РЕШЕНИЕ
№ 557
гр. Варна, 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20213110113354 по описа за 2021 година
За да се произнесе взе предвид следното :
Производството е образувано по предявена искова молба ,предявена във ВРС на дата
15.09.2021г., надлежно уточнена с писмена молба от 5.10.2021 г. Ищецът по делото М. Д. СЛ., ЕГН
**********, с настоящ адрес : ****, чрез процесуалния си представител адвокат В.Н. от САК, със
съдебен адрес: *** е предявил осъдителен частичен иск с цена от 50,00 лв. от общо 1060 лв.
против ответното дружество „К. К. М.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Л. О. Т. и З. К. Я..
В проведеното първо и последно открито съдебно заседание предявеният частичен иск е
изменен в пълен размер.
На основание чл.214,ал.1 ГПК, съдът е допуснал изменение на предявения от М. Д. СЛ.,
ЕГН ********** срещу „К. К. М.“ ЕАД, ЕИК ****, иск с правно основание чл. 23, вр. чл. 22 от
ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД, с искане да бъде постановено Решение, по силата на което да
бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лв. (петдесет лева), като
частичен иск от сумата в размер на 1060,00 лв. (хиляда и шестдесет лева), представляваща
недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на депозиране на настоящата искова молба - 15.09.2021 г., до окончателното й
изплащане, като същият се счита за предявен от датата на подаване на исковата молба - 15.09.2021
г., за сумата от 180,71 лв. (сто и осемдесет лева и седемдесет и една стотинки) - окончателен иск -
представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба - 15.09.2021 г., до
окончателното й изплащане.
В исковата си молба ищецът чрез адв. В. Н. от САК е навел следните фактически и
правни твърдения: На 14.11.2017 г. ищецът М. Д. СЛ. твърди, че сключил договор за
1
потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844 с „К. К. М.“ ЕАД. В договора
било посочено, че минималната сума, която може да бъде усвоена по кредита е 200.00 лева,
кредитния лимит е 2000.00 лева, лихвения процент при максимален срок на кредита е 36 %, а
Годишния процент на разходите при максимален срок на кредита е 50 % при подробно описани в
договора допускания. В договора също така било посочено, че за кредита следва да бъде
представено едно от следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, наети на
безсрочен трудово договор с минимално месечно брутно възнаграждение за всеки в размер на
1500.00 лева, или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от Кредитодателя банка,
или поръчителство от одобрено от Кредитодателя дружество.В чл. 2, ал. 2 от договора било
посочено, че усвояването на суми се заявява от Кредитополучателя чрез подаване на искане за
усвояване на място в търговски обект на дистрибутора, или посредством наличните канали за
дистанционна комуникация като електронна поща, уеб-сайт, мобилни приложения, IM съобщения
и кратки текстови съобщения и обаждане на кол център.
На същата дата /14.11.2017 г./ М.С. твърди, че подал Искане за кредитна линия №
********* до „К. К. М.“ ЕАД, с което помолил да му бъде направено предложение за условията,
при които може да се усвои сума по кредит тип „Кредитна линия“ със следните параметри:
2000.00 лева - сума за усвояване.На същия ден на ищеца бил отпуснат заем в размер на 2000.00
лева. В погасителен план към кредит № ********* към договор за кредитна линия № 3-1-9842-
148844 било посочено, че погасителният план има силата на споразумение между страните
относно размера на усвоената сума от 2000.00 лева за срок от 6 месеца, размерът на месечната
погасителна вноска е 369.20 лева, като сумата от 2000.00 лева по кредита е усвоена в брой в
търговския обект, където е подписан договора за кредит.Отново на същия ден /14.11.2017 г./ в
изпълнение на договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844 М.С.
сключил Договор за възлагане на поръчителство с посочено от Заемодателя лице, а именно с „К.
г.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: ****. В договора било уговорено, че
същият влиза в сила в момента на неговото подписване, но ще породи действие само ако
Кредитополучателят в петдневен срок от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на
кредитния лимит по Договора за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ не осигури като
обезпечение по кредита си поръчителство от страна на две физически лица, наети на безсрочен
трудово договор с минимално месечно брутно възнаграждение за всеки в размер на 1500.00 лева,
одобрено от кредитодателя дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция
от одобрена от „К. К. М.“ ЕАД банка и не представи съответните доказателства за това.В договора
било посочено, че за оценяването и поемането на задължението за поръчителстване по кредита,
Клиентът заплаща на поръчителя възнаграждение в размер, зависещ от размера на кредита,
размера на всяка усвоена сума, срока за изпълнение на задълженията по кредита, редовност на
Клиента при получаване на кредити и други показатели, свързани с кредитоспособността и
лоялността на Клиента, чиито конкретни размери при съответните условия са посочени в
Погасителен план, неразделна част от този договор. Възнаграждението по смисъла на договора,
представлявало сбора от вноските по Погасителния план.Също така било посочено, че Клиентът
заплаща възнаграждението съгласно представения погасителен план по банковата сметка на
Посредника /„К. К. М.“ ЕАД/, или в брой в търговските обекти на Посредника /,. К. К. М."“ЕАД/.
Твърди се, че на М.С. бил представен и погасителен план с включено възнаграждение за
обезпечение, в който било посочено, че в случай на възползване от услуга за възлагане на
поръчителство общо дължимата сума по усвоения кредит № ********* и възнаграждение за
2
предоставено поръчителство възлиза на: размерът на месечната погасителна вноска по кредита е
369.20 лева, размерът на възнаграждение за поръчителство е 140.80 лева месечно за 6 месеца
(общо 3060.00 лева), общата сума на месечната вноска е 510.00 лева.
Във връзка с горните твърдения, ищецът отбелязва в исковата си молба, че под №
********* фигурирало единствено искане за кредитна линия. Изрично заявява, че след отправено
от него искане не е сключван нарочен договор /а не искане/ за потребителски кредит №
********* с „К. К. М.“ ЕАД за сумата в размер на 2000.00 лева, както било посочено в
представените погасителен план към искане за кредитна линия и погасителен план към договор за
възлагане на поръчителство.
Ответното дружество, сочи ищеца, че му било предоставило единствено гореописаните
погасителни планове, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити /Преддоговорна информация/ и Общи условия.
Твърди се още, че М. Д. СЛ. погасил изцяло сумата по предоставения заем, а именно в
общ размер на 3060.00 лева /включваща главница, лихва и възнаграждение за поръчителство/.
Последната била изплатена изцяло и единствено на „К. К. М." ЕАД.
На първо място счита ищеца, че гореописаните договори са нищожни /недействителни/
на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречали на законоустановените императивни
правила. Смята, че процесните договори са нищожни на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК ,
тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Смята, че било нарушено изискването
процесните договори да са сключени в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, да са
написани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договорите. Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.
11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК , тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото
съдържание, а именно общият размер на кредита.
За действителността на договора, подчертава в исковата си молба ищеца, че било
необходимо в общия размер на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на
получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/ и кога
следва да бъде изплатена.
В случая според ищеца било налице единствено формално посочване на размера на
отпуснатия заем /2000.00 лева/. Също така липсвало посочване на начина, по който ще бъде
изплатена сумата, както и в какъв срок. Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК , тъй като не бил налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и
общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит не
бил посочен размер на ГПР за конкретно предоставения кредит в размер на 3000.00 лева. Налице
било единствено общо посочване на ГПР в сключения договор за потребителски кредит тип
„Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844, който обаче се отнасял до всички възможни хипотези и
суми, които можело да бъдат отпуснати на Кредитополучателя по време на действието на
договора. Също така размерът на този ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично
3
да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.На отделно
основание смята ищеца, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита,
а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора за
потребителски кредит тип „Кредитна линия“ ГПР от 50.00 %, че се намира в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора
единствено бил посочен фиксиран лихвен процент по заема от 36.00 %, без обаче да ставало ясно
как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в
съдържанието на договора не били включени всички останали такси и разходи (в това число
възнаграждение по сключения договор за поръчителство), индивидуализирани по вид и размер, и
водещи до различен размер на ГПР от посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС :цитира ищеца: „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се
съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че
потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му „.
На следващо място ищецът смята, че в договора за потребителски кредит бил налице
грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на 106.00 % за конкретния
договор, с който бил предоставена сумата в размер на 2000.00 лева/ бил над максимално
установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК , като в
тази връзка не била посочена и общата сума, дължима от ищеца. В договора за потребителски
кредит тип „Кредитна линия“ било посочено, че за кредита следвало да бъде представено едно от
следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, наети на безсрочен трудово договор
с минимално месечно брутно възнаграждение за всеки в размер на 1500.00 лева, или неотменима и
безусловна банкова гаранция от одобрена от Кредитодателя банка, или поръчителство от одобрено
от Кредитодателя дружество
В изпълнение на горното на същия ден,пояснява ищеца, че сключил Договор за възлагане
на поръчителство с посочено от Заемодателя лице, а именно с „К. г. „ ЕООД, ЕИК: ****, като
се задължил да заплати на поръчителя възнаграждение в общ размер на 844.80 лева, която сума
впоследствие била изплатена заедно с останалите дължими суми по Договора за паричен
заем единствено на „К. К. М." ЕАД.
Ищецът смята, че в настоящия случай сключеното с „К. г.“ ЕООД съглашение не
отговаряло на принципното значение и цел на договора за поръчителство. Смисълът на
последния се изразявал в гарантиране на изпълнението на задължението на длъжника към
кредитора.Предвид обстоятелството, че ищецът сключил такъв договор за поръчителство, с лице,
избрано и посочено от заемодателя, за което е заплатил такса, по-голяма от размера на отпуснатия
заем, без да е налице неизпълнение на задълженията от негова страна,счита ищеца, че може да се
направи единственият обоснован извод, че сключеният договор за поръчителство излизал от
присъщата функция за обезпечаване на заема, а имал за цел единствено начисляване на
допълнителни разходи по кредита.Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.
Във връзка с изложеното по-горе, ищецът препраща към Глава Четвърта от ЗПК, в която
4
е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело още, цитира ищеца: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.В този смисъл смята ищеца, че клаузата, с която в
процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство,
което впоследствие се предоставя от точно определено от Заемодателя лице - „К. г.“ ЕООД, в
полза на „К. К. М.“ ЕАД, се намирала в пряко противоречие с преследваната от Директивата цел,
транспонирана в ЗПК.Счита, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 от ЗПК, бил тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде
отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/.
Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да сключи договор за поръчителство с точно
определено лице, за което да заплаща и възнаграждение, вследствие на което дългът му нараствал,
т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Счита, че тази клауза е изцяло
неравноправна и нищожна, тъй като същата била във вреда на потребителя по смисъла на
чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ - не отговаряла на изискванията за
добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните. Клаузата не била формулирана
по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана
както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявала
на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2,
т. 19 от ЗЗП. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл.
146 от ЗЗП.Смята, че от начина, по който била формулирана процесната клауза, както и от
клаузата в договора за поръчителство /с която било уговорено, че същият влиза в сила, в случай че
Потребителят не предостави друго обезпечение в петдневен срок от одобрено искане за усвояване
на всяка сума в рамките на договора за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ -
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция/, ставало ясно, че в случая се касаело
за едно общо „тристранно“ споразумение между : М.С. , „К. К. М." ЕАД и „К. г." ЕООД. Целта на
включване в правоотношението на третото свързано с ответника лице „К. г.“ ЕООД, твърди ищеца
, че била заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК под предлог,
че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“. Впоследствие обаче
тези такси се заплащали на заемодателя „К. К. М.“ ЕАД.От една страна одобряването на кредита
като бърз кредит неминуемо водело до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът
бил уговорен и реално се предоставял само и единствено при поръчителство на точно определено
трето свързано лице. Нещо повече- сочи ищеца : тази клауза била уговорена още при сключването
на договора с ответното дружество, без да бъде предоставена реална възможност на потребителя
да посочи избран от него поръчител и била абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен
за получаването му.
Ищецът счита още, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „К. К. М." ЕАД не било включило в ГПР разходите за заплащане на
5
възнаграждението по сключения между ищеца и и „К. г." ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство, което по своята същност представлявало печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен
процент /ГЛП/ и ГПР. Получаването на сумата по кредита ,сочи още ищеца, че е било обусловено
от сключването на договор за поръчителство, от страна на кредитополучателя, за което последният
дължал възнаграждение в общ размер на 844.80 лева. Това обстоятелство безспорно,твърди ищеца,
че било известно на „К. К. М.“ ЕАД, предвид това, че сключването на договор за поръчителство
било предвидено в самия договор за потребителски кредит. Също така сумата в размер на 844.80
лева била част от общо дължимата сума по кредита и макар в договора да било посочено, че
същата представлявала възнаграждение за поръчителство, предоставено от „К. г. „ ЕООД, същата
била заплатена от ищеца на „К. К. М.“ ЕАД /което не я било прехвърлило впоследствие на „К. г.“
ЕООД / като част от дължимите суми по самия кредит.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК , конкретизира още ищеца, ГПР
не можело да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можело да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Ето защо счита ищеца, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.
Ищецът твърди още, че „К. К. М. „ЕАД нарушило императивното правило на чл. 19, ал. 1
ЗПК и незаконосъобразно не включило възнаграждението за поръчител от 3381.66 лева в размера
на ГПР. При условие, че същото било законосъобразно посочено, действителният ГПР,твърди
ищеца, че щял да възлиза на 106.00 %. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.Счита, че
с тези действия „К. К. М.“ ЕАД заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона,
се явявала нищожна.Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и
др./ пояснява ищеца, че били приети в Република България, въз основа на присъединяването на РБ
към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство
следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на
действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити.Във връзка с горното смята, че неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин
потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на
кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия
избор на потребителя.Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установявало
на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и
транспонирана в ЗПК/, поради което същата имала и нормативно значение. Гореописаните такси /в
това число и възнаграждение за поръчител/ безспорно за ищеца попадали в изискванията на
6
Директивата - те били предвидими общи разходи, които обуславяли сключването на договора при
тези условия и предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изисквали размерът им
да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита, че неправилното
изчисляване и посочване се явява самостоятелно основание за недействителност на договора. В
подкрепа на това твърдение според ищеца било и обстоятелството, че посочването на ГПР било
изведено като съществено условие на договора. Това следвало и от сравнителноправния прочит на
уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на
СЕС, където това изискване последователно и ясно било формулирано и затвърждавано.
Ищецът смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на
размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.
22 от ЗПК.
На самостоятелно основание ищецът счита, че договорът е недействителен, тъй като
грешно посоченият размер на ГПР водел и до неправилно посочване на общата сума,
дължима от потребителя по кредита.
В процесният договор липсвало посочване на общата дължима сума, като в предоставения
погасителен план било посочено, че се дължат 6 месечни вноски по 369.20 лева всяка (или в общ
размер на 2215.20 лева), но ищецът реално изплатил на „К. К. М.“ ЕАД сумата в общ размер на
3060.00 лева. По този начин била нарушена и втората част от задължителното съдържание на
договора, уредена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК .
Ищецът смята още, че посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“
по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.В този смисъл
ищецът се позовава на Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС цитат: „Търговска
практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен
процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно
нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и
на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел“.
Извън изложеното по-горе ищецът счита, че Договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД , тъй
като липсвало посочване на лихвения процент по кредита /ГЛП. В договора за потребителски
кредит тип „Кредитна линия" № 3-1-10272-184793 бил посочен размер на ГЛП от 36.00 %, но
същият не се отнасял до размера на ГЛП по конкретно предоставения заем от 2000.00 лева.
На отделно основание ищецът смята, че клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ в
договора за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ се явявала нищожна поради
противоречие с добрите нрави.Смята, че определения от кредитодателя размер на
възнаградителната лихва (в който се включвало и възнаграждението за поръчител) за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер
на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за
7
обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва
водела до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т.9, вр. чл. 22 от ЗПК/.
На самостоятелно основание още ищецът счита, че Договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11,вр. чл. 22 от ЗПК , тъй като не бил посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.В нарушение на императивните изисквания в процесния договор фигурирала
погрешно изчислена и посочена обща сума, дьлжима от потребителя /6 месечни вноски по 369.20
лева всяка, вместо реално изплатената сума в размер на 3060.00 лева/, което водело и до погрешно
изчислен и посочен брой и размер на погасителните вноски.Ето защо смята ищеца, че клаузата не
била формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявала на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19
от ЗЗП. Във връзка с гореизложеното ищеца счита, че процесният договор следвало да бъде обявен
за недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК.
Ищецът счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11,
ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото
съдържание, а именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. С оглед
на гореизложеното счита, че нищожността на процесния Договор за паричен заем води до
нищожност и на свързания с него Договор за предоставяне на поръчителство.
В случай, че съда приеме, че процесните договори за валидни, ищецът смята, че същите са
унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД поради измама или евентуално на основание чл. 28,
ал. 1 поради грешка. С оглед всички изложени съображения в настоящата искова молба, обобщава
ищеца, че е единствено изводимо, че към момента на сключване на Договора за потребителски
кредит тип „Кредитна линия“, предоставянето на заем в размер на 2000.00 лева съгласно
погасителния план, и свързания с него Договор за възлагане на поръчителство, в съзнанието на
ищеца били наведени неверни представи относно съществените елементи от тяхното съдържание.
„К. К. М.“ ЕАД въвело в заблуждение М.С. относно действителните размери на отпуснатия заем,
на общата сума, която следвало да върне, на ГПР и на погасителните вноски. При условие, че
ищецът бил запознат с действителното съдържание на тези многобройни и съществени уговорки,
твърди същият, че със сигурност нямало да сключи процесния договор.
Отделно от гореизложеното, ищецът намира процесните договори са унищожаеми на
основание чл. 33, ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването им поради крайна нужда и явно неизгодни
условия.М.С. твърди, че бил принуден да сключи Договора за потребителски кредит тип
„Кредитна линия“ и свързания с него Договор за възлагане на поръчителство, предвид
обстоятелството, че се намирала в крайна нужда. Към този момент той не разполагал с
достатъчно финансови средства да задоволи своите и на неговото семейство основни потребности
- заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер.
8
Именно тези обстоятелства оказали влияние върху формирането на вътрешната му воля да сключи
договорите. При условие, че тези факти не били налице, то ищецът М.С. нямало да сключи
процесиите договори, а най-малкото със сигурност нямало да ги сключи при тези условия. Налице
били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и
несъразмерност в стойността на насрещните престации. Ищецът получил сумата в размер на
2000.00 лева, като впоследствие върнал сумата от 3060.00 лева, респективно ответното
дружество реално получило възнаграждение за предоставения заем в размер на 1060.00 лева
или печалба за предоставената услуга в размер на повече от 34 %. Това обстоятелство явно не
съответствало на пазарните и икономически условия в страната към момента на предоставяне на
заема - 14/11/2017 г.
Евентуално, ако съда приеме договорите за валидни и действителни, ищецът смята, че са
нищожни отделните клаузи от процесните договори на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради
нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Ответното дружество
отпуснало на ищеца заем в размер на 2000.00 лева, като впоследствие М.С. погасил и превел
единствено на ответното дружество изцяло сумата в общ размер на3060.00 лева.Съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК цитира ищеца : „Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита“. Ето защо ищецът счита, че за него е налице правен интерес
от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на посоченото от него
основание - чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД за сумата от 1060.00 лева -
разликата между заплатената от ищеца на ответното дружество сума (3060.00 лева) и получената
от него сума (2000.00 лева).
С оглед на гореизложеното, ищецът е отправил следното искане до съда по смисъла на
чл.127, ал.1 т. 5 ГПК: (след доказване на твърденията в настоящата искова молба, включително
относно нищожността, евентуално унищожаемостта на процесните договори, или евентуално
нищожността на отделните клаузи от последните)
Да бъде постановено Решението по силата на което да бъде осъден на основание чл. 23 вр.
чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД ответника „К. К. М." ЕАД, ЕИК: ****, със седалище
и адрес на управление: ****, представлявано от Л. О. Т. и З. К. Я., ДА ЗАПЛАТИ на М. Д. СЛ.,
ЕГН: **********, с настоящ адрес: ****, сумата в размер на 50.00 лева, като частичен иск от
сумата в размер на 1060.00 лева /хиляда и шестдесет лева/, представляваща недължимо платени
суми по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на настоящата искова молба - 15.09.2021 г. до окончателното й изплащане.
Обективирано е искане и за присъждане на сторените по делото съдебно -деловодни
разноски.
Съгласно императивната разпоредба на чл.127, ал. 4 ГПК ищецът е посочил,че желае
плащането на исковата сума да бъде извършено по банков път, като е посочил банкова сметка, по
която да бъдат преведени присъдените суми, а именно: БАНКА: „****“ АД IBAN: **** BIC:
******* Титуляр: „Х. С. Е." ООД .
В подкрепа на твърденията и исканията си ищецът е направил доказателствени искания.С
оглед становището на ответната страна, ищецът е завил, че ще направи и друг доказатествени
искания и ще ангажира и други доказателства.
9
Във връзка с дадените от съда указания в Разпореждане № 16910 от 16.09.2021 г.,
ищецът е депозирал писмена уточнителна молба от която се изяснява следното:
1. С оглед правната квалификация на предявения иск, претендираната сума в размер на
50.00 лева, като частичен иск от цялата сума в размер на 1060.00 лева, представлява неоснователно
заплатена сума по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 3-1-9842-148844 от
14.11.2017 г. на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД поради липса на основание, евентуално поради
отпаднало основание.
Изрично уточнява, че с депозираната искова молба е предявен един осъдителен иск с
правно основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД, като моли съда да се
произнесе единствено в мотивите на съдебното решение относно наведените пороци за
нищожност, евентуално за унищожаемост на процесния Договор за потребителски кредит тип
„Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844 от 14.11.2017 г., сключен между „К. К. М.“ ЕАД и М. Д. СЛ.,
респективно за нищожност на отделните клаузи от последния.Смята, че наведените пороци за
нищожност, евентуално за унищожаемост на договора, евентуално нищожността на отделните
клаузи от последния, се явяват преюдициални за предмета на настоящото дело.Също така сочи
ищеца, че следвало да се вземе предвид, че нищожността на сделка се проявява по право. Всеки
правен субект, който имал интерес от това, можел да се позове на нищожността на сделката и да
черпи изгодни правни последици от този факт. В случай на правен спор /какъвто е настоящия
случай/ нищожността се предявявала по съдебен ред чрез установителен иск (чл. 124, ал. 1 от
ГПК) или чрез възражение.Унищожаването на сделка от друга страна настъпвало само въз основа
на влязло в сила съдебно решение по уважен конститутивен иск (чл. 124, ал. 3 от ГПК) или чрез
възражение.
С оглед на горното ищецът смята, че не е нужно да бъдат уточнени основанието, размера и
периода /индивидуализиран с начален и краен времеви момент/ на главния и евентуални иск, тъй
като евентуален иск в настоящото производство не бил предявяван.Изрично уточнява, че целия
размер на претендираното вземане от 1060.00 лева включва 215.20 лева - начислена
възнаградителна лихва, както и 844.80 -начислено възнаграждение за поръчителство .В тази
връзка ищецът повтаря, че заплатил на ответното дружество сумата в размер на 3060.00 лева,
включваща 2000.00 лева -главница по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" №
3-1-********** от 14.11.2017 г., 215.20 лева - възнаградителна лихва по договора и 844.80 лева -
начислено възнаграждение за поръчителство по договора.Ответното дружество отпуснало на
ищеца кредит общ в размер на 2000.00 лева, като впоследствие М.С. погасил и превел единствено
на ответното дружество изцяло сумата в общ размер на 3060.00 лева.Съгласно разпоредбата на чл.
23 от ЗПК отново цитира ищеца : „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита“. Ето защо счита, че за него е налице правен интерес от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр.
чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД за сумата от 1060.00 лева - разликата между заплатената от ищеца на
ответното дружество сума (3060.00 лева) и получената от него сума (2000.00 лева).За установяване
на горните обстоятелства подчертава ищеца,че с исковата молба са направени доказателствени
искания .
Уточнява, че периода на предявения частичен иск е с начална дата - датата на сключване на
процесния Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844, а именно:
10
14.11.2017 г., а крайната дата е падежа, съгласно договора, а именно: 14.05.2018 г. Смята, че
посочването на основание, размер и период на всяко едно от вземанията поотделно /за начислена
възнаградителна лихва и за възнаграждение за поръчителство по договора /, индивидуализирани с
начален и краен времеви момент, се явява ирелевантно за допустимостта и редовността на
предявената искова претенция. Счита, че дружеството неоснователно се е обогатило с една обща
сума в размер на 1060.00 лева, тъй като правното основание въз основа на което я е получило
/процесният договор за потребителски кредит № Договор за потребителски кредит тип „Кредитна
линия" № 3-1-9842-148844 от 14.11.2017 г./ е нищожно, евентуално унищожаемо, за което са
наведени множество доводи в депозираната искова молба.
В срока по чл.131 от ГПК по делото ответното дружество, чрез процесуалния му
представител адвокат П.С. П. от САК изразява следното становище по допустимостта и
основателността на иска: 1.На първо място ответното дружество намира предявения иск за
недопустим, тъй като липсвал правен интерес от установяване нищожността на договора за
потребителски кредит тип „Кредитна линия“ 3-1-9842-148844, с оглед обстоятелството, че същият
бил предсрочно погасен от кредитополучателя на 12.03.2018г., както и фактът, че действието на
договора било прекратен на 12.03.2018г. Съгласно т.1 от TP № 8/27.11.2013 г. на ВКС потълк.д. №
8/2012 г., ОСГТК, въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно
право на ищеца бил свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването. В случая -
възразява ответната страна ,че ищецът нямал правен интерес отпредявяване на настоящия иск, тъй
като изпълнил задълженията си по така сключениядоговор.
2.На второ място ответната страна застъпва становище за неоснователност на иска.
Оспорва предявените искове по основание и размер. Същите намира за неоснователни и
недоказани и моли съда да постанови решение, с което да ги отхвърли изцяло.
Изложените в исковата молба твърдения, твърди ответната страна,че са неправилни,
необосновани, недоказани и противоречащи с възникналите между страните правоотношения и
относимите към правния спор доказателства.
Договорът за кредит тип „Кредитна линия“ съдържал всички, предвидени в чл. 11 от
Закона за потребителския кредит реквизити, като включително отговарял на всички изисквания на
действащото в Република България законодателство, предвид което същият бил действителен.
Н а 14.11.2017г. между ищеца и ответника „К. К. М." ЕАД твърди ответната страна, че бил
сключен договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 3-1-10272-147048. На същата
дата ищецът усвоил главница в размер на 2 000 лв., с лихвен процент по кредита 36.00 % и
Годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 50%. Кредитът следвало да бъде върнат на 6
вноски в размер на 369.20 лв., кредитът бил предсрочно погасен на 12.03.2018г.
Ответника оспорва размерът на предявения иск.
Размерът не съответствал на развилите се правоотношения по договора за кредит, като по
никакъв начин е ставало ясно как е формиран.
Относно изложените в исковата молба доводи за недействителност, ответника излага
следните аргументи:
Ответникът оспорва изцяло твърденията за недействителност на процесния договор на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК) вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД), като счита, че същите не противоречат на законоустановените
11
императивни правила.
Ответникът оспорва твърденията за недействителност на договора на основание чл. 10, ал.
1 вр. чл. 22 от ЗПК. В съответствие с цитираната разпоредба, договорът за потребителски кредит
бил сключен в писмена форма, на хартиен, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора са предоставени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, а именно вид Calibri, с размер
на шрифта 12, като същият бил сключен в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора.
Неправилни намира ответника изложените твърдения за липса на реквизит по чл. 11, ал. 1,
т. 7 от Закона за потребителския кредит. В посочената разпоредба се изисквало от кредитора да
впише в договора за кредит общия размер на кредита и условията за усвояването му. Съгласно § 1,
т. 3 от ДР на ЗПК, цитира ответника „Общ размер на кредита" е максималният размер (лимит) или
общата сума, предоставяна по договора за кредит. В чл. 1, ал. 4, т. 2 от Договора бил посочен
именно одобрения от кредитора кредитен лимит, до който кредитополучателят можел да прави
усвоявания по договора, като включително в чл. 1 от Договора били изброени условията за
усвояване на суми по същия, като начинът бил посочен в чл. 2, ал. 3 от Договора и Общите
условия.
Ответникът оспорва и твърденията за нищожност на процесния договор на основание чл. 1,
ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК. В исковата молба били изложени твърдения за несъответствие със
законодателството от всякакво естество - за размера, изчислението, методологията, конкретните
параметри, включени в него и други. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, сочи ответника - в
договора за потребителски кредит следвало да се съдържа: „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин „. В чл. 1, ал. 4, т. 7 от
Договора бил посочен годишния процент на разходите, а именно 50%, като в същата графа от
таблицата били включени взетите предвид допускания за неговото изчисляване. На базата на
допусканията и конкретните параметри на кредита, Годишният процент на разходите можело да
бъде изчислен посредством законоустановената в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК
формула за изчисляване. За изчисляването на ГПР било използвано посоченото в Приложение №
1, буква „д" допускане, като в същата буква се посочвало, че когато се прилагат различни разходи,
се приемало, че кредитът е усвоен при най-високите стойности на лихвен процент и разходи. В
тази връзка ответникът намира за необходимо да отбележи, че договорът за потребителски кредит
тип „Кредитна линия“ представлява рамков договор за кредит, по който можело да се усвояват
суми за различни периоди на погасяване и по-конкретно налице били 156 различни комбинации от
сума и срок. Предвид заложената в закона формула за изчисление на ГПР, размерът на същото се
променял в зависимост от това на коя дата била усвоена сумата по договора, като именно поради
тази причина било използвано заложеното в буква „д" от Приложение № 1 допускане, като била
посочена най-високата стойност на ГПР, която стойност щяла да бъде най-високата стойност при
усвояването на някоя от по-високите суми за усвояване по рамковия договор.
Ответникът е оспорил в срока по чл.131 ГПК изложените в исковата молба доводи за
нищожност, свързани с неправилно изчисляване на ГПР, произтичащо от невключване на разход за
поръчителство, като счита, че ГПР бил изчислено правилно, като включително и че били взети
предвид всички, изискуеми от закона, „общи разходи по кредита за потребителя“ съгласно § 1, т. 1
12
от ДР на ЗПК. В така посочената разпоредба се указвало, че „общи разходи по кредита за
потребителя“ са : „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати...“.
Предвид обстоятелството, че ГПР трябвало да бъде записан като реквизит в договора за
потребителски кредит, то неговото изчисляване следвало да се извърши преди сключването на
договора, като използваните за изчисляването „общите разходи по кредита за потребителя"
следвало да са били известни на кредитора именно към момента на сключване на договора за
кредит.
Неправилни намира ответника наведените в исковата твърдения, че ищецът сключил
договор за поръчителство. Приложеният по делото от ищеца договор, сключен между него и „К.
г.“ ЕООД , твърди ответника, че не е договор за поръчителство, а споразумение, по силата на което
ищецът възложил на юридическо лице, срещу възнаграждение да се задължи солидарно по
процесния кредит, като сключи договор за поръчителство. Видно било, че задължението за
заплащане на възнаграждение по договора за възлагане на поръчителство възниквало след
поемането на поръчителство, което съгласно чл. 138 от Закона за задълженията и договорите се
извършвало с договор за поръчителство. В тази връзка на 20.11.2017г. бил сключен договор за
поръчителство, по силата на който „К. г. „ ЕООД се задължило да поръчителства по кредита на
ищеца .
Предвид изложеното ответника счита, че изложените доводи в тази връзка, в това число и
твърдения, че ищецът не бил получил никаква престация, се явявали абсолютно неправилни и
недоказани.Видно било за ответника от чл. 2, ал. 1 от предоставения с исковата молба Договор за
възлагане на поръчителство, че възнаграждението за поръчителя било дължимо за оценяването и
поемането на задължението за поръчителство. В чл. 1, ал. 2 от същия договор било записано, че
договорът поражда действие, само ако Кредитополучателят в петдневен срок от одобряване на
усвояването не осигури друго обезпечение на задълженията си. От Договора за поръчителство,
сключен между кредитора „К. К. М.“ ЕАД и поръчителя „К. г.“ ЕООД, според ответника било
видно още , че ангажиментът за поръчителство от страна на „К. г.“ ЕООД възникнал 5 дни след
сключване на договора за кредит, а именно на 20.11.2017г. От същата дата възникнало и
задължението на клиента за заплащане на възнаграждението за поръчителство. С цел запазване на
характера на предоставяната услуга, а именно „бърз кредит“, в договора за кредит бил предвиден
5-дневен срок в полза на кредитополучателя, течащ от одобряването на искането за усвояване, в
рамките на който същият можел да предостави обезпечение по кредита си под формата на
поръчителство от физически лица или гаранция. В случай, че клиентът не предоставел към датата
на сключване на договора за кредит предвиденото обезпечение, а се възползвал от 5-дневния срок,
кредиторът нямало как да знае какъв би бил видът на обезпечението, нито конкретните условията
и цена на обезпечението, както и индивидуалните договорки (били под формата на писмени
договори или устни) с физическите или юридическите лица, които биха поръчителствали по
кредита или с банките, с които се договори банкова гаранция.
Абсолютно неправилни и в явно противоречие както с българското законодателство, така и
със законодателството на Европейския съюз, ответника счита твърденията за това, че уговарянето
на задължение за обезпеченост на договора за потребителски кредит било в пряко противоречие
13
със съображение 26 от Директива 2008/48 по повод задължението за кредитора за предварителна
оценка на кредитоспособността. В чл. 11, ал. 1 т. 18 от ЗПК, който пряко кореспондирал с чл. 10,
параграф 2, буква „о „ от директивата, било предвидено, че в договора за кредит следва да се
съдържат „обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, ако има такива“. Именно в
изпълнение на посочените разпоредби бил разписан и чл. 1, ал. 2 от договора за кредит.
Ответникът оспорва и наведените в исковата молба твърдения, че сочената за
възнаграждение за поръчителство сума в размер на 844.80 лв., била част от общо дължимата сума
по кредита, както и че същата била реално заплатена от ищеца на „К. К. М.“ ЕАД.
Кредиторът възразява ответника, че не бил получавал така посочената сума.
В тази връзка ответника намира за неправилни и противоречащи на действителността
изложените твърдения относно това, че действителният размер на ГПР бил 106 %, ако бъде
включено договореното между клиента и „К. г.“ ЕООД възнаграждение за услугата за
поръчителство. Видно за ответника било от документите е, че посоченият разход бил договорен
между ищеца и поръчителя и че възникнал след сключването на договора за кредит, предвид
неговото включване при изчисляване на ГПР било както неправилно, така и фактически
невъзможно.
По повод изложените твърдения за недействителност на договора за кредит на основания
чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, ответника счита, че същите се явяват
неоснователни, както и че процесният договор за потребителски кредит съдържа така посочените
реквизити. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора за потребителски кредит следвало да се
съдържа: „лихвения процент по кредита, условията за прилагането му“ . В чл.1 ал. 4, т. 3 от
Договора за потребителски кредит бил посочен именно лихвения процент в размер на 36%, както и
условието, че същият се прилага при „максимален срок на кредита“, който съгласно погасителния
план бил 24 месеца. Наред с това и предвид изложените в табличен вид параметри на кредита в чл.
1, ал. 4 от Договора, според ответника следвало да се има вземе предвид, че същите се прилагали
кумулативно, като промяната на един компонент би довела до промяна на друг, предвид което и
всеки компонент се явявал условие за прилагането на всеки един от останалите компоненти.
Ответникът оспорва и изложените доводи за нищожност на лихвата в размер на 36 %
поради твърдяното й противоречие с добрите нрави. Законът за потребителския кредит подчертава
ответника, че е специален спрямо общите норми, включително разпоредбите на Закона за
задълженията и договорите, уговарящи предоставянето на заеми и недействителността. Специална
спрямо чл. 26 от ЗЗД се явявала и нормата на чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно били изброени
основанията, на които договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен.
Нещо повече: Законът за потребителския кредит предоставял на потребителя специфична защита
срещу завишени стойности на възнаградителната лихва, като в същия била уговорена горна
граница на Годишния процент на разходите, в който се включвал като основен компонент именно
лихвения процент. В тази връзка ответника акцентира и върху обстоятелството, че основните
промени в ЗПК, свързани с определянето на лимита на ГПР и условието, че клаузите, които
го надвишат, са нищожни, влизали в сила на 23.07.2014г., предвид което цитираната в исковата
молба съдебна практика се явявала абсолютно неактуална и несъотносима към настоящия правен
спор. В допълнение, несъотносима била и цитираната практика по Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи, като включително от исковата молба не ставал ясен поводът за нейното
посочване.
14
Ответникът оспорва и доводи за недействителност на договора за кредит на основание чл.
11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК в договора за потребителски
кредит следвало да се съдържат: „условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването
„. В чл. 1, ал. 3 от Договора било записано, че кредитополучателят се задължава при условията и
сроковете на договора да върне, предоставения кредит, както и да заплати, уговорената лихва и
други разходи съгласно Договора, Общите условия и приложимия към всяко усвояване на сума
погасителен план. В чл. 1, ал. 4, т. 6 от Договора били посочени условията за издължаване, както и
изрично било препратено към погасителния план. Същевременно в погасителния план били
посочени размерът, броят, периодичността и конкретните дати за заплащане на погасителните
вноски, както и разпределението на различните компоненти - главница и лихва към всяка една от
погасителните вноски. „Общата сума, дължима от потребителя“ също била посочена в
погасителния план и се изразявала в сбора на погасителните вноски, а именно 3 926.34 лв. В тази
връзка ответника оспорва изложените твърдения за неправилно изчисляване на броя и размера на
погасителните вноски.Оспорва и изложените доводи за недействителност на договора на
основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК. Правото на отказ било подробно разписано в чл. 4 и
чл. 5 от Договора и чл. 22 - чл.27 от Общите условия на „К. К. М.“ ЕАД към договор за
потребителски кредит тип „Кредитна линия".Оспорва като неоснователни и недоказани
изложените твърдения за унищожаемост на договорите на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД поради
измама или евентуално на основание чл. 28, ал. 1, от ЗЗД - поради грешка. Изложените твърдения
за сключване на договора поради крайна нужда не отговаряли на действителността, като счита
същите и за недоказани. Към момента на сключване на процесния договор, ищецът ,възразява
ответника, че бил упражнявал трудови функции по трудов договор, като декларирал получаване на
заплата в размер на над три хиляди лева.По повод всички, изложени в исковата молба, твърдения
за нищожност, поради неравноправност на договора /в цялост или на отделни негови членове/,
счита ответника, че в исковата молба не се предоставяли никакви доказателства за липсата на
„индивидуално уговорени“ клаузи, което предвид изключението, предвидено в чл.146, ал. 1 от
Закона за защита на потребителите, изключвало възможността същите да бъдат нищожни.Предвид
всичко изложено ответника моли съда да приеме, че предявеният иск е неоснователен и недоказан
и съответно да го отхвърли като такъв. Моли да бъдат присъдени в полза на ответната страна и
разноските по делото, ведно с адвокатско възнаграждение.В подкрепа на твърденията и
възраженията си ответникът е направил следните доказателствени искания : Към отговора
представя и моли съда да приеме следните писмени доказателства: Договор за поръчителство от
20.11.2017г., от който било видно на коя дата поръчителят е изпълнил задължението за
поръчителство по договора за кредит и съответно възникнало задължението за заплащане на
цената за услугата.
В проведеното о.с.з. от 04.02.2022 г. мл.адв. Н. от САК в качество на процесуален
представител на ищеца, моли съда да уважи предявения иск като основателен и доказан.
Претендира направените съдебно-деловодни разноски, в т.ч. 50 лв. държавна такса и 200 лв.
депозит за вещо лице, както и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закова
за адвокатурата. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната
страна. Моли за кратък срок за писмени бележки.
15
В същото съдебно заседание представител на ответника не се явява.В писмена молба от
2.2.2022 г. ответната страна,чрез адв. П.П. от САК поддържа отговора на искова молба, респ.
желае отхвърляне на иска с присъждане на сторените по делото съдебно –деловодни разноски.
В рамките на предоставения на ищцовата страна срок,на 07.02.2022 г. ищецът, чрез мл.
Адв.Н. от САК е депозирал подробни писмени бележки в подкрепа на тезата за основателност и
доказаност на иска, съдържащи препращане към относимата съдебна практика,вкл. и практиката
на СЕС .
Съдът, след съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения,
приема за установено следното от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
В производството пред първа инстанция са събрани следните писмени доказателства –
представените още с исковата молба заверени копия на: Договор за потребителски кредит тип
„Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844/14.11.2017 г.; Искане за кредитна линия № *********;
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити;
Погасителен план към кредит № ********* към Договор за потребителски кредит тип „Кредитна
линия" № 3-1-9842-148844/14.11.2017 г.; Общи условия; Договор за възлагане на
поръчителство от 14.11.2017 г.; Погасителен план с включено възнаграждение за
обезпечение;представеното с отговора на исковата молба заверено копие на: Договор за
поръчителство от 20.11.2017 г.и представените съгласно протоколно определение на съда до
чл.190 ГПК от ответната страна с молба вх.рег.№ 3555/20.01.2022 г. оригинали на следните
писмени доказателства, а именно: справка от системата на „К. К. М.“ ЕАД за получени плащания
по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 3-1-9842-148844/14.11.2017 г.;
Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 3-1-9842-148844/14.11.2017 г.;
Погасителен план към кредит № ********* към Договор за потребителски кредит тип „Кредитна
линия“ № 3-1-9842-148844/14.11.2017 г.; Общи условия; Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити.
Допусната по делото е необходимата съдебно-счетоводна експертиза,възложена на
в.л.експерт-счетоводител М.И., като заключението на в.л. не е оспорено от страните и е приобщено
по делото .
Съвкупния и поотделен анализ на цитираните писмени доказателства и заключението на
в.л.М.И. по ССчЕ, мотивира съда да приеме за установена и изяснена следната фактическа страна
на спора :
На 14.11.2017 г. между ищеца М. Д. СЛ. и ответното дружество „К. К. М.“ ЕАД е бил
сключен договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844. В
договора е посочено, че минималната сума, която може да бъде усвоена по кредита е 200.00лв.,при
кредитен лимит е 2000.00лв. , с лихвен процент при максимален срок на кредита 36%, Годишния
процент на разходите /ГПР/ при максимален срок на кредита 50% при подробно описани в
договора допускания / л. 73 -74/.
Приложения по делото в оригинал договор за потребителски кредит, тип кредитна линия е
съставен на български език, в писмена форма, подписан и не само от кредитодателя,но и от
кредитополучателя. В чл. 1, ал.4 в табличен вид са вписани параметрите на договора –
минималната сума,която може да бъде усвоена по кредита – 200 лв., кредитния лимит 2000 лв. ,
лихвения процент при максимален срок на договора 36 % , необходимостта от обезпечение на
16
кредита в една от трите форми / 1.поръчителство от 2 физически лица , наети на безсрочен трудов
договор с минимално БТВ за всеки от 15000 лв.,2. Неотменима и безусловна гаранция от одобрена
от Кредитодателя Банка . 3. Поръчителство от одобрено от Кредитодателя дружество/.В таблица
към чл. 1 , ал.4 на ДПК , на пето място е посочен начина на усвояване на кредита, съгласно
договора - по банков път, в брой или други налични способи, на шесто място са посочени Условия
за издължаване на кредита - Анюитетни вноски , съгласно погасителен план за всяка усвоена сума,
а на седмо /последно място от таблицата / - Годишен процент на разходите при максимален срок
на кредита: 50% при следните допускания : „ Приема се , че кредитът се предоставя за срок от 1
година , считано от датата на първоначалното му усвояване и че окончателното плащане
направено от кредитополучателя погасява остатъка от главницата, лихвата и други разходи,ако
има такива; главницата се погасява от кредитополучателя на равни месечни вноски и погасяването
започва един месец след датата на първоначалното му усвояване; в случаите, в които главницата
трябва да бъде погасена изцяло с еднократно плащане в рамките на всеки погасителен период, се
приема че следващите усвоявания и погасявания на пълния размер на главницата , направени от
кредитополучателя, настъпват в рамките на период една година ; лихвата и другите разходи се
начисляват в съответствие с тези усвоявания и погасявания на главницата, съгласно клаузите
предвидени в договора за кредит „ .
Приложения на 75 - ти в оригинал погасителен план към ДПК също е двустранно
подписан и в него се съдържа шест падежни дати :14.12.2017г., 14.1.2018г.,14.2.2018 г., 14.3.2018
г. , 14.3.2018 г., 14.4.2018 г. и 14.5.2018 г. с посочен размер на вноска от по 369,20 лв., посочени
променливи размери на главница и лихва, такси 0,00 лв. и вписан остатъчен дълг.
На л. 76 - 77 по делото са приложени Общите условия към ДПК, подписани от
кредитополучателя съдържащи и разписани в чл.28 и чл.29 възможности за право на предсрочно
прекратяване на договора от страна на кредитополучателя, вкл. и право на отказ от договора за
кредит – чл. 22 – 27 .
Не се спори, че ДПК е бил сключен след отправено на същата дата - 14.11.2017г от М. Д.
СЛ. Искане за кредитна линия №********* до „К. К. М.“ ЕАД, с молба да му бъде направено
предложение за условията при които може да усвои сума по кредит тип “Кредитна линия“ в размер
на 2000.00 лв. /л.11/.
При сключване на договора ищецът е подписал Стандартен европейски формуляр , ведно
с Приложение 1 – Таблица отразяваща размера на вноската и общо дължимата сума , ГЛП, ГПР/
видно и от л. 78 –ми/.
На 20.11.2017г. е бил сключен договор за поръчителство между ответното дружество в
качество на кредитодател и трето на спора лице „К. г.“ ЕООД, ЕИК ****, в качество на
поръчител./ л 36 –ти от делото/. Съгласно чл. 1 от договора поръчителят се задължава при
условията на договора да отговоря спрямо кредитодателя за изпълнението на задълженията на М.
Д. СЛ. /кредитополучател/ които са поети по ДПК тип „Кредитна линия „ № 3- 1 -9842 – 148844 и
кредит № ********* от 14.11.2017г., сключен между Кредитодателя и Кредитополучателя.
На 14.11.2017 г. „К. г.“ ЕООД и М.С. са сключили писмен договор за възлагане на
поръчителство , копието на който не носи подпис на М.С. . /л.18 –20 ти от делото/.Съгласно чл. 1
от този договор поръчителят е поел задължение да отговоря солидарно за всички задължения на
клиента при условията и за срока на договор за потребителски кредит тип кредитна линия № 3 – 1
– 9842 – 148844 от 14.11.2017 г. сключен между Клиента и кредитодателя – ответното дружество.
17
В договора за възлагане на поръчителство, на последна трета страница е инкорпориран ПП с
включено възнаграждение за обезпечение. Вписано е, че в случай на възползване на услуга за
възлагане на поръчителство между клиента и одобрено от кредитодателя дружество, общо
дължимата сума по усвоения кредит № ********* и възнаграждение за поръчителство възлиза
на : 140,80 лв. – размер на възнаграждение за поръчителство, или за шестте посочени в ПП
погасителни вноски общата месечна сума става равна на сбора от 369,20 лв. вноска по кредита
плюс 140,80 лв. възнаграждение за поръчителство – обща сума на месечна вноска 510 лв.
Съгласно чл. 2,ал.3 от този договор плащането на възнаграждение за поръчителство е следвало да
бъде извършвано от клиента по посочената банкова сметка на посредника. В чл. 2, ал.4 от договора
за възлагане на поръчителство е посочено, че в случай на предсрочно погасяване на кредита,
клиентът дължи 40 % от съответното договорено възнаграждение за поръчителство , както и
дължимата вноска по услугата поемане на поръчителство съгласно погасителния план към датата
на погасяване на съответната погасена сума по договора за кредитна линия .Възнаграждението от
40% от общо договореното възнаграждение съгласно изр.2-ро на същата клауза, е посочено че е
дължимо в момента на подписване на договора за поръчителство, а заплащането му е разсрочено
на месечни вноски за улеснение на клиента съгласно ПП.
При така изложеното по-горе от фактическа страна, ВРС приема за напълно установено и
доказано сключването на ДПК между ищеца и ответното дружество, тип кредитна линия с
кредитен лимит 2000 лв. на дата 14.11.2017г., при действието на ОУ , сключването на договор за
поръчителство от 20.11.2017 г. между ответното дружество в качество на кредитодател и трето на
спора лице „К. г.“ ЕООД, ЕИК ****, вкл. и сключване на договор за възлагане на поръчителство от
14.11.2017 г. между ищеца и третото на спора лице, посочено от ответника .
Липсва спор между страните, че кредита е предсрочно погасен, като точно поради това
ответното дружество е навело възражение за недопустимост на производство – възражение
оставено от съда без уважение,т.к. касае не допустимостта на иска, а основателността .
Спори се между страните дали е налице неоснователно разместване на блага, респ.
основателен ли е иска предявен от ищеца против ответника с искането да бъде възстановена
надвнесената сума като платена без основание или на отпаднало основание,поради
недействителност на ДПК.
Част от спорните въпроси намират отговор в обективното и пълно, кредитирано от съда
заключение на вещото лице М.И. по неоспорената от страните ССчЕ /л. 87 -87 /.
В.л.И. е дало отговор на въпроса каква е общата сума, която М. Д. СЛ. е изплатил на „К. К.
М.“ ЕАД по Договор за потребителски кредит тип Кредитна линия 3-1-9842-148844 14.11.2017г. и
свързаното с него Искане за кредитна линия №10041405?
На база представената от ответното дружество справка от счетоводството на вещото лице
М.И., за всички извършени плащания по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“
№ 3-1-9842-148844“, за която страните не спорят, че М. Д. СЛ. е изплатил на „К. К. М.“ ЕАД по
Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1 -9842-148844/14.11.2017г. и
свързаното с договора Искане за кредитна линия №*********, вещото лице М.И. в ССчЕ е
изчислило и общ размер на изплатената сума 2180,71лв. На вещото лице е била поставена
задачата да посочи размера, датата и разпределението на постъпилите суми за погасяване на
начислени задължения на всяко извършено от М. Д. СЛ. плащане на „К. К. М.“ ЕАД по Договор
потребителски кредит тип „ Кредитна линя“ № 3-1-9S42-148844 / 14.11.2017 г. и свързаното е него
18
Искане за кредитна линия №10041405.
На база представената от „К. К. М.“ ЕАД -„Справка от счетоводството на дружеството, за
всички извършени плащания по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-
9842-148844, експерта – счетоводител е съставил таблична справка за извършените плащания от
М. Д. СЛ., съгласно Погасителен план към кредит №*********, към Договор за кредитна линия №
33-1-9842-148844.Общата сума, която М. Д. СЛ. е изплатил на „К. К. М.“ ЕАД по Договор за
потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844/14.11.2017г. и свързаното с него
Искане за кредитна линия №*********, дава заключение вещото лице, че възлиза в размер на
2180,71лв. /Колона 11 на Таблица 1 – л.85 –ти от делото / и е разпределена по следния
начин:погасена главница - 2000,00лв./ Колона 12 на Таблица 1/ и погасена лихва 180,71лв. /
Колона 13 на Таблица 1/.
Отделно от изложеното по-горе, на база издадена от ВРС на в.л. съдебно удостоверение се
установява, че периода от 14.11.2017 г. до момента на изготвяне на справката от трето на спора
лице „И.“ АД са отговорили, че :„ В упоменатия е съдебното удостоверение период от 14.11.2017г.
до датата на изготвяне на справката , не са открити данни за извършени плащания от лицето М. Д.
СЛ., с ЕГН:********** в полза на „К. К. М.“ ЕАД, ЕИК:**** чрез „И.“ АД.
Следващия относим към предмета на спора по същество въпрос, се съдържа в отговора на
поставения към вещото лице въпрос -вземайки предвид размера на отпуснатия кредит и общо
изплатената от М. Д. СЛ. сума по кредит ( в т.ч. главницата, възнаградителната лихва и
възнаграждението за поръчител) и използвайки нормативно установената формула в Приложение
№ 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, вещото лице да посочи какъв е действителният размер на ГПР по
Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844/14.11.2017 и
свързаното с него Искане за кредитна линия №*********.
От констативно – съобразителната част на ССчЕ на в.л.М.И. се установява, че предвид
размера на отпуснатия кредит и общо изплатената от М. Д. СЛ. сума по кредита: 2180,71лв.
/Колона 11 на Таблица 1/ в т.ч.: погасена главница - 2000,00лв. /Колона 12 на таблица 1/ погасена
лихва - 180,71 лв. / Колона 13 на Таблица 1 / и използвайки нормативно установената формула в
Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, експертизата е изчислила размер на ГПР 42,58%, по
Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844/14.11.2017 г. и
свързаното с него Искане за кредитна линия №*********.На база констатациите на вещото лице,
същото е дало заключението , че общата сума, която М. Д. СЛ. е изплатил на „К. К. М.“ ЕАД по
Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844/14.11.2017г. и
свързаното с него Искане за кредитна линия № *********, е в размер на 2180,71лв., в т.ч.: погасена
главница - 2000,00лв.; погасена лихва - 180,71 лв., а размера на ГПР по Договор за потребителски
кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-9842-148844/14.11.2017г. и свързаното с него Искане за
кредитна линия №*********, е 42,58%.
От разпита на в.л. М.И. в о.с.з. по делото е изяснено, че от счетоводните данни, които са
били предоставени на експерта – счетоводител от „К. К. М.“ кредитът е предсрочно погасен на
12.03.2018 г., като е погасена главница 1046,15 лв., лихва - 26,96 лв., общата сума на погасяване
възлиза на 1073,11 лв. Сумата, която е погасена на 12.03., пояснява в.л.,че е 1073,11 лв., общата
сума е 2180,71 лв., от които 2000 лв. е главница, 180,71 лв. - лихва. Ищецът при предсрочното
погасяване уточнява още в.л.И., че е платил 26 лв. за периода от 14.02. -последната вноска, която е
погасил редовно, до 12.03., главницата е била все още непогасена. В периода от 14.02. до 12.03., за
19
който върху главницата е начислена лихва ,при погасяването ищецът я платил. Т.е. става ясно , че
цената на иска – окончателен размер от 180,71 лв. е начислената лихва върху предсрочно
погасената главница .
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Предявеният осъдителен главен иск с правна квалификация чл. 55, ал.1 ЗЗД е процесуално
допустим, тъй като с него ищецът цели ответното дружество –да върне на ищеца исковата сума, за
която ищецът твърди да я е заплатил без правно основание или евентуално отпаднало основание.С
доклада по делото, приет без възражения от страните, съдът квалифицира предявения главен иск с
правно основание чл. 55 , ал.1 предложение 1-во ЗЗД, а акцесорното искане с правно основание
чл. 86, ал.1 ЗЗД. Главния иск предявен от ищеца против ответното дружество се основава на
института на неоснователното обогатяване като се твърди, че исковата сума е недължимо платена
от ищцеца, без правно основание/евентуално на отпаднало основание / на нищожни договори (
нищожни договорни клаузи или унищожаеми ) : Договор за кредит сключен между страните по
спора и свързания с този договор договор за поръчителство сключен между ищеца и трето на
спора юридическо лице .Съдът изрично е обявил на страните, че съгласно уточнителната молба
иск /искове за прогласяване на нищожност и или унищожаемост на двата отделни договора не е
предявяван , а съдът е сезиран с искане недействителността да бъде обсъдена в мотивите на
бъдещия съдебен акт,който ще бъде постановен по реда на чл.235 и чл.236 ГПК.Основните
твърдения на ищеца са, че е отправил само искане за сключване на ДПК ,но е сключвал ДПК , а
ответникът оспорва факта на получаване на исковата сума, въпреки че твърди, че кредитът е
предсрочно погасен.На основание чл.146 от ГПК в тежест на ищеца е било възложено да докаже
положителните факти, на които се позовава, а именно, че към 14.11.2017 г. е встъпил в договорни
отношения с ответника, че за релевантния за спора период е бил изправна страна по договора ; да
установи и докаже по предявения иск с правно основание чл. 55 ал.1,пр. 1-во ЗЗД факта на
плащане на исковата сума- сумата от общо 1060 лв.Съдът на основание чл.146 от ГПК е указал на
ответника, че следва да докаже, че за релевантния за спора период е предоставил на ищеца паричен
заем под формата на т.нар. „бърз кредит“, който е следвало да бъде върнат съгласно условията на
договора. Ответната страна е следвало да докаже наличието на правно основание за определяне на
точно сумата предмет на иска за релевантния период от време - период от време визиран в
уточнителната молба. В тежест на ответната страна е било възложено и да докаже възраженията
си, че не е налице неоснователно разместване на имуществени блага, респ. основанието на което е
определена и получена исковата сумата; да установи и докаже и правоизключващите възражения
наведени в отговора на искова молба, че искова сума се е дължала по правоотношение възникнало
между ищеца и трето на спора лице и/или, че сумата е получена не от ответника а от третото на
спора юридическо лице по повод действителен договор за поръчителство.В тежест на същата
страна е било възложено да установи и докаже че не е изпадала в забава по см. на чл. 86 , ал.1 ЗЗД
както и че не се намира в така ,поради което и не дължи не само главното вземане, а и законната
лихва върху същото, като се позове само на положителни факти и или обстоятелства.С доклада по
делото е било указано още на ответната страна ,че носи тежестта да установи и докаже, че както
договорът за заем, така и договора за поръчителство са действителни договори, сключени при
свобода на договаряне при спазване на действалите към периода на сключването йм законови
изисквания, без пороците на които се позовава ищцеца изброени в исковата молба.В тежест на
ищеца е възложено да установи и докаже възраженията си залегнали в исковата молба, че
20
договора за кредит ако е бил сключен с ответника се явява недействителен -нищожен и или
унищожаем на основанията, на които се твърди в исковата молба, както и твърдението си, че и
договорът за поръчителство сключен от ищеца с третото на спора юридическо лице е също
недействителен . Съдът е указал на ищеца , че отрицателните факти и обстоятелства не подлежат
на доказване, поради което има възможността позовавайки се на положителни факти и /или
обстоятелства да установи и докаже твърденията си за недействителност на заемното
правоотношение и свързаното с него правоотношение по обезпечаване на заема за да бъде изведен
извод, че е налице : противоречие със закона, нарушаване на принципа на добрите нрави,
нееквивалентност на престациите, заобикаляне на закона, водещи до недействителност на
договорите или отделни техни клаузи под формата на нищожност или че са налице основанията за
унищожаемост като :грешка , измама, крайна нужда на същите два договора.
При така разпределената тежест на доказване, настоящият съдебен състав намира
предявения иск за доказан и по основание и по размер,като излага следните мотиви :
На първо място ВРС намира за необходимо да акцентира от правна страна, че за
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този
смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се
касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена
служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод,още повече че ищецът изрично е
оправил искането си съда в мотивите на съдебното Решение да установи и нищожността и или
унижощаемостта на договорните клаузи .Безспорно е доказано по делото, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски
кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция
на договора за потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10,
ал. 1 от ЗПК.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен и дали страна от най –тежкия
порок - поради противоречие със закона , следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста
от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит „Неравноправни клаузи“, сред
които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
21
начин.В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията, посочена
в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 36 % , описани са условията за
прилагането му , посочен е ГПР – 50 % и общата сума, дължима от потребителя , изчислена към
момента на сключване на договора, а взетите предвид допускания са описани в чл.2 от ДПК .
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над
размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет
пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.
2 от ЗЗД. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е
ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите
нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от
принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се
ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно установена
съдебна практика на касационната инстанция, противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог),
противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната
лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о.,
Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г.
по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г.
на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор (обезпечен с договор за възлагане на
поръчителство) възнаградителната лихва действително надвишава трикратния размер на
законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на
клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е
нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва има
за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка.Уговорката за
размера на годишния лихвен процент не може да бъде заместена от друга разпоредба на закона,
доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна
лихва по сключени между страните договори, а законната лихва по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД има
различни функции от възнаградителната лихва. Нормата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е обща
законова разпоредба, уреждаща основание за недействителност на сделките, която намира
приложение и за търговските сделки, какъвто е процесният договор за кредит, доколкото липсва
специална разпоредба, която да изключва приложението й по отношение на тях. Съгласно чл. 288
от ТЗ за неуредените в него положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на
гражданското законодателство, а при непълнота и в него – търговските обичаи. Действително в чл.
430, ал. 2 от ТЗ не е предвидено ограничение за размера на лихвата, която заемателят плаща по
договор за кредит, чрез поставяне на изисквания за съответствието й с добрите нрави.
Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 предл. 3 от ЗЗД обаче намира приложение и при търговските сделки
(в този смисъл Решение № 88/22.06.2010г., постановено по т.д. № 911/2009г. на ВКС, I
т.о.).Предвид изложеното клаузата в ДПК относно договорената възнаградителна лихва е
22
нищожна.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват потребителя. Неравноправният характер на
клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. По аргумент от противното на чл.
146, ал. 2 от ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени
предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно чл.
146, ал. 4 от ЗЗП тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е
индивидуално уговорена, е върху кредитора.
В процесния случай ответникът не е ангажирал никакви доказателства в тази насока,
поради което съдът е ограничен в преценката си от представените такива.При този извод следва да
се откаже зачитане на последици на клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор за
кредит.
На следващо място, следва да бъде отчетено, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
регламентира императивно, че максималният размер на ГПР не може да бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва, дължима за просрочени задължения в левове и валута,
определена с Постановление на МС (приложима и относно възнаградителната лихва).Критерият
относно действителността на клаузата за възнаградителната лихва не може да се аргументира с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вкл. в редакцията й с изменението й в сила от 23.07.2014г.За
нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, свидетелства вписания в договора за поръчителство допълнителен разход по
ДПК под формата на „възнаграждение за поръчителство„ , при липса на конкретника в чл. 2 от
договора - т.4 относно дължими се такси при обезпечаване на кредита. Възнаграждението
формално посочено в чл.2 т.4 от ДПК по своята същност съставлява скрит добавък към
възнаградителната лихва и като такова следва да бъде включено в годишния процент на разходите,
съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, а не да бъде изводимо от ПП към договора за възлагане на
поръчителство.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е
посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В
параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита
е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Допълнителни са тези услуги, които
23
нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва
на падежа.
Със сключване на договор за поръчителство с посочено именно от ответника трето лице,
с отделен договор за възлагане на поръчителство всъщност за кредтополучателя се въвеждат
допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно
годишния процент на разходите реално надхвърля посочения от 50 %. Така размерът на ГПР се
явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за поръчителство се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а
прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4
от ЗПК,като остава извън самия Договор за потребителски кредит. В тази връзка следва да бъде
отчетено още, че Закона за потребителския кредит съдържа изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 за
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, а неяснотата относно включените в ГПР компоненти, е нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин. Видно от самия ДПК, сравнен с
погасителния план към договора, както и погасителния план към договора за възлагане на
поръчителство – ГПР е посочен като 50 % ,но при неяснота относно включените в ГПР
компоненти .
При сравнение на ПП към ДПК със ПП към договора за поръчителство се вижда и
разликата в размера на дължимата се от потребителя месечна вноска – по ДПК е в погасителния
план / л. 75 / вноската по кредита е от по 369,20 лв., по Приложение 1 към същия ДПК /л.81 / в
табличен вид в 18 графи са посочени девет колони срещу кредитен лимит от 200 до 1000 лв., като
по начина на изписване липсва яснота коя колона е главница, лихва, такса и др.
В договора за възлагане на поръчителство /л.19/ е инкорпориран Погасителен план,
съгласно който шестте посочени вноски дават обща месечна сума за вноската от по 510,00 лв.
преставляваща сбора от 369,20 лв. – вноска по кредита и 140,80 лв. размер на възнаграждение за
поръчителство , като единствено в чл. 2, ал.3 от Договора за възлагане на поръчителство се
съдържа начин на плащане на възнаграждението за поръчителство – по банков път по посочената
банкова сметка на посредника или в брой в търговските обекти на посредника. При така
установеното ВРС следва да приложи императивната норма на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно която
всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между
изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК-за определяне на
възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и след като
коментираните клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно
действие, то договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност
по кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Крайният извод, по същество на
спора, който прави настоящият първоинстанционен съдебен състав е, че процесния ДПК тип
кредитна линия се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 22 във вр. чл. 11,
24
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.При установената недействителност на ДПК, ВРС не следва да излага
мотиви затова налице са евентуално релевираните от ищеца порои в договора, водещи до
унищожаемост на процесния ДПК.
Действително ищецът е подписал договора с ответника, като едновременно с това е
подписал и договор за възлагане на поръчителство с трето на спора лице, посочено от ответника.
Съгласно ЗЗД и трайната съдебна практика, поръчителят следва да се приеме, че поема
задължение към дружеството да бъде солидарно отговорен за изпълнението на всички настоящи и
бъдещи, условни и безусловни задължения на кредитополучателя, които възникват по силата на
Двустранен договор за поръчителство от 20.11.2017 г. сключен между „К. К. М.“ ЕАД и „К. г.“
ЕООД / л.36/.Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство може да съществува само за
действително задължение и щом договорът за потребителски кредит е недействителен, то същият
не може да породи действително задължение, за което отговорност да носи поръчителя. Сама по
себе си недействителността на договора за потребителски кредит не влече след себе си
недействителност и на договора за поръчителство, но последното не би могло да породи своето
действие, защото е налице необходимо условие задължението, за което се поръчителства, да е
действително.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда една своеобразна санкция по отношение на
търговеца, който е действал недобросъвестно, който не е положил грижата на добрия търговец и е
нарушил правата на потребителя, гарантирани в специален закон. Като пряка последица от
недействителността на договора, задължението на поръчителя не би могло да възникне.
Въпроса дали обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК и прилагане на разпоредбите на чл. 23 ЗПК, при наличието на
поръчителство по недействителния договор, поръчителят остава ли задължен солидарно с
кредитополучателя за чистата стойност на кредита е напълно относим към предмета на спора, като
отговора на този въпрос се намира в практика на ВКС относно тълкуването на чл. 138, ал. 2
ЗЗД.Трайната практика на ВС и ВКС, според ВКС по приложимостта на чл.138,ал.2 ЗЗД не се
нуждае от осъвременяване( така : Определение № 60729/08.11.2021 г. на ВКС , Четвърто г.о., ГК, с
докладчик съдията Албена Бонева постановено по гр. дело № 1340 по описа за 2021 г.)
Следвайки дадените задължителни указания от ВКС по приложението на ЗПК, ВРС
извежда извода, възприет и от ВКС, че вземането на ответника по чл. 23 ЗПК не е в изпълнение на
договора, който е обезпечен от поръчителя, а е на плоскостта на неоснователното обогатяване -
връщане на даденото при липса на основание (аналогичен на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). В случая
ищецът както в исковата си молба, така и в уточнителната молба е поддържал твърденията си , че
съгласно чл. 22 ЗПК целият договор е нищожен, както и негови отделни клаузи, имащи за предмет
лихвите и таксите и т.нар. възнаграждение за поръчителство.Задължението по чл. 23 ЗПК, както
приема и ВКС в цитираното по-горе Определение е за реституиране на даденото по едно
недействително правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез договорно поръчителство по
самия договор – това изрично е запретено от чл. 138, ал. 2 ЗЗД, а и нещо различно не е уредено в
ЗПК.По същия начин по всеки друг нищожен договор страните дължат връщане на даденото по
него и задължението по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (в общата хипотеза) не е обезпечено от
поръчителя на недействителния договор. Поръчителството обезпечава чуждо задължение, има
акцесорен характер, произхожда от факта, че предметът на поръчителството е идентичен с
предмета на главния дълг и е функция на друго главно правоотношение, макар, че може да се
25
поръчителства за по-малко и при по-леки условия от главния дълг. По правило поръчителят се
задължава да изпълни главния дълг, ако длъжникът не го изпълни, т.е. съществуването на главната
сделка е предпоставка и за съществуването на поръчителството. Нормата на чл. 23 от ЗПК е
проявление на водещия в облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното
обогатяване и на практика урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата;
проявление е на общата норма на чл. 34 от ЗЗД, че когато един договор бъде обявен за
недействителен, всеки е длъжен да върне на другата страна, това което реално е получил по него.
В случая на база неоспореното заключение на в.л.И. по приобщената ССчЕ е доказано, че ищецът е
платил сумата от 180,71 лв. в полза именно на ответното дружество, която сума е платена при
предсрочно погасяване на кредита. При предсрочното погасяване на кредита ищецът е погасил
2000 лв. главница и 180,71 лв. лихва.Именно лихвата платена на база приетия от съда за
недействителен ДПК е цената на окончателния иск по чл.55 , ал.1 ЗЗД , като тази лихва следва да
бъде възстановена от ответника на ищеца , т.к. ищецът е успял да докаже факта на плащане,
установена е недействителността на ДПК, приложимостта на чл.23 ЗПК, а ответника не е
установил и доказал валидно правно основание, на което да е получил исковата сума. Ето защо,
съдът приема предявения иск с правно осн. чл.55 ЗЗД за изцяло доказан и по основание и по
размер, като го уважава по начина, по който е допуснато изменението по чл.214 ГПК ведно с
аксецорното искане за присъждане на законна лихва,начиная от датата на подаване на исковата
молба в съда и до окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора съдът следва да определи дължимите се в полза на ищеца съдебно-
деловодни разноски съгласно чл. 78, ал.1 ГПК.С предявяване на иска видно от л. 7 –ми ищецът е
представил доказателства за заплатена държавна такса от 50,00 лв. На л. 55 –ти от делото е
приложено заверено за вярност с оригинала копие на преводно нареждане, удостоверяващо
плащане на сумата от 200 лв. депозит за ССчЕ , а на л. 56 –ти е приложено пълномощно и договор
за правна защита и съдействие № 836751 от който се установява, че ищецът е заплатил в брой
сумата от 350,00 лв. в полза на упълномощения му процесуален представител.Общия размер на
разноските сторени от ищеца ,пред първа инстанция възлиза на 600,00 лв., които ВРС присъжда в
полза на ищеца и в тежест на ответното дружество,на осн. чл. 78, ал.1 ГПК .
Водим от горното, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК , Варненският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА ответното дружество „К. К. М.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от Л. О. Т. и З. К. Я., ДА ЗАПЛАТИ на ищеца М. Д. СЛ.,
ЕГН: **********, с настоящ адрес: ****, СУМАТА в размер на 180,71 лв. (сто и осемдесет лева
и седемдесет и една стотинки) - окончателен иск - представляваща недължимо платени суми
по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на настоящата искова молба - 15.09.2021 г., до окончателното й изплащане, на
основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД .
Съгласно императивната разпоредба на чл.127, ал. 4 ГПК плащането на исковата сума може
да бъде извършено по банков път, от ответното дружество към ищеца, по посочена от последния
посочил банкова сметка, по която да бъдат преведени присъдените суми, а именно: БАНКА:
„****“ АД IBAN:********** BIC: ********Титуляр: „Х. С. Е.“ ООД .
26
ОСЪЖДА ответното дружество „К. К. М.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от Л. О. Т. и З. К. Я., ДА ЗАПЛАТИ на ищеца М. Д. СЛ.,
ЕГН: **********, с настоящ адрес: ****, СУМАТА от общо 600,00 лева (шестстотин лева) -
сторените от ищеца пред настоящата инстанция съдебно – деловодни разноски, на основание чл.
78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните чрез процесуалните им представители .
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
27