№ 2240
гр. Варна, 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на седми
юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Виолета Кожухарова
при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова
като разгледа докладваното от Виолета Кожухарова Гражданско дело №
20213110116421 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на предявен от Р. Л.
С. срещу „К. к. м." ЕАД иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумите от 169.99 лв., представляваща възнаградителна лихва, заплатена по
договор за потребителски кредит № */ 10.04.2018 г. и 544.87 лв. -
възнаграждение за поръчителство по договор от 10.04.2018 г., дължимо във
връзка с договор за потребителски кредит № */ 10.04.2018 г., ведно със
законната лихва считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на задължението. Претендират се и разноски.
В исковата молба се излага, че на 10.04.2018 г. между страните е
сключен договор за потребителски кредит, под формата на кредитна линия,
по силата на който на ищцата е отпусната сумата от 2000 лева. В изпълнение
на договора за потребителски кредит, със „К. г. ЕООД е сключен договор за
предоставяне на поръчителство, възнаграждението по което следва да се
прибави към част от погасителната вноска по заема. Така, общата погасителна
вноска е определена на 236 лева, 145.42 лв. - вноска по заема и 90.58 лв. -
възнаграждение за поръчителство. Твърди се още, че въз основа на три
плащания, общата дължима сума по кредита, в размер на 2714.56 лв., е
предсрочно погасена от ищцата. Развиват се подробни съображения за
нищожност на клаузите за възнарадителна лихва и за възнаграждение за
поръчителство, поради противоречие със закона (ЗПК, ЗЗД), както и с
практиката на СЕС.
1
Ответникът - „К. к. м." ЕАД, депозира писмен отговор в срока по чл.
131 ГПК, в който излага съображения за недопустимост, а евентуално - и за
неоснователност на иска. Становището си за недопустимост обосновава с
предсрочното погасяване действието на договора. От друга страна, оспорва
изложеното в исковата молба относно нищожността на атакуваните клаузи,
като релевира доводи за тяхната валидност. Оспорва и размера на
претенцията. Отправя искане за отхвърляне на иска и за присъждане на
разноски.
Съдът, след като съобрази събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
Видно от представения и приет по делото договор за потребителски
кредит № */ 10.04.2018 г., на ищеца е предоставена в заем сумата от 2000
лева, при годишната лихва за ползване на кредита е в размер на 36 %. Прието
е, че кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитодателя следните
обезпечения по кредита – поръчителство от две физически лица, наети на
безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение за
всеки в размер на 1500 лв., неотмениема и безусловна банкова гаранция или
поръчителство от одобрено от Кредитодателя дружество. В договора са
посочени минималната сума, която може да бъде усвоена по кредита - 200
лева, кредитния лимит - 2000 лева), лихвения процент при максимален срок
на кредита - 36%. ГПР е определен на 50 %.
Приети по делото като писмени доказателства от ищеца са справка за
отпуснати кредити и събрани вноски и справка за събрано възнаграждение по
договори за поръчителство с „К. Г.“ ЕООД, издадени от „К. к. м.“ ЕАД. С
отговора на исковата молба ответникът е представил погасителния план към
договора за потребителски кредит.
По делото е приета ССчЕ, от която се установява, че Р. Л. С. е заплатила
сумата от 2714,56 лева - сумата от 2169,69 лева е отнесена за погасяване на
главница и договорна лихва, а сумата от 544,87 лева е изплатена по Договор
за възлагане на поръчителство. В открито съдебно заседание, вещото лице
поддържа заключението по направената експертиза, като добавя към отговора
на т.3 от експертизата, че размера на ГПР по процесния договор за срок от 18
месеца би бил 196,95 %.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
извежда следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение първо
ЗЗД.
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да
установи заплащане на търсената сума, а в тежест на ответника е да установи
2
основание за нейното задържане.
Безспорно по делото е, че между Р. Л. С. и „К. к. м." ЕАД е подписан
договор за потребителски кредит(л.20-23 от делото), по силата, на който на
ищеца се предоставя сумата от 2000 лв. с фиксиран лихвен процент от 36 %,
като кредитополучателят е погасил заема предсрочно – 21 месеца по-рано.
Процесният договор е обезпечен чрез поръчителство, като ищцата е сключила
Договор за за възлагане на поръчителство с посочено от заемодателя лице, а
именно с „К. Г.“ ЕООД.
Процесният договор за кредит е потребителски (същият попада в
определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит), едновременно с
което е сключен при действието на ЗПК (ред. ДВ бр. 59 от 29.07.2016 г.), като
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
В разпоредбата на чл. 11 от ЗПК е посочено съдържанието на договора
за кредит и са предвидени задължителни реквизити, които то следва да
включва като условия за усвояване на кредита, начин на формиране на лихвен
процент, условия за издължаване, съдържание на погасителния план,
информация за дължимите плащания и т.н, като според т. 10 от посочения
текст договорът следва задължително да съдържа на разбираем език
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор обаче се съдържа формално, в раздел 1, ал.4, т.7,
размер на ГПР 50 % , но от съдържанието на договорната клауза потребителят
не е в състояние да прецени икономическите последици от договора във
връзка с оскъпявването на кредита, тъй като са поставени условия и
евентуалности, при които ГПР ще е в посочения размер. По този начин се
избягва посочването на по-висок ГПР от предвидения в закона, въпреки че
при поставените условности този процент надвишава предвидения законов
максимум. Съгласно заключението на съдебно – счетоводната експертиза,
кредитирано като обективно и компетентно изготвено, при използване на
нормативно установената формула в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от
ЗПК е в размер на 340 %, а въз основа на договора за поръчителство, който
потребителя е принуден да сключи ГПР за 18 месеца би бил 196 процента.
Последното противоречи императивните разпоредби на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
според който годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
3
във валута, определена с постановление на М. с. на Р. Б..
Констатираното несъответствие между реалната стойност на ГПР и
формално посочената в договора от 50 % съдът приравнява на пълно
неизпълнение не само на задължението на кредитодателя по чл. 11, ал.1, т. 10,
предл. първо от ЗПК да посочи размер на ГПР в договора за кредит, но също
и на чл. 11, ал.1, т.10, предл. 2 от ЗПК са посочване в договора на
действителната „обща сума, дължима от потребителя“ по смисъла на § 1, т.2
от ДР на ЗПК.
Също така, изискването на закона е информацията да е ясна, разбираема
и недвусмислена, а от съдържанието на коментираната договорна клауза не се
изяснява начина на формиране на ГПР, а от това - потребителят е поставен в
неблагоприятна позиция по отношение на информираността си за
конкретните условия по кредита. Липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите, като по този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
В раздел 1, ал.4, т.3 от договора е предвидено, че ГЛП е 36%.
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение за ползваните пари,
уговаряването й е допустимо в ЗПК и е включено в общия разход по кредита
на потребителя. Липсват императивни норми регламентиращи максималния
размер на възнаградителната лихва към момента на сключване на договора.
Доколкото обаче се касае за потребителски договор, то прокламираната в чл.
9 ЗЗД свобода на договаряне търпи ограничение ползвайки се от защитата на
специалните закони- ЗЗП и ЗПК и това са „добрите нрави“. Накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице именно тогава,
когато се нарушава правен принцип, какъвто е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения. Целта на спазването му, както и
на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Затова и
максималният размер на лихвата, било възнаградителна, било за забава, е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални
средства за един субект да се използва за облагодетелстване на друг. В случая
е видно, че уговореният лихвен процент е повече от три пъти над законната
лихва. Така уговорен, този размер противоречи на добрите нрави, поради
което същата се явява нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето
от ЗЗД. В този смисъл са и Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г. на ВКС, ІІ г.о.; Решение №378/ 18.05.2006 г. по гр. д. №315/2 005
г. на ВКС, ІІ г.о.; Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, ІІ г. о.; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г.
4
о., приема, че клаузи, с които се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва при обезпечени заеми и
двукратния размер при необезпечени заеми, са недействителни като
противоречащи на добрите нрави.
Така по начина, по който е бил сключен въпросният договор за
потребителски кредит, следва, че със същия потребителят е поставен в
неблагоприятно положение спрямо финансовата институция, отпускаща
кредита. Включване в договора на неясни клаузи за ГПР, в противоречие с
нормативно установения максимум, както и неравноправните договорки за
възнаградителна лихва, обуславят извод за недействителност на договора, на
основание чл. 22 ЗПК. Така, по аргумент от чл. 23 от ЗПК, потребителят е
длъжен да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва. В
случая, съгласно експертното заключение, получената сума от 2000 лева е
изцяло заплатена от кредитополучателя. .
Извършените плащания лихва, в размер на 169.69 лв., и такси в размер
на 544.87 лв., са заплатени въз основа на нищожен договор, при начална
липса на основание, поради което подлежат на възстановяване.
По изложените съображения, се налага извод за основателност на
претенцията, поради което и същата следва да бъде уважена, на основание чл.
55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С оглед уважаване на претенцията на ищеца, в тежест на ответника
следва да се възложат разноски в размер на 300 лева, представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение, сумата от 50 лева, представляваща
заплатена държавна такса и сумата от 300 лева – изплатено възнаграждение
на вещото лице. Предвид гореизложените мотиви, в тежест на ответника
следва да се възложат разноски в размер на 650 лева.
Водeн от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „К. к. м." ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:
*, да заплати на Р. Л. С., ЕГН **********, с адрес: *, сумите от169.99 лв.
(сто шестдесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки),
представляваща възнаградителна лихва, заплатена по договор за
потребителски кредит № */ 10.04.2018 г. и 544.87 лв. (петстотин
четиридесет и четири лева и осемдесет и седем стотинки) -
възнаграждение за поръчителство по договор от 10.04.2018 г., дължимо във
връзка с договор за потребителски кредит № */ 10.04.2018 г., ведно със
законната лихва считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 55, ал.1, предл.1
ЗЗД.
5
ОСЪЖДА „К. к. м." ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:
*, да заплати на Р. Л. С., ЕГН **********, с адрес: *, сумата от 650.00
(шестстотин и петдесет) лева, представляващи сторени в производството
разноски, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени от ответника към ищцата,
по банкова сметка, с IBAN: *, открита в „П. и. б.“ АД.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6