РЕШЕНИЕ
№ 627
гр. Пловдив, 26.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Владимир Р. Руменов
при участието на секретаря Катя Г. Грудева
като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело №
20215330108585 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.
Иск на А. А. И., ЕГН **********, от ..........., против „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София 1463 , район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да
се осъди ответното дружество да заплати на ищеца сума от 221.25 лева, като недължимо
платено възнаграждение по недействителен договор за предоставяне на поръчителство
между страните от дата 14.12.2016г.
Твърденията в исковата молба са, че между И. и третото на спора лице „Кредисимо„ АД
имало договор за потребителски кредит под № ....., сключен на 14.12.2016 година. По силата
на договора, И. получил назаем сума от 1000 лева, който следвало да върне ведно със
възнаградителна лихва, при посочен фиксиран годишен процент на кредиторовото
възнаграждение по заема в размер на 21.24 % и посочен в договора годишен процент на
разходите от 50 %.
Договорено било също така длъжникът да предостави обезпечение по кредита – банкова
гаранция , учредяема в срок от десет дни от датата на сключването , или да сключи с
одобрено от кредитора лице договор за поръчителство. Затова на същия ден , 14.12.2016г,
ищецът сключил с ответното дружество договор за поръчителство , което да обезпечи
вземанията на „Кредисимо „ АД по договора за кредит. Между страните по този договор
било договорено възнаграждение за така поетото поръчителство ,платимо чрез
кредитодателя, в размер от 958.88 лева ( 13 броя вноски по 73.76 лева). От общия размер на
договореното за поръчителството възнаграждание, ищецът платил на ответника само 221.25
1
лева, тъй като обезпеченото задължение по договора за потребителски кредит било
изплатено предсрочно.
Твърди се обаче, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основанието
по чл. 11 ал. 1 т . 10 от ЗПК, вр. с чл. 22 от същия закон, тъй като в него не били вписани
както общата дължима от И. сума , така и годишния процент на разходите по договора.
Отделно са изложени доводи , че е нищожна поради заобикаляне на добрите нрави клаузата
в договора, с която е определен размер на възнаградителната лихва по него от 40 %“ на
годишна база , тъй като този размер надхвърля повече от три пъти размера на законната
лихва за забава. Релевира се и нищожност на договора за поръчителство, тъй като И. не дал
съгласие за такъв договор и такъв не бил подписван от него; договорът за поръчителство
бил недействителен и поради това, че главното задължение не съществувало, както и поради
това , че заобикалял закона.
Предвид твърдяната недействителност на двата договора или клаузата за размера на
възнаграждението, е искано от съда да постанови решение, с което да осъди ответното
дружество да върне на ищеца сума от 50 лева, недължимо платена като възнаграждение на
поръчителя по договора за поръчителство, ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаването на исковата молба - 25.05.2021г до окончателното изплащане. Иска се
и присъждане на разноските по спора, а на процесуалния представител на ищеца – и
хонорар по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В хода на производството пред първоинстанционния съд , но преди устните състезания,
размерът на претенцията е увеличен и се иска да се осъди ответното дружество да заплати
на ищеца сума от 221.25 лева, недължимо платена по същия договор.
Ответникът оспорва иска, отрича нарушение на чл. 11 от ЗПК , отрича и основание за
нищожност на договорите за потребителски кредит или поръчителство, или отделни клаузи
от тях. Моли исковете да бъдат отхвърлени, и да му се присъдят направените разноски.
Иск с правно основание в чл.34 от ЗЗД във връзка с чл. 26 ал. 1 предл. ІІІ то , ал. 2, предл.
ІІ ро , и във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит и чл. 138 ал. 2 изр. І от ЗЗД.
Искът е осъдителен, и затова е допустим.
Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства , съдът съобрази
следното:
Хипотезата на двустранна реституция по смисъла на чл. 34 от Закона за задълженията и
договорите предполага сключването на недействителен договор и плащане на суми по него.
Сключването на договора за потребителски кредит с „Кредисимо“ АД , под номер № ....не
е спорно между страните; то е и доказано, като на л. 61 от делото има копие от него; не се
спори , че сумата от 1000 лева е усвоена от И. .
Тъй като договорът за кредит попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит , той следва да се подчинява на закрепените там правила за
потребителска защита на кредитополучателите.
Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
2
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид
Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12. 2014 г.), в сила от 1 януари
2015 г. според едниствения член на което , „годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс
10 процентни пункта“. Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към периода е
0.01 % , то ГПР по договора не трябва да надхвърля повече от 50.05 %. В приложеното под
№ 1 към договора фигурира годишен процент на разходите от точно 50 %, и общ размер на
всички плащания. С това посочване формално са изпълнени изискванията на чл. 11 от ЗПК
и нищожност на основанието по чл. 22 от ЗПК не може да бъде установена.
Разпоредбите на Закона за потребителския кредит обаче „се прилагат и в случаите, когато
между потребителя и кредитора са сключени няколко договора за кредит, …… чието
сключване е с цел или резултат заобикаляне изискванията на закона“ (чл. 3 ). Затова, и за да
постигне законът целите си по чл. 2, той следва да се приложи и по отношение на
договорите, с които потребител – кредитополучател сключва с трето лице възмезден договор
за „гаранция“ , който договор на практика съставлява възмездно поръчителство по смисъла
на чл.138 от ЗЗД. Горното важи с още по – голяма сила тогава, когато кредитодателя и
гаранта са свързани по смисъла на §1 от Търговския закон лица – установява се при справка
в търговския регистър, че „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, е едноличен собственик на
капитала на „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********. След като плащането на тази гаранция не е
обусловено от неизпълнението по договора за потребителски кредит, а е неизбежно - дължи
се и при точно изпълнение, и с оглед това, че включването на размера на възнаграждението
по договора за гаранция води до годишен процент на разходите, който ще надвиши
законната граница от 50.05 %, договора за гаранция заобикаля разпоредбата на чл. 19 ал. 5 от
ЗПК и следва да бъде приет за нищожен в своята цялост. Гаранта е на практика собственост
на кредитодателя,поради което договорът за гаранция е лишен от предмет и заобикаля и
изискването за добросъвестност, като е нищожен и поради противоречие с добрите нрави,
след като отсъства годно да поръчителства лице – поръчителството , като форма на
обезпечение на вземанията, намира смисъл само тогава, когато е налице имущество, срещу
което кредиторът може да насочи изпълнение.Тъй като поръчителят е собственост на
кредитора по договора за потребителски кредит, поръчителството като цяло е лишено от
предмет или смисъл.
Договорът за гаранция / поръчителство е и неравноправен по смисъла на чл. 143 от Закона
за защита на потребителите – той води до значително неравновесие между договорените
права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по
договора за кредит. Тук следва да се отбележи и разпоредбата на т. ІV .4 изр. последно от
общите условия на договорите на „Кредисимо„ АД , според която непредставянето на
обезпечение автоматично води до отказ за сключване на договора, тоест, заобикаля се и
3
разпоредбата на чл. 10 ал. 2 от ЗПК , след като кредитор и гарант са свързани лица.
За пълнота, не се споделя довода на ищеца за нищожност поради противоречие с добрите
нрави на клаузата, определяща размера на кредиторовото възнаграждение. Договорът е
сключен на 14.12.2016г., при фиксиран лихвен процент от 21.24 % на годишна база, със
срок от тринадесет месеца, при общ размер на възнаграждението от 128.27 лева, разсрочено
като част от месечната погасителна вноска. Затова и договорната лихва е част от
методиката, закрепена в приложение № 1 на ЗПК и участва във формирането на годишния
процент на разходите ,който на свои ред е лимитиран императивно по размера си. Тоест,
възможния максимален размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и
опосредено, при което довода за противоречие на размера на кредиторовото възнаграждение
с добрите нрави не може да бъде споделено. Съдът е запознат с практиката на съдилищата ,
според която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, (решение № 61/21.10.2015 г., т.
д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС и др. ), но тази практика е формирана и следвана преди
въвеждането на максимален размер на ГПР в позитивното право.
По имущественото разместване като елемент на реституцията по чл. 34 от ЗЗД:
Факта на получаването на сумата от 221.25 лева от ответника е признат в изходящата от
същия молба на л. 19 от делото, съдът го приема за доказан. Имушествено разместване има.
Разноските по иска се присъждат в тежест на ответното дружество , тъй като искът е
уважен в пълен размер. Дължи се хонорар на представител на ищеца, на основание чл. 38 от
Закона за адвокатурата ( не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на
ищеца и съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства), които
се определя да е минималния такъв от 360 лева (дружеството е данъчен субект ,
регистриран съобразно Закона за данък „добавена стойност „ ).
Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
Осъжда „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София
1463, район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да заплати на А. А. И., ЕГН **********, от
....., сума от 221.25 лева - главница, недължимо платено по недействителен договор за
предоставяне на поръчителство от дата 14.12.2016г., възнаграждение на поръчителя, ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаването на исковата молба -
25.05.2021г до окончателното изплащане.
Осъжда „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София
1463, район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да заплати на А.. А. И., ЕГН **********, от
......., сумата от 50 лева разноски по делото.
Осъжда „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София
1463, район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да заплати на адвокатско дружество „Г. „ ,
4
БУЛСТАТ ..., със седалище и адрес на дейност в .... сумата от 360 лева хонорар по делото, на
основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5