№ 536
гр. Б., 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Вили Дацов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно гражданско дело №
20251200500627 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано e по въззивна жалба на "Е." ЕООД, ЕИК *********, подадена
чрез адв. Н. Р., срещу Решение № 283 от 10.04.2025 г. по гр. д. № 1023/2023 г.
по описа на Районен съд Б..
С обжалвания съдебен акт е обявен за относително недействителен по
отношение на "Б. ДСК" АД, ЕИК *********, на основание чл. 135, ал. 1 от
ЗЗД, договор за покупко-продажба от 11.08.2022 г., обективиран в Нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 125, том III, рег. № 8385, дело 479 от
2022 г. на нотариус К. М.., с район на действие РС Б., вписан в Служба
вписвания гр. Б. към Агенцията по вписванията София с вх. рег. № 4738, акт
№ 68, том 17, по силата на който Д. Г. М., ЕГН **********, е продала на „Е.“
ЕООД, ЕИК *********, представлявано от управителя В. В. М., следния свой
недвижим имот: ½ /една втора/ идеална част от сграда с идентификатор
29146.1.554.1, находящ се в село Ж., община С., област Б. по КККР, одобрени
със заповед РД-18- 477/16.07.2019 г. на ИД на АГКК, последно изменение на
КККР засягащо сградата е със Заповед РД-18-8080/02.08.2022 г. на Началник
СГКК- Б., адрес на сградата с. Ж., сградата е разположена в поземлен имот с
идентификатор, 29146.1.554, застроена площ от 39,00 кв. м., брой етажи 1
(един), брой самостоятелни обекти няма данни, предназначение вилна сграда -
еднофамилна, съседи на сграда: от четири страни поземлен имот с
идентификатор 29146.1.554, находящ се в с. Ж., община С., област Б. по КККР,
одобрени със заповед РД-18- 477/16.07.2019 г. на ИД на АГКК, последно
изменение на КККР засягащо поземления имот е от 05.07.2022 г. адрес на
поземления имот: с. Ж., местност П. В., площ от 4372 трайно предназначение
1
на територията: земеделска, начин на трайно ползване изоставена нива,
категория на земята 10-а, предишен идентификатор няма, номер по предходен
план: 001554, съседи поземлени имоти с идентификатори 29146.1.631,
29146.1.553, 29146.1.605, 29146.1.555, който по предходни документи
представлява Земеделски имот, с начин на трайно ползване - изоставена нива,
съставляващ имот 001554 по картата на землището на с. Ж., с ЕКАТТЕ 29146,
находящ се в местността П. В. с площ от 4372 дка, десета категория, при
граници и съседи: имот № 001555, изоставена нива на община С., имот №
001631 полски път на Община С. ПП, имот № 001553 - Нива на Община С., и
имот № 001605, гор. стоп. тер. ИАГ- ДГС- град С. ДП.
С първоинстанционното решение районният съд се е произнесъл и
относно разноските, като е осъдил Д. Г. М. и „Е.“ ЕООД да заплатят на „Б.
ДСК“ АД сумата от 285 лв., представляваща сторени в първоинстанционното
производство съдебно-деловодни разноски.
Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено при нарушение на процесуалните правила и
на материалният закон. Жалбоподателят счита, че решението е непълно и
немотивирано, противоречиво и неясно. Навежда доводи, че не са били
събрани доказателства по делото. Поддържа, че съдът не е съобразил, че Д. М.
е поръчител, а не кредитополучател. Излага аргументи относно срока по чл.
147, ал. 1 ЗЗД. Счита, че поради нарушение на процесуалните правила е бил
лишен от правото си да подаде отговор. Поддържа, че съдът не е отчел, че с
оглед на заболяването на В. М. и на естеството на семейните отношения той
не е бил информиран от неговата майка, че тя е станала поръчител.
Жалбоподателят намира, че със свидетелски показания е бил доказан
моментът, в който В. М. е узнал относно това обстоятелство. Излага доводи,
че съдът е следвало да кредитира тези свидетелски показания. Моли да се
отмени първоинстанционното решение и да се постанови друго, с което искът
да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.
Първоинстанционното производство е образувано по иск с правна
квалификация по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, предявен от ищеца „Б. ДСК“ АД, срещу
ответниците „Е.“ ЕООД и Д. Г. М.. Въззивната жалба е подадена от „Е.“
ЕООД, поради което лицето, което участва в делото като насрещна страна във
въззивното производство е „Б. ДСК“ АД.
„Б. ДСК“ АД не е депозирала отговор на въззивна жалба.
С исковата молба ищецът иска обявяването на относителната
недействителност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, който е
бил сключен между ответниците. При предявен иск по чл. 135 ЗЗД е налице
задължително другарство между ответниците по иска - страни по
увреждащата сделка (решение № 146 от 11.03.2020 г. по т. д. № 2924/2018 г., Т.
К., ІІ Т. о. на ВКС). Страните по договора са задължително необходими
другари (виж Тълкувателно решение № 7 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 7/2020
г., ОСГТК на ВКС).
Д. Г. М. е ответник по иска и задължителен необходим другар на „Е.“
ЕООД. Тя не е депозирала въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение, не е отправила искане да се присъедини към жалбата на своя другар
и не е депозирала становище по нея. Същевременно „Е.“ ЕООД и Д. М. са
задължителни необходими другари. Съгласно чл. 265, ал. 2 ГПК в случаите на
необходимо другарство съдът служебно конституира другарите на
2
жалбоподателя. Необжалвалия необходим другар няма нужда да се
присъединява по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК към въззивната жалба на
обжалвалия другар, понеже въззивният съд е длъжен по чл. 265, ал. 2 ГПК
служебно да го конституира като другар на жалбоподателя (виж К. В. и Т. Г.
„Въззивно обжалване на съдебни решения и определения“. ИК „Труд и
право“, София, 2023, стр. 129). Затова с Определение № 787 от 24.06.2025 г. по
в.гр.д. № 627/2025 г. на ОС Б. на осн. чл. 265, ал. 2 ГПК Д. М. беше
конституирана като страна във въззивното производство (виж мотивите към т.
6 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС). Понеже Д. М. е конституирана като страна във въззивното
производство по реда на чл. 265, ал. 2 ГПК, за нея производството по делото
не е приключило с влязъл в сила съдебен акт на районния съд.
Жалбата е редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл.
260 и чл. 261 от ГПК и е подадена в срок от легитимирана страна с правен
интерес срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството пред районния съд е образувано по искова молба на „Б.
ДСК“ АД, подадена срещу Д. Г. М., ЕГН **********, и „Е.“ ЕООД, ЕИК
*********, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 135, ал. 1 ЗЗД
да бъде обявен за недействителен спрямо ищцовото дружество договор за
покупко-продажба от 11.08.2022 г., обективиран в Нотариален акт за продажба
на недвижим имот № 125, том III, рег. № 8385, дело 479 от 2022 г. на нотариус
К. М.., с район на действие РС Б., по силата на който Д. М. е продала на „Е.“
ЕООД ½ идеална част от следните имоти: поземлен имот с идентификатор
29146.1.554, поземлен имот с идентификатор 29146.1.556, както и сграда с
идентификатор 29146.1.554.1.
В исковата молба ищецът е изложил следните обстоятелства, въз основа
на които основава своя иск. Той твърди се, че има качеството на кредитор
спрямо Д. Г. М. по отношение на вземанията произтичащи от Договор за
кредит № К-187 от 25.03.2019 г., Анекс № 1/07.06.2019 г., Анекс №
2/29.05.2020 г. и Анекс № 3/19.01.2021 г. Поддържа, че на 25.03.2018 г. между
„Б. ДСК“ АД и „К. Г.“ ЕООД е сключен Договор за кредит № К-187 от
25.03.2019 г., допълнен и изменен със сключването на посочените анекси, по
силата на който Б.та е предоставила кредит за оборотни средства в размер на
50 000 лв. Ищцовото дружество твърди се, че към договора за кредит и
анексите е сключен Договор за поръчителство от 25.03.2019 г. между
кредитора „Б. ДСК“ АД и поръчителя Д. Г. М.. Сочи, че договорът за
поръчителство е допълнен и изменен с Анекс № 1/29.05.2020 г. и Анекс №
2/19.01.2021 г. Ищецът поддържа, че на основание уговореното в т. 2 от
договор за поръчителство поръчителят Д. М. отговаря солидарно с главния
длъжник за изпълнение на цялото задължение за погасяване на кредита.
Твърди се, че за събиране на вземането си по Договор за кредит № К-187 от
25.03.2019 г и анексите към него, в полза на Б.та срещу кредитополучателя и
поръчителя е издадена Заповед № 697 от 04.06.2022 г. за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист № 528 от 06.06.2022 г. по
ч. гр. д. № 1244/2022 г. на РС Б., с които длъжниците по договора за кредит са
осъдени солидарно да заплатят на „Б. ДСК“ АД сумите от: 44 444,44 лв.
главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2022
г. до окончателното й изплащане; 3 704,04 лв. – договорна (възнаградителна)
лихва за периода от 14.04.2021 г. до 20.04.2022 г., включително; 3 219,30 лв. –
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за периода от 14.04.2021 г.
3
до 20.04.2022 г.; 442,20 лв. – начислена законна лихва след датата на
настъпване на предсрочна изискуемост 21.04.2022 до 25.05.2022; 1093,60 лв. –
съдебно-деловодни разноски за държавна такса и 150 лева – юрисконсултско
възнаграждение. Ищецът твърди, че срещу длъжниците е образувано
изпълнително дело № 820/2022 г по описа на ЧСИ А. Ц., като заповедта за
изпълнение им е връчена на 13.07.2022 г. Счита се, че искът по чл. 135 ЗЗД е
приложим спрямо действия на поръчителя, тъй като съгласно чл. 140, ал. 1
ЗЗД поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник и отговаря за
изпълнението на цялото задължение, поради което поръчителят има
качеството на длъжник. Твърди се, че не са погасени вземанията на ищеца,
произтичащи от договора за кредит и анексите към него, за които Д. М.
поръчителства.
Ищецът твърди, че след сключването на договорите за кредит и
договорите за поръчителство на 11.08.2022 г. Д. Г. М. и сестра й Г. Ц. са
продали на „Е.“ ЕООД притежаваните от тях идеални части от недвижими
имоти, находящи се в с. Ж., община С. – поземлен имот с идентификатор
29146.1.554, поземлен имот с идентификатор 29146.1.556, както и сграда с
идентификатор 29146.1.554.1. Ищецът поддържа, че със сключването на
Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 125, том III, рег. № 8385,
дело 479 от 2022 г. е осъществено действие, което го уврежда като кредитор,
доколкото длъжника Д. Г. М. се е разпоредила с притежаваните от нея ½ ид. ч.
от посочените имоти, с което е намаляло нейното имущество. Според ищецът
е налице знание на третото лице – купувач за увреждането на кредитора. Сочи,
че на осн. чл. 135, ал. 2 от ЗЗД знанието на третото лице се предполага, тъй
като в случая то е низходящ на длъжника. Поддържа, че според съдебната
практика презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД се прилага и за физическите
лица, които са членове на органи на юридически лица. Позовава се на
определение № 38 от 19.01.2016 г. по т. д. № 887/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и
решение № 86 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 1164/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС.
Сочи, че към датата на сключване на договора за покупко-продажба
едноличният собственик на капитала на „Е." ЕООД е бил синът на Д. Г. М.,
както и че именно той е сключил договора като законен представител на
дружеството, което е купувач по сделката. Според ищеца следва да намери
приложение презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, въз основа на която се
установява знание за увреждането на кредитора.
По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2,
т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността
ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и
известни нему към този момент факти (мотивите към т. 4 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Преклузията за посочването на вече настъпили и известни на ответника факти
настъпва с изтичането на срока за отговор на исковата молба.
Въззивният съд не констатира нарушения на процесуалните правила,
който да са лишили ответното дружество от възможността му да участва по
делото и своевременно да упражни правото си да подаде отговор на искова
молба. Тъй като жалбоподателят е юридическо лице, което притежава
търговско качество, препис от исковата молба му е бил надлежно връчен по
реда на чл. 50, ал. 2 ГПК. Ответникът „Е.“ ЕООД е депозирал отговор на
искова молба, след като е изтекъл срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което за
него са настъпили преклузиите по чл. 133 ГПК. Същевременно той не е подал
4
в срока по чл. 64, ал. 3 ГПК своята молба за възстановяването на срока за
подаване на отговор на искова молба.
Следва обаче да се отчете, че ответникът може и след срока за отговор на
исковата молба за първи път да оспорва основателността на иска, като
навежда правни доводи, тъй като това е свързано с приложимостта на
материалния закон, за което съдът следи служебно, както и да наведе
възражения срещу доказателствената стойност и относимост на
представените от ищеца доказателства (виж решение № 67 от 06.07.2010 г. по
т. д. № 898/2009 г., Т. К., І т. о. на ВКС, както и „Граждански процесуален
кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на
съдебната практика“, ИК „Труд и право“, С., 2017 г., стр. 238). Затова следва
да се съобрази, че този ответник е оспорил основателността на иска. Изразил е
становище, че не е налице действие, което да уврежда кредитора. Оспорил е
твърдението на ищеца, че като трето лице-купувач по сделката е знаел за
увреждането на кредитора. Посочил е, че с процесния договор за покупко-
продажба Д. М. се е разпоредила с притежаваните от нея ½ ид. ч. само по
отношение на единия от трите имота, които са предмет на договора, тъй като
тя не е притежавала други вещни права спрямо останалите имоти. Поддържа
се, че Д. М. се е разпоредила с ид. ч. от имот, който е нейна несеквестируема
собственост, поради което кредиторът не би могъл да осъществи спрямо него
принудителни действия.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Д. М. е депозирала отговор на
искова молба, с който е оспорила предявения иск. Тя е оспорила твърденията
на ищеца, че е налице действие, което уврежда кредитора. В тази връзка
поддържа, че имуществото, с което се е разпоредила е било несеквестируемо,
поради което същото не може да служи за принудително изпълнение в полза
на кредитора. Посочила е, че с процесния договор за покупко-продажба се е
разпоредила само с ½ ид. ч. от правото на собственост върху сграда с
идентификатор 29146.1.554.1. Не е оспорила твърдението, че е налице
образувано изп. д. № 820/2022 г., както и че има качеството на поръчител по
посочения от ищеца договор за кредит. Не е оспорила твърдението на ищеца,
че вземането му произтича от договор за кредит, които предхожда
сключването на договора за покупко-продажба на недвижимите имоти.
Оспорила е твърдението на ищеца, че третото лице-купувач е знаело за
увреждането на кредитора. Ответницата е навела фактически твърдения, че
синът й живее от много години в чужбина, че двамата контактуват много
рядко, както и че той не е знаел, че тя има кредит в „Б. ДСК“ АД. Сочи се, че
притежаваните от нея ½ ид. ч. от сградата ги е получила по наследство от
нейния покоен баща, като поддържа, че причината да ги продаде е била
неговата воля къщата да бъде притежавана от първородния му внук.
В хода на първоинстанционното производство са събрани писмени и
гласни доказателства.
С протоколно определение № 2199 от 22.11.2024 г. по гр. д. № 1023/2023
г. на РС Б. на осн. чл. 232 ГПК е прекратено производството по делото в
частта, с която се иска да бъде обявен за недействителен спрямо „Б. ДСК“ АД
сключения между Д. Г. М. и „Е.“ ЕООД договор за покупко-продажба на ½
идеална част от следните имоти с адрес с. Ж., местност „П. В.“: поземлен имот
с идентификатор 29146.1.554 и поземлен имот с идентификатор 29146.1.556.
Затова към настоящия момент предмет на исковото производство е иск са
правна квалификация по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяването на относителната
5
недействителност на договор за покупко-продажба от 11.08.2022 г.,
обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 125, том III,
рег. № 8385, дело 479 от 2022 г. на нотариус К. М.. само в частта му, с която Д.
Г. М. се е разпоредила с ½ ид. ч. от собствеността върху сграда от сграда с
идентификатор 29146.1.554.1, като я е продала на „Е.“ ЕООД.
За да постанови своето решение районният съд е обсъдил писмените
доказателства относно договора за кредит, договора за поръчителство и
анексите към тях, както и тези относно заповедното производство по
заявеление по чл. 417 ГПК и образуваното изп. дело. Констатирал е, че на
13.07.2022 г. на длъжниците „К. Г.“ ЕООД и Д. Г. М. са връчени покани за
доброволно изпълнение, ведно с изпълнителен лист и заповед за незабавно
изпълнение. Намерил е за установено от Нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 125, том III, рег. № 8385, дело 479 от 2022 г. на нотариус К.
М.., с район на действие РС Б., вписан в Служба вписвания гр. Б. към
Агенцията по вписванията София с вх. рег. № 4738, акт № 68, том 17, от
11.08.2022 г. е, че на 11.08.2022 г., че Д. Г. М. е продала на „Е.“ ЕООД,
представлявано от едноличния собственик на капитала и управител В. В. М.,
правото на собственост върху ½ идеална част от недвижим имот, находящ се в
с. Ж., община С., представляващ сграда с идентификатор 29146.1.554.1.
Районният съд е посочил, че от справка в ТР е видно, че В. В. М. е едноличен
собственик и управител на ответното дружество „Е.“ ЕООД. Посочил е, че от
удостоверение за семейно положение, съпруга и деца с изх. №
538/22.06.2023г., издадено от Община Б., се установява, че ответницата Д. Г.
М. е майка на В. В. М., който е управител на ответното дружество.
Първоинстанционният съдебен състав е констатирал, че от справка №
946167/25.07.2023 г. от АВ за вписвания, отбелязвания и заличавания за
периода от 01.01.1991 г. до 25.07.2023 г. за ответницата Д. М. е видно, че с
извършената покупко-продажба тя се е разпоредила с последния притежаван
от нея имот, като тя е била предшествана от други разпореждания. Посочил е,
че Удостоверение изх. № УД001172/28.01.2025 г., издадено от Община Б.,
потвърждава заявеното в декларацията за семейно и материално положение и
имотно състояние на ответницата М., че тя не притежава недвижими имоти.
Обсъдил е свидетелските показания на Г. Ц., която е сестра на ответницата и
леля на управителя на ответното дружество.
Районният съд е приел, че ищецът е доказал, че има качеството на
кредитор, като е намерил това за установено от представените писмени
доказателства относно сключения договор за кредит, договор за
поръчителство и анексите към тях, както и от доказателствата за заповедното
производство по чл. 417 ГПК и за образуваното изп. дело.
Съдът е отбелязал, че не е наведено възражение относно възможността да
се предяви иск по чл. 135 ЗЗД срещу увреждащите действия на поръчител, но
е посочил, че съгласно Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д.
№ 2/2017 г., ОСГТК на ВКС защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД е
приложима по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни
действия. Приел е, че към датата, на която е бил сключен договора за покупко-
продажба, ответницата Д. М. е имала качеството на длъжник, поради което
договора може да се атакува с иска по чл. 135 от ЗЗД. Посочил е, че страните
не спорят, че сумите по договора за кредит са усвоени и че се дължи тяхното
връщане.
Според районният съд от представения нотариален акт за продажба на
6
недвижим имот се установява, че ответницата е солидарен длъжник, който се е
разпоредил възмездно с 1/2 идеална част от сграда, като по този начин тя е
намалила своето имущество и намалила е неговия актив чрез сключването на
възмездна сделка. Приел е, че извършената продажба на солидарният длъжник
обективно води до увреждане на кредитора. Счел е, че процесната сделка е за
възмездно разпореждане с недвижим имот, което поради характера си
обективно предполага намаляване на актива на имуществото на ответницата
М., което би послужило за удовлетворяване на кредитора. Посочил е, че
според съдебната практика, обективирана в решение № 639 от 06.10.2010 г. по
гр. д. № 754/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и решение № 18 от 04.02.2015 г. по
гр. д. № 3396/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, всяко отчуждаване на имущество
на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора.
Намерил е за безспорно, че продажбата на 1/2 ид. ч. от процесната сграда,
представлява разпореждане с имущество, което е можело да удовлетвори
кредитора и представлява намаляване на разполагаемата собственост на
длъжника. Посочил е и че се установява, че след тази продажба длъжника М. е
останала недвижимо имущество, от което ищеца да може да удовлетвори
своите вземания. Затова съдът е намерил, че е налице и втората предпоставка
за уважаването на иска.
По отношение на предмета на доказване в производството съдът е счел,
че е правноирелевантно с какво имущество разполага длъжникът и на каква
стойност е то, след извършеното разпореждане. Позовал се е на решение №
320 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 1379/2012 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и решение №
639 от 06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. Районният
съд е намерил за неотносимо към предмета на доказване по делото
твърдението на ответниците, че продаденият имот е бил несеквестируем.
Приел е, че несеквестируемостта на вещта отпада вследствие на сделката, с
която длъжникът я е прехвърли. Позовал на решение № 855 от 04.12.2003 г. по
гр. д. № 123/2003 г., II г. о. на ВКС. С оглед на това е намерил за неотносими
доказателствата по делото, че ответницата не разполага с друго имущество,
поради което продадения имот е бил несеквестируем.
Първоинстанционният съдебен състав е посочил, че по делото не се
установява удовлетворяване на кредитора. Посочил е, че е спорно между
страните по делото дали е налице знание за увреждане. Намерил е за
установено по делото, че ответницата е знаела, че с извършеното възмездно
разпореждане с недвижимия имот тя уврежда интересите на кредитора, като е
отчел, че поканата за доброволно изпълнение, ведно с издадената заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, са й били връчени на 13.07.2022 г.
и в рамките на по-малко от месец – на 11.08.2022 г. тя се е разпоредила с имота
си. Счел е, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато
разпоредителната сделка е реализирана след възникването на кредиторовото
вземане. Позовал се е на решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 915/2012
г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014
г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. С оглед на това е приел, че се доказва, че ответницата
е знаела за увреждането на кредитора, доколкото тя е била наясно с
обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора.
Отчел е, че в случая атакуваната сделка е възмездна, поради което е
необходимо освен длъжника М. и третото лице да е съзнавало, че сделката
уврежда кредитора. Посочил е, че в хипотезата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД е налице
оборима презумпция за знание, която обръща тежестта на доказване в
7
процеса. Намерил е за установено по делото, че ответницата е майка на
управителя на ответното дружество, поради което случая попада в обхвата на
чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че съгласно решение № 163 от 27.07.2011 г. по
гр. д. № 672/2010 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС оборимата презумпция за знание на
увреждането, установена с чл. 135, ал. 2 ЗЗД, намира приложение и по
отношение на юридическите лица, чиито собственици и управители са от
кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, като това е било прието и в решение №
967 от 08.03.2010 г. по гр. д. № 3336/2008 г., Г. К., I г. о. на ВКС, решение №
219 от 17.02.2010 г. по т. д. № 752/2009 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС. Районният съд
е намерил за безспорно, че В. М. е собственик на капитала и управител на „Е.“
ЕООД, който е низходящ на ответницата, поради което е счел, че на осн. чл.
135, ал. 2 ЗЗД е в тежест на ответниците да оборят презумпцията за знание в
условията на пълно и главно доказване. Първоинстанционният съдебен състав
е намерил, че ответниците не са оборили презумпцията по чл. 135, ал. 2 от
ЗЗД. Счел е, че свидетелските показания на Г. Ц. не опровергават този извод,
доколкото свидетелката е в близка родствена връзка с ответницата и с
управителя на ответното дружество, поради което съдът е обсъдил
показанията й по реда на чл. 172 ГПК и е намерил, че същите не са достоверни
и че не се подкрепят от данните по делото. Счел е, че за да се опровергае
презумпцията следва по категоричен и несъмнен начин да се направи извод за
липса на знание на приобретателя за увреждането. Счел е, че заявеното от
свидетелката, че управителят на ответното дружество от шест години живее в
Ш. не се установява от друго доказателство, както и че същото не би могло да
обори презумпцията. Намерил е представения документ за неговото лечение
за неотносим, тъй като касае момент, който е много години преди сделката.
Съдът е посочил, че според свидетелката В. М. е разбрал, че неговата майка
има кредит през октомври-ноември 2024 г. Намерил е обаче, че това
противоречи на данните по делото, доколкото е видно, че още на 05.07.2024 г.
той е знаел за делото и за кредита, тъй като е подал отговор на искова молба
по делото. Съдебният състав е приел, че това обуславя недостоверност на
показанията на Г. Ц., като е счел, че не следва да ги кредитира.
Според районният съд самата сделка опровергава твърденията на
ответницата, че причината да я сключи е волята на нейния баща имота да се
притежава от неговия внук, доколкото със процесния договор имота е
прехвърлен на юридическо лице. Районният съд е преценил, че показанията на
свидетелката не опровергават категорично презумпцията по чл. 135, ал. 2 от
ЗЗД. Затова е намерил, че са налице всички предпоставки за основателността
на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, поради което е приел, че същият е основателен и
че следва да бъде уважен.
Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Според Тълкувателно решение № 2 от 26.03.2021 г. по тълк. д. № 2/2019
г., ОСГТК на ВКС правото да се обяви за относително недействителна
увреждаща сделка или действие, извършени от длъжника, е материално
преобразуващо право, което възниква ex lege, с осъществяването на определен
фактически състав, включващ в хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД:
съществуващо вземане, увреждащо удовлетворяването му действие или
сделка на длъжника и от субективна страна - знание на длъжника, а при
8
възмездност - и на третото лице съконтрахент - за увреждането.
Сами по себе си доказателствата относно заповедното производство и
изпълнителното дело не установяват обстоятелства, които да са
правопораждащ юридически факт или фактически състав за вземането на
кредитора. Между страните по делото обаче е безспорно, че в полза на ищеца
„Б. ДСК“ АД съществува вземане, въз основа на което той е кредитор на
ответницата Д. Г. М.. Правилно районният съд е приел, че това се потвърждава
и от писмените доказателства относно сключените договор за кредит, договор
за поръчителство и анексите към тях, от които се установява, че Д. Г. М. е
поръчител на главния длъжник „К. Г.“ ЕООД.
Според мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г.
по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС отговорността на поръчителя му е
акцесорна - в генетична и функционална зависимост от главния дълг /обуславя
се от съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/ - но и
относително самостоятелна /поръчителството може да бъде дадено при по-
леки условия/. Тя е солидарна - длъжникът и поръчителят са солидарни
длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси
изпълнение на вземането си /чл. 141 ЗЗД, Тълкувателно решение № 4/18.06.14
по тълк.д. № 4/13, ОСГТК на ВКС, т. 5в/ - и не е субсидиарна - длъжникът
няма възражение за предварителен иск или поредност, кредиторът може да
насочи претенцията си както срещу основния длъжник, така и срещу
поръчителя /независимо от това дали първо се е обърнал към главния
длъжник/, поръчителят няма право да иска от кредитора първо да насочи иска
си срещу главния длъжник, а срещу него - едва ако не бъде удовлетворен при
принудително изпълнение срещу главния длъжник. Тези характеристики на
отговорността на поръчителя - самостоятелност на договорното отношение,
солидарност и липса на субсидиарност - обуславят извода, че със сключването
на договора за поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на
кредитора.
В тази връзка правилно районният съд е посочил, че съгласно т. 1
Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК на
ВКС защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД е приложима по отношение на
извършени от поръчителя разпоредителни действия. В мотивите към т. 1 от
тълкувателното решение се посочва, че разпоредбата на чл. 135 ЗЗД борави с
понятието "длъжник" като не прави разграничение между отговорността за
лично или за чуждо задължение, респективно дали качеството "длъжник" е
придобито по главно или по акцесорно правоотношение, каквото е
поръчителството. Доколкото в резултат на последното се стига до възникване
на солидарно задължение между поръчителя и главния длъжник по отношение
на кредитора, при липса на специална норма, която да изключва
приложението на Павловия иск, няма основание да се приеме, че понятието
"длъжник" в същата норма не включва всички лица, които отговарят за
задължението с цялото си имущество.
По делото не са наведени твърдения или представени доказателства, че е
погасен главния дълг, което би обусловило и погасяването на акцесорното
задължение на поръчителя. Правилно районният съд е съобразил акцесорния
характер на задължението на поръчителя, като отчел, че не се доказва главният
дълг да е погасен поради изпълнение и същевременно страните по делото не
спорят, че сумите по договора за кредит са усвоени и че се дължи тяхното
връщане.
9
Според чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД поръчителят остава задължен и след
падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против
длъжника в течение на шест месеца. При уговорено погасяване на главното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на
изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна
изискуемост (Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019
г., ОСГТК на ВКС). Шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е спазен,
когато в рамките на същия кредиторът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение срещу главния длъжник (виж решение № 19 от
09.01.2024 г. по гр. д. № 4192/2022 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и цитираната в него
съдебна практика). Падежът на последната погасителна вноска е на 25.09.2023
г., а ищецът поддържа, че предсрочната изискуемост на главния дълг е
настъпила на 20.04.2022 г. Заявлението по чл. 417 ГПК е било предявено в
срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като на 04.06.2022 г. по него е била издадена
заповедта за незабавно изпълнение. Затова шестмесечният срок по чл. 147, ал.
1 от ЗЗД е бил спазен, поради което е неоснователно възражението по чл. 147,
ал. 1 ЗЗД на ответната страна.
По тези съображения следва да се приеме, че в полза на ищеца
съществува вземане, въз основа на което той има качеството на кредитор
спрямо длъжника Д. М..
С иска по чл. 135 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за
недействителни спрямо него правните действия на длъжника, които увреждат
кредитора. Правното действие може да бъде всякакъв гражданскоправен акт –
както сделка, така и юридическа постъпка (р. 2473-1978-І ГО, решение №
1873 от 01.05.2016 г. по в. т. д. № 5560/2015 г. на Апелативен съд – София и
др.). В случая ищецът иска да се обяви относителната недействителност на
правно действие на длъжника, което е сделка – договор за покупко-продажба,
обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 125, том III,
рег. № 8385, дело 479 от 2022 г. на нотариус К. М.., с район на действие РС Б.,
по силата на който длъжникът Д. Г. М. е продала на „Е.“ ЕООД ½ идеална част
от сграда с идентификатор 29146.1.554.1. За пълнота на изложението следва
да се посочи, че при прехвърлителните сделки настъпва правоприемство
(транслативна сукцесия) на субективното право на прехвърлителя, което се
прехвърля в патримониума на приобретателя. Прехвърля се субективното
право на прехвърлителя, а не самата вещ, която е предмет на това право.
Затова и в случая с процесния договор за покупко-продажба Д. Г. М. е продала
½ ид. ч. от вещното право, което тя е притежавала върху сградата, а не от
самата сграда.
Спорно между страните по делото е дали това правно действие на
ответницата е увредило кредитора. Неправилно районният съд е счел, че
възмездното разпореждане с недвижим имот, винаги предполага намаляване
на актива на имуществото на ответника. Въпросът е обусловен от това дали е
налице еквивалентност на престациите по възмездната сделка. Ако
престациите са еквивалентни, активът на имуществото на длъжника няма да
се промени след сключването на възмездната разпоредителна сделка.
Възможно е чрез възмездна разпоредителна сделка длъжникът да се разпореди
със свое субективно право, но насрещната страна по сделката да му прехвърли
друго субективно право с по-висока стойност, което би увеличило актива на
длъжника и общото обезпечение на кредитора по чл. 133 ЗЗД.
10
Според представения договор за покупко-продажба за закупуването на
сградата купувачът е заплатил на продавачите сумата от 800 лв. в полза на
купувачите. По делото няма данни за стойността на вещното право, с което се
е разпоредила ответницата срещу получаването на сумата от 400 лв. С оглед
на фактическият състав по чл. 135, ал. 1 ЗЗД обаче е правнорелевантно това, че
тя се е разпоредила с вещно право върху недвижим имот срещу получаването
на парична сума.
Евентуалната разлика между действителната пазарна цена на отчуждения
имот и продажната цена, уговорена между страните, не от значение за
преценката за наличието или липсата на увреждане на кредитора (решение №
149 от 12.11.2013 г. по т. д. № 422/2012 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Увреждане е
налице и когато с правните действия на длъжника се създава трудност за
удовлетворяване на кредитора (решение № 2771 от 26.10.1978 г. по гр. д. №
1769/1978 г., I г. о. на ВС), дори и поради правни действия да не е намаляло
имуществото на длъжника. В този смисъл са и решение № 639 от 06.10.2010 г.
по гр. д. № 754/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и решение № 407 от 29.12.2014 г.
по гр. д. № 2301/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС. Ако длъжникът продаде свой
недвижим имот, дори и да получи действителната цена на имуществото си,
възможността да се укрие продажната цена несъмнено ще затрудни
удовлетворяването на кредитора (виж решение № 1873 от 01.05.2016 г. по в. т.
д. № 5560/2015 г. на Апелативен съд – София, определение № 1122 от
30.03.2017 г. по ч. гр. д. № 1403/2017 г. на Апелативен съд – София, решение
№ от 10.10.2016 г. по в. гр. д. № 257/2016 г. на Окръжен съд – Видин, както и
Ангел Калайджиев, „Облигационно право. Обща част“, осмо издание, изд.
„Сиби“, 2020 г., стр. 538). Увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135, ал. 1
ЗЗД е налице и ако не е доказано съществуването на разлика между
продажната цена на недвижимия имот, предмет на атакуваната
разпоредителна сделка, и средната пазарна цена на такъв имот (решение №
149 от 12.11.2013 г. по т. д. № 422/2012 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Според
решение № 35 от 12.04.2018 г. по гр. д. № 1783/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС
извършеното разпореждане с идеална част от притежаван имот, безспорно
намалява възможността за удовлетворение, защото за обезпечение на
вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество /чл. 133
ЗЗД/. По тези съображения следва да се приеме, че в случая ответницата е
сключила договор за покупко-продажба на ½ идеални части срещу
заплащането на парична сума, което нейно правно действие уврежда нейния
кредитор, тъй като в резултат на договора се е породила възможността да се
укрие продажната цена, създала се е трудност за удовлетворяването на
кредитора и е намаляла възможността за неговото удовлетворяване.
Ответниците навеждат правни доводи, че искът по чл. 135 ЗЗД е
неоснователен, тъй като с атакувания договор за покупко-продажба
ответницата се е разпоредила със свое несеквестируемо имущество, което не е
можело да послужи на кредитора в хода на принудителното изпълнение.
Според решение № 1562 от 20.05.1982 г. по гр. д. № 805/1982 г., I г. о. на
ВС, ако длъжникът се разпореди с жилището си, както и с всяко друго
несеквестируемо свое право, с това той не намалява възможността на
кредитора да се удовлетвори за вземането си. Разпоредителното действие на
длъжника оставя възможността за удовлетворение на кредитора в същото
положение, в което тя е била и преди действието. Следователно действието не
уврежда кредитора и не може да бъде предмет на отменителния иск.
11
Възприетото в решение № 1562 от 20.05.1982 г. по гр. д. № 805/1982 г., I г. о.
на ВС, становище обаче впоследствие е било преодоляно от съдебната
практика (виж определение № 1678 от 01.06.2025 г. по к. т. д. № 326/2025 г., Т.
К., І т. о. на ВКС).
Според решение № 855 от 04.12.2003 г. по гр. д. № 123/2003 г., II г. о. на
ВКС с разпореждането, което длъжникът е извършил с една несеквестируема
вещ, отпадат облагите на несеквестируемостта. Като прехвърля
несеквестируемата вещ, длъжникът разкрива, че не се нуждае от нея.
Сделката, с която длъжникът се е разпоредил с единственото си жилище, също
може да уврежда кредитора. В този смисъл са и решение № 399 от 27.05.2004
г. по гр. д. № 668/2003 г., II г. о. на ВКС, решение № 31 от 08.02.2006 г. по гр. д.
№ 1220/2004 г., II г.о. на ВКС, решение № 964 от 07.11.2008 г. по гр. д. №
4023/2007 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 1066 от 11.08.2009 г. по гр.
д. № 710/2009 г., ІІІ г. отд. на ВКС.
В решение № 357 от 11.05.2010 г. по гр. д. № 100/2010 г., Г. К., ІV г. о. на
ВКС е споделено становището, че когато длъжникът е отчуждил свои
несеквестируеми права, той сам се отказва от защитата, която би му дала
секвестируемостта, поради което той не може да възразява, че при обявяване
на прехвърлителната сделка за относително недействителна спрямо
кредиторът му, последният не би могъл да посегне върху правото, което е
било предмет на сделката. В това решение е посочено, че когато едно лице се
разпорежда с право, по отношение на което процесуалният закон му дава
гаранцията на чл. 444 от ГПК, отчуждителят сам е преценил, че това право не
е сред необходимите за оцеляването му. Ето защо няма логически основания
да се счита, че по отношение на такова право не може да бъде уважен иск по
чл. 135 от ЗЗД. С връщането на имуществото в патримониума на длъжника се
увеличава обезпечението на кредиторите му, които ще могат да насочат
принудителното изпълнение към върнатото благо, без длъжникът да може
успешно да им противопостави възражение за несеквестируемост. В този
смисъл са определение № 696 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 504/2010 г., Г. К., ІV
г. о. на ВКС, определение № 274 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 1320/2010 г., Г. К.,
ІV г. о. на ВКС, определение № 1046 от 28.09.2011 г. по гр. д. № 406/2011 г., Г.
К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 109 от 28.01.2013 г. по гр. д. № 521/2012 г.,
Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 1086 от 26.09.2013 г. по гр. д. №
3959/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС.
Съгласно решение № 456 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 1294/2009 г., Г. К., ІV
г. о. на ВКС, когато едно лице се разпорежда с право, по отношение на което
процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 от ГПК, отчуждителят сам
е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му.
Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от
категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното
правно действие длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността
си. Сделка, с която длъжникът се е разпоредил с единственото си
несеквестируемо жилище, може да уврежда кредитора, тъй като вследствие на
разпоредителната сделка длъжникът изразява воля, че това жилище не му е
нужно и се лишава от облагите на несеквестируемостта. Несеквестируемостта
на това жилище отпада вследствие на сделката. В този смисъл са и решение №
782 от 17.03.2011 г. по гр. д. № 1236/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение
№ 591 от 18.04.2011 г. по гр. д. № 1596/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС,
определение № 684 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 1030/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на
12
ВКС, определение № 1099 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 5041/2015 г., Г. К., ІІІ г.
о. на ВКС, определение № 564 от 26.06.2017 г. по гр. д. № 410/2017 г., Г. К., ІІІ
г. о. на ВКС, определение № 1678 от 01.06.2025 г. по к. т. д. № 326/2025 г., Т.
К., І т. о. на ВКС.
Становището, че с разпореждането на имот отпада несеквестируемостта
върху него, поради което е налице увреждане на кредитора е споделено и от
съдебната практика, обективирана в определение № 39 от 11.01.2016 г. по гр.
д. № 5080/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 889 от 02.12.2016 г. по
гр. д. № 3322/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 777 от 30.10.2019 г.
по гр. д. № 2274/2019 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 195 от 31.12.2020 г.
по гр. д. № 622/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС.
Според решение № 45 от 01.06.2011 г. по гр. д. № 450/2010 г., Г. К., ІІІ г. о.
на ВКС несеквестируемостта не намира приложение по спора с правно
основание чл. 135 от ЗЗД. Тя е уредена като форма на защита на основно право
от социално естество - правото на жилище на длъжника - в изпълнителното
производство, но след като самият длъжник прехвърли собствеността върху
имота, то и самата защита отпада и не намира приложение в спора по чл. 135
от ЗЗД.
В тази връзка са относими мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение №
2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, тъй като
аргументите, които се отнасят за налагането на запор или възбрана върху
несеквестируема непотребима вещ са приложими за уважаването на иска с
правно основание чл. 135 от ЗЗД, имащ за предмет относителната
недействителност на сделка с несеквестируемо жилище (в този смисъл са
определение № 1105 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 4214/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на
ВКС и определение № 172 от 10.02.2016 г. по гр. д. № 5988/2015 г., Г. К., ІІІ г.
о. на ВКС).
По тези съображения несеквестируемостта на отчуждения имот не влияе
на основателността на иска по чл. 135 ЗЗД (виж определение № 300 от
20.05.2010 г. по т. д. № 689/2009 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Затова след като
ответницата Д. М. се е разпоредила със своя имот, са правно ирелевантни
доводите на ответниците, че той е бил несеквестируем. Следователно по
делото се установява, че процесния договор за покупко-продажба
представлява правно действие на ответницата, което е увредило нейния
кредитор.
Третата предпоставка за възникване на правото да се иска да бъдат
обявени за недействителни спрямо кредитора - ищец действията, с които
длъжникът го уврежда, се отнася до наличието на субективно условие и се
различава в зависимост от това дали действието е възмездно или
безвъзмездно, но само по отношение на знанието на третото лице (решение №
122 от 21.07.2016 г. по т. д. № 3484/2014 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС).
Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е
извършена след възникне на кредиторовото вземане (решение № 18 от
04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 93 от
28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 34 от
04.05.2022 г. по гр. д. № 1250/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). В този смисъл е и
решение № 122 от 21.07.2016 г. по т. д. № 3484/2014 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС. В
случая вземането на кредиторът е възникнало със сключването на договора за
поръчителство на 25.03.2019 г., а след това на 11.08.2022 г. е извършена
13
разпоредителната сделка, поради което следва да се приеме, че длъжникът Д.
М. е знаела за увреждането.
Тъй като правното действие на длъжника е възмездно, разпоредбата на
чл. 135, ал. 2, изр. 2 ЗЗД изисква не само длъжникът, но и лицето, с което той е
договарял, също да е знаело за увреждането. Това обстоятелство е спорно
между страните по делото.
Според решение № 13 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г., Г. К., ІV г.
о. на ВКС за да е налице знание за увреждане не е необходимо третото лице да
познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при
какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права
и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения
договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от
които произтича вземането на кредитора. В този смисъл е и решение № 45 от
15.06.2016 г. по гр. д. № 2456/2015 г., Г. К., ІІІ Г. о. на ВКС.
За наличие на знание е достатъчно приобритателя по транслативните
сделки да е съзнавал, че в резултат на сделката съществува възможност да се
възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота (в този
смисъл решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г., Г. К., ІІІ г. о. на
ВКС, решение № 189 от 17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на
ВКС).
Длъжникът е Д. М., а лицето, с което тя е договаряла е „Е.“ ЕООД.
Атакуваният договор за покупко-продажба от 11.08.2022 г. е бил сключен от
името на „Е.“ ЕООД чрез неговият законен представител В. В. М., който е
управител и едноличен собственик на капитала на ответното дружество, както
и син на длъжника Д. М..
Според чл. 135, ал. 2, изр. 3 ЗЗД знанието се предполага до доказване на
противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра
на длъжника. В случая В. В. М. е низходящ на длъжника Д. М., поради което
спрямо тях е приложима презумпцията по чл. 135, ал. 2, изр. 3 ЗЗД. Следва
обаче да се отчете, че юридическото лице знае за увреждането, ако за това
знаят лицата от състава на неговите органи (решение № 13 от 19.02.2015 г. по
гр. д. № 4606/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 34 от 04.05.2022 г. по
гр. д. № 1250/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС).
Според решение № 86 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 1164/2015 г., Г. К., IV г.
о., на ВКС съгласно установената практика на ВКС, оборимата презумпция по
чл. 135, ал. 2 ЗЗД е приложима и по отношение на юридическите лица.
Юридическите лица се управляват от определени органи. Чрез тях участват в
гражданския оборот. Органите винаги се състоят от физически лица, които са
носители на волеизявление. Орган на юридическо лице е този необходим
състав от лица или едно лице, които по силата на закона образуват и изявяват
волята на юридическото лице и валидно го обвързват. Законът определя за
воля на юридическо лице да се счита изявената воля на определени физически
лица. Когато тези физически лица действат като органи, те поемат права и
задължения не за себе си, а за юридическото лице. Юридическото лице се
представлява от физически лица, чрез които то прави волеизявления и приема
волеизявления. Според решение № 86 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 1164/2015 г.,
Г. К., IV г. о., на ВКС презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато
търговското дружество – страна по увреждащата сделка се представлява от
физическо лице, които е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на
14
длъжника.
По тези съображения правилно районният съд е приел, че в случая се
прилага презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, тъй като „Е.“ ЕООД се е
представлявало от низходящ на длъжника. Затова се презюмира, че „Е.“ ЕООД
също е знаело, че договорът за покупко-продажба е увреждал кредитора.
Презумпцията е оборима (чл. 154, ал. 2 ГПК). поради което тежестта на
доказване е за ответниците, които следва да докажат незнание (виж решение
№ 86 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 1164/2015 г., Г. К., IV г. о., на ВКС).
Презумпцията обръща тежестта на доказване - в тежест на ответниците е да
установят чрез пълно обратно доказване липсата на знание на третото лице
за увреждащия характер на сделката (виж решение № 120 от 03.04.2015 г. по
гр. д. № 5489/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС).
Страната, която носи тежестта на доказване, провежда главно доказване.
За да постигне своята цел, главното доказване трябва да бъде пълно –
иначе съдът не ще приеме, че фактът, предмет на главно доказване, се е
осъществил (Сталев, Ж. „Българско гражданско процесуално право“, десето
преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК“, „Сиела Норма“
АД, София, 2020, стр. 248).
Според решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., Г. К., ІV г.
о. на ВКС пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за
осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство.
Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да
постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само
непълно доказване - при което се създава вероятност в съществуването или не
на дадени факти и обстоятелства.
Насрещно е доказването на другата страна, с което тя се стреми да
докаже несъществуването на изгодния на насрещната страна факт, т.е. цели да
обезсили главното доказване, като насрещното доказване може да се задоволи
да бъде непълно, защото дори и непълното насрещно доказване разрушава
сигурността, че претендираният факт се е осъществил, и по този начин
осуетява пълното му доказане (Сталев, Ж., цит. съч., стр. 248).
В случая ответниците носят тежестта на доказване да установят, че
лицето, с което длъжникът е договарял, не е знаело, че предприетото правно
действие уврежда кредитора. Тъй като носят тежестта на доказване, те
провеждат главно доказване, което за да е успешно трябва да бъде пълно.
Затова за да се приеме за доказано, че „Е.“ ЕООД не е знаело за увреждането
на кредитора, доказателствата по делото трябва да обуславят несъмнения
извод, че В. В. М. не е знаел за увреждането на кредитора. Иначе съдът не ще
приеме, че фактът, предмет на главно доказване, се е осъществил, т.е. ако
доказването не бъде пълно, презумпцията няма да е оборена и съдът ще е
обвързан от правилата за разпределението на доказателствената тежест да
приеме, че В. М. и юридическото лице, на което е законен представител, са
знаели за увреждането на кредитора.
Същевременно ищецът „Б. ДСК“ АД провежда насрещно доказване,
което за да е успешно е достатъчно да бъде непълно, понеже дори и непълното
насрещно доказване разрушава сигурността, че претендираният факт се е
осъществил, и по този начин осуетява пълното му доказане (Сталев, Ж., цит.
съч., стр. 248).
Във връзка с твърденията на ответната страна, че третото лице не е знаело
15
за увреждането, е разпитана свидетелката Г. Ц.. Тя е сестра на ответницата и
леля на законния представител на ответното дружество, поради което
правилно районният съд е преценил показанията й в светлината на чл. 172
ГПК. Според тази разпоредба в този случай показанията на свидетелите се
преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има
предвид възможната тяхна заинтересованост. Въззивният съд констатира, че
част от показанията й не противоречат на останалия доказателствен материал.
Затова същите могат да се кредитират в тази им част, доколкото не може да
бъде направен извод въз основа на поведението на свидетелката и на данните
по делото, че заинтересоваността й е повлияла на достоверността на нейните
показания (в тази връзка виж решение № 428 от 15.07.2010 г. по гр. д. №
843/2009 г., Г. К., I г. о. на ВКС, решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. №
1/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. №
3244/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. №
165/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 121 от 04.03.2025 г. по гр. д. №
2601/2023 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС).
От показанията на Г. Ц. не може да бъде направен извод, че между Д. М. и
нейния син В. В. М. изобщо не е имало никаква кореспонденция в периода от
възникването на дълга на ответницата до сключването на увреждащата
кредитора сделка. Затова дори и да бъдат изцяло кредитирани нейните
показания, въз основа на тях не би се постигнало пълно и главно доказване за
липса на знание за увреждането от страна на лицето, с което длъжникът е
договарял, и не би била оборена презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
Свидетелката е разпитана в о.с.з., проведено на 12.03.2025 г. В
показанията си тя заявява, че според нея миналата година (2024 г.), през
октомври или ноември нейната сестра (ответницата Д. М.) е получила
документи. Тя отишла при свидетелката, която заявява, че тогава е разбрала,
че ответницата е теглила някакъв кредит. Според свидетелката по същото
време за това бил разбрал и В. М., защото след няколко дни се обадил на свид.
Г. Ц..
Следователно според свидетелката В. М. е научил за съществуването на
дълга през октомври или ноември 2024 г. Макар и след срока по чл. 131, ал. 1
ГПК, на 05.07.2024 г. ответното дружество обаче е депозирало отговор на
искова молба, подаден чрез В. М. в качеството му на управител. В подадения
отговор категорично е изразено знание на В. М. за съществуването на дълга на
ответницата, месеци преди момента, в който според свидетелката е научил за
него. Правилно районният съд е констатирал, че тази част от показанията на Г.
Ц. противоречи на останалия доказателствен материал. Затова тази в част
показанията й, касаеща момента, в който В. М. е научил за дълга, не могат да
бъдат кредитирани.
Не съществува обаче пречка нейните показания да бъдат кредитирани в
частите им, които те си кореспондират с останалия доказателствен материал.
За това може да се приеме за установено по делото, че няколко дни след като
Д. М. е получила книжа, В. М. е научил за съществуването на дълга. В тази
връзка се констатира, че съвкупната оценка на доказателствата по делото
обуславят извод, че в условия на непълно доказване се установява знание за
увреждане на кредитора към датата, на която е сключен процесния договор за
покупко-продажба.
В хода на образуваното изп. д. № 820/2022 г по описа на ЧСИ А. Ц. на
13.07.2022 г. на Д. М. е била връчена покана за доброволно изпълнение на
16
сумите по изпълнителния лист от 06.06.2022 г. С оглед на заявеното от свид. Г.
Ц. тази доказателствена съвкупност позволява да се направи вероятностен
извод (непълно доказване), че няколко дни след връчването на тази покана В.
М. е узнал за съществуването на дълга. Останалите писмени доказателства по
делото подкрепят този вероятностен извод. Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ
ако е посочен ЕИК, съдът няма право да изисква доказването на
обстоятелства, вписани в търговския регистър и представянето на актове,
обявени в търговския регистър. От справка по реда на чл. 23, ал. 6
ЗТРРЮЛНЦ се установява, че търговското дружество „Е.“ ЕООД, ЕИК
*********, е било учредено на 28.07.2022 г., като от самото му учредяване В.
М. е бил негов управител и едноличен собственик на капитала. След това на
11.08.2022 г. е сключен процесния договор за покупко-продажба, с който Д. М.
се е разпоредила с притежаваните от нея ½ идеални части в полза на „Е.“
ЕООД. Затова доказателствата по делото позволяват да се направи
вероятностен извод (непълно доказване), че лицето, с което длъжникът е
договарял, към дата на сключването на договора е знаел за увреждането на
кредитора. Насрещното непълно доказване намалява сигурността, че
претендираните от ответниците факти са се осъществили, а те следва да ги
установят в условията на пълно и главно доказване.
По тези съображения правилно районният съд е приел, че ответниците не
са провели пълно доказване, поради което презумпцията по чл. 135, ал. 2 ГПК
не се явява оборена и затова следва да се приеме, че „Е.“ ЕООД е знаело за
увреждането на кредитора.
По делото се установява, че в полза на ищеца „Б. ДСК“ АД съществува
вземане срещу длъжника Д. М., че тя е предприела действие, което го уврежда
като кредитор – разпореждане с вещно право върху недвижим имот срещу
заплащането на парична сума, както и знание за увреждането от страна на
длъжника и на третото лице съконтрахент „Е.“ ЕООД. Следователно са се
осъществили елементите на фактическия състав по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, поради
което в полза на ищеца се е породило преобразуващо право да иска да се
обяви за относително недействителна увреждаща сделка, извършена от
длъжника, което обуславя основателност на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е основателен,
поради което първоинстанционното решение, с което той е бил уважен, е
правилно и същото следва да се потвърди.
По разноските:
Съдът не присъжда разноски служебно, а само по изрично искане на
страните, с оглед на провъзгласения в чл. 6 от ГПК основен принцип на
диспозитивното начало, важащ за всички съдебни производства. Претенцията
за разноски, макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има
относителна самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна
последица, по която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се
произнася, само, след като бъде сезиран. В този смисъл са определение № 74
от 29.01.2020 г. по в. ч. гр. д. № 10/2020 г. и определение № 203 от 27.04.2020
г. по в. ч. гр. д. № 216/2020 г. на Софийски окръжен съд
Възможността да бъде реализирана отговорността за понесените съдебни
разноски е предпоставена от изричното сезиране от страната на съда с искане
в тази насока, защото в хипотезата на диспозитивното начало, той не може да
присъжда непоискани разноски (виж „Граждански процесуален кодекс.
17
Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната
практика“, ИК „Труд и право“, С., 2017 г., стр. 145 и определение № 568 от
10.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 485/2023 г. на Окръжен съд - Добрич).
Въззиваемият е представил становище с вх. № 14452/25.09.2025 г. (л.25 от
в.гр.д. № 627/2025 г. на ОС Б.), в което е обективирано негово искане да му
бъдат присъдени разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК, приложен по
делото. В него обаче са посочени единствено разноски, които страната е
сторила в хода на първоинстанционното производство. С оглед на така
формулираното искане на страната не може да се приеме, че тя е отправила
искане да й бъдат присъдени разноски във въззивното производство, поради
което с оглед на диспозитивното начало въззивният съд не би могъл да й
присъди такива. Искания за присъждане на разноски следва да се ценят само
ако са направени до приключване на устните състезания (определение № 17 от
13.01.2016 г. по гр. д. № 6306/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). С оглед на изхода
на спора въззиваемият е можел да претендира заплащането на юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във въззивното производство.
Той обаче не е отправил такова искане преди приключването на устните
състезания.
По обжалваемостта на въззивното решение (чл. 236, ал. 1, т. 8 ГПК):
Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване
решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и
до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за
собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с
тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Искът по
чл. 135 ЗЗД е облигационен, а не вещен (решение № 64 от 07.05.2021 г. по гр.
д. № 2549/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Искът по чл. 135 ЗЗД не е иск за
собственост или друго вещно право върху недвижим имот, поради което той
не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (определение № 252 от
29.05.2018 г. по ч. т. д. № 1347/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС), а възможността за
касационно обжалване на въззивното решение зависи от цената на иска (виж
определение № 3936 от 06.08.2025 г. по к. гр. д. № 4676/2024 г., Г. К., ІV г. о.
на ВКС). Паричната оценка на предмета на делото е цена на иска (чл. 68 ГПК),
а предмет на делото е спорното потестативно право на ищеца да иска да се
прогласи относителната недействителност на увреждащата сделка, а не
вещното право, което е било прехвърлено с нея. По тази причина цената на
иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. т. 2 ГПК. В случая се иска
прогласяването на относителната недействителност на договор, който има за
предмет вещни права върху имот, поради което размерът на цената на иска е
данъчната оценка, а ако няма такава - пазарната цена на вещното право. С
договора са прехвърлени само ½ ид. ч. от вещното право върху процесния
имот, който има данъчна оценка от 733,40 лв. Затова цената на предявения иск
е 366,70 лв. Тя е под предвидения в закона минимален размер, при който е
допустим касационен контрол, поради което настоящото въззивно решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Окръжен съд Б.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 283 от 10.04.2025 г., постановено по гр. д.
18
№ 1023/2023 г. по описа на Районен съд Б..
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19