълнително дело № 2006791040012, като е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева. В договора изрично е посочено, че възложителят „следва да заплати на изпълнителя възнаграждение в размер на 350 лева“. Към договора е приложена и фактура за същата сума, издадена от адвокатското дружество с получател ищцата и посочено основание за дължимост на сумата „хонорар за завеждане на изпълнително дело“. Не са представени доказателства за извършено плащане.

По делото е приета и полица по застраховка „Професионална отговорност на частния съдебен изпълнител“ № 3425160240000002, сключена между ответницата и третото лице помагач, със срок на валидност от 20.04.2016г. до 19.04.2017г.

Пред Софийски районен съд е разпитан и един свидетел – Е.Н.– сина на ищцата. Същият свидетелства, че от майка си научил, че и е наложен запор на пенсията, като при съобщаването на тази новина ищцата била с треперещ глас, много разстроена и уплашена. Свидетелят заявява, че ищцата не можела да спи и вдигнала кръвно, като причината за това бил наложения запор за дължими суми, които Н.Н. била изплатила изцяло още през 2010г. Поради преживения стрес се наложило съгласно казаното от свидетеля ищцата да излиза в отпуск по болест. Личният и лекар даже предложил ищцата да бъде хоспитализирана, като и дал направление за невролог, който и назначил медикаментозно лечение, за да може Н. да се стабилизира. Свидетеля си спомня, че майка му си останала вкъщи 2-3 месеца. Николов заявява, че ищцата е била принудена да напусне ОДЗ „Зорница“ заради наложените и запори, тъй като това уронвало престижа на институцията.

Изслушана и приета е съдебно-счетоводна експертиза, съгласно заключението по която дългът по изп.д.№ 2006791040012 към датата на образуването му е бил в размер на 8103.29 лева, в това число главница, договорона лихва, законна лихва, разноски по изпълнителен лист, разноски в изпълнителното (пропорционална такса и авансово внесени такси от взискателя). Вещото лице е посочило, че размерът на сумите преведено по изпълнителното делото от ищцата, в това число и тези превеждани въз основа на наложени запори, е в размер на 7781 лева към 20.06.2011г. Експертът е констатирал, че удържаните на 22.06.2016г. и 12.07.2016г. суми от НОИ от запор на пенсията на ищцата са и били възстановени. Съгласно даденото заключение към 24.06.2016г. размерът на дълга се е равнявал на 6 325.15 лева, от които 3759.43 лева – главница, 1923.86 лева – лихва, такси за ЧСИ с ДДС – 641.86 лева, а към 20.06.2013г., размерът на дълга по изпълнителното дело е бил 3759.43 лева. В проведеното открито съдебно заседание, вещото лице е разяснило начина, по който е определило, посочените от него суми.

Настоящият състав кредитира заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза, като изготвено от експерт в рамките на професионалната му квалификация и въз основа на наличните по делото доказателства и въз основа на направена от него проверка при съдебния изпълнител. Не може да бъде прието за основателно твърдението на въззивницата, че посочените в експертизите дати на извършени плащания, в това число и на сума в размер на 39.68 лева не съответстват на представените платежни документи на л. 182 и 183 от изпълнителното дело. В експертизата изрично е посочено, че датата 20.06.2011г. е датата, на която ищцата в качеството си на длъжник е заплатила определена сума по изпълнителното дело, а представените платежни нареждания с дата 22.06.2011г. се отнася до извършено разпределението, като от общо постъпилата сума в размер на 431 лева, която видно и от представените платежни нареждания от сама ищца е заплатена на 20.06.2011г. от нея, са погасени различни нейни задължения, сред които е и сумата от 39.68 лева – „за ЧСИ“, която ответницата с платежни нареждания на л. 182 и л.183 от изпълнителното дело е превела по своята сметка. Липсата на сметка-фактура за авансово платените такси не може да се приеме за липса на основание за заплащане на дадена сума, тъй като основанието за заплащането им е предстоящото извършване на действия от ЧСИ, като изготвяне и връчване на книжа, налагане на запори и т.н. Не може да бъде прието и становището на въззивника, че експертизата не е взела предвид извършени плащания на такси по сметка № 3846/28.04.2011г – л.178. Сумата посочена в цитираната от въззивника сметка е в размер на 70.27 лева с ДДС при събрана сума за взискателя 679.73 лева и е намерила отражение в експертното заключение, а именно при извършени плащания от ищцата в периода 18.12.2009г-23.04.2009г. Сметката за посочената сума обаче просто е изготвена на по-късен етап, когато съдебният изпълнител е разпределил получените по изпълнителното дело суми. При изчисляването на размера на дължимите такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ експертът е съобразил действащата към процесния период нормативна уредба. С оглед всичко изложено въззивният състав намира, че няма основание приетото по делото заключение на ССчЕ да не бъде кредитирано.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 74, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители, частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Следователно по своята правна същност професионалната отговорност на частния съдебен изпълнител е деликтна, поради което за да може същата да бъде ангажирана следва да са се осъществили следните юридически факти: 1) действие на частен съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с упражняването на неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното изпълнително производство; 2) противоправност на действията му/бездействия; 3) причиняване на имуществени вреди; 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени вреди и 5) вина на съдебния изпълнител, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага.

Между страните по делото не се спори, че ответницата в качеството си на частен съдебен изпълнител във връзка с упражняването на властнически си правомощия при осъществяване на принудителното изпълнително производство на 18.05.2016г. е наложила запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, получавано от нея от ОДЗ „Зорница“, както и че е извършена удръжка от пенсията на ищцата на 01.06.2016г. и на 01.07.2016г. Тези обстоятелства се установяват от приетите по делото запорни съобщения, изпратени през 2016г. до работодателя на Н. и до НОИ, както и от съдебно-счетоводната експертиза, приета по делото. Ответницата с отговора си също не оспорва, че тези действия са били осъществени от нея.

Спорен пред въззивната инстанция обаче е въпросът дали посочените действия представляват противоправно поведение, т.е дали е налице някое от неправомерните действия сочени от ищцата като причина за претърпените от нея вреди.

 Действието на съдебния изпълнител ще бъде неправомерно в случай когато то е предприето въпреки нормативната забрана за извършването му или въпреки това, че не са се налице необходимите за извършването му предпоставки. Същевременно бездействието му ще бъде противоправно, когато не се предприема действие, което следва да бъде извършено по силата на правна норма или въпреки направеното от съответната страна искане за това, макар и да са налице предвидените в закона предпоставки за извършване на действието. В конкретния случай с исковата молба въззивницата е навела твърдения за осъществяването на неправомерни действия от страна на ответницата в качеството и на частен съдебен изпълнител, а именно че е наложила запор върху трудовото и възнаграждение и върху пенсията и със запорни съобщения от 18.05.2016г., след като дългът по изпълнителното дело вече е бил изцяло заплатен от Н.Н. и при несъобразяване на разпоредбите на чл. 444 от ГПК и  чл. 446 от ГПК. Ищцата е посочила и че ответницата и е причинила вреди с бездействие, а именно че не и е изпратила покана за доброволно изпълнение преди да наложи запор върху трудовото и възнаграждение и пенсия през 2016г. и че не и е предоставена точна информация за размера на дълга към 2016г.

Едва в хода на второто по ред открито съдебно заседание, проведено пред Софийски районен съд, процесуалния представител на ищцата въвежда твърдения, че ответницата е наложила запор върху трудовото възнаграждение на ищцата и върху пенсията и през 2016г. след като изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона поради настъпила перемпция. Твърдението, че в случая била налице хипотезата на чл.433, ал. 1, т. 8 от ГПК се поддържа и пред въззивния съд, като изрично се признава, че в исковата молба в действителност липсват подобни твърдения, но се поддържа, че съдът следвало да ги съобрази, тъй като в исковата молба се изтъквало, че от 20.06.2011г. до 20.05.2016г. не били извършвани никакви действия във връзка със събиране на вземането. Именно досежно обстоятелството дали съдът е следвало да съобрази така изложените твърдения за неправомерни действия на съдебния изпълнител след настъпване на перемпцията при произнасянето си е концентриран основния спор пред въззивната инстанция. Във връзка с изложените доводи във въззивната жалба в тази насока настоящият състав приема следното:

В исковата молба следва да бъде посочено кои са незаконосъборазните действия, за който се твърди, че са довели до увреждане на ищеца, защото това очертава предмета на спора и съответно предмета на доказване. Това е израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Съдът може да се произнесе само в рамките на посоченото в исковата молба, защото това е предмета на иска. Всички останали заявени в последствие в устните състезания пред първоинстанционния съд и във въззивната жалба обстоятелства следва да се приеме, че са релевирани несвоевременно и поради това не могат да бъдат част от предмета на делото, т.е съдът не може да основава решението си на тях. В този смисъл и решение № 32/17.07.2018г. по гр.д.№ 2423/2017г. па ВКС, ІV г.о.

В действителност в исковата молба ищцата навежда твърдения, че последно е извършила плащане по изпълнителното дело на 20.06.2011г., и че в последствие на 18.05.2016г. е изпратено съобщение за налагане на запор върху трудовото и възнаграждение и пенсия. Тези заявени от нея обстоятелства обаче не са в насока, че изпълнителното дело е следвало да бъде прекратено, тъй като в този период не са извършвани никакви действия във връзка с принудителното събиране на сумата, а са във връзка с поддържаната от Н. теза, че делото е следвало да бъде прекратено, защото тя е изплатила изцяло дължимата по изпълнителното производство сума. Нещо повече при предявяване на иска от страна на ищцата не са излагани изрични твърдения, че съдебният изпълнител не е извършвал никакви действия след 2011г. по изпълнителното дело. Предвид това и с оглед диспозитивното начало съдът не може да излезе извън предмета на очертания с исковата молба спор и да се произнесе по основание за незаконосъобразност на действията на ответницата в качеството и на съдебен изпълнител, което не е било въведени своевременно от ищцата. Същевременно не е била налице и неяснота относно обстоятелствената част на исковата молба във връзка с заявеното от ищцата твърдение, че изпълнителното производство е следвало да бъде прекратено, доколкото тя изрично е посочила какво според нея е основание за прекратяване, с което ответницата не се е съобразила, а именно че дългът е бил изцяло изплатен, т.е твърденията и са били в насока, че производството е следвало да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК. Ето защо въззивният състав не може да обсъжда наведените оплаквания във връзка с незаконосъобразност на действията на ответницата – налагане на запор, поради това, че към датата на изпращането на съобщението за налагане на запор изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

По отношение на останалите сочени от ищцата основания за незаконосъобразност да действията по налагане на запор върху трудово възнаграждение и върху пенсията на Н. на 18.05.2016г. поддържани във въззивната жалба, настоящият състав приема следното:

От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че ищцата не е изплатила цялата дължима сума по образуваното изпълнително производство. Представените от нея към исковата молба платежни нареждания и служебна бележка от 155 ОУ „Св.св.Кирил и Методий“ установяват, че размерът на заплатената от нея сума преди налагането на запорите от 18.05.2016г. е 7781 лева, като това обстоятелство не се оспорва от Н., която още в исковата молба изрично подчертава, че е заплатила 7781 лева – изявление, което въззивният съд цени по реда на чл. 175 от ГПК. Това е и размерът на сумата, която според заключението на съдебно-счетоводната експертиза е постъпила по изпълнителното дело за погасяване на дълга. Същевременно именно от съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на дълга към 09.06.2006г. – датата на образуване на изпълнителното производство при ответницата, е 8103.29 лева. Следователно още към датата на образуване на изпълнителното дело размерът на дълга е бил по-голям от размера на заплатената до 2011г. сума от ищцата – 7781 лева. Следва обаче да се отчете и обстоятелството, че продължителността на изпълнителното дело води и до увеличаване на дължимата законна лихва върху главницата по изпълнителния лист и до увеличаване на размера на сторените разноски, т.е от датата на образуване на изпълнителното дело – 09.06.2006г. до датата на последното плащане извършено от ищцата през 2011г. размерът на дълга е нараснал. Ето защо твърдението на ищцата, че е изпълнила изцяло задължението се, поради което неправомер ответницата през 2016г. е наложила запор върху трудовото и възнаграждение и пенсията и, се явява неоснователно.

По отношение на оплакването поддържано и пред въззивната инстанция, че ответницата не е уведомила ищцата за дължимите суми и техния размер, и в частност, че не е изпратила покана за доброволно изпълнение, преди на 18.05.2016г. да изпрати процесните съобщение за налагане на запор, въззивната инстанция намира следното:

Съгласно чл. 428 от ГПК съдебният изпълнител е длъжен да покани длъжника да изпълни доброволно задължението си в двуседмичен срок. От доказателствата по делото – покана за доброволно изпълнение с изх.№ 98/26.06.2006г. безспорно се установява, че такава покана е била надлежно изпратена на ищцата след образуване на изпълнителното производство и е била редовно връчена на 01.07.2006г. Доколкото процесуалният закон предвижда еднократно предоставяне на срок за доброволно изпълнение на длъжника, не могат да бъдат споделени оплакванията на ищцата, че съдебният изпълнител е допуснал нарушение, като не е изпратил нова покана за доброволно изпълнение преди да изпрати през 2016г. съобщения за налагане на запор.

Твърдението, че съдебният изпълнител е отказал да предостави на ищцата информация относно дълга, не се доказва и от показанията на разпитания по делото свидетел. Същите в частта относно това дали и е била предоставена информация във връзка с дълга представляват възпроизвеждане на заявеното от самата ищца пред свидетеля. Основателността на тези твърдения не се установява от нито едно ангажираните по делото доказателства. Напротив, по делото е представена като доказателство молба с вх.№ 08976/31.05.2016г., с която ищцата е поискала да и бъде предоставена справка за платените суми и в отговор на същата, видно от приложената към исковата молба справка с изх.№ 10072/27.06.2016г., изпратена от ЧСИ Никитова до Н.Н., на ищцата е предоставена поисканата информация, като изрично е посочено какъв е размерът на събраните до момента по делото суми, като са приложени и сметки за извършеното разпределение.

С оглед всичко изложено въззивният състав приема, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване от страна на ищцата осъществяването на твърдените в исковата молба незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител. При липса на един от кумулативно дадените елементи на фактическия състав на нормата на чл. 74 от ЗЧСИ, исковете за присъждане на обезщетение както за имуществени, така и за неимуществени вреди следва да бъдат отхвърлени, а обжалваното решение - потвърдено.

По отношение на подадената жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК, Софийски градски съд приема следното:

От ответницата е направено искане пред Софийски районен съд за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, за заплащането на което е представено доказателство – договор за правна защита и съдействие, в който е посочена като платена глобалната сума от 600 лева. Материалният интерес на предявените искове е в размер 2850 лева, от които 2500 лева – обезщетение за неимуществени вреди и 350 лева – обезщетение за имуществени вреди. Първоинстанционното решение е изцяло в полза на ответницата, поради което направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. принципно подлежат на присъждане в тежест на ищцата. Същото обаче не е уговорено между страните като сбор от суми, получени чрез съответно начисляване върху всеки от предявените искове поотделно, а като обща сума върху целия материален интерес. Поради това, зачитайки свободата на договаряне между страните по договора за правна защита, съдът няма основание за прилагане правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което би възложило неоснователно в тежест на противната страна на разноски в по-голям размер от понесените такива и съответни на подлежащите на репариране такива, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК. Поради това при преценката си по възражението за прекомерност и съобразяване на минимално установения по наредбата размер на адвокатско възнаграждение, подлежащо на присъждане, съдът следва да изхожда от възприетата в чл. 7, ал. 2 на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения система на изчисление - върху материалния интерес по делото. В този смисъл е и определение № 315/06.07.2018г. по ч.т.д. № 2794/2017г. на ВКС, І т.о., определение № 327/16.07.2018г. по ч.т.д.№ 750/2018г. на ВКС, І т.о. В случая материалният интерес по делото е в размер на 2850 лева., спрямо който минималното адвокатско възнаграждение, изчислено по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 429.50 лева. Ето защо подадената частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

            По разноските:

            Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, въ. с чл. 273 от ГПК право на разноски има ответникът-въззиваема страна по делото. Претендираните разноски съгласно представения от страната списък по чл. 80 от ГПК са в размер на 600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, за което е представено и доказателство за плащането му в брой с оглед разясненията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, а именно договор за правна защита и съдействие с отбелязано изрично извършено плащане в брой на 600 лева,от  които 400 лева по иска за неимуществени вреди и 200 лева по иска за имуществени вреди. Същевременно с изрична молба от 06.02.2019г. от името на въззивницата е направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Предвид това с оглед разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съобразявайки свободата на договаряне съдът следва да прецени дали договореното възнаграждение за всеки един от исковете е прекомерно. По отношение на иска за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди приложение намира разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като минималния дължим размер адвокатски хонорар при материален интерес от 2500 лева се равнява на 405 лева, т.е претендираното възнаграждение е под минималния размер и следва да бъде присъдено изцяло. По отношение на въззивната жалба срещу решението в частта относно иска за присъждане на обезщетение за имуществени вред в размер на 350 лева приложение намира нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, съгласно която минималният размер на адвокатско възнаграждение се равнява на 300 лева, т.е претендираното възнаграждение в размер на 200 лева за този иск не се явява прекомерно. С оглед изложеното съдът намира, че в полза на въззиваемата следва да бъдат присъдени разноски в размер на 600 лева – адвокатско възнаграждение за въззивно обжалване.

            Предвид неоснователността на подадената частна жалба в полза на ЧСИ Т.А.В.-Н.не следва да се присъждат разноски по частното произовдство.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 313840 от 15.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 56080/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90ти състав, допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с определение № 387693/18.04.2018г., постановено по гр.д.№ 56080/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90ти състав.

ОСЪЖДА Н.Р.Н., с ЕГН **********,*** да заплати на ЧСИ Т.А.В.-Н., регистрирана под № 791, с район на действие Софийски градски съд, с адрес гр.София, бул. „********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК, сума в размер на 600 лева – разноски във въззивното производство.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на ЧСИ Т.А.В.-Н., регистрирана под № 791, с район на действие Софийски градски съд, определение № 387693/18.04.2018г., постановено по гр.д.№ 56080/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90ти състав, в частта, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за изменение на решение № 313840 от 15.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 56080/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90ти състав относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.                            2.