№ 289
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито
заседание на десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно частно гражданско
дело № 20221000501175 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 463, ал.2, вр. чл. 274 от ГПК.
Образувано е по жалба, депозирана от „168 Часа“ ЕООД, чрез
пълномощника си, срещу решение от 31.01.2022г., постановено по ч.гр.д.
№14888/2021г. от СГС, ТО, VI-4 състав, с което е оставена без уважение
жалбата на длъжника „168 Часа“ ЕООД срещу разпределение на ЧСИ Л. М.
по изп.д. № 20217850400675, обективирано в протокол от 14.10.2021 г.
В жалбата се релевират възражения за незаконосъобразност на
обжалваното решение. Излага се становище, че първостепенният съд
неправилно е приел, че съдебният изпълнител е изготвил процесното
разпределение на 14.10.2021г., предявено на страните на 05.11.2021г., а
длъжникът едва с молба от 03.11.2021г. е депозирал разпореждането на
публичния изпълнител от 14.10.2021г., поради което е било невъзможно
съдебният изпълнител да се съобрази с разпореждането на публичния
изпълнител по чл. 229 ДОПК. Сочи се, че няма основание, на което при
неограничен въззив, да бъде отречена важимостта на определени факти и
обстоятелства, особено когато съдът следва да се произнесе по жалбата по
същество, т.е. да състави ново разпределение, когато това е наложително.
Релевира се оплакване, че съдът неправилно е приел, че разпореждането на
публичния изпълнител по чл. 229, ал. 1 от ДОПК не обвързва съдебния
изпълнител, който е изпълнителният орган в производството по
принудително изпълнение по ГПК. Изразява се несъгласие с направената от
първоинстанционния съд преценка относно приложимостта на разпоредбата
1
на чл. 229 от ДОПК. Жалбоподателят възразява, че, с оглед представения по
изпълнителното дело акт - Разпореждане за неотложно плащане, съдебният
изпълнител е бил длъжен да съобрази така изразената воля на този взискател
и да отнесе сумите по посочения в жалбата начин. Релевира се оплакване,
свързано с приетото от първата инстанция по отношение на възлагането по
чл.163 ал.4 ДОПК. Прави се възражение за неправилност на изложените от
съда доводи във връзка с таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Поддържа се
твърдение, че длъжникът не е оспорвал обстоятелството, че такса по т. 26 се
събира върху събраните суми, но се сочи, че съдът не е съобразил
обстоятелството, че в случай, че актът по чл. 229 от ДОПК е бил зачетен от
съдебния изпълнител, то не би имало суми, събрани в полза на НАП. В
жалбата се подчертава, че от изричната разпоредба на чл. 463, ал. 1 от ГПК,
която препраща към чл. 278 ГПК се следва извода, че съдът не действа като
ограничен въззив в производството, поради което и правилото на чл. 269 от
ГПК не намира приложение. Поради изложените съображения, се прави
искане апелативният съд да отмени като неправилно обжалваното решение и
да постанови ново, с което да уважи подадената жалба срещу разпределение,
обективирано в протокол от 14.10.2021г. на ЧСИ Л. М. по изпълнително дело
№ 20217850400657, като извърши ново такова, с което да бъдат напълно
погасени задълженията на „168 Часа“ ЕООД към първоначалния взискател по
делото - „Медия груп 24“ ЕООД.
В срока за представяне на отговор взискателят „Медия груп 24“ ЕООД
изразява становище за неоснователност на жалбата. Прави се искане
апелативният съд да потвърди обжалваното решение.
Софийски апелативен съд, като прецени фактите и доказателствата по
делото, релевираните в жалбата пороци на обжалваното решение, намира за
установено следното:
Частната жалба е допустима - атакуваното решение подлежи на
самостоятелен инстанционен контрол по реда на чл.274 във вр. с чл.463, ал.2
от ГПК. Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.275,
ал.1 от ГПК.
За да се произнесе по основателността на частната жалба, съдът взе
предвид, че с атакуваното решение първоинстанционният съд е приел, че
съдебният изпълнител е извършил законосъобразно разпределение на
постъпилата на 13.10.2021 г. сума. Посочил е, че повдигнатите от
жалбоподателя доводи за незаконосъобразност на разпределението са
неоснователни, доколкото Държавата на основание чл.458 ГПК има
качеството на присъединен по право взискател, а жалбоподателят, който има
качеството на длъжник в изпълнението, няма право да навежда възражения за
нарушени права на другия взискател.
Настоящата съдебна инстанция намира решението на СГС за допустимо
и правилно по следните съображения:
От данните по делото се установява, че съдебният изпълнител е
2
изготвил процесното разпределение на 14.10.2021г., като същото е било
предявено на страните на 05.11.2021г.
Преди да се произнесе по правилността на обжалвания акт, настоящият
съдебен състав намира, че следва да внесе уточнение относно правомощията
на съда при обжалване на разпределението по чл. 460 ГПК. С ТР № 2 от
22.11.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г., ОСГТК на ВКС прие, че относно
законосъобразността на разпределението окръжният съд е ограничен само до
оплакванията, наведени в жалбата, и ако тя е основателна, той може да
отмени разпределението, само доколкото това е необходимо за уважаване на
жалбата и доколкото това по необходимост рефлектира върху правата на
други взискатели по разпределението. Следователно неправилно е
възражението на жалбоподателя, че в производството по чл. 463 ГПК съдът
не е ограничен от оплакванията в жалбата, а служебно проверява
законосъобразността на цялото разпределение.
Разпределение по чл. 460 ГПК се извършва при недостатъчност на
постъпилата при изпълнението сума за удовлетворяване на вземанията на
всички взискатели. То е акт на съдебния изпълнител, с който се определя кои
притезания и в какъв размер се удовлетворяват, както и редът (привилегията)
на удовлетворяването им.
По релевираните в жалбата възражения настоящият съдебен състав
приема следното:
Неоснователно е възражението, че съдебният изпълнител неправилно е
отказал да се съобрази с разпореждането на публичния изпълнител по чл. 229
ДОПК. Уредената в Глава 23 от ДОПК конкуренция между публичното и
индивидуалното принудително изпълнение по ГПК се отнася до имущества,
върху които преди образуването на индивидуалното принудително
изпълнение са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания. В
рамките на тези обезпечени вземания се простират и правомощията на
публичния изпълнител по реда на чл. 229 от ДОПК. Настоящият случай,
обаче не е такъв. Ето защо, разпореждането на публичния изпълнител по
чл.229 ал.1 ДОПК не обвързва съдебния изпълнител, който е изпълнителният
орган в производството по принудително изпълнение по ГПК. В допълнение
на приетото, следва да се посочи, че при издаването на такова разрешение
публичният изпълнител извършва преценка дали са налице посочените в ал. 3
на чл. 229, ал.1 ДОПК условия: сумите да са дължими по договори, свързани
с основната дейност на длъжника; забавянето или неплащането на тези суми
може да доведе до тежки стопански последици за длъжника - прекратяване
или спиране за продължително време на основната му дейност, разваляне на
търговски договори или изпадане в забава по търговски договори,
неизпълнение на задължения по трудови договори и други подобни.
Следователно разпореждането за неотложно плащане се отнася до суми за
задължения извън изпълнителното производство. Докато в настоящия случай,
жалбоподателят длъжник цели сумата от 3 302,28 лв. да погаси задълженията
3
по принудителното изпълнение, а това е в разрез с целта по чл. 229 ДОПК.
По довода, че сумата от 728,43 лв., част от разпределената сума от
747,19 лв., е отредена за погасяване на задължението от 3 482 426,30 лв. по
удостоверение на НАП № 3109/07.10.2021 г., но без да е налице възлагане по
чл.163 ал.4 ДОПК. Този довод е неоснователен, защото Държавата на
основание чл.458 ГПК се смята винаги за присъединен взискател за
дължимите й от длъжника публични вземания, размерът на които е бил
съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. В този
случай не е необходимо да се извършва възлагане по чл.163 ал.4 ДОПК.
По отношение на релевираните възражения, свързани с таксата по т. 26
от ТТРЗЧСИ.
Разпоредбата на т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ е
ясна - за изпълнение на парично вземане се дължи такса върху събраната
сума. В настоящия случай, с разпределението е отредена сумата от 18,76 лв. -
част от дължимата такса по т.26 ТТРЗЧСИ в размер на 87 442,23 лв., която се
начислява за събиране на вземането на взискателя НАП. В този случай
съдебният изпълнител се е съобразил със забележка 1 към т.26, според която
при частично събиране на паричното вземане таксата се определя за целия
дълг, но се събира част, съответстваща на събраната сума. Събраната сума за
такса по т.26 в размер на 18,76 лв. съответства на частта от погасения дълг
към Държавата по силата на процесното разпределение.
Релевираното в допълнителна молба, депозирана пред апелативния съд,
твърдение, че длъжникът изцяло е погасил всички публични задължения,
поради което и всички получени от съдебния изпълнител Л. М. суми следва
да бъдат разпределени за удовлетворяване на вземанията на първоначалния
взискател - „Медия груп 24“ ЕООД е неотносимо, тъй като към момента на
изготвянето на разпределението /14.10.2021г./ длъжникът не е бил погасил
своите публични задължения, а предмет на настоящата жалба е именно
фактическото положение към 14.10.2021г. Доказателствата, установяващи
твърдяното изпълнение на публичните задължения, следва да бъдат
представени на съдебния изпълнител, който да процедира съобразно
правомощията си. Поддържаното в молбата твърдение, че не е налице
основание да бъде начислена, респ. събрана такса по т. 26 от съдебния
изпълнител Л. М. по ИД № 657/2021г., тъй като той не бил извършил
действия, които да са съдействали за погасяването на публичните задължения
на „168 Часа“ ЕООД е неоснователно. Съдебният изпълнител е длъжен да
събере такси по изпълнението, дори и когато доброволно, вкл. в срока за
доброволно изпълнение или извън изпълнителното производство, но при вече
образувано изпълнително дело, длъжникът е изпълнил своето задължение – в
този случай това изпълнение не е „доброволно”, тъй като то е във връзка с
вече образувано принудително изпълнително производство – арг. чл. 79, ал. 1,
т. т. 1-3 ГПК. Ето защо, релевираното в допълнителната молба възражение, се
явява неоснователно.
4
Поради изложените съображения, извършеното от съдебния изпълнител
разпределение е законосъобразно. Поради което правилно се явява
обжалваното първоинстанционно решение, с което е оставена без уважение
жалбата на длъжника срещу разпределението.
В заключение: обжалваното решение на СГС следва да бъде
потвърдено.
Воден от изложеното и на основание чл.463 ал.2 ГПК, САС, ГО 8 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.01.2022г., постановено по ч.гр.д.
№14888/2021г. от СГС, ТО, VI-4 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5