Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №  497

 

                                  гр. Пловдив, 16.04.2019г.

 

В  ИМЕТО  НА   НАРОДА

 

Пловдивският окръжен съд, гражданско отделение– осми граждански   състав,  в   публично  заседание  на   осемнадесети март,  през   две   хиляди  и  деветнадесета  година  в   състав:

 

                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА

                                                                ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА

                                                                               НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА

                                                                            

при секретаря  Елена Димова,  като разгледа  докладваното от                  председателя гр.д.№424  по описа  на  ПОС за 2019г., за  да  се   произнесе, взе  предвид   следното:

Производството    е   по   чл.258  и  сл. ГПК.

Обжалвано  е   Решение   №24 от 04.01.2019г.  на  ПРС,  втори  гр.с..,  постановено   по   гр.д.№20657/2017г., с което е отхвърлен   предявеният от „Айгер Инженеринг“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. Пловдив, ул. „Петко Д. Петков“ № 4, ет. 2, офис 7, представлявано от управителя Д. Я. Я. против Г.П.С., ЕГН: **********, с адрес: *** иск с правна квалификация чл. 203, ал. 2 КТ вр. с чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца сумата от 2354,67 лева /две хиляди триста петдесет и четири лева и шестдесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение за вредите, настъпили за ищеца вследствие на предприетото от ответната страна неоснователно прекратяване на трудов договор № 351/03.10.2016 г. на основание чл. 327, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба в съда – 29.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.С постановеният съдебен акт  Айгер Инженеринг“ ООД, е осъдено да заплати на Г.П.С., сумата от 500 лева, представляваща направени по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят Айгер Инженеринг“ ООД, ЕИК *********, чрез  процесуалния му представител  адв. М.П. обжалват  решението на първоинстанционния   съд,   като неправилно и незаконосъобразно по  съображения подробно изложени в жалбата. Иска се отмяна на първоинстанционния акт, като вместо това съдът уважи изцяло предявения иск.  Претендират се разноски съгласно представения списък с  направени такива.

Въззиваемата Г.П.С., ЕГН: **********, чрез процесуалния си представител  адв. Т.Ф.  оспорва жалбата и наведените в нея доводи като неоснователни, моли да се потвърди първоинстанционния акт  като валиден, правилен и законосъобразен.  Претендира разноски, съгласно представения списък с направени такива..

ПЛОВДИВСКИЯТ  ОКРЪЖЕН СЪД  след   преценка на събраните по делото доказателства,  намира   жалбата  за    процесуално допустима, предвид на това, че е депозирана в срок и от страна  имаща правен интерес да обжалва, а разгледана по същество за неоснователна.

Първоинстанционният съд е  отхвърлил предявения иск, като е приел, че ищецът не е доказал противоправно поведение от страна на ответницата, поради което не би могла да бъде ангажирана деликтна отговорност.

Недоволен  от постановеният акт е останал ищеца,  който твърди, че

е налице противоправно поведение на ответницата доколкото, Г.С. е упражнила  потестативното си право по чл.327 ал.1 КТ,          без да са  били налице предпоставките за това. Предвид на това обстоятелство и като е игнорирал  материалноправната презумпция по чл.45 ал.2 ЗЗД, че вината е налична, щом С. не е установила противното, то жалбоподателят навежда оплаквания, че съдът е  направил погрешни правни изводи.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а  по допустимостта  - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във  въззивната жалба. При извършена проверка в рамките на своите  правомощия настоящият съдебен състав счита, че  постановеното решение  е  валидно  и  допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран  с  иск с правна квалификация чл. 203, ал. 2 КТ вр. с чл. 45 ЗЗ, предявен от „Айгер Инженеринг“ ООД,  против Г.П.С..

Ищецът  твърди, че между страните бил сключен трудов договор № 351/03.10.2016 г., по силата на който ответницата била назначена на длъжността „***“ в отдел „П. п.“ с място на работа в производствената база, находяща се в гр. Пловдив, ул. „Васил Левски“ № 246. Срещу ответницата работодателят  твърди, че започнал две дисциплинарни производства, едното за нарушаване на трудовата дисциплина, изразяващо се в спане на работното място, а второто за неявяване на работа в течение на два последователни дни. В изпълнение на изискването на чл. 193, ал. 1 КТ, работодателят писмено поискал на 25.07.2017 г. от ответната страна обяснения за първото нарушение, което тя отказала пред свидетели да получи. На 28.07.2017 г. ищецът изпратил с препоръчано писмо с обратна разписка искане за писмени обяснения и по второто нарушение. Преди писмото с искането по чл. 193, ал. 1 КТ за предоставяне на писмени обяснения относно второто нарушение да е получено от ответницата, на 01.08.2017 г. в ищцовото дружество било получено изходящо от ответницата изявление, с което последната едностранно прекратила трудовото си правоотношение с работодателя на  основание  чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ . Като причини за  това са посочени , че работодателят не й е заплатил навреме дължимото й се възнаграждение за положен извънреден труд в периода 11.04.2017 г. – 29.05.2017 г., както и че работодателят не бил осигурил на ответницата работно място, и условия в съответствие с характера на работата,  че работодателят не пазел достойнството на служителя по време на изпълнение на работата по трудовото правоотношение. Работодателят оспорва посочените от ответницата твърдения като неверни, а основанието за прекратяване на договора, като злоупотреба с  потестативно право по чл. 327 КТ.

Твърди, че ответницата направила изявлението по чл. 327 КТ само и единствено, за да не позволи на работодателя да завърши фактическия състав на предприетото от него налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ Твърди, че   ако работодателят беше завършил фактическия състав на дисциплинарното наказание „уволнение“, то ответницата щеше да дължи на ищеца  обезщетение по чл. 221, ал. 2 от  КТ, което в конкретния случай възлизало на сумата от 2354,67 лева. Твърди, че с неоснователното  прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 327, ал. 1 КТ ответницата нанесла на работодателя вреди в размер на 2354,67 лева, доколкото  ако трудово правната връзка не била прекъсната с неоснователното й изявление, то работодателят щял да завърши фактическия състав на дисциплинарното наказание „уволнение“, при  което обстоятелство ответницата щяла да дължи обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на 2354,67 лева.

Ответната страна изцяло оспорва иска, признава, че  между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, което  е прекратено едностранно от нея с писмено заявление от 01.08.2017 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Твърди, че  до това прекратяване не се е стигнало,  в резултат на виновно неизпълнение от страна на работодателя на задълженията му спрямо работника по КТ. Оспорва да е налице вредоносно  противоправно  деяние, тъй като  претендираното обезщетение се основава на бъдещо неслучило се събитие, а именно – наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Оспорва да е налице причинно-следствена връзка между законосъобразността на прекратяването на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 2 и 3 КТ и претендираното обезщетение, тъй като евентуалната вреда – неполученото обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на  2354,67 лева се обвързва с друг ненастъпил юридически факт – наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.

Въззивният  състав като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са  допуснати нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК, които да променят така  установеното от районния съд. Събраните в първата инстанция доказателства са  обсъдени правилно,  преценени са релевантните за спора факти и обстоятелства, поради което на основание чл.272 от ГПК касаещо фактическата обстановка, въззивният съд препраща към мотивите на  първоинстанционния акт.

По основателността на жалбата:

Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са действие или бездействие, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Когато причинителят на увреждането докаже, че не е действал виновно, не би могло да се реализира отговорността му на деликтно основание.

Няма спор между страните, че трудовото правоотношение с ответницата е прекратено на основание чл.327 ал.1 т.2 и т.3 КТ, за което работодателят е издал Заповед №1368/01.08.2017г., въз основа на  постъпило от Г.С. на 01.08.2017г. едностранно изявление.

Действително налице са данни за започнало от работодателя дисциплинарно производство спрямо ответницата, но доколкото  от една страна  - същото към момента на депозиране на едностранното изявление на С. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327 КТ, не е било приключило, а от друга –  самият работодателят е прекратил  трудовото правоотношение с ответницата на друго основание издавайки Заповед №1368/01.08.2017г, то съдът приема, че ищецът извънсъдебно  е изразил воля и съгласие, трудово правната връзка помежду им да бъде прекратена именно  на посоченото в цитираната заповед  основание  чл.327 КТ.

Работодателят оспорва основанието за  прекратяване на трудовият договор, но предвид на това, че презумпцията  за законност на прекратяването на трудовите правоотношения  не е оборена по надлежния ред, то съдът приема, че ответницата е упражнила  законосъобразно правото си  по чл.327 КТ.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав приема, че доколкото не се установява незаконосъобразно  ищцата да е  прекратила трудовото правоотношение  на основание  чл. 327 ал. 1 от КТ, то не би могло да се приеме,  че е налице  противоправност на деянието, от което за ищеца би произтекла  имуществена вреда в претендирания размер от 2354,67 лева /трикратния размер на последното брутно трудово възнаграждение на служителя/, както и наличието на пряка причинна връзка между  противоправното деяние  и  вредата.

Липсата дори само на единият елемент от фактическият състав на чл.45 ЗЗД, обуславя невъзможността  да бъде ангажирана отговорността на ответницата на  деликтно основание. Ето защо предявеният иск  се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Първоинстанционният съд е достигнал до същите правни изводи, поради което е постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден, а жалбата като неоснователна следва да бъде оставена без уважение.

Предвид изхода на спора на въззиваемата страна се дължат направени в настоящото производство разноски, представляващи договорени  заплатен адвокатски хонорар в размер на 500.00лв.

С оглед  горното Пловдивският окръжен съд

 

                                           

                                Р  Е  Ш  И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение   №24 от 04.01.2019г.  на  ПРС,  втори  гр.с..,  постановено   по   гр.д.№20657/2017г.

 

ОСЪЖДА „Айгер Инженеринг“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. Пловдив, ул. „Петко Д. Петков“ № 4, ет. 2, офис 7, представлявано от  управителя Д. Я. Я. да заплати на Г.П.С., ЕГН: **********, с адрес: ***  направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв. /петстотин  лева/    

 

Решението  е окончателно и не   подлежи на обжалване.

 

 

           

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                       

                                                                     ЧЛЕНОВЕ: