№ ............
гр. София, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева в.гр.дело № 2806 по описа за 2021 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20264498 от 30.11.2020 г.,
постановено по гр. д. № 19186/2019 г. на СРС, ГО, 159 състав, е отхвърлен
предявеният от Г.К.Н. срещу „Ф.Б.“ ЕООД иск с правна квалификация по чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 143 вр. с чл. 144 ЗЗП за прогласяване за
нищожна клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № 666559
от 25.09.2018 г., сключен между страните. Съгласно изхода от спора е
разпределена отговорността за съдебни разноски, като на основание чл.78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 586,75 лева.
Недоволен от решението останал ищецът Г.К.Н.,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал сезиращата настоящото въззивно
производство жалба. В жалбата се съдържат твърденията, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до неправилност на същото, както и че
обжалваният акт е немотивиран. Акцентира, че таксата за гаранция
/поръчителство/ в размер от 3 080 лева почти достига размера на заетата
сума – 4 000 лева или същата е в размер на 77 % от стойността на кредита.
Обяснява, че така по скрит начин се начислява възнаградителна лихва за
кредитора. Отбелязва още, че „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“ са свързани лица, чийто
действителен собственик на капитала е един и същ. Заключава, че предоставянето
на обезпечение води единствено до създаване на предпоставки за начисляване на
процесната такса. Отправя молба до въззивния съд да отмени атакувания акт,
претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран
отговор от ответника по въззивната жалба „Ф.Б.“ ЕООД, с който излага доводи за
неоснователност на същата. Счита, че обжалваният акт е правилен и
законосъобразен, постановен в унисон със събраните по делото доказателства.
Навежда, че процесната клауза на чл. 5 от договора за предоставяне на кредит е
индивидуално уговорена, доколкото ищецът е имал възможност да влияе върху
съдържанието на договора. С оглед изложеното, моли съда да остави въззивната
жалба без уважение, потвърждавайки обжалвания съдебен акт. Претендира разноски
за производството пред СГС и прави възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, приема следното:
Предявен за
разглеждане установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146
и във вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на чл. 5 от Договор за
предоставяне на потребителски кредит №
66659 от 25.09.2018 година.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По отношение на
правилността на обжалваното решение съдът намира следното:
Така предявеният
иск е допустим, доколкото е налице задължителната процесуална предпоставка за разглеждането
на същия – наличие на правен интерес от ищеца от завеждането му, за която съдът
следи служебно. Съгласно новелата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви
иск, за да установи несъществуването на едно правно отношение или на едно
право. В случая правният интерес на въззивника-ищец от депозиране на
установителния иск изхожда от качеството му на съконтрахент по договор за
потребителски кредит, прогласяване нищожността на клауза от който той търси.
Между страните е безспорно, че на
25.09.2018 г. е сключен договор за паричен заем № 666559, по който „Ф.Б.“
ЕООД, като заемодател, е предоставил на Г.К.Н., като заемополучател, сума в
размер на 4 000 лева. В чл. 5 от същия е уредено обезпечение с
поръчителство, предоставено от трето за спора лице „Ф.Б.“ Лтд. в полза на
кредитодателя „Ф.Б.“ ЕООД. Уговорката по обезпечението не може да бъде
последващо отменяна, като с одобряването на кредита се одобрява и самото
обезпечение.
По делото е представен и
договор за гаранция (поръчителство) от 26.09.2018 г., страни по който са „Ф.Б.“
Лтд. – гарант и кредитополучателят Г.К.Н. – клиент. В чл. 1.6 от същия е
уговорена такса за предоставяне на услугата гаранция в размер на сумата от 3 080 лева, дължима от клиента и платима
от последния на месечни вноски, съгласно Погасителен план – неразделна част от
договора за гаранция.
По отношение на процесния договор за
кредит приложение намира ЗПК в редакцията преди изм. ДВ, бр. 17 от 26.02.2019
г., приложима към момента на сключване на същия. Договорът попада и в
предметния обхват на ЗЗП, тъй като въззивницата – ищца като физическо лице е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП. Легалната дефиниция на
понятието "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП предвижда, че това е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Представеният по делото договор за потребителски
кредит и останалите ангажирани по делото доказателства не обуславят извод
кредитът да е предоставен на ищцата с оглед нейната търговска или професионална
дейност, в рамките на която да е бил сключен процесният договор. Ищцата попада
в приложното поле на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
С оглед изложеното, преценката относно
действителността на клаузи от процесния договор за потребителски кредит следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме,
че клаузата на чл. 5 от процесното договорно съглашение отговаря изцяло на
изискванията, съдържащи се в глава ІІІ /"Договор за потребителски кредит.
Форма и съдържание"/, чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
Договорът е сключен при спазване нормата
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при съобразяване на
обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства
за комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях
правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В самия договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 49.11 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, същият обаче не
отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита,
а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство,
сключен от потребителя с "Ф.Б." Лтд., което се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. От клаузите в договора за предоставяне
на потребителски кредит става видно, че сключването на договора за предоставяне
на гаранция /поръчителство/ съставлява задължително условие за получаването на
кредита. Това представлява неравноправно третиране на потребителя с оглед принудителния
характер на облигацията между третото за спора лице-гарант и клиента. Анализът
на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за
доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че
за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и "договор за предоставяне
на поръчителство" с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя
и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции.
Въпреки, че всеки един от представените
договори – този за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат
като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение /без всякаква друга възможна алтернатива/ чрез сключване
на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
юридическо лице - поръчител /гарант/, сключването на договора за поръчителство в
деня /26.09.2018 г./, следващ този, в който е сключен самият договор за кредит,
както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението по
поръчителството ведно с основното задължение по кредита.
С оглед изложеното съдът намира, че
разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на "Ф.Б."
ЕООД по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от
ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
Предпоставките за определяне на договорна
клауза като неравноправна са следните: 1. клаузите да не са индивидуално
определени - т. е. потребителят не е разполагал с възможността да влияе върху
съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на потребителя - накърняват се
уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се неговите законни
интереси; 3. не отговаря на изискванията за добросъвестност, респ. на
добросъвестната търговска практика и 4. уговорката да води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на потребителя -
съществено несъответствие в насрещните престации.
По арг. от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи
в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени
индивидуално. Установяването в процеса на обстоятелството, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на търговеца
/кредитодателя/ - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на
производството ответникът не е представил доказателства, че включването на
оспорената клауза в договора е в резултат на изричното й обсъждане и постигане
на съгласие с потребителя по отношение на нейното съдържание. Ето защо
оспорената клауза не е индивидуално уговорена с кредитополучателя и може да
бъдат нищожна на основание чл. 146 ЗЗП в случай, че се
установи, че е неравноправна.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една
клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно.
Клаузата на т. 5 от договор № 666559 за предоставяне на
потребителски кредит от 25.09.2018 г. е нищожна. Възнаграждението по договора
за "гаранция", който по своя характер е такъв за предоставяне на
поръчителство цели заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на кредита. Нормите
на ЗПК, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски
договор, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а така и т. 1 и т. 2 от решение по дело С-243/08 СЕС, т. 2 от решение по дело С-397/11 СЕС, т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08, т. 46 по дело № С -618/10 СЕС, т. 1 по дело С-472-11 СЕС, т. 2 по дело С-488/11 на СЕС.
По изложените съображения искът по чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 143 вр. с чл. 144 ЗЗП за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски
кредит от 25.09.2018 г. предвид неравноправния характер на същата е основателен
и следва да бъде уважен.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция следва да отметни изцяло обжалвания съдебен акт,
включително в частта на разноските, присъдени в полза на ответника, като вместо
това постанови ново решение, с което да уважи предявения установителен иск за
прогласяване на нищожността на чл. 5 от процесния договор за кредит.
По разноските:
При
този изход на спора следва да бъде ревизирана и разпределената отговорност за
съдебно-деловодни разноски пред първоинтанционния съд и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от общо 540 лева,
представляваща сторени в производството пред СРС разноски за заплатена ДТ (80
лева) и адвокатско възнаграждение (460 лева).
Досежно разноските, сторени пред
въззивната инстанция. Неоснователно е направеното от въззиваемата страна
възражение с правна квалификация по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
размера на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, доколкото
минималният праг на адвокатския хонорар в процесния случай и предвид
материалния интерес по делото възлиза на сумата от 445 лева, изчислена в
приложение правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ. Доколкото по делото са
представени доказателства за реално сторени разноски за процесуална защита и
съдействие от адвокат в размер много близък до минимума, настоящият състав на
съда намира възражението на въззиваемия неоснователно. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК на жалбоподателя-ищец следва да се присъдят сторените във въззивната
инстанция разноски, чийто размер възлиза на 490 лева за заплатена държавна
такса (40 лева) и адвокатско възнаграждение (450 лева) в производството пред
СГС.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 20264498 от 30.11.2020 г., постановено по гр. д. № 19186/2019 г. на СРС, ГО, 159
състав и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, по предявения от Г.К.Н., ЕГН ********** срещу „Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК*******иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във
вр. чл. 143 вр. с чл. 144 ЗЗП като неравноправна клаузата на чл. 5 от Договор
за предоставяне на потребителски кредит №
666559 от 25.09.2018 г., сключен между страните .
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, офис 3.1 да заплати на Г.К.Н., ЕГН **********, с адрес:
***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следните: сумата от 540
лева, представляваща разноски за първата инстанция и сумата 490 лева,
представляваща разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно
обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.