№ 113
гр. Радомир, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М.Д.М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20241730100136 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 01.12.2021 г. между ищцовото дружество „Вива
Кредит“ АД и ответника И. Т. бил сключен договор за потребителски кредит „Violeta“, по
силата на който на кредитополучателя била отпусната в заем, реално предадена и усвоена
сумата от 1600,00 лева, при ГПР от 49,32%, ГЛП – 15% и лихвен процент на ден – 0,042%.
Договорът бил сключен от разстояние по реда на ЗПФУР. С подписването на договора
кредитополучателят се съгласил да заплаща текущото си задължение до 30 дни от усвояване
на главницата, като при еднократно усвояване на кредитния лимит с подписването на
договора за кредит, този срок започвал да тече от датата на усвояване на целия кредитен
лимит, а при усвояване на части срокът започвал да тече от датата на първото частично
усвояване. Кредитополучателят заявил и декларирал, че е избрал доброволно да се ползва от
допълнителен пакет от услуги „VIP обслужване“ и такси за действия по ограничаване на
негативните последици при просрочие. Страните уговорили срок на договора от една година
от датата на неговото подписване, което означавало, че срокът на процесния договор
изтекъл на 01.12.2022 г. Между страните била уговорена и неустойка в размер по 0,5% от
общия размер на усвоената и непогасена главница, като начислената неустойка ставала част
от текущото задължение и се дължала в края на всеки тридесетдневен период.
По договора за кредит кредитополучателят извършил частични плащания в общ размер
на 961,83 лева, с което били погасени текущи задължения, законна лихва за забава и част от
главницата.
С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да
заплати на ищцовото дружество сумата от 698,47 лева - главница по договор за
1
потребителски кредит „Violeta“, сключен на 01.12.2021 г. и лихва за забава в размер на
110,51 лева за периода от 01.12.2022 г. до 01.06.2023 г. (след допуснато изменение на иска
по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 01.06.2023 г., до окончателното изплащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който се
твърди, че сключеният договор за кредит е нищожен поради противоречието му с добрите
нрави. Счита, че възнаградителната лихва по договора е уговорена в противоречие с добрите
нрави, тъй като същата надвишавала трикратния размер на законната лихва. Същото се
отнасяло и за уговорените годишен лихвен процент и годишен процент на разходите, като
нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на
дължимата възнаградителна лихва и съотношението ú с главницата по кредита, за да може
да се установи дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
заемодателя. Счита, че не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на
клауза на процесния договор обуславяло недействителност на целия договор. Същият не
отговарял на императивни правни норми на ЗПК, а именно чл. 11, ал. 1, т. 10 – 12 и т. 20, чл.
11, ал. 2 и чл. 22. От съдържанието на договора не ставало ясно и какво се включва в общите
разходи на потребителя – настоящи и бъдещи, доколкото било предвидено и задължение за
заплащане на неустойки и такси. Договорът за кредит бил недействителен и поради
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като били уговорени редица такси,
неустойки и допълнителни разходи, които не били включени в ГПР и по този начин се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. С
уговорените такси и неустойки в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение, което водело до неоснователно обогатяване за сметка на кредитополучателя.
В случай, че съдът не приеме, че договорът за кредит е нищожен, прави възражение за
прихващане на сумите, заплатени по клаузите, предвиждащи заплащане на такса
ангажимент, неустойки за непредоставено удостоверение за постоянен и настоящ адрес, за
непредоставено удостоверение за липса на задължения по ДОПК и за непредоставено
съгласие за директен кредит и начислени такси по чл. 20, ал. 4 от договора, със сумите за
главница и лихва.
По изложените съображения, моли исковете да бъдат отхвърлени.
В съдебно заседание ищцовото дружество, редовно призовано, не изпраща
представител.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен и приет договор за кредит „Violeta“ от 01.12.2021 г., сключен
между „Вива Кредит“ ООД, като кредитор, от една страна и И. В. Т., като длъжник, от друга
2
страна. Договорът е сключен при следните параметри: сума на кредита – 1600,00 лева; срок
на кредита – една година; годишен процент на разходите (ГПР) – 49,32%; годишен лихвен
процент – 15%, както и дневен лихвен процент в размер на 0,042% върху усвоения размер
на кредита. В чл. 3, ал. 1 и 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят може по
всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит,
като през целия срок на валидност на договора кредитополучателят се задължава да заплаща
текущото си задължение, представляващо сбор от непогасена договорна лихва, такса
ангажимент, неустойки за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране, до 30 дни от
усвояване на главницата.
По делото е представено и платежно нареждане от 01.12.2021 г., от което е видно, че
сумата в размер на 1600,00 лева по сключения договор за кредит е преведена по банкова
сметка на ответника, както и справки и платежни нареждания за извършени плащания по
договора.
Представени са също и доказателства във връзка с изпълнение на процедурата по
сключване на договора за кредит от разстояние.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Между страните по делото не се спори, че е сключен договор за кредит „Violeta“ от
01.12.2021 г. от разстояние по смисъла на Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, с който на кредитополучателя е бил отпуснат паричен заем в
размер на 1600,00 лева за срок от 1 година. Установява се от приложеното по делото
платежно нареждане, че така посочената сума е била преведена по банкова сметка на
ответника в деня на сключване на договора за кредит.
Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална компетентност, а ищецът е предоставил кредита в
рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството
съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава VI на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
3
недействителност, защото последиците ú са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски
кредит е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно да се посочи общата дължима сума и
същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира
неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция
по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,32 %, а фиксираната лихва е 15%, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно в какво се изразява разликата
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин,
каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. ГПР следва да отразява действителните
разходи по кредита и общата дължима сума от потребителя, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
което в процесния договор не е изпълнено. Всичко това поставя потребителят в положение
да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно се
изразява недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Наред с това, от съдържанието на чл. 4, ал. 1, т. 2.2 и т. 2.3 от договор за кредит „Violeta“
се установява, че е предвидено заплащането от страна на кредитополучателя на т. нар.
„такса ангажимент“, която съдържа неравноправна за потребителя финансова тежест,
изразяваща се в заплащане на такса в размер на 0,07% на ден върху усвоената и непогасена
главница, като същата се начислява ежедневно и се дължи в края на всеки тридесетдневен
период от усвояване на главница/главници.
Установява се, че т. нар. „такса ангажимент“ не е включена при формирането на
годишния процент на разходите, като посоченият в чл. 4, т. 5 от договора ГПP от 49,32% не
отговаря на действителния такъв.
В чл. 15, ал. 1 от договора за кредит е предвидена и неустойка. Тази клауза предвижда,
че до 5 дни от подписване на договора за паричен заем кредитополучателят се задължава да
предостави съгласие за директен дебит по банковата си сметка за целия срок на договора.
При непредставяне на такова съгласие се начислява в края на всеки тридесетдневен период
от усвояване на главницата. съгласно условията на чл. 3 от договора, неустойка в размер на
2% от усвоената, но непогасена главница, като начислената неустойка се дължи ведно с
текущото месечно задължение в края на този тридесетдневен период.
Всички тези такси и неустойка създават неяснота за кредитополучателя какви точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, както и какво представлява
4
разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. С оглед спазването на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за потребителски кредит следва да се
отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява годишния процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички
разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на
разходите, което в разглеждания случай не е сторено. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи
по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер
на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните ú части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на ГПР и предвиждащи задължение за заплащане на
неустойка, да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът
за потребителски кредит би бил сключен и ако в него е включена клауза, като се изходи и от
характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на
лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1,
т. 9 и 10 от ЗПК.
Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона,
то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне на възнаградителна
лихва и на ГПР.
Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми не само
от граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да предвиди
икономическите последици от сключване на договора. Поради липсата на яснота относно
начина, по който е формиран посоченият ГПР, се препятства възможността на потребителя
да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на
заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора,
заложено в чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
С оглед изложеното по-горе във връзка с възраженията за недействителност, съдът
5
намира, че същите са основателни, и съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи, каквито се явяват начислените
неустойки, такси, лихви и пр.
Чистата стойност по процесния договор за кредит е в размер на сумата от 1600,00 лева,
която е усвоена от потребителя. От материалите по делото е видно, че ответникът е заплатил
сумата от 961,83 лева, като с тази сума са погасени задължения, които са приети от съда за
недължими, поради нищожността на договора за кредит, поради което съдът приема, че с
тази сума следва да бъде намален размерът на претендираната главница до сумата от 638,17
лева.
Предвид всичко гореизложено, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцовото дружество сумата в размер на 638,17 лева – главница, като за разликата до пълния
предявен размер от 698,47 лева искът за главница следва да бъдат отхвърлен като
неоснователен и недоказан. С оглед приложимостта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, следва
да се отхвърли акцесорната искова претенция за заплащане на лихва за забава в размер на
110,51 лева за периода от 01.12.2022 г. до 01.06.2023 г.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцовото дружество направените по делото разноски съразмерно с уважената част от
исковете. Ищецът доказва направени разноски в общ размер на 877,35 лева за внесена
държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение. От страна на ответника е
направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата
страна, което съдът намира за основателно, съобразявайки ниската правна и фактическата
сложност на делото, материалния интерес и броя проведени открити съдебни заседания. С
оглед изложеното, размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде намален до
минималния такъв, предвиден в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно до сумата от 400,00 лева.
От направените от ищеца разноски в общ размер на 477,35 лева ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 376,56 лева съразмерно с
уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право на разноски съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
В производството по делото същият е представляван от пълномощник, на когото не е
заплатил адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие от 21.06.2023 г. е посочено, че
ответникът се представлява безплатно от адв. М. М. от АК - Пловдив поради затрудненото
си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание
за оказването на безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното
6
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2
от ЗА). В настоящия случай на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
възнаграждението за осъществената безплатна правна помощ по чл. 38 от ЗА следва да бъде
определено в минимален размер, с оглед фактическата и правна сложност на делото.
На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения адвокатското възнаграждение следва да се присъди с включен
ДДС, тъй като адв. М. М. от АК - Пловдив е регистриран по ДДС, за което са представени и
надлежни доказателства, а именно: удостоверение за регистрация по ДДС, така: определение
№ 136/26.02.2018 г. по ч. т. д. № 174/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., определение №
490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о. и пр.
Така, с оглед цената на предявения иск, се дължи възнаграждение в размер на 480,00
лева с включен ДДС, като от така посочената сума ищцовото дружество следва да бъде
осъдено да заплати на адв. М. М. от АК – Пловдив адвокатско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство на ответника по делото в размер на 101,35
лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА И. В. Т., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К., обл. П. да заплати на „Вива
Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Люлин“, ЖК
„Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г,
сумата от 638,17 лева (шестстотин тридесет и осем лева и седемнадесет стотинки) -
главница по договор за потребителски кредит „Violeta“, сключен на 01.12.2021 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.06.2023 г., до
окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата до пълния
предявен размер от 698,47 лева (шестстотин деветдесет и осем лева и четиридесет и седем
стотинки) и за лихва за забава в размер на 110,51 лева (сто и десет лева и петдесет и една
стотинки) за периода от 01.12.2022 г. до 01.06.2023 г., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА И. В. Т., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К., обл. П. да заплати на
„Вива Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Люлин“,
ЖК „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г
сумата в размер на 376,56 лева (триста седемдесет и шест лева и петдесет и шест стотинки),
представляваща направени разноски по делото.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София,
р-н „Люлин“, ЖК „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет.
2, офис 73Г да заплати на адв. М. В. М. от АК – Пловдив на основание чл. 38, ал. 2 ЗА
7
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 101,35 лева (сто и един лева и тридесет
и пет стотинки), с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Пернишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
8