Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, .....01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и
трети ноември през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 5601 по описа за 2020 г. по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 293811 от 05.12.2019г., постановено по гр.
д. № 7373/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 150
състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 42981 от 17.02.2020г.,
постановено по гр. д. № 7373/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 150
състав, е признато
за установено по предявените от „С.в.“ АД срещу В.К.Н. по реда на чл.422 ГПК
искове с правно основание по чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, че В.К.Н. дължи на „С.в.“
АД, сумата от 1 204,15 лева, представляваща стойност на потребени ВиК
услуги през периода 07.02.2015г. до 01.07.2017г. в имот, находящ се в гр.София,
ж.к.“******************, клиентски № **********, ведно със законната лихва за
периода от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 02.10.2017г. до
окончателното плащане на задължението, както и сумата в размер на 186,14 лева –
мораторна лихва за забава върху стойността на потребени ВиК услуги за периода
10.03.2015г. до 01.07.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задъжение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 69325/2017г. по описа на СРС,
ГО, 150 състав, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 1 204,15 лева до пълния претендиран размер от 1 258,76
лева.
С решението са
присъдени разноски, съобразно изхода на спора.
Срещу решението, в частта, в която искът е уважен,
е депозирана въззивна жалба от ответника В.К.Н., в
която се навеждат правни доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен
акт. В подкрепа на изложеното се поддържа, че за част от
исковия период с определения на Софийския районен съд от 28.04.2015г. и от
01.09.2016г. са обезсилени две заповеди за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, издадени въз основа на заявления на ищеца в производството „С.в.“
АД, респективно и съответните производства са били прекратени. Сочи се, че с
посочените съдебни актове са отхвърлени по същество претенциите на ищцовото
дружество, което обстоятелство недопустимо не е било взето предвид от
първостепенния съд при първоинстанционното разглеждане на делото. На следващо място
навежда доводи, че въпреки наведеното в производството пред Софийския районен
съд възражение за изтекла в негова полза погасителна давност на вземанията,
съдът неправомерно не се е произнесъл по същото при постановяването на крайния
съдебен акт. По изложените съображения, искането към въззивния съд е да отмени
първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част, като вместо това да
постанови решение, с което предявените установителни искове да бъдат отхвърлени
изцяло.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна, посредством надлежно
упълномощен процесуален представител, е депозирала отговор на въззивната
жалба, в който
се поддържа становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Претендират се
разноски за юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.78, ал.8 от ГПК.
Софийски градски съд,
II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на
чл. 272 ГПК.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Предявени за
разглеждане по реда на чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК са установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 198о, ал. 1 от
Закона за водите (ЗВ) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съобразно
изискванията на чл. 154, ал. 1 ГПК по иска за главница в тежест на ищеца е да
проведе пълно и главно доказване, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по повод доставка на вода и отвеждане на отпадъчни
води за процесния имот и период, както и че ищецът реално е доставил ВиК услуги
на ответника в твърдяното количество, равняващо се на претендираната сума. По
иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и размера на главния дълг,
изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за забава.
Съгласно чл. 198о
от Закона за водите (ЗВ) стопанисването, поддържането и експлоатацията на ВиК
системите и съоръженията, както и предоставянето на ВиК услуги на потребителите
срещу заплащане, се извършват от ВиК оператори по реда на Закона за водите и на
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ).
Съгласно чл. 2
ЗРВКУ, ВиК оператори са всички предприятия с предмет на дейност извършване на
ВиК услуги.
Съгласно чл. 3, ал.
1, т. 2 от Наредба № 4/14.09.2014 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи
(Наредбата), потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е
учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни
имоти в сгради - етажна собственост. С посочената разпоредба са определени
нормативно лицата, с които се счита сключен неформалният договор за доставка на
ВиК услуги. Договорът има съдържанието, определено в чл. 8 от Наредбата,
установено в утвърдените от ДКЕВР общи условия (ОУ) на доставчика на ВиК
услуги. С оглед изложеното, за да се приеме, че между страните по делото е
налице валидна облигационна връзка е достатъчно ищецът да докаже, че ответникът
е собственик, суперфициар или вещен ползвател на процесното жилище, за което е
доставено претендираното количество вода.
Не е спорно между
страните в производството обстоятелството, че същите са се намирали в
облигационни правоотношения през исковия период, както и че ответникът е
собственик и има качеството на потребител на ВиК услуги през процесния период
за процесния имот, а именно – апартамент, находящ се в гр.София, ж.к.“******************,
клиентски № **********, в което качество последният дължи цената за реално
извършените по повод на имота от ищеца услуги, включително е обвързан от
приложимите за процесния период общи условия на ищеца.
По делото са приети
писмени доказателствени средства, а именно – справка за таксуван разход,
формирани задължения и извършени плащания по партида с клиентски № **********
(титуляр В.К.Н.) с адрес *** по издадени фактури в периода 07.02.2015г. –
03.07.2017г., карнети, справка за дистанционно отчитане и копия на писмени бележки
– самоотчет на ответната страна, същите неоспорени от страните.
От заключението на
изготвената съдебно - счетоводна експертиза (ССчЕ), неоспорена от страните,
която въззивният съд по реда на чл. 202 ГПК кредитира напълно, се установява
че: 1). За времето от 07.02.2015г. до 01.06.2017г. (с падеж 01.07.2017г.),
дължимите суми за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни
води за имот с клиентски № ********** за имот с титуляр В.К.Н. на адрес *** са
в общ размер на 1 444,90 лева, от които 1 258,76 лева главница и
186,14 лева – лихви. Според информацията в базата данни на дружеството за
процесния период е създадена съдебна договорна сметка № ********** за сумата в
размер на 1 444,90 лева, 2). Размерът на дължимата мораторна лихва за
периода 10.03.2015г. – 01.07.2017г. е на стойност 186,14 лева, 3). От
предоставената информация относно начислените задължения, начислената лихва и
извършените плащания се установява, че по партидата на абоната са отразени три
превода за погасяване на суми по претендираната главница. По партида с
клиентски № ********** и съдебна договорна сметка № ********** има извършени
плащания в общ размер на 835,96 лева по дати и суми, както следва:
·
На 01.03.2017г. е осчетоводен
превод в размер на 684,00 лева, с който са погасени старо салдо по фактури
преди 02.2015г. в размер на 644,10 лева, с 4,08 лева е погасена част от
главницата по фактурата от м.02.2015г. за 14,11 лева с остатък за доплащане в размер
на 10,03 лева; с 35,82 лева са погасени главницата и лихвата по фактура от
м.01.2017г.
·
На 28.03.2017г. е
осчетоводен превод в размер на 117,30 лева, като със сумата от 36,48 лева е
погасена част от лихвата по фактурата от м.02.2017г. с остатък за доплащане в
размер на 73,08 лева; с 12,83 лева са погасени лихвата по фактура от м.03.2017г.,
с остатъка от 67,99 лева частично е погасена главницата по същата фактура, с
остатък за доплащане в размер на 12,83 лева.
·
На 02.05.2017г. е
осчетоводен превод в размер на 34,66 лева, като със сумата от 9,38 лева е
погасена лихвата по фактурата от м.04.2017г., с остатъка от 25,28 лева частично
е погасена главницата по същата фактура, с остатък за доплащане в размер на
9,38 лева.
Рекапитулацията на
начислени, погасени и остатъчни суми по клиентски № ********** за периода
07.02.2015г. – 01.06.2017г. с падеж 01.02.2017г. е в размер на: начислена сума
в размер на 2 280,86 лева, погасена сума в размер на 835,96 лева и
оставаща дължима сума в размер на 1 444,90 лева.
По отношение наведените
от страна на въззивника доводи, че последният е платил изцяло задълженията си
към ищцовото дружество, настоящата съдебна инстанция намира следното:
Действително, ответникът
е извършил плащания в общ размер на сумата от 835,96 лева, осчетоводени при
ищеца. Следва да бъде отбелязано обаче, че с част от нея, а именно – 644,10
лева е погасено старо салдо по фактури преди месец 02.2015г., доколкото
ответникът не е посочил изрично, че заплаща сума по фактура, отнасяща се за
конкретен период. Последното се
установява както от представените по делото преводни нареждания от 27.03.2017г.,
от 29.04.2017г. и от 01.03.2017г., така и от приетото по делото и неоспорено от
страните заключение на изготвената съдебно - счетоводна експертиза, което съдът
кредитира изцяло като компетентно изготвено и отговарящо в пълнота на поставените
задачи, поради което и постави същото в основата на доказателствените си
изводи. Съобразно изложеното и доколкото със сумата от 644,10 лева е извършено
плащане на задължения преди процесния период, доводите на въззивника в
противоположния аспект съдът намира за неоснователни.
Видно от
заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебно -
техническа експертиза, също неоспорена от страните, е, че за процесния период от
07.02.2015 г. до 01.07.2017 г. в процесния имот, общото количество ВиК услуги е
общо 764.892 куб.м., от които 656.813 куб.м. за имота и 108.079 куб.м.,
начислени от разпределение на изразходвани ВиК услуги за общи нужди. При
проверка на предоставените материали, справка от информационните системи на „С.в.“
АД, фактури, карнети и записи от системата на електронно отчитане вещото лице е
установило, че доставените и отчетени количества съответстват на фактурираните
такива за имот с клиентски № ********** за период на фактуриране 07.02.2015г. –
01.07.2017г.
Спорно по делото на
етапа на въззивното производство е обстоятелството, налице ли е сила на
пресъдено нещо за част от петендираните суми и част от процесния период, както
и покрита ли е с давност претенцията на ищеца.
Абсолютна
отрицателна предпоставка, за предявяване на иск, за която съдът следи служебно,
е силата на пресъдено нещо. Като необходима последица от правоустановяващото
действие на силата на пресъдено нещо се явява непререшаемостта на разрешения
спор. Понеже са длъжни да не оспорват „пресъденото нещо“, и двете страни
изгубват относно правото, предмет на силата на пресъдено нещо - своето право на
иск. Силата на пресъдено нещо погасява това право. Затова тя се явява като
отрицателна процесуална предпоставка, т.е. пречка за повторен процес между
същите страни относно същия спор.
В тази връзка
следва да бъде посочено, че предвидената в чл. 299 от ГПК забрана за
пререшаемост задължително предпоставя правният спор да е бил решен по същество
с надлежен акт, постановен от компетентен орган на съдебната власт, а именно
решение, с което се разрешава със сила на пресъдено нещо спора, с който е
сезиран съдът. Само при това положение се преклудира правото на иск на ищеца за
същото вземане предявено срещу същия ответник на същото основание и в случай,
че бъде предявен такъв иск, образуваното дело ще подлежи на прекратявяне, като
попадащо в хипотезата на чл. 299, ал. 2 ГПК. В конкретния случай обаче не е
спорно, а същото се установява и от представените по делото писмени
даказателства, че по предходните, посочени от въззивника ч.гр.д.№ 33953/2014г .
по описа на СРС, ГО, 61 състав и ч.гр.дело № 13439/2016г. по описа на СРС, ГО,
63 състав, не се е стигнало до исков процес и решение по съществото на спора, а
производствата по визираните дела са прекратени на процесуално основание,
поради това, че не са представени доказателства, че искът на „С.в.“ АД по реда
на чл. 422 ГПК за установяване на вземането му срещу длъжника е бил предявен в
законоустановения едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. С оглед последното,
липсва произнасяне на съда дали вземането на кредитора съществува или не и по
този въпрос няма формирана сила на пресъдено нещо, което единствено би било
пречка за повторно заявяване на същото вземане. Предвид разпоредбата на чл. 296
и сл. от ГПК силата на присъдено нещо касае само и единствено съдебните решения
и не съществува процесуална пречка за повторно образуване на заповедно
производство между същите страни на същото основание. Поради изложеното, възраженията
на ответника, наведени с въззивната жалба за недопустимост на иска поради
повторно депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК, настоящият съдебен състав намира
за неоснователни.
Вторият въпрос,
поставен на разглеждане и решаване, с оглед пределите на въззивната жалба, по
аргумент от изр. 2 на чл. 269 ГПК, е този досежно института на погасителната
давност.
В тази връзка е
необходимо да бъде посочено, че по силата на чл. 131, ал. 1 ГПК, с изтичане
срока за отговор на исковата молба се преклудират възраженията, които не са
свързани със служебното приложение на материалния или процесуален закон от
съда. По въпроса свързан с момента, в който се преклудира правото на ответника
да направи възражение за погасяване по давност на вземанията е налице съдебна
практика на Върховния касационен съд, според която правото на ответника да
направи възражение за погасяване на вземането по давност се преклудира с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Понеже по
въпроса за давността съдът не се произнася служебно, възражението за давност е
от категорията на процесуалните права, които се преклудират, ако не са
упражнени в срока за отговор на исковата молба (в този смисъл решение №
358/18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 177 от
26.11.2010 г. по т. д. № 46/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 85 от
17.06.2011 г. по т. д. № 682/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 111 от
08.10.2010 г. по т. д. № 1068/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС). В цитираната
съдебна практика се сочи единствено изключение, при което възражението може да
се приеме, че не е преклудирано, а именно случаите, в които длъжникът не е
подал отговор на исковата молба, но във възражението си по чл. 414, ал. 1 ГПК,
депозирано в заповедното производство, се е позовал изрично на погасяване на
вземането по давност и това възражение е приобщено към исковото производство. В
този случай, съдът следва да се произнесе относно давността, дори и ответникът
да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 2 ГПК.
В конкретиката на
настоящия случай въззивният състав на съда констатира, че ответникът, въззивник
в настоящото производство, е депозирал в срок отговор на исковата молба, в
който не се е позовал на института на погасителната давност. Възражение за
погасяване на главницата и лихвите по давност е релевирано с депозирано пред
първоинстанционния съд становище вх.№ 5158409 от 02.10.2019г., същото след изтичане
срока за отговор на исковата молба и след провеждане на първото открито по
делото съдебно заседание, поради което се явява преклудирано и като такова не
следва да бъде разглеждано.
Съгласно разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на Софийския районен съд за основателността и дължимия размер на
претендираните вземания, присъдени с обжалваното решение, не са въведени
конкретни оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа
обстановка и не може да формира различни изводи.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
По разноските:
Предвид изхода на
правния спор пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия - ищец
следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК да бъдат присъдени
сторените от него разноски, като съдът при съобразяване на действителната
фактическа и правна сложност на делото, намира, че размерът на юрисконсултското
възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, следва да бъде
определен в размер от 100 лв., която сума следва да му бъде присъдена.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 293811
от 05.12.2019г., постановено по гр. д. № 7373/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 150 състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 42981
от 17.02.2020г., постановено по гр. д. № 7373/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 150 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА В.К.Н.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „С.в.“ АД, Е*****, със седалище и
адрес на управление *** Бизнес парк – София № 1, сграда 2А, на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата от 100,00 лева, представляваща разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.