Р Е Ш
Е Н И Е №….
гр. София, 08.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” с - в, в публично съдебно заседание на десети
октомври през две хиляди и деветнадесета година
в следния с - в :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
мл.
съдия : Биляна Коева
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия З. И. в. гр. д. № 11 586 по описа на съда
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 377421 от 02.04.2018 г. на СРС, 42 с-в, по
гр. д. № 43669/2017 г., е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК,
вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „М.Б.“ ЕООД, ***
сумата от 19 852, 95 лв., представляваща част от дължима неустойка на основание
чл. 22 от договор № Д-214/04.09.2014 г., както и сумата от 2 387, 12 лева -
мораторна лихва за периода 11.01.2016 г. до 17.03.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - на 10.04.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение
по ч. гр. д. № 22632/2017 г. по описа на СРС, 42 с - в .
Със същото решение ответното дружество е осъдено да
заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съдебни разноски, както
следва: 1647,06 лв. - за исковото производство и 1 314, 80 лв. - за заповедното
производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника
„М.Б.“ ЕООД, в която се излагат доводи за неговата неправилност поради
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. По
подробно развити в жалбата съображения въззивното дружество поддържа, че срокът
за изпълнение на задължението за доставка на контейнери не е бил започнал да
тече, поради което и не бил изпаднал в забава. Поддържа, че договорната клауза
за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото не е
определен максимален размер и е уговорена без разграничение между пълно и
частично неизпълнение. Излагат се оплаквания и за допуснати от съда процесуални
нарушения, липсата на произнасяне по направеното възражение за намаляване на
неустойката поради прекомерност, неправилно разпределение на доказателствената
тежест, неизпълнение на задължението по чл. 146, ал. 2 ГПК. В нарушение на
материалния закон съдът не е приел за основателно и релевираното от ответника
възражение за прихващане.
Въззиваемата страна - ищецът О.Б. е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва по подробни изложени съображения, като моли
обжалваното решение да бъде потвърдено.
В хода на въззивното производство с молба от 24.04.2019
г., въззивникът излага доводи и ангажира доказателства за недопустимост на
обжалваното решение с аргумент, че между същите страни е влязло в сила на
19.03.2019 г. решение №1979/19.03.2019 г., по гр. д. № 4995/2018 г., по описа
на СГС, II - Д с - в, с което е потвърдено решение № 291491 от 11.12.2017 г., по гр. д. № 39315/2017 г., на СРС 78 с - в , с което е
отхвърлен предявен от О.Б. срещу „М.Б.“ ЕООД частичен иск за неустойка от 19
852, 95 лв. (от общо 119 117,70 лв.), произтичаща от същата договорна
клауза, послужила като основание за уважаване на исковете срещу настоящия
въззивник по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
415 от ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с обжалваното решение № 377421
от 02.04.2018 г. на СРС, 42 с - в, по гр. д. № 43669/2017 г.
Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде
обезсилено, а настоящото производство прекратено, като му бъдат присъдени
сторените по делото разноски.
Ищецът не е взел становище по доводите на въззивника
за недопустимост на обжалваното решение, въпреки предоставената му възможност
за това.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно. Относно
неговата допустимост настоящият състав намира следното:
Със заявление от 17.03.2017 г. О.Б. е
претендирала издаването на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу „М.Б.“ ЕООД за сумата от
19 852, 95 лв., представляваща частичен размер от общ дължим размер от 119 117,70
лв. на договорна неустойка за забавено изпълнение на задължение за доставка на
контейнери за смет, дължимо по чл. 22 от Договор № Д-214 от 04.09.2014 г., като
забавеното изпълнение и размерът на неустойката са констатирани със сключено
споразумение от 20.11.2015 г. Претендирана е и мораторна лихва в размер на 2 387,12
лв., дължима за периода 11.01.2016 г. до 17.03.2017 г.
Заявлението е уважено, като е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.04.2017 г., по ч.гр.д. № 22632/2017 г. по описа на СРС, 42 с - в . С
оглед подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК, се е развило исково
производство по чл. 422 ГПК, завършило с позитивно за ищеца О.Б. решение,
предмет на въззивна проверка в производството пред СГС.
С определение № 290 от 07.01.2019 г., по
гр. д. № 11586/2008 г., настоящият състав е спрял въззивното производство на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване на спора по гр. д. №
4995/2018 г., по описа на СГС, II-Д с-в, с влязъл в сила съдебен акт.
Преюдициалното за настоящото дело
производство по гр. д. № 4995/2018 г., по описа на СГС, II-Д е приключило с
решение № 1979/19.03.2019 г., влязло в сила на същата дата, видно от
отбелязването, с който съдебен акт е потвърдено решение № 290491 от 11.12.2017
г., по гр. д. № 39315/2017 г., на СРС 78 с - в.
От съдържанието на представеното по делото
първоинстанционно решение се установява, че предмет на спора е била претенция
на О.Б. към „М.Б.“ ЕООД за неустойка от 19 852, 95 лв., частично предявено от
неустойка в общ размер на от 119 117, 70 лв., дължима по чл. 22 от договор №
Д-214/04.09.2014 г., сключен между страните, идентична с претенцията в
настоящото производство. За да приемат, че предявения по чл. 422 ГПК иск е
неоснователен, както СРС, 78 с - в, така и СГС, II-Д с - в, са стигнали до
еднозначен извод, че уговорената в чл. 22 от договора неустоечна клауза е
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
С т. 3 от ТР № 3/22.04.2019 г., по тълк.
д. № 2/2016 г., на ОСГТК на ВКС е прието, че не е налице процесуалната пречка
по смисъла на чл. 126 ГПК за допустимост на последващия частичен иск, когато
между същите страни, на същото основание и за същото вземане е предявен частичен
иск, по който по -рано заведеното дело е висящо, ако предявените частични
искове се отнасят до различни части от вземането. В този случай производството
по последващия частичен иск следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1,
т. 4 ГПК или двете дела да бъдат съединени за разглеждането им в едно
производство и издаване на общо решение по тях на основание чл. 213 ГПК. В
мотивната част на т. 3 от Тълкувателното решение изрично е разяснено, че в
хипотеза, при която частичният иск бъде отхвърлен като неоснователен,
производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като
недопустимо, тъй като със сила на пресъдено нещо се отрича цялото спорно
материално право.
Така дадените от ВКС задължителни
разяснения, съотнесени към гореизложената фактическа обстановка, обосновават
извод за недопустимост на предявения частичен иск, по който е образувано гр. д.
№ 43669/2017 г., СРС, 42 с – в, решението по което се оспорва пред настоящият
състав.
Предмет на по-рано образуваното съдебно производството
по гр. д. № 39315/2017 г., на СРС 78 с - в е била друга част от общото вземане за
неустойка, която се претендира и в настоящия процес в частичен размер. С
влизане в сила на решението на СРС 78 с – в и отхвърлянето на частичния иск за
19 852, 95 лв., се отрича цялото спорно право от 119 117,70 лв., тъй като от
гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане
поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното
субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на
разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца. Предвид
правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по
вече влязлото в сила решение, с което е прието, че неустоечната клауза по чл.
22 от договор № Д-214/04.09.2014 г. е нищожна, то и е отречено цялото спорно
материално право. Ето защо е недопустимо в настоящия исков процес да се разглежда
спора за остатъка от същото вземане, поради което производството по делото следва
да бъде прекратено.
По изложените съображения, настоящия състав
намира за недопустим предявения по чл.
422 ГПК иск, по който е образувано гр. д. № 43669/2017 г., СРС, 42 с-в. Постановеното
първоинстанционно решение №377421 от 02.04.2018 г., предмет на въззивна
проверка пред настоящата инстанция, следва да бъде обезсилено.
В съответствие с т. 13 от ТР
№ 4/18.06.2014 г., по тълк. д № 4/2013 г. на ВКС, и доколкото не е налице
хипотеза на прекратяване на делото поради сключена спогодба или констатирана
влязла в сила заповед за изпълнение, при прекратяване на настоящото производството,
в правомощията на въззивния съд е да обезсили издадената в полза на О.Б. срещу
„М.Б.“ ЕООД заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.04.2017 г., по ч. гр. д.
№ 22632/2017 г. по описа на СРС, 42 с - в.
По
разноските пред СРС:
Пред първата инстанция ответникът „М.Б.“
ЕООД своевременно е претендирал и представил доказателства за извършени
разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лв., поради което
същите следва да бъда възложени в тежест на ищеца О.Б..
По
разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора, на основание
чл. 78, ал. 4 ГПК, при прекратяване на делото въззивникът „М.Б.“ ЕООД има право
на сторените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, в
размер на 1 200 лв. (л. 79, 84, 85), както и за заплатената държавна такса за
подадената въззивна жалба - 447, 06 лв.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 377421
от 02.04.2018 г. на СРС, 42 с - в, по гр. д. № 43669/2017 г.
ОБЕЗСИЛВА заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.04.2017 г., по ч.гр.д. № 22632/2017 г. по описа
на СРС, 42 с – в и
ПРЕКРАТЯВА
производството по делото.
ОСЪЖДА О.Б., с адрес
гр. Бяла, пл. „*******, представлявана от кмета Д. К. С., да заплати на „М.Б.“ ЕООД,
ЕИК *******, със съдебен адрес ***, чрез адв. Л. И., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК съдебни разноски, както следва: за СРС адвокатско възнаграждение в размер
на 1 200 лв., а за производството
пред СГС – 1 200 лв. за адвокатско възнаграждение и 447, 06 лв. за заплатената държавна
такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване само в частта, с която производството е
прекратено, имаща характер на определение, с частна жалба, пред Софийски
апелативен съд, в едноседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.