Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1174
гр. Пловдив,
03.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в открито съдебно заседание на втори април две
хиляди и осемнадесета в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ИВАН БЕКЯРОВ
при участието на секретаря Валентина
Василева, като разгледа докладваното от младши съдия Иван Бекяров въззивно
гражданско дело № 3139 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК. Предявени са искове по чл. 26 ЗЗД, чл. 27 ЗЗД, чл. 30 ЗЗД, чл. 87, ал. 3 ЗЗД, чл. 79 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД.
Образувано
е по въззивна жалба вх. № 33931/15.06.2017 г. на Д.Ч.К. срещу решение
№1119/11.04.2017 г., постановено по гр.д. № 17287 по описа за 2014 г. на
Районен съд Пловдив, XII граждански състав, с което са отхвърлени предявените
от ищцата обективно съединени искове при условията на евентуалност свързани със сключения на 25.09.2009
г. между Ч. С. К. и А.С.П.-К. договор за прехвърляне на недвижим имот № 182 в
кв. 13 по действащия ЗРП на гр. П****, площ от 1013 кв.м, за който имот са
образувани УПИ XX с площ 677 кв.м и УПИ ХХI с площ 732 кв.м при граници на
поземления имот по скица ПИ № 181, ПИ № 179, ПИ № 186, ПИ № 185, ПИ № 183 и
улица, ведно с построената в имота едноетажна жилищна сграда с изба с площ 82
кв.м по нотариален акт, а по скица 59 кв.м срещу задължение за издръжка и
гледане, вписан с акт № 186, т. 63 от 26.09.2009 г. на Службата по вписванията
към АВ гр. Пловдив.
Предмет
на настоящото производство е и жалба вх. № 60748/30.10.2017 г. от същия
жалбоподател против решение № 3384/3.10.2017 г. по гр.д. № 17287 по описа за
2014 г. на Районен съд Пловдив, XII граждански състав, с което съдът е допълнил
решението си като е отхвърлил исковете на Д.Ч.К. за обявяването на нищожността
на процесния договор поради липсата на съгласие, липсата на предмет и
привидността му.
С
жалбите се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нецялостен
анализ на доказателствата по делото. Посочва, че липсва анализ на всички
доказателства по възражението за противоречие на процесния договор с добрите
нрави, по иска за разваляне на договора и по възражението за унищожаване поради
заплашване, във връзка с което неправилно съдът е приел погасяването му по
давност. Счита, че доказателствата по делото обосновават изводите за липса на
съгласие за сключването на договора, липса на основание, за привидността му, а
изводите на съда са неправилни. Посочва, че съдът не следва да се доверява на
показанията на свидетелите С. и Г. поради тяхната заинтересованост.
Моли се
решението да бъде изцяло отменено и да се уважат предявените искове.
Претендират се разноски и за двете инстанции.
Въззиваемата
страна А. С.П.-К. в срок с отговорите си на въззивните жалби ги оспорва като
неоснователни и моли да се потвърди съдебният акт. Взема подробно становище по
всички възражения на жалбоподателя и по правилността на атакуваното решение. Претендира
разноски за настоящата инстанция.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивните
жалби са подадени в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба и
са процесуално допустими. Разгледани по същество, са неоснователни.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269, изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени. В
конкретния случай предметът на въззивната инстанция се свежда до преценка относно
действителността на едно облигационно правоотношение породено от договор за
прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, евентуално
за точното и навременно изпълнение на задълженията за гледане и издръжка по
него от страна на приобретателя след подробна преценка на събраните
доказателства.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира, че от
фактическа страна следва на основание чл. 272 от ГПК да бъдат споделени
мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин те стават част от
настоящите. По делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени
конкретни твърдения за неправилно установени факти от страна на първостепенния
съд, поради което и с оглед разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд не може да приеме различни от посочените факти.
Районен
съд Пловдив е приел, че са предявени искове с правна квалификация чл. 26 ЗЗД,
чл. 27 ЗЗД, чл. 30 ЗЗД, чл. 87, ал. 3 ЗЗД, чл. 79 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД. Във връзка
с твърдяното облигационно правоотношение, неговата нищожност, унищожаемост и
основания за разваляне и релевираните във въззивната жалба основания за
обжалване, спорът пред настоящата инстанция се състои в оценката на приетите
писмени доказателства, по-конкретно декларации-признание от ответницата А.П.-К.,
и изводите за наличие на предпоставките за твърдените пороци или неизпълнение
на задълженията по договора.
В
проведеното пред въззивната инстанция съдебно дирене се събраха доказателства,
релевантни към предмета на спора. От представеното удостоверение № 9225/2017 г.
от 02.02.2018 г. от Районна прокуратура Пловдив се установява, че ответницата е
подала на 02.11.2017 г. жалба пред РП Пловдив, по повод на която е образувана
прокурорска преписка № 9225/2017 г. по описа на същата прокуратура и е
възложено на Сектор „Икономическа полиция“ при ОДМВР-Пловдив извършване на
проверка с оглед на събиране на достатъчно данни за извършено престъпление по
чл. 309, ал. 1 от НК, като на 17.01.2018 г. преписката е постъпила в
прокуратурата за решаването ѝ по същество. Съгласно удостоверение №
9225/2017 г. от 14.03.2018 г. на Районна прокуратура Пловдив се установява, че
е образувано досъдебно производство – следствено дело № 45/2018 г. по описа на
ОСлО, за това че в периода м. септември 2009 г. – януари 2014 г. в гр. Пловдив
при условията на продължавано престъпление е съставил неистински частни
документи – 5 бр. декларации, и ги е употребил, за да докаже, че съществува
някое право – престъпление по чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Посочено
е, че по делото не е възникнала процесуалната фигура на обвиняем.
Разпитаната
пред въззивния съд свидетелка Б. Д. С.
/водена от жалбоподателката/ разкрива, че познава жалбоподателката Д.К. и
покойния баща Ч. от 1983 г., а ответницата не. Чувала се в веднъж с нея по
телефона, когато търсила Ч.. Със самия него е разговаряла веднъж някъде
2012-2013 г., когато той ѝ споделил, че нещата с жена му А. не са каквито
били преди и то не по негово желание. Имал намерение да се прибере да живее при
дъщеря си Д.. Споделил е, че е прехвърлил къщата на ответницата, защото я обича
и иска да живее с нея. Свидетелката разказва, че няма преки наблюдения над
живота на Ч. и А.П.-К., но има върху поглед от пребиваването му преди това в
гр. София, когато постоянно го е виждала да носи торби от пазара. При посещението
ѝ при Ч. след първия претърпян инсулт си спомня, че се наложило да
позвънят на ответницата, тъй като Ч. бил заключен в къщата в гр. П.. Къщата
преценила като нормална, а имотът като подреден. Не видяла да са приготвени
лекарства и храна за Ч.. В разговор с него той ѝ споделил, че си е сам
вкъщи, а съпругата му /ответницата/ ходи на работа и само при отпуск остава
вкъщи. В разговора при посещението на Ч. по повод на изпращането на негов
приятел до летище София споделил на С., че ответницата А.П.-К. му е подписала
декларации, с които, ако не изпълнявала задълженията си по договора за издръжка
и гледане, той можел да развали сделката.
Свидетелят
Ж. С. П., воден от жалбоподателката, споделя, че познава Ч. от дъщеря му Д., с
която работел от средата на 80-те години в една музикална формация. Знае имота
в гр. П. и е ходил там. Чувал е разкази за създалата се ситуация на 70тия
рожден ден на Ч., свързана с научаване от страна на роднините му за сключения
договор за прехвърлянето му срещу задължение за издръжка и гледане в полза на
жена му, А.П.-К.. Споделя, че в началото на брака му с ответницата го е виждал
усмихнат, бил много влюбен и щастлив. Казва, че лично от Ч. е чул, че в
болницата след първия инсулт А. го е накарала да подпише декларация, че тя се
грижи добре за него и всичко ще бъде за нея. Свидетелства, че А. е била против
помощта на други и сама поела отговорност по рехабилитацията след изписване от
болницата, въпреки че свидетелят имал познат рехабилитатор. Чувал е от ищцата,
че А. не се грижила достатъчно за Ч.. При посещение след месец септември 2013
г. в гр. П. П. видял Ч., който бил в движение. Бил сам, но не му изглеждал
добре. Салона на къщата му се сторил в безпорядък. Не видял другите стаи. Ч.
споделил, че се движи и може и си готви. Бил брадясал и му се строил унил.
Свидетелят съобщава, че бил разочарован като разбрал, че Д. заминава в началото
на октомври 2013 г. за чужбина, а не е останала да помага на баща си.
Разпитана
е и свидетелката М. И. З., която познава А.П.-К., тъй като последната е логопед
и е помагала на дъщеря ѝ. Дава информация, че заниманията с дъщеря
ѝ били прекъснати след месец май 2013 г. за цялото лято поради инсулт на
съпруга на А.. Възобновили ги през месец септември с.г. Струвала ѝ се
по-потисната от преди. В разговори помежду им научила, че А. има проблем със
съпруга ѝ, че има нужда от помощ и е наела жена. Занимания от края на
ноември 2013 г. до средата на януари 2014 г. не се провеждали, защото А.
ѝ съобщила, че излиза в болничен да гледа съпруга си, който влиза в
болница. Разбрала, че след това той е починал. Случвало се е и преди, в
началото на учебната 2013-2014 да се отлагат логопедичните уроци, но А. не е
споделяла защо. Казвала е само, че има домашни притеснения, има болен съпруг.
Тогава споменала, че за периода септември - ноември 2013 г. е наела човек да го
гледа.
В
показанията си свидетелят К. Д. С. посочва, че е съсед на Ч. и А. и живее срещу
тях. Не е поддържал лични контакти с тях. Разбрал е, че е станало нещо лошо с Ч.,
но му се разминало. След това също го виждал с колелото да ходи за хляб. Казва,
че след втория удар А. го е молила за помощ и той заедно с друг съсед пренесли
Ч. от колата до стаята. Видял, че къщата била чиста и поддържана. Хубава къща.
Самият Ч. бил с чисти дрехи, а самата А. го докарала от болницата. Разказва, че
по-късно друга жена го гледала – Т. от долната махала. Споделя, че е виждал Д.
два пъти да е идвала. Когато Ч. се разболял А. му оставила ключ, ако нещо
стане, но не го е използвал. Предната врата на къщата постоянно била заключена.
А. му е оставяла ключ и преди това, когато заедно с Ч. са ходили на почивки.
Като прецени
изводите на районния съд и самостоятелно доказателствата по делото, въззивната
инстанция намира изводите на предходната инстанция за правилни.
Преди
всичко и доколкото възраженията в жалбите в основата си поставят преценката на съда на представените
и неоспорени три декларации (от л. 195 до 210 от първоинстанционното
производство) с автор ответницата А.П.-К. следва да се извърши анализ на всички
доказателства, съобразен с въззивните основания за обжалване. В същността си
тези писмени документи представляват частен свидетелстващ документ, тъй като не
отговарят на изискванията на чл. 179 от ГПК за официален документ и
удостоверяват факти от действителността, а не пораждат права или задължения,
което иначе е присъщо на диспозитивните документи. Те не притежават достоверна
дата, доколкото не са изпълнени изискванията на чл. 181 от ГПК, но съдът счита,
че за такава може да се приеме представянето им по делото – 12.10.2016 г. Този
момент безсъмнено е такъв, който удостоверява предхождащото съставяне на
документите, но в никакъв случай и последващото. Съдържанието им се отнася до
изявления на ответницата около полаганите от нея грижи по сключения с Ч. К.
договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане,
както и относно обстоятелства около самото му сключване. Изявленията ѝ са
относими към факти, които не са в нейна полза, и следователно тези
доказателства представляват признание на неизгодни за страната факти. Затова
оценката им следва да се направи съвкупно на базата на всички събрани
доказателства и обстоятелства по делото, в какъвто смисъл е чл. 175 от ГПК, и
не притежават обвързващата за съда сила.
Обсъждането
на тези писмени доказателства подтикват към преценка и на декларацията на
прехвърлителя по договора за издръжка и гледане, а именно Ч. К., приложена по
делото на л. 126. Същата е със нотариално удостоверяване на подписа върху нея
от страна на К.. Следователно в тази част представлява официален документ и
съдът е обвързан да приеме, че подписа действително е положен от него и самата
декларация материализира негово изявление, възприето от заверителя. Колкото до
съдържанието на самото изявление, което касае полаганите от приобретателката
грижи и изпълняването на нейните задължения, съдът счита, че също следва да се
преценят предвид всички установени по делото обстоятелства. Предвид това
преценката им трябва да се извърши по всяко едно от възраженията от въззивните
жалби.
Неоснователно
е възражението за наличие на липса на съгласие за сключване на договора.
Съгласно правната теория и съдебна практика липса на съгласие е налице, когато волеизявленията са направени и съвпадат, но
при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ – без намерение да обвържат страните.
Няма намерение за обвързване, когато съгласието е например изтръгнато с
насилие, или е направено без намерение за обвързване – на шега, като учебен
пример и др. подобни. Този порок е непоправим и непреодолим. Тази липса на
намерение за обвързване следва да бъде установена по делото. В настоящия случай
съдът намира, не просто че няма „съзнавано несъгласие“, но се установява
категорично, че е налице напълно съзнавано съгласие за обвързване на страните
по ненаименования договор. Всички разпитани свидетели сочат, че са възприели
лично действия на прехвърлителя и приобретателката, техни думи и разяснения,
които установяват именно непоколебимата воля на Ч. К. за сключване на договора.
В този смисъл са показанията на С., К., С., П.. Всички те свидетелстват, че
пред тях Ч. К. е споменавал в различни разговори, че е влюбен в А.П.-К. и за да
е сигурен, че тя ще се грижи за него е сключил договора. В конкретния случай
съдът не дава вяра на приетите три броя декларации с автор ответницата,
доколкото те не съответстват на останалия доказателствен материал. Не се
установи упражнена принуда от страна на ответницата върху прехвърлителя, а
показанията на К. в тази част са противоречиви с последващите му, които са във
връзка с топлите и хармонични взаимоотношения между Ч. и А.. Затова именно
показанията му, че върху Ч. е упражнена принуда, съдът намира за неотговарящи
на обективната истина и не им се доверява.
Неоснователно
е и възражението за липса на основание. Основание на договор е причината
страните да се задължат, обвържат с последиците на договора. Това е типичната и
обичайна причина, заради която сключват сделката. Тя се предполага, което
значи, че страната, която твърди нейното отсъствие следва да я докаже. Не се
доказа по настоящото дело липсата на основание на процесния договор. Напротив,
събраните доказателства, част от които са и споменатите по-горе свидетели, така
и самия договор, са в посока, че целта е именно, за да се грижи приобретателят
за прехвърлителя. Не се установи А. да е знаела за предстоящата сигурна близка
смърт на Ч., което би се вписвало в най-честата хипотеза на липса на основание
на този тип договори. По обсъждането на трите броя деклрации съдът счита, че е
в същата хипотеза с по-горе обсъдената, и поради това препраща към нея.
Неоснователно
е и възражението за привидност на договора. Не се установи страните по договора
да не са имали намерение да се обвържат в личните си отношения, но пред
обществото умишлено да са манифестирали друга воля (абсолютна симулация), или
да са искали да се обвържат, но с различни последици от друго прикрито
съглашение (относителна симулация). Събраните доказателства – декларацията на Ч.
К., самия договор и показанията на всички свидетели са в насока за липса на
привидност. В този смисъл гласните доказателства на посочените свидетели ясно сочат, че действителната воля на Ч. е
именно за сключване на такъв тип договор и той я е изразил нееднократно и
поотделно пред всеки един от свидетелите. В тази част съдът препраща към
изложеното по първото разгледано възражение.
Настоящият
състав на въззивния съд намира и, че не е налице противоречие на договора с
добрите нрави. Добрите нрави това са такива морални и етични правила, които са
трайно установени ценности в обществото, спазват се от всички и макар да не
съществуват в позитивното право, са част от правната система. Такива например
са правните принципи. Установяването им се дължи от страната, която се позовава
на тях, а в случая това е ищцата. Накърняване на правен принцип от категорията
на „добрите нрави“ не се доказа по делото. Не се твърди и конкретното им
проявление във въззивната жалба. Въпреки това съдът счита, че следва да посочи,
че сключването на този ненаименован договор между съпрузи не накърнява добрите
нрави, в който смисъл е и трайната съдебна практика. Трите броя декларации с
автор ответницата не могат да бъдат взети предвид, доколкото не съответстват на
останалите доказателства по делото. Недоказано остана твърдението, че бракът е
сключен с единствената цел за придобиване на процесното имущество, доколкото
гласните доказателства са в подкрепа на съществуващите нормални семейни
взаимоотношения в семейството на Ч. и А.. В този смисъл обсъдените вече
показания на свидетелите.
Недоказано
е и основанието за унищожаване на договора поради заплашване. Заплашването
представлява възбуждане на основателен страх у едната страна от предстояща за
нея беда, за имуществото ѝ или за нейни близки и тяхното имущество. В
конкретния случай се твърди заплашването да е свързано със сключването на брак,
като негово условие. Както вече се посочи, доказателствата по делото сочат за
връзка на обич и хармония между прехвърлителя и приобретателката. Възникналите
в последствие съмнения за наличието на такива взаимоотношения не са основание
унищожаването на договора. Съществуването на такова убеждение или съмнение у
страната, което не се основава на действие и акт на другата страна, също не е
основание за унищожаването на договора. В този смисъл съдът дава вяра на
показанията на посочените по-горе свидетели, които в частта за нормалните
семейни отношения са непротиворечиви, последователни и логични. Обратно, за
оказан от страна на А.П.-К. натиск или принуда не се кредитират, поради
изолираността им и противоречието с останалите доказателства. Това изключва
произнасянето по погасяването на този иск по давност.
Колкото
до иска за разваляне на процесния договор настоящият състав на въззивния съд
намира, че по същността си договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка
и гледане е с алеторност на престацията на приобретателя. Изпълнението на
задължението за гледане и издръжка трябва да съответства на договореното и да е
преценено изцяло в светлината на интереса на кредитора и конкретните
обстоятелства свързани с личността и на двете страни. Такива могат да бъдат
възрастта им, здравословно състояние, специфични нужди физическа кондиция, икономически
условия и прочие. Тези грижи покриват един наситен с динамика и непостоянство
комплекс от грижи, съобразявайки и обстоятелствата около личността на лицето,
което ги полага.
По
делото е установено, че страните по договора са се уговорили приобретателката
да „осигурява всички необходими условия за нормално съществуване и спокоен
живот“ на прехвърлителя. Разпитаните по делото свидетели К., П., К., С.
споделят, че Ч. бил много прецизен в живота си, изпълнен с жизнена енергия и
обичащ да се грижи за семейството си. Така дори П. му се възхищавал като пример
за подражание. Проява на грижа за семейството демонстрирал и след претърпения
първи инсулт, когато свидетелят С. го видял да отива да взима хляб за дома. С
оглед на това съдът приема, че преди първия инсулт Ч. К. бил в отлична
физическа форма и добро здравословно състояние, което позволявало сам да се
грижи за работите си. От друга страна той демонстрирал това, както и желание да
се грижи за семейството. Имал финансови възможности далеч надвишаващи стандарта
на пенсионер в България, доколкото получавал пенсия от Федерална република
Германия в размер поне на 500 евро.
От
друга страна свидетелят К. разказва, че отношенията между Ч. и А. били много
добри в началото, радвали се на спокоен живот, за което свидетелствали
почивките в Гърция, Турция, Париж, а дъщеря му също подарила един екскурзия на
семейството. Съобщаването, че имотът е прехвърлен на А. обаче довело до срив
във взаимоотношенията с приятели и роднини.
Предвид
изложеното съдът намира, че първият инсулт А. в качеството ѝ на
приобретател е полагала грижата, от която прехвърлителят е имал нужда. Липсата
на някакво конкретно обстоятелство, изискващо нейни конкретни действия, и от
друга страна пълната самостоятелност и проявената по негова инициатива воля за
полагане на грижи към семейството не изключват активността на А..
Интензивността на полаганите грижи обаче е с доста по-ниски параметри, но все
такава да осигурява нормален и спокоен за Ч. живот, както са се уговорили. Последното
именно се установява от показанията на К. и косвено от показанията на другите
свидетели, доведени от ищцата, всички потвърждаващи доброто физическо и душевно
състояние на Ч., плод на взаимоотношенията му с А..
Обстоятелствата
коренно се променили след претърпения от него първи инсулт. Конкретната
житейска ситуация изисквала той да бъде специфично обгрижван и за него да се
полагат повече усилия от страна на приобретателката А.. Такива бяха установени.
Свидетелите С., Г., З. и С. разказват подробно за грижите, които полагала А.
към Ч.. А. взела целия си отпуск да гледа лично Ч., отсъствала от работа по
здравословни причини отново да полога за него необходимите му грижи, ангажирала
Г. за времето, през което се налага да работи да ѝ помага, осигурила
рехабилитацията му, посещавала го редовно в болницата. Предвид това съдът
намира поведението на приобретателката за адекватно и отговарящо на
договореното и интереса на кредитора ѝ.
По
отношение на представените декларации с автор ответницата съдът счита, че те не
съответстват на останалите доказателства по делото. Нещо повече. Свидетелката С.
разказва, че те са съставени по искане на самия Ч., който лично ѝ е
споделил, че те са за случаите, ако А. не изпълнява задълженията си по договора
и възможността той тогава да развали договора. Същите декларации са споменати и
от свидетеля К., който ги видял при посещение на къщата на Ч. в с. К.. Предвид
това и индицията за тяхното действително съставяне, а именно не, за да отразят
действителността, а за да послужат в бъдеще при еветнтуално неизпълнение, съдът
намира, че не може да им се довери.
По тези
причини неоснователно е възражението на жалбоподателката за наличие на
неизпълнение на задължението за гледане и издръжка. Същото е налично, доказано
и съответно на дължимата грижа.
Възразява
се и за неправилност на решението и в частта, с която са отхвърлени исковете с
правна квалификация чл. 45 от ЗЗД. Не се излагат съображения и конкретно
основание за въззивно обжалване, като само се твърди, че решението е
необосновано и неправилно. Тоест жалбата е бланкетна. Предвид това и
съобразявайки с чл. 269 ГПК, въззивният съд е ограничен само до посоченото в
жалбата, настоящият състав не намира, че са налице основания за ревизия на
решението в тази част.
В този
смисъл не може въз основа на доказателствата по делото да се приеме за
установена защитната теза на ищцовата страна. Възраженията ѝ във въззивните
жалби са неоснователни по изложените по-горе причини. Като е взел предвид фактите
по делото, преценил е доказателствата и е стигнал до извод за отхвърляне на
всички предявени искове, районният съд е постановил правилен съдебен акт.
Мотивиран от горното въззивният съд счита, че обжалваното решение следва да се потвърди
изцяло.
Предвид изхода по спора
жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна на основание чл. 78,
ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК направените пред въззивната инстанция разноски, които
се изразяват в заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 500
лв. Съгласно т. 1 от ТР № 6/2012 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ВКС,
ОСГТК разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато са
действително заплатени. По делото се представи договор за правна защита и
съдействие (л. 29 от делото пред ПОС), в който е записано, че плащането е
станало в брой с подписване на договора, следователно представлява разписка за
извършеното плащане и е доказателство за него. Съобразно изхода от спора
разноски на въззивника не следва да се присъждат.
С оглед на правилата,
установени от чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение подлежи на касационно
обжалване.
По тези съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1119 от 11.04.2017 г. и решение № 3384 от
03.10.2017 г., постановени по гр.д. № 17287/2014 г. по описа на Районен съд Пловдив,
XII гр.с.
ОСЪЖДА Д.Ч.К., ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на А.С.П.-К., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 500 (петстотин) лева – разноски във въззивното
производство.
Решението може да се
обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните при условията на чл. 280, ал. и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: