РЕШЕНИЕ
№ 551
гр. В., 02.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна Р. Скорчовска Петкова
при участието на секретаря Стефка Б. Радева
като разгледа докладваното от Биляна Р. Скорчовска Петкова Гражданско дело
№ 20251420100187 по описа за 2025 година
И. Л. А. с ЕГН:********** от гр.В., ул.”Б.С.”** е предявил искове против „С.К.”АД с
ЕИК:** със седалище и адрес на управление:гр.Ш.,пл.”О.”** представлявано от
изп.директор С.Н.Т.а обявяване на нищожността на Договор за потребителски кредит
№ **, сключен на 05.06.2024 г. от разстояние с оглед факта,че съдържа неравноправни
клаузи, респ. евентуално предявен иск за прогласяване клаузата за неустойка в чл. 27
от Договора е нищожна. Претендират се разноски.Включително адв.възнаграждение.
Предявените искове са с правно основание чл.26 ,ал.1, във вр.с чл.22 ЗПК и чл.92,
ал.1ЗЗД вр. с чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
В исковата молба се излагат доводи и съображения, че на 05.06.2024 г., И. А. е
сключил Договор за потребителски кредит № **, по силата на който „С.К.“ АД му е
предоставило в заем сумата от 800,00 лв. при фиксиран ГЛП от 36 % и ГПР от 42.58
%. Съгласно погасителен план следвало да внесе 1 вноска в размер на 800,00 лв., като
сумата включвала единствено главница. В последствие ищеца получвал непрекъснати
обаждания и есемеси, с различни дължими суми, като след всеки следващ есемес
сумата нараствала, като последно полученият есемес от ответника на 02.01.2025 г. е за
сума в размер на 2 240,52 лева. Ищеца твърди, че Договор за кредит № ** Е
НИЩОЖЕН. Същият съдържа следните нищожни неравноправни клаузи: ГПР е 42.58
% - Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е
1
посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната
лихва.; ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата
неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора; 1 В чл. 17 от
Договор № ** е посочено, че заемателят се задължава, в срок до 3 (три) дни от
сключване на настоящия договор, да: - осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от
ЗЗД сив полза на КРЕДИТОРА, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на ПОТРЕБИТЕЛЯ по настоящия договор,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси
и други илИ предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на КРЕДИТОРА всички задължения на
ПОТРЕБИТЕЛЯ по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която
банката е получила писмено искане от страна на КРЕДИТОРА за заплащане на тези
задължения. Банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след
падежа на последната вноска. (2) Третото лице - поръчител, както и банковата
гаранция, трябва да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрява от
КРЕДИТОРА. Одобрението се извършва единствено по преценка на КРЕДИТОРА. В
случай че ПОТРЕБИТЕЛЯТ не изпълни задължението си посочено в чл.17, същият, на
основание чл. 27 от договора, дължи на КРЕДИТОРА неустойка в размер на 0.9 %
(нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден,
през който не е предоставено договореното обезпечение. Според чл. 22 от ЗПК - когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т.
7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на
кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална
формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът
2
ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия
случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира
същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. В
контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв 2
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. За неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се
произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този
смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о.). Доколкото в
случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които
съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013г., постановено по
тълк. д. № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор
за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е
наведен такъв довод. За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от
ЗПК — „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни
клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Принципно няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта
надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.
10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е
определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на максималния
процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер.
Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е
ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
3
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.201 Ог. на
ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната
абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Неустойката сама по себе си представлява акцесорно съглашение, с предмет
задължението на неизправна страна по правна сделка да престара определена парична
сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно
задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. 3 В решение № 228 от
21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г„ Т. К., И т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290
ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и
наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник
в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка
обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните
правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални
норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или добрите нрави прави
уговорката за неустойка НИЩОЖНА по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства
възникването на вземането и на задължението за неустойка. Съгласно чл. 21, ал. 2 от
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит е фиксиран лихвен процент,
която определя обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е
нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетение към датата
на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да
предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на повече от 150%
стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка е нищожна. Клаузата
за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което
я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1
ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на
кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по
принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на
заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до
увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това
навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора.
Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени
вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
4
обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Съобразявайки чл. 92, ал.
1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3- то от ЗДД, задължителните постановки в т.
3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и
практиката на ВКС /Решение № 181/26.02.2015 г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II
т. о. и други/, че преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на
договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и
размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение
с други различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, то уговорената
неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към
сключване на договора води до възможност за несправедливо обогатяване на
кредитора, при което за последният вземане за неустойка за забава не е възникнало.
(Решение № 74 от 22.01.2020 г. по гр. д. № 3507 / 2019 г. на XI състав на Районен съд -
Р.; Решение № 435 от 11.10.2023 г. по гр. д. № 714 / 2023 г. 4 на Районен съд - К.)
Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване
на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда
допълнителен източник на доход на икономически по- силната страна, извън
посочените ГЛП и ГПР. Уговарянето на неустойката, която не е за неизпълнение на
задължение от основния предмет на договора, заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4
ЗПКр при определяне ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за
дължими суми по договор за потребителски кредит в §1-3 от ДР на ЗПК, като
посочването на ГПР само привидно изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10
от ЗПК, т. е. макар формално същият да са уговорени в допустим размер, то при
неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, в негова
тежест според чл. 27 от договора е заплащането на неустойка, уговорена извън
присъщите й функции, при което същата се явява нищожна като противоречаща на
добрите нрави и клаузата следва да се прогласи за нищожна. Съдебната практика и
закона са категорични, че по един нищожен договор заемателя следва да се върне
единствено главницата по договора, какъвто е настоящия случай. Всички надвнесени
суми обаче следва да се върнат обратно на доверителя ми, тъй като са дадени по един
нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване на ответника, респ.
поради нищожност на клаузата за неустойка следва да се върнат всички внесени суми
за неустойка. Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
5
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен
процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на
МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със
заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или
за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.201 Ог. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани
морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях.
Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора
със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва
се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Неустойката сама по себе си представлява акцесорно съглашение, с предмет
задължението на неизправна страна по правна сделка да престара определена парична
сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно
задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. В решение № 228 от
21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г„ Т. К., И т. о. на 5 ВКС, постановено по реда на чл.
290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция,
има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния
длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на
неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в
гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или
добрите нрави прави уговорката за неустойка НИЩОЖНА по силата на чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване
на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда
допълнителен източник на доход на икономически по- силната страна, извън
посочените ГЛП и ГПР. Уговарянето на неустойката, която не е за неизпълнение на
задължение от основния предмет на договора, заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4
ЗПКр при определяне ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за
6
дължими суми по договор за потребителски кредит в §1-3 от ДР на ЗПК, като
посочването на ГПР само привидно изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10
от ЗПК, т. е. макар формално същият да са уговорени в допустим размер, то при
неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, в негова
тежест според чл. 27 от договора е заплащането на неустойка, уговорена извън
присъщите й функции, при което същата се явява нищожна като противоречаща на
добрите нрави и клаузата следва да се прогласи за нищожна. Съдебната практика и
закона са категорични, че по един нищожен договор заемателя следва да се върне
единствено главницата по договора, какъвто е настоящия случай. Всички надвнесени
суми обаче следва да се върнат обратно на доверителя ми, тъй като са дадени по един
нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване на ответника, респ.
поради нищожност на клаузата за неустойка следва да се върнат всички внесени суми
за неустойка.
В срока по чл.131 ГПК ответника е депозирал писмено отговор, с който оспорва
исковите претенции по съображения подробно изложени в отговора с искане за
отхвърлянето им като неоснователни и недоказани с присъждане на разноски.
Предявени са и насрещни искове от първоначалния ответник против първоначалния
ищец за присъждане на остатъка от непогасената главница по процесния Договор за
потребителски кредит № **, сключен на 05.06.2024 г. в размер на 721.37 лв.,ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска-27.03.2025г. до
окончателното изплащане и мораторна лихва върху непогасената част от главница в
размер на 5.74 лв. за периода 07.03.2025г. до 27.03.2025г. с присъждане на разноски
Предявените насрещни искове са с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 ЗЗД. В срока
по чл.131 ответника по насрещния иск е депозирал писмен отговор, с който се
признава само иска за претендираната главница,не се излагат съображения на какво
основание се оспорва иска за претендирана лихва за забавено плащане на
главницата.Оспорва се присъждането на разноски по насрещния иск по съображения
подробно изложени в отговора.
По делото е прието за безспорно между страните, че е сключен договор
за потребителски кредит предоставен от разстояние №** / 05.06.2024 г., по
силата на който ответникът е предоставил на ищеца заемната сума от 800.00
лв., а исканата сума не се спори,че е получена от ищеца чрез паричен превод
към EasyPay . В договора е посочен лихвен процент по кредита 36.00%,
Годишен процент на разходите ГПР-42.85%,лихвен процент за просрочени
плащания 10%.
На ищеца са предоставени стандартен формуляр за предоставяне на
информация за потребителски креди и Общи условия на договор за
7
потребителски кредит предоставен от разстояние уреждащ отношенията
между ответника и потребителите.
В настоящият случай за сключването на договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, от отправяне на предложението до
сключването на договора са използвани само средства за комуникация -
електронна комуникация. В случая не се оспорва и съдът приема,че спазена е
процедурата за действителност на договора, уредена в Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ - чл. 8 и сл., и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
Също така ответникът е спазил императивно вмененото му задължение да
предостави на потребителя изискуемата преддоговорна информация. Поради
това “С.К.“ АД е получил валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договора, както и за условията, при които последният може
да се откаже от него.
С предоставяне на надлежни файлове от страна на ответника на ищеца е
спазена и предвидената от законна писмена форма за валидност на договора за
потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, поради което е
налице валидно сключен индивидуален договор в писмена форма за
предоставения заем в размер на 800.00 лева. Тъй като договорът за заем има
реален характер и се счита за сключен в момента на получаване на сумата от
заемополучателя, в съответствие с чл. 240, ал. 1 ЗЗД съдът приема, че
договорът е сключен, като за ищецът е възникнало задължението за връщане
на предоставения за временно ползване финансов ресурс в размер на сумата
от 800.00 лв.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги / ЗЕДЕУУ/ понятието за електронен документ се
съдържа в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския
парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на
вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28
август 2014 г.), наричан по-нататък "Регламент (ЕС) № 910/2014". , а съгласно
разпоредбата от посочения Регламент „електронен документ“ означава всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или
звуков, визуален или аудио-визуален запис. С чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ признава
8
правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен
подпис като равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е
уговорено между страните. В Чл. 13, ал. 1, 2 и 3 ЗЕДЕУУ за определение на
съдържанието на понятията електронен подпис, усъвършенстван електронен
подпис и квалифициран електронен подпис се препраща към Регламент (ЕС)
№ 910/2014., според който Регламент „електронен подпис“ означава данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или
са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис
използва, за да се подписва; „усъвършенстван електронен подпис“ означава
електронен подпис, който отговаря на изискванията, посочени в член 26 -
свързан е по уникален начин с титуляря на подписа, може да идентифицира
титуляря на подписа; създаден е чрез данни за създаване на електронен
подпис, които титулярят на електронния подпис може да използва с висока
степен на доверие и единствено под свой контрол; и свързан е с данните,
които са подписани с него, по начин, позволяващ да бъде открита всяка
последваща промяна в тях, а „квалифициран електронен подпис“ означава
усъвършенстван електронен подпис, който е създаден от устройство за
създаване на квалифициран електронен подпис и се основава на
квалифицирано удостоверение за електронни подписи. Както се приема и в
Решение № 358 от 31.01.2020 г. по гр. дело № 14789 по описа за 2018 г. на
Районен съд - П. съдът намира, че така представеният по делото договор
представлява електронен документ, който не е подписан с квалифициран
електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕУУ. Независимо че електронното
съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис, не се ползва с
формална доказателствена сила, последното не е тъждествено на пълна липса
на волеизявление и не може да бъде игнорирано, в който смисъл е практиката
на Върховния касационен съд, формирана с Решение № 70/19.02.2014 г. по гр.
д. № 868/2012 г., ІV г.о. и Определение № 169/06.04.2017 г. по ч. т. д. №
672/2017 г., І т. о. В цитираните актове на ВКС се приема, че “принципно
представянето на документ върху който липсва подпис на издателя му
предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще
бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е
издателят му”. Както се приема и в Решение № 358 от 31.01.2020 г. по гр. дело
№ 14789 по описа за 2018 г. на Районен съд - П., съдът намира за установено,
че страните са сключили договор за кредит с посоченото съдържание.
9
Процесния договор е написан така, че всички елементи на договора
трябва да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-
малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. От
представените общи условия, договор за потребителски кредит, и стандартен
европейски формуляр се вижда че те са написани по така че всички елементи
на договора да са с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от
12.
Като неоснователно се приема твърдения на ищецът, че договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а
именно общият размер на кредита. В Договорът да потребителски кредит под
формата на кредитна линия предоставен от разстояние на първа страница е
написано че общия размер на максимално разрешения лимит по кредитната
линия е 800 /четиристотин/ лв., представляващ максималния размер на
главницата, която може да бъде усвоена по време на действие на Договора за
кредит.
В договора е посочено как ще се изплати на кредитополучателя
предоставената му сума /в брой или по банкова сметка/ и в какъв срок ще бъде
изплатена. В Договорът да потребителски кредит под формата на кредитна
линия предоставен от разстояние ,посочено е че кредиторът предоставя на
потребителя сумата по кредита в деня на сключване на договора, по избран от
последния в Заявлението за кредит начин, измежду: банков превод по
посочена от потребителя банкова сметка или на каса на EasyPay, като същото
е повторено на втора страница в Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредите.
В случая договора е валиден и не са налице основания за нищожност и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден.
Съгласно чл. 19, ал.1 от Договора потребителят има право, без да дължи
10
обезщетение или неустойка и без да посочва причината, да се откаже от
настоящия договор за потребителски кредит в срок от 14 /четиринадесет/ дни,
считано от датата на сключването му. А съгласно ал. 2 на същия член
потребителят е длъжен да уведоми кредитора писмено за отказа като се яви
лично в офис на кредитора или изпрати уведомление за него с препоръчано
писмо с обратна разписка, чрез куриер или до електронната поща на
кредитора, до следния адрес: гр. Ш., ул. „О.“ **б, преди да изтече срока по чл.
21, ал. 1 или на електронната поща: ****@**********.**,
В ал. 3 от Договора за потребителски кредит е посочено, че ако
потребителят упражни правото си на отказ, той е длъжен да заплати
главницата по конкретния транш от кредита в размер, посочен в чл. 1 от
настоящия договор или от съответния Анекс към него, както и лихвата,
дължима за периода от датата на усвояване на средства по кредита, до датата
на връщане на главницата, без неоправдано забавяне и не по-късно от 30
/тридесет/ календарни дни, считано от изпращането на уведомлението до
кредитора за упражняване правото на отказ. Лихвата се изчислява на базата на
уговорения в договора лихвен процент.
Наличието на посочените клаузи от Договора дават основание на съда да
приема, че разпоредбата на чл. 11, ал. 11, т. 20 е спазена, поради което на това
основание договорът е действителен.
Съгласно Решение №290 от 20.12.2019 год. по гр.дело №417/2019 г. на
Ш.ския окръжен съд, максималният размер на договорната лихва /
възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно
който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и пр. Въпреки че не е налице
действащо нормативно ограничение при договарянето на размера на
възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна практика
/Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. №1106/2003 г., ІІ г.о., Решение №
378/18.05.2006 г. по гр.д. **15/2005г., ІІ г.о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по
гр.д. №5093/2007 г., ІІ г.о., Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д.
№6295/2014 г., ІV г.о./ се приема, че ако договорната лихва надвишава
11
трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в
този случай предвиденият размер на договорната възнаградителна лихва,
съществено превишава нейната обезщетителна функция по повод
предоставеното ползване на заемната сума. В съответствие с препращащата
разпоредбата на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД, размерът на законната лихва е определен
с Постановление № 426 на Министерския съвет от 18.12.2014 г. /в сила от
01.01.2015 г./, съгласно което, годишният размер на законната лихва по
просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта. Лихвеният процент в сила от 1
януари на текущата година е приложим за първото полугодие на съответната
година, а лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим за второто
полугодие. Предвид това и доколкото основния лихвен процент на БНБ по
време на действие на целия договор е 3.78%, то годишния размер на
законната лихва се явява 10% или трикратния - 38%. В случая отразеният в
договора ГЛП – 36% не надвишава трикратния размер на законната лихва за
периода на договора. Не е накърнен е принципът за еквивалентност на
насрещните престации, в хипотезата на нарушение на добрите нрави – чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Въпреки че съдът приема, че в процесния Договор за потребителски
кредит е посочен размер на ГПР от 42,58% , съдът намира че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. Също така липсва ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора
ГПР от 42.58 %. Това е в пряко противоречие с императивните изисквания на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, според който договорът за потребителски кредит
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения от страните начин.
Само цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
12
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. Спазването на изчислението годишният процент на разходите да се
изчисли по специална формула, включваща всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. Като това задължително съдържание
съгласно чл. 11 от ЗПК следва да е налице към момента на подписване на
договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент
същия следва да изрази своето информирано съгласие по отношение на
неговите общи параметри. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита обхваща общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Дефиниция на понятието "общ разход по кредита" е
дадено в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР поставя
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд П. - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр.
13
д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.;
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му.
Посочването единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С
оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че процесния
договор е недействителен основание - чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Като
в този случай потребителят дължи на основание чл. 23 ЗПК само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита- в този
смисъл и Решение № 260029 от 15.01.2021 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. и
Решение № от 03.07.2019 г. по гражданско дело № 4817/2018 Районен съд -
С.З..
Врачанският районен съд не приема за основателни и твърденията на
ищеца за нищожност на договора във връзка с предоставянето от потребителя
на кредитора на обезпечение/неустойка/.Действително в договора са налице
такива клаузи,но от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза и уточненията в съдебно заседание реално ответника не е
начислявал на ищеца неустойка ,при което договора в тази насока не засяга
права и законни интереси на ищеца и не следва да бъде обсъждан доколкото
не е произвел действие по отношение на предвидената неустойка.
Действително от страна на ищеца е представена разпечатка за водена
кореспонденция между страните,в която ответника е посочил,че ищеца му
дължи още 2240.52лв. към 26.12/няма данни за година/,но не е ясно дали това
са дължими суми по процесния договор или друг договор,никъде не се
посочва,че има включена неустойка .Съответно вещото лице е уточнило,че по
предоставени му счетоводни документи, такава неустойка не е начислявана и
не е претендирана от ищеца.
Видно от заключението на вещото лице в хода на процеса са извършвани
плащания от страна на ищеца е реално остатъка като неиздължение по
главницата е в размер на 38.66 лв.,като евентуално именно това би било
неиздължението по предявения насрещен иск .Но в заключението е
14
посочено,че ищеца е извършил плащане на сумата от 64.66 лв. посочена и
осчетоводена като други приходи, като самото дружество не е могло да
уточни какво включва тази сума и на какво основание е заплатена.
При това положение не може да бъде направен категоричен извод какво
е погасено с тази сума и съдът приема,че реално с нея е изплатен и остатъка
от задължението за главница,при което насрещните искови претенции следва
да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК „С.К.” АД следва да заплати на ищеца
сумата от 389.62 лв., представляващи държавна такса от 89.62лв. лв. и внесен
депозит за съдебно-счетоводната експертиза от 300.00 лв.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатска работа, „С.К.” АД следва да
заплати на адвокат Л. К. Б. от САК с адрес: гр.С., ул.”Т.”№5Б, ет.3, офис **11
сумата от 400.00 лв. адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гр.д. № гр.д. № 187/2025 г. по описа на Районен съд – В.,
III граждански състав определено с оглед правната и фактическа сложност на
делото и цената на уважения иск.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ № **, сключен на 05.06.2024 г. сключен от разстояние между И. Л. А. с
ЕГН:********** от гр.В., ул.”Б.С.”** и „С.К.”АД с ЕИК:** със седалище и адрес на
управление:гр.Ш.,пл.”О.”** представлявано от изп.директор Стефан Николаев
Топузаков .
ОТХВЪРЛЯ ПРЕДЯВЕНИТЕ искове от „С.К.”АД с ЕИК:** със седалище и адрес на
управление:гр.Ш., пл.”О.”** представлявано от изп.директор С. Н.в Т. против И. Л. А.
с ЕГН:********** от гр.В., ул.”Б.С.”** за присъждане на твърдян остатък от
непогасената главница по процесния Договор за потребителски кредит № **, сключен
на 05.06.2024 г. в размер на 721.37 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от предявяване на иска-27.03.2025г. до окончателното изплащане и мораторна
лихва върху непогасената част от главница в размер на 5.74 лв. за периода 07.03.2025г.
15
до 27.03.2025г.
ОСЪЖДА „С.К.” АД, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. Ш.,
пл. „О." № ****представлявано от изп.директор С. Н. Т., да плати на И. Л. А. с
ЕГН:********** от гр.В., ул.”Б.С.”**** сумата от 389.62 лв., представляващи
държавна такса от 89.62лв. лв. и внесен депозит за съдебно-счетоводната
експертиза от 300.00 лв.
ОСЪЖДА „С.К.” АД, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. Ш.,
пл. „О." № 13Б представлявано от изп.директор С. Н. Т. да заплати на адвокат Л.
К. Б. от САК с адрес: гр.С., ул.”Т.”№******* сумата от 400.00 лв. адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д. №
гр.д. № 187/2025 г. по описа на Районен съд – В., III граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд- В.,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
16