№ 19590
гр. С., 30.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20241110128230 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на В. С. С. срещу „И. А. М“ АД.
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2 и 3 и ал. 2, предл. 4
ЗЗД от В. С. С. срещу „И. А. М“ АД за прогласяване нищожността на договор за
паричен заем № ... от 29.10.2022г. поради противоречието му със закона, неговото
заобикаляне и накърняването на добрите нрави, както и иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 30,48 лв.,
представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен заем № ... от
29.10.2022г., ведно със законната лихва от 16.05.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането.
Ищецът твърди, че между него и „И. А. М“ АД на 29.10.2022г. е сключен
договор за паричен заем № ... за сумата от 600 лв. В чл. 4 от договора е уговорено, че
страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант-две физически лица,
поръчител или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като на
29.10.2022г. между ищеца и „Ф.Бя“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на
гаранция № .... „Ф.Бя“ ЕООД поел задължението да обезпечи заема срещу
възнаграждение, разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска, като „И. А. М“
АД бил упълномощен да получава в полза ответното дружество възнаграждението за
поръчителството. Ищецът излага аргументи за попадане на договора за заем и
договора за поръчителство в обхвата на ЗПК. Сочи, че клаузата от чл. 4 на договора за
паричен заем на практика не предоставя избор на заемополучателя, предвид
завишените и на практика неосъществими изискания, което принуждава да се
предостави обезпечение чрез одобреното от заемодателя дружество, както е в случая.
Поддържа, че едноличен собственик на капитала на „Ф.Бя“ ЕООД е „И. А. М“ АД.
Излага аргументи за нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като възнаграждението
по договора за поръчителство не е включен към ГПР и по този начин се заобикаля чл.
19, ал.4 ЗПК. От съдържанието на договора потребителят не може да направи извод
кои точно разходи се включват в него и как е формиран. Навежда доводи, че
договорът за поръчителство е изцяло лишен от основание, тъй като в полза на
потребителя не се предоставя услуга, а обезпечението е изцяло в полза на „И. А. М“
1
АД, за което е цялото възнаграждение. Според чл. 5, ал. 1 от 2 договора за
поръчителство в случай, че „Ф.Бя“ ЕООД изпълни и погаси вземането, то има право на
регрес срещу длъжника за пълната стойност на платеното, т.е. задължението от едното
дружество преминава към другото, като двете дружества са свързани. Ищецът се
задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, разсрочено за
изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Твърди, че ответникът и
„Ф.Бя“ ЕООД са свързани лица. Сочи, че в договора за заем не е посочено дали
възнаграждението за гаранта е включено в ГПР. Посочва, че договорът за заем е
недействителен, тъй като не е посочено кои разходи формират ГПР. Цитира европейска
практика, сочи, че е недостатъчно само цифровото представяне на ГПР в договора, а е
необходимо да се посочат всички разходи, които го формират. Твърди, че
възнаграждението за гарант не е включено в ГПР, а е следвало да бъде отразено при
формирането му, тъй като договорът за поръчителство и този за паричен заем били
едно цяло поради силната зависимост между тях. Изтъква, че съгласно ЗЗД договорът
за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя, а не между поръчителя и
длъжника, както е в случая. Навежда доводи за нищожност на договора за паричен
поради накърняване на добрите нрави, тъй като с изискването на чл.3, ал.1 от него за
заплащане на възнаграждение, се цели заобикаляне на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Дължимата
сума по него не е включена в ГПР. Сочи, че е налице противоречие с добрите нрави и
предвид размерът на възнаграждението. Твърди, че с решение № 4386/12.03.2024 г.,
постановено по гр. дело № 36897/2023 г. по описа на СРС, 39 гр. състав е постановено,
че съдът признава, че договорът за париен заем и договорът за предоставяне на
поръчителство се намират във взаимовръзка по между си, поради което последиците
от недействителността на договора за паричен заем неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за поръчителство. Моли съда да уважи предявения иск.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Счита, че договорът за
заем е действителен. Счита, че ищецът е имал цялата необходима информация и
свобода да избере дали да сключи процесния договор. Сочи, че са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочва, че възнаграждението за гарант не
следва да бъде включвано в ГПР, тъй като не представлява пряк разход, нито разход за
допълнителна услуга, нито е задължително условие за сключване на договора за заем.
Твърди, че предоставянето на обезпечение не замества оценката на
кредитоспособността. Сочи, че процесният договор е действителен и сключен в
съответствие със законовите изисквания, регламентиращи поръчителството. Според
ответника предметът на договора за поръчителство не става част от съдържанието на
договора за потребителски кредит и твърдяното несъответствие на последния със ЗПК
е неотносимо. Оспорва договорът да противоречи на добрите нрави, както и да е
накърнено изискването за добросъвестност. Сочи, че клаузите по договора за ясни и
разбираеми и всеки потребител би могъл да прецени икономическите последици.
Моли за отхвърляне на предявения иск и претендира сторените в производството
разноски. В условие на евентуалност релевира възражение за прекомерност на
претендираното адв. възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото за отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
следните обстяотелства включени в предмета на спорното право: че между страните
на 29.10.2022г. е сключен договор за паричен заем № ...; че с решение №
4386/12.03.2024 г., постановено по гр. дело № 36897/2023 г. по описа на СРС, 39 гр.
състав е прогласен за нищожен по предявения от В. С. С. срещу „Ф.Бя“ ЕООД, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, договор за предоставяне на
2
поръчителство № ... от 29.10.2022 г., сключен между „Ф.Бя“ ЕООД и В. С. С..
Представен по делото е договор за паричен заем № ... от 29.10.2022 г., сключен
между „И. А. М“ АД и В. С. С., по силата на който на Т.Х.М е предоставен заемна
сума в размер на 600 лв. за срок за погасяване на кредита 12 седмици. Съгласно
договора е уговорено сумата да бъде върната на двадесет вноски, като е посочен
размерът на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 40 %, като годишния
размер на разходите е посочен в размер на 49.23 %. В чл. 4, ал. 1 от договора е било
уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на
сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение в една от
следните форми: 1) двама поръчители, които да отговарят на следните условия: нетния
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи на безсрочен
трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с ответника; да няма задължения към други банкови и финансови
институции; да няма неплатени осигуровки за последните 2 години; 2) банкова
гаранция с бенефициер – Заемодателя, за сумата от 6000 лв. със срок на валидност –
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от
заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Представен е договор за представяне на поръчителство № ... от 2 29.10.2022 г.,
сключен между „Ф.Бя“ ЕООД и В. С. С., съгласно който ответното дружество се
задължавало да издаде гаранция за плащане /изпълнение на парични задължения/ в
полза на „И. А. М“ АД, с цел гарантиране за изпълнение на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем № ... от 29.10.2022 г.,
както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора е предвидено, че за поемането на задълженията се
дължи възнаграждение на гаранта в размер на 185.52 лв., платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 15.46 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е предвидено, че
И. А. М“ АД е овластено да приеме вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждението по този договор съгласно чл. 3, ал. 1 и
всички други вземания на гаранта по този договор. С решение № 4386/12.03.2024 г.,
постановено по гр. дело № 36897/2023 г. по описа на СРС, 39 гр. състав е прогласен за
нищожен по предявения от В. С. С. срещу „Ф.Бя“ ЕООД, иск с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, договор за предоставяне на поръчителство № ... от
29.10.2022 г., сключен между „Ф.Бя“ ЕООД и В. С. С..
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият съдебен
състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че общо
извършените плащания от В. С. С. били в размер на 816 лв., като погасяването на
кредита било извършено предсрочна на 04.11.2022 г. Вещото лице е посочило, че с
извършените плащания от 816 лв. били погасени главница в размер на 600 лв.,
възнаградителна лихва в размер на 30.48 лв., както и възнаграждение по договор за
поръчителство в размер на 185.52 лв. Вещото лице е посочили, че при заложените
критерий по договора се установявало, че ГПК в действителност бил 49.23%.
Съгласно заключението размерът на ГПК с включено възнаграждение за предоставено
поръчителство възлиза на 1224.52 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Предявени са от ищеца срещу „Ф.БЯ“ ЕООД обективно кумулативно съединени
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 2 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26,
ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на за
паричен заем № ... от 29.10.2022 г., сключен между В. С. С. и „И. А. М“ ЕООД, поради
противоречие със закона, а в условията на евентуалност, поради заобикаляне на закона,
както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
„И. А. М“ ЕООД да върне на ищеца сумата от 30,48 лв., представляваща недължимо
платена сума по Договор за паричен заем № ... от 29.10.2022г., ведно със законната
3
лихва от 16.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: За да бъде уважен
предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно
обстоятелствата, от които произтича, че договорът е недействителен на заявеното
правно основание.
Сключеният между ищеца и “И. А. М“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК),
като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. В частност, преценката
относно действителността на процесните договор за потребителски кредит и договор
за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите
правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са
сключени договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя
вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9
ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася
както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая и от съвкупната преценка
на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесните договорни
съглашения отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК. Както бе посочено
по-горе с влязло в сила решение № 4386/12.03.2024 г., постановено по гр. дело №
36897/2023 г. по описа на СРС, 39 гр. състав е прогласен за нищожен по предявения от
В. С. С. срещу „Ф.Бя“ ЕООД, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
договор за предоставяне на поръчителство № ... от 29.10.2022 г., сключен между
„Ф.Бя“ ЕООД и В. С. С. като мотивите са обвързащи настоящия ответник участвал в
посоченото производство като трето лице помагач.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 33,51 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.БЯ“ ЕООД, което се включва в
4
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. 4
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. От
служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че “И. А. М“ АД е
едноличен собственик на капитала на „Ф.БЯ“ ЕООД, като двете дружества са с един
адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне
на поръчителство, “И. А. М“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя,
което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите
за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за
да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и
договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице -
гарант. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.
16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите
средства, съответна на получените гаранции.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които
изрично е посочено и задължението за предоставяне на гаранция (седмичният размер
на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и
ежемесечно дължимо възнаграждение за предоставяне на гаранция). Плащането на
възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин
на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР ще бъде значително завишен.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата
договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на
договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо
лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият
договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на “И. А. М“ АД по процесния договор за потребителски
кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход
по кредита (така Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.,
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение
№ 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №06/2021 г. и др.).
5
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СРС счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата
на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК.
В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Следва да се отбележи, че
договорът, сключен между потребителя и “И. А. М“ АД, и договорът, сключен между
потребителя и „Ф.БЯ“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система
от правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността
на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение
№ 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №06/2021 г. и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният
договор за паричен заем е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл.
143, ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП, предявен в условията на евентуалност, поради което не
дължи произнасяне по него.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: За да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е
да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил твърдяната сума по договора за
заем в общ размер на 30,48 , че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това
разминаване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника за
сумата без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт. Както
се изясни, безспорно по делото е, че сумата в размер на 30,48 лв. за възнаградителна
лихвае заплатена от ищеца по договора за паричен заем в полза на ответното
дружество, което обстоятелство се установява от приетата по делото ССчЕ.
Следователно и предвид нищожността на договора за паричен заем, ищецът
дължи връщане само на чистата стойност по кредита. Последният се легитимира като
кредитор на вземане в размер на 30,48 лв., представляващо платено при начална липса
на основание възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба на 16.05.2024 г., до окончателното плащане, поради което искът при
квалификацията на чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД е доказан по основание и до пълния
предявен размер и следва да бъде уважен.
По разноските:
По отговорността на страните за разноски: При този изход на спора с оглед
6
основателноста на исковата претенция на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски, като страната претендира сумата в размер
на 100 лв., представляваща платена държавна такса, както и сумата от 300 лв. депозит
за вещо лице, а на а на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на
ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на 360 лв. с ДДС. Не следва
да се разглежда възражението на ответника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца, доколкото възнаграждението по чл. 38 от ЗА се определя от
съда. В случая се касае за осъществено безплатно процесуално представителство и на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА размерът на адвокатското възнаграждение се определя от
съда. Действително така посочената сума е в размер по-нисък от определения в чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В същото време предвид даденото тълкуване с решение от 25.01.2024
по дело С-438/22 , СЕС посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно
на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая интересът по делото е в
малък размер, вида и количеството на извършената работа се изразява в подаването на
искова молба, както и молба за разглеждане на делото в отсъствие на адвоката, като
делото не се отличава с фактическата и правна сложност. При така изяснените
параметри на релевантните обстоятелства, настоящият състав намира, че сумата 360
лв. с ДДС е адекватно възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за представителството на
ищеца пред настоящата инстанция. При този изход на спора на ответника не следва да
се присъждат разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от В. С. С., ЕГН **********
със съдебен адрес в гр. С., бул. „АС.“, № ., ет., оо., чрез адв. Д. М. срещу „И. А. М“ АД
ЕИК ... със седалище и адрес на управление град С., ж.к.Л., бул. „Д.Н” №, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, договор за паричен заем № ... от 29.10.2022г.,
сключен между „И. А. М“ АД и В. С. С..
ОСЪЖДА „И. А. М“ АД ЕИК ... със седалище и адрес на управление град С.,
ж.к.Л., бул. „Д.Н” №, да заплати на В. С. С., ЕГН ********** със съдебен адрес в гр.
С., бул. „АС.“, № ., ет., оо., чрез адв. Д. М., по предявения иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от сумата от 30,48 лв., представляваща недължимо
платена възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № ... от 29.10.2022г., ведно
със законната лихва от 16.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА И. А. М“ АД ЕИК ... със седалище и адрес на управление град С.,
ж.к.Л., бул. „Д.Н” №, да заплати на В. С. С., ЕГН ********** със съдебен адрес в гр.
С., бул. „АС.“, № ., ет., оо., чрез адв. Д. М., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в
размер на 400 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА И. А. М“ АД ЕИК ... със седалище и адрес на управление град С.,
ж.к.Л., бул. „Д.Н” №, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАТ .., фирмено дело № 24/2021 г. по описа на СГС, на основание чл. 78, ал. 1
7
ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 360 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на В. С. С. пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8