Решение по дело №5300/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3236
Дата: 23 май 2018 г. (в сила от 1 юли 2019 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20171100505300
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 април 2017 г.

Съдържание на акта

                        Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 23.05.2018 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:                                     

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                           мл.с.: БОГДАН РУСЕВ

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5300 по описа за 2017г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

      Със съдебно решение №22059 от 29.12.2016г., постановено по гр.дело №55/2016г. по описа на СРС, II Г.О., 63-ти състав, е осъден Т.З.М. да заплати на У. за Н. и С.С.на основание чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД сумата от 7642.08 лв., представляваща платена на отпаднало основание като обезщетение по чл.58, ал.1, т.3 от Закона за висшето образование във връзка с прекратяване на трудовото му правоотношение, отменено с влязло в сила съдебно решение, постановено по гр. д. №46530/2008г. по описа на СРС, II Г.О., 79-ти състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 04.01.2016г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1000 лв., представляваща направени по делото разноски.

         Постъпила е въззивна жалба от Т.З.М., с която се обжалва изцяло първоинстанционното съдебно решение. Релевирани са доводи относно неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение при разглеждане на делото, тъй като е приел, че е редовно призован за съдебното заседание, прилагайки разпоредбата на чл.41, ал.2 от ГПК, която в случая е неприложима, тъй като не е променял адреса на който живее и на който е получил препис от исковата молба и приложенията. Твърди, че е нарушено правото му на защита, тъй като не е могъл да ангажира доказателства във връзка с изложените твърдения в писмения отговор. Излага още, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че претендираното от ищеца вземане не е погасено по давност и в конкретната хипотеза е приложима общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД. Твърди, че вземането на ищеца е погасено по давност на основание чл.358, ал.1 от КТ, тъй като произтича от трудов спор. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и отхвърли предявения иск. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност досежно претендирани от въззиваемия разноски за платено адвокатско възнаграждение.

         Въззиваемата страна - У. за Н. и С.С., чрез адв.П.Л., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи за законосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен при правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Поддържа се, че в случая безспорно е установено, че е отпаднало основанието, на което ищецът е заплатил на ответника процесната сума, предвид на което предявеният иск се явява основателен и доказан. Излага се още, че правилно е приел първоинстанционният съд, че в случая е приложима общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, тъй като вземането, което ищеца претендира с предявения от него иск, е на основание чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД, а не произтича от трудов спор между страните, поради което е неприложила тригодишната давност по чл.358 от КТ. Допълнителни аргументи излага в писмена защита. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното първоинстанционно решение. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък почл.80 от ГПК.

         Предявен е от У. за Н. и С.С.срещу Т.З.М. иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.

         Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя досежно неговата незаконосъобразност.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови обжалваното съдебно решение, с което е уважен изцяло предявения иск с правно основание на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, първостепенният съд е приел, че извършеното от ищеца плащане на дължимо възнаграждение на ответника, изплатено по реда на чл.58, ал.1, т.3 от Закона за висшето образование /ЗВО/ е получено от последния на отпаднало основание и като такова подлежи на връщане. Настоящият въззивен състав изцяло споделя изложените в обжалваното решение правни аргументи досежно основателността на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД като счита същите за законосъобразни, обосновани при правилно тълкуване и прилагане на закона, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Направените във въззивната жалба оплаквания съдът намира за неоснователни поради следните съображения:

    На първо място въззивният съд следва да се произнесе по наведеното във въззивната жалба оплакване за допуснато процесуално нарушение от първостепенния съд, довело до накървяване правото на защита на въззивника-ответник. Настоящият състав констатира, че действително СРС е допуснал процесуално нарушение при разглеждане на правния спор като е приел, че ответникът е редовно призован за съдебно заседание като е приложил нормата на чл.41, ал.2 във връзка с ал.1 от ГПК. В случая посочената от първостепенния съд разпоредба е неприложила доколкото видно от върната в цялост призовка връчителят е удостоверил, че по данни на съседи лицето живее на адреса. Разпоредбата на чл.41, ал.2 от ГПК се прилага само в хипотезата, когато страната отсъства повече от един месец от адреса, на който веднъж ѝ е връчено съобщение и не е уведомила съда за новия си адрес. В случая по делото няма данни, включително и от отбелязването направено от връчителя във върната в цялост призовка, че ответникът е отсъствал повече от един месец от адреса, на който е получил препис от исковата молба и приложенията. Ето защо въззивният съд счита, че първостепенният съд е допуснал нарушение на правилата за призоваване по отношение на ответника за проведеното съдебно заседание, то това нарушение не може да се приеме, че е ограничило правата му в съдебното производство, тъй като във въззивното производство е имал възможност да ангажира доказателства, които счита за относими към предмета на спора, от която възможност същият не се е възползвал. Доказателствата, които въззивника-ответник прави искане да бъдат приети във въззивното производство – регистрационна карта от Дирекция „Бюро по труда Сердика“, както и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 01.01.2017г., са ирелевантни за спорното право и като такива са неотносими към предмета на настоящия спор. Изрично в съдебно заседание въззивника-ответник заявява становище, че няма други искания за събиране на доказателства. При условие, че въззивникът-ответник в настоящото производство няма искания за събиране на доказателства, относими към предмета на спора, не може да бъде споделен доводът за накърняване правато му на защита в съдебното производство.
           На следващо място въззивният съд счита за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на вземането на ищеца на основание чл.358, ал.1, т.3 от КТ. Разпоредбата на която се позовава въззивника - чл.358, ал.1, т.3 КТ, предвижда тригодишен срок за предявяване на искове по трудови спорове, която в случая е неприложима, тъй като процесното вземане се претендира от ищеца в хипотеза на неоснователно обогатяване на основание  чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД като получено от ответника на отпаднало основание и съответно по отношение на него е приложима общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД. Вземането на ищеца е станало изискуемо с отпадане на основанието за получаване на престацията /ППВС №1 от 28.05.1979г. по гр. дело №1/1979г./. В случая основанието следва да се счита за отпаднало от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение на ответника и е признато за незаконно уволнението му – 09.05.2012г.. До дата на предявяване на иска - 04.01.2016г. не е изтекъл петгодишния давностен срок по чл.110 от ЗЗД. Ето защо претенцията на ищеца не е погасена по давност и до същия правен извод е достигнал и първостепенният съд, който е правилен и съответства на правилното прилагане и тълкуване на закона.
            Само за пълнота и макар във въззивната жалба да няма наведени конкретни доводи настоящият състав намира да посочи, че в конкретния случай по делото е доказан фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, който изисква съществуване на основанието при получаване на престацията, но след това същото да е отпаднало с обратна сила, например при унищожаване на договора, разваляне поради неизпълнение (респективно разваляне по право), при настъпване на предвидено прекратително условие /съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС №1/1979г./.. Фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, отпадане с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно чл.154 ГПК в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова - че е върнал полученото. 

В конкретния случай няма спор между страните, че  исковата сума от 7642.08 лв. е била изплатена от ищеца на ответника като обезщетение по чл.58, ал.1, т.3 ЗВО във връзка с прекратяване на трудовото му правоотношение, извършено със Заповед №ОП-3734/31.10.2008г., която е отменена и е прието за установено, че извършеното уволнение е незаконно с влязло в сила на 09.05.2012г. съдебно решение, постановено по гр.дело №46530/2008г. по описа на СРС, II Г.О., 79-ти състав. С влизане в сила на съдебното решение, с което е признато за незаконно извършеното уволнението, отпада с обратна сила всички последици от прекратяването на трудовото правоотношение между страните и се счита, че трудовият договор за ответника никога не е бил прекратяван /по аргумент на чл.354, ал.1, т.1 от КТ/. Следователно се налага извода, че основанието по повод на което е изплатена от ищеца на ответника сумата от 7642.08 лв. се счита за отпаднало по смисъла на чл.55, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД и основателна се явява заявената искова претенция за връщане на сумата, с която да бъде поправено неоснователното обогатяване. Доказани са елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3-то от ЗЗД - обогатяване на едната страна, изразяващо се в придобиване на имуществена облага и обедняване на другата страна, връзка между тях, отпадане на основанието за преминаване на имуществени блага от патримониума на обеднелия в този на обогатилия се. До същия правен извод е достигнал и първостепенният съд, който с постановеното решение е уважил изцяло като основателен и доказан предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3-то от ЗЗД. Обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.          

 По разноските:

С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция на основание чл.78, ал.1 ГПК във връзка с чл.273 ГПК претенцията на въззиваемия за присъждане на разноски се явява основателна. С оглед направеното от въззивника възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност досежно платеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение съдът счита за основателно. Като се отчита фактическа и правна сложност на спора и проведеното едно съдебно заседание, настоящият състав счита, че в полза на въззиваемия следва да се присъди сумата от 712.11 лв., минимален размер на адвокатско възнаграждение, изчислен на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                         

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №22059 от 29.12.2016г., постановено по гр.дело №55/2016г. по описа на СРС, II Г.О., 63-ти състав.

            ОСЪЖДА Т.З.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на У. за Н. и С.С., с ЕИК *********, с адрес: град София, Студентски град „Христо Ботев“,  ул.“8-ми декември“; на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата от 712.11 лв. /седемстотин и дванадесет лева и 11 ст./, представляваща направени пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                

 

 

                                      ЧЛЕНОВЕ : 1./          

 

 

                                                                    2./