№ 13
гр. София , 19.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН в публично
заседание на трети декември, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Снежана Душкова
Членове:Иван Стойчев
Карамфила Тодорова
в присъствието на прокурора Русалина Димитрова Михайлова (СГП-София)
като разгледа докладваното от Карамфила Тодорова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20201000600988 по описа за 2020 година
Производството е по реда на глава XXI НПК.
Образувано е по въззивни жалби от адв. И. Г. и адв. Г. У., упълномощени
защитници на подс. Г. И. Г., срещу присъда № 46 от 06 март 2020г., на СГС, НО, 24- ти
състав, по нохд № 4445/2019г., с която съдът признал подсъдимия за виновен в това, че
на 05.01.2019г., около 16:00 ч., в гр. София, ж.к. „Христо Смирненски“ в двора на 148
ОУ „Проф. Любомир Милетич“, при опасен рецидив отнел чужда движима вещ –
мобилен телефон марка „Нокиа“, модел 1100 на стойност 9 лв. от владението на П. Р.
П., без негово съгласие с намерение противозаконно да го присвои – престъпление по
чл. 196, ал.1, т. 1 вр. чл. 194, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б. „б“ НК и на основание чл. 54 НК
му наложил наказание две години лишаване от свобода, което да изтърпи при
първоначален „строг“ режим на основание чл. 57, ал.1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС. Оправдал
подсъдимия по обвинението по чл. 199, ал.1, т. 4 вр. чл. 198, ал.1, пр.1 вр. чл. 29, ал.1,
б. „б“ НК. Осъдил подсъдимия да заплати направените по делото разноски.
Жалбите са насочени срещу осъдителната част на присъдата, като необоснована,
незаконосъобразна и неправилна. Излагат се доводи, че не са събрани безспорни
доказателства в подкрепа на обвинението, както и че случаят е маловажен. Прави се
искане присъдата да се отмени и вместо нея постанови нова, с която подсъдимият да се
признае за невиновен.
1
За изясняване на обективната истина в закрито заседание по чл. 327 НПК,
служебно, въззивният съд допусна допълнителен разпит на пострадалия св. П. П.,
както и разпит на вещото лице изготвило съдебно-медицинска експертиза, с оглед
нейното приобщаване към доказателствения материал по делото.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на САП счита
присъдата за правилна и обоснована. Престъплението, за което подсъдимият е осъден
се извеждало безспорно от доказателствата. Изводите на съда били правилни и
аргументирани. Моли присъдата да се потвърди.
Защитникът на подсъдимия – адв. У., намира присъдата за необоснована,
постановена при неправилен доказателствен анализ. Неправилно съдът изградил
фактическите си изводи основно върху показанията на пострадалия без да обсъди
противоречията в тях и като пренебрегнал друга част от доказателствата. Релевират се
и влошените отношения между подсъдимия и пострадалия, допуска се вероятност за
реванш от страна на пострадалия. Защитникът намира, че по делото няма и едно
доказателство за това, че именно подсъдимият е взел инкриминираната вещ. Прави
искане подсъдимият да се признае за невиновен.
Защитникът на подсъдимия, адв. Г., също счита, че подсъдимият не е извършил
престъпление. Развива съображения за липса на доказателства, че подсъдимият е взел
вещта, макар да не оспорва факта, че е удрял пострадалия. Дори да се приемело, че
подсъдимият е взел вещта, липсвали признаците на състава на кражбата, тъй като
телефонът бил взет за обезпечаване на вземане. Навежда на заинтересованост на св. А.,
която била в конфликт и имала да урежда лични отношения с подсъдимия. Неправилно
съдът не кредитирал показанията на св. Ч., че той е взел телефона. Прави искане
присъдата да се отмени и подсъдимият се оправдае.
Софийски апелативен съд, като съобрази доводите на жалбите, на страните,
изразени в съдебното заседание, материалите по делото и като служебно подложи
присъдата на цялостна проверка за законосъобразност и правилност, съгласно чл. 314
НПК, прие следното:
Жалбите са неоснователни.
За да постанови присъдата, първоинстанционният съд е провел надлежно
съдебно следствие, като цяло е подложил събраните доказателства на вярна оценка и
съставил верни правни изводи относно квалификацията на извършеното, които се
споделят. На този резултат не влияе пропускът на съда да приобщи съдебно-
медицинска експертиза, на която все пак се е позовал в мотивите си. Експертизата бе
съответно приета от въззивната инстанция. На крайния резултат от делото не влияе и
пропускът на първия съд да констатира известни непоследователности и противоречия
в показанията на св. П. и съответно да ги обсъди. Въззивната инстанция намери за
необходим допълнителния разпит на този свидетел с оглед пълното и прецизно
изясняване на отделни елементи от фактическата обстановка, а и за да се отрази
наличието на противоречията в неколократно даваните негови показания. И така
2
проведените следствени действия и вземането на отношение към изложените
процесуални въпроси от страна на този съд, нямат за резултат промяна изхода на
делото, който се запазва като верен. Размерът на наказанието също се запазва като
правилен и справедлив, независимо от различните съображения на този съд за това.
Установява се от фактическа страна, че подсъдимият Г. И. Г. е осъждан, както
следва:
1. По нохд № 1888/2013, споразумение на РС Шумен, в сила от 20.12.2013г. за
престъпление по 23.11.2013г. по чл. 198, ал.1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 63, ал.1,т. 1 НК
- с наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено
по чл. 69, ал.1 НК за срок от три години.
Наказанието /по-точно три месеца от него/ е изтърпяно на 13.02.2017г.
2. По нохд № 2337/16 , споразумение на Софийски районен съд, в сила от
13.04.2016г. за престъпление от 17.07.-19.09.2015г. по чл. 346, ал.2,т. 3 вр. чл. 195,
ал.1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 346 , ал. 1 вр. чл. 63, ал.1, т. 3 НК – наказание
„пробация“ с мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една
година и шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за
срок от една година и шест месеца.
Наказанието е изтърпяно на 14.11.2016г.
3. По нохд № 7516/2016 споразумение на СРС, в сила от 25.04.2016г. за
престъпление от 24.03.2016г. по чл. 346, ал.2, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 195, ал.1, т. 3, пр.2
и т. 4, пр.2 НК с наказание седем месеца лишаване от свобода.
Наказанието е изтърпяно на 18.10.2016г.
4. По нохд № 21317/2015 споразумение на СРС, в сила от 18.07.2016г. за
престъпление от 24.01.2015г. по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 63, ал.1, т. 3 НК
с наказание шест месеца лишаване от свобода.
Наказанието е изтърпяно на 14.11.2016г.
С определение по нчд № 8720/2016 в сила от 15.10.2016г. СРС определил едно
общо най- тежко наказание между осъжданията под № 2,3 и 4 в текущата номерация –
седем месеца лишаване от свобода при строг режим.
Постановил от наказанието по осъждане № 1 - шест месеца лишаване от
свобода да се търпи наказание – три месеца лишаване от свобода, отделно, при строг
режим.
5. По нохд № 19171/2016 , споразумение на СРС, в сила от 08.06.2017г. за
престъпление от 23.08.2015г. по чл. 195, ал.1, т. 3 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 63, ал.1,т.
3
3 НК с наложено наказание „пробация“ с мерки – задължителна регистрация по
настоящ адрес за срок от две години и задължителни периодични срещи с
пробационен служител за срок от две години.
6. По нохд № 20883/2016, споразумение на СРС, в сила от 04.07.2017г. за
престъпление от 13.03.2016г. по чл. 198, ал.1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК с наложено
наказание седем месеца лишаване от свобода.
С определение по нчд № 10482/17, в сила от 11.08.2017г. СРС определил едно
общо наказание между осъждания под № 2,3,4,5 и 6 от текущата номерация – седем
месеца лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален „общ“ режим.
7. По нохд № 17271/2017, споразумение на СРС, в сила от 16.10.2017г., за
престъпление от 17.05.2017г. по чл. 194, ал. 1 НК с наказание седем месеца
лишаване от свобода.
Наказанието е изтърпяно на 17.12.2017г.
8. По нохд № 5635/18 споразумение на СРС, в сила от 04.04.2018г. за
престъпление от 09.03.2018г. по чл. 346 б НК с наложено наказание девет месеца
лишаване от свобода.
Наказанието изтърпяно на 30.11.2018г.
9. По нохд № 9349/2018, споразумение на СРС, в сила от 07.06.2018г. за
престъпление от 20.03.2018г. по чл. 346, ал. 1 НК с наложено наказание девет месеца
лишаване от свобода.
Наказанието изтърпяно на 30.11.2018г.
С определение по нчд № 11479/2018 на СРС, в сила от 24.10.2018г. съдът
определил едно общо наказание между осъжданията под № 8 и 9 – девет месеца
лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване.
10. По нохд № 1365/19, споразумение на СРС, в сила от 25.01.2019г., за
престъпление от 21.03.2018г. по чл. 270, ал.1 НК с наложено наказание „глоба“ от
500 лв.
С определение по нчд № 2380/2019 СРС, в сила от 12.06.2019г. съдът
определил едно общо наказание между осъждания под № 8, 9 и 10 – девет месеца
лишаване от свобода, при първоначален строг режим.
Видно от съдимостта на подсъдимия от значение за вменената квалификация във
вр. чл. 29, ал.1, б. “б“ НК са осъжданията на дееца като пълнолетен на наказание
„лишаване от свобода“, а именно – тези под № 3,6,7, 8 и 9. От тях осъжданията под № 3
и 6 от една страна и № 8 и 9 от друга, са в условията на реална съвкупност по смисъла
на чл. 25, ал.1 НК.
4
Следователно по смисъла на чл. 29 НК са налице три отделни осъждания на
подсъдимия с наложени наказания по-малко от една година лишаване от свобода по
всяко и всички те – ефективно наложени и изтърпени.
От момента на изтърпяване на наказанията по тях – а именно от 14.11.2016г., от
17.12.2017г. и от 30.11.2018г. до момента на инкриминираното деяние – 05.01.2019г. не
е изтекъл срок от пет години по смисъла на чл. 30, ал. 1 НК.
На 05.01.2019г. около 16:00 ч. пострадалият П. П. се срещнал със св. И. Д. в
двора на 148 ОУ „Проф. Любомир Милетич“ в гр. София, ж.к. „Христо Смирненски“.
Там се намирали още и св. М. Н., св. В. Д. и подсъдимият Г.. При приближаването на
пострадалия П. към св. И. Д., последният му нанесъл два удара в носа и брадичката.
Пострадалият П. паднал на земята. Тогава на мястото дошъл подс. Г., който започнал
да нанася удари по тялото на св. П. докато бил все още на земята. Междувременно св.
И. Д., св. М. Н. и св. В. Д. си тръгнали. Докато подсъдимият нанасял удари на св. П., от
десния джоб на якето му изпаднал мобилен телефон „Нокия“, модел 1100, на стойност
9 лв. заедно с личната му карта. Подсъдимият взел телефона от земята. Пострадалият
П. се изправил и двамата с подсъдимия тръгнали да излизат от двора. По път
подсъдимият казал на св. П., че няма да му върне телефона докато пострадалият П. не
му върне 10 - те лв., които му дължал. Приближили приятелката на пострадалия – св. Р.
А., която дотогава изчаквала в автомобил извън двора. Св. А. видяла пострадалия
окървавен. Затичала се към двамата, видяла телефона у подс. Г.. Поискала да го върне
на св. П., но подсъдимият отказал. Само извадил СИМ картата от него и я хвърлил в
краката й. Подсъдимият й казал, че е ударил св. П. защото имал да му връща 10 лв.
От съдебно-медицинска експертиза се установява, че пострадалият П. в резултат
на побоя получил травматични увреждания: разкъсно-контузна рана на главата, вдясно
теменно, кръвонасядане на клепачите на лявото око външно, охлузване и подутина на
шията вдясно, горната трета, които покривали медикобилогичните характеристики на
„временно разстройство на здравето неопасно за живота“ – лека телесна повреда по
смисъла на чл. 130, ал. 1 НК
Изложената фактическа обстановка е почти идентична с тази възприета и от
СГС с две различни положения - относно момента на изпадане на телефона от джоба
на якето на пострадалия и момента, в който подсъдимият му казал, че няма да му го
върне. И двете положения не са съществени и не се отразяват на релевантните факти
относно механизма на деянието. Относно падането на телефона – този съд прие, че
телефонът изпаднал от пострадалия не докато падал на земята след първите удари на
св. Д., а след като вече е бил паднал и побоят върху него продължил. Това фактическо
положение се извежда от показанията на св. П. и от самото съдебно заседание – л. 54
нохд, както и от ДП – от разпит в протокол на л. 24 ДП от 07.01.2019г., непосредствено
след инцидента, когато спомените на пострадалия за него са били най-пресни и точни.
По същия начин и по същите съображения съдът прие и това, че подс. Г. заявил на
пострадалия, че няма му да върне телефона не докато го вземал от земята, както е
приел СГС, а докато двамата вървели и излизали от двора. Последното положение
съдът е възприел и когато е анализирал показанията на св. П..
5
По доказателствения анализ:
Изложената фактическа обстановка се установява от показанията на св. П. П.,
вкл. прочетените от първостепенния и от въззивния съд негови показания от
досъдебното производство – протокол от 05.01.2019г. на л. 21 ДП, от 07.01.2019 – л. 24
ДП, от 11.01.2019г. – л. 28 ДП, л. 30 ДП, от 27.08.2019г. – л 117 ДП, от 14.10.2019г. – л.
132 ДП, от показанията на св. Р. А., св. М. Н., св. В. Д., св. И. Д., св. С. В., св. Р. Г., св.
И. Г., св. М. Ч., вкл. и от обясненията на подс. Г., от СМЕ, СОЕ и писмени
доказателства и доказателствени средства приложени по делото.
Правилно при оценката на доказателствата първоинстанционният съд е
кредитирал показанията на св. П., като е отчел, че макар пострадал не е пристрастен и
описва събитията достоверно, още повече, че и не се явява страна в процеса и поради
това за него не се обосновава интерес от изхода на делото. Вярно съдът е отразил, че
показанията на този свидетел са единственият пряк източник на факта на отнемане на
телефона. Свидетелят пресъздава и в съдебното заседание последователно и в
необходимите детайли протеклите събития, а прочетените показания от досъдебното
производство служат за прецизиране на детайлите и за оценка на срещащите се в тях
противоречия, които не се отразяват на същинското им достоверно съдържание.
Вярно първият съд е приел, че по отношение на всички факти, с изключение на
нанасянето на ударите от страна на подсъдимия, показанията на пострадалия и на
останалите свидетели – св. Н., св. Д. и св. Д. си съответстват.
Съдът не е изпуснал от вниманието си и детайлите в показанията на св. П., но
тук ще се подчертае, че това са показанията дадени пред съда, че не е видял
подсъдимия да взема телефона.
На това място следва непременно да се внесе корекция в аргументите на съда,
тъй като след прочитане от настоящата инстанция на показанията на св. П. от
досъдебното производство, по-специално тези от 05.01.2019г. на л. 21 ДП, а това са
показанията дадени само около три часа след деянието, когато пострадалият си е
спомнял най-добре случилото се, се открива, че пострадалият сочи подс. Г. директно
като този, който е отнел телефона му с думите: „Г. Г. взе вещите, които изпаднаха от
джоба на якето ми и ги прибра“. Същите тези показания са пресъздадени в
производните показания на св. Р. Г. – баща на пострадалия П., който заявява пред съда,
че веднага след инцидента синът му казал, че „Г. му е взел телефона“.
Изводът не се разколебава от по-нататъшните показания на св. П., в следващия
разпит - от 07.01.2019г., на л. 24 ДП, два дена след деянието, че видял подсъдимият да
взема „нещо“ от земята, докато излизали от двора подс. Г. му казал, че няма да му
върне телефона докато не се издължи, а когато се срещнали със св. А. и тя настоявала
да върне телефона на пострадалия, подс. Г. извадил СИМ карата и я хвърлил към св.
А.. При свързването на тези последователности, дори и с отстъпването на пострадалия
6
от така категоричното заявяване в първоначалния му разпит, че подс. Г. му е взел
телефона, докато сега твърди, че е взел „нещо“, по същия начин следва безспорният
извод, че именно подсъдимият е взел телефона.
Този факт се потвърждава по-натам и от редица други - от репликата на
подсъдимия към пострадалия, че няма да върне телефона докато не му се издължи, от
същата реплика отправена към св. А., и от категоричния отказ да върне телефона.
СГС е отделил внимание в анализа си и на предходните неуредени финансови
отношения между подсъдимия и пострадалия, които е възприел като мотив на
деянието.
Верен е анализът на първия съд и на показанията на св. Д., св. Д. и св. Н., които
не са в конфликт с тези на пострадалия, доколкото свидетелите не са били очевидци на
действията на подсъдимия, тъй като преди това са се оттеглили от
местопроизшествието. Вярно съдът е отчел, че показанията на свидетелите все пак
имат значение за изясняване и на по – нататъшните събития, той като са категорични за
това, че са оставили на място подсъдимия и пострадалия сами. Показанията им се
намират в съответствие с тези и на св. А., която разкрива, че е видяла тримата
свидетели - Д., Д. и Н., когато излизали от двора. Десет минути след тях излезли
подсъдимият и пострадалият.
Настоящата инстанция се съгласява и с оценката от първия съд на показанията
на св. А. като подкрепящи тези на пострадалия. Съдът не е пренебрегнал близките
отношения на двамата свидетели, но обосновано е аргументирал, че те не разстройват
достоверността на показанията на св. А.. В подкрепа на истинността им са налице
редица други източници – показания на св. Д., св. Н., св. Д., съдебно-медицинската
експертиза. И настоящата инстанция не намира основания за поставяне под съмнение
показанията на св. А., независимо от възражението на защитата, че била в конфликт с
подсъдимия, който й бил бивш приятел. Не са налице обективни данни за такава
заинтересованост на свидетелката, която да я мотивира да говори неистина, дори да е
била бивша приятелка на подсъдимия.
Все в съвкупността на тези показания съдът е отчел и показанията на св. Р. Г. и
св. С. В.. Съдът внимателно е разгледал показанията на св. Р. Г. в светлината на това,
че е баща на пострадалия, но поради взаимната корелация с показанията на св. П., а и
според тази инстанция, и с показания – на св. А., и като производни, тези доказателства
са напълно достоверни.
Показанията на св. В. като служителят от МВР посетил пострадалия и на когото
той разказал случилото се и съобщил имената на присъствалите на случката, също се
явяват в подкрепа на показанията на св. П.. Изключение прави незначителен момент от
показанията на св. В., според когото пострадалият му казал, че е разбрал за липсата на
телефона едва, когато се прибрал. В тази част показанията не съответстват на тези на
пострадалия и на св. А., които поради прякото си отношение към събитията са и най-
меродавни. Св. В. само преразказва разказа на пострадалия, т.е. показанията му са
7
производни доказателствени средства. Те не претендират за най- точно предаване
съдържанието на разказа на пострадалия. Ето защо следва да отстъпят в оценката за
достоверност пред тези на св. П.. Неточността на показанията на св. В. в тази част се
обяснява логично с естеството на службата на свидетеля като свързана с ежедневни и
многобройни срещи с най-различни лица и най- различни случаи, при което
индивидуални специфики и разграничения трудно могат да се запомнят и пресъздадат.
Пред първостепенния съд защитата е направила искане за допускане до разпит
на непълнолетния свидетел М. Ч.. В показанията си свидетелят заявява, че той е взел
телефона. Тези показания се намират във връзка с обяснения на подс. Г., че не е удрял
пострадалия и не е вземал телефона, че св. Ч. минал покрай пострадалия докато се
изправял, навел се и продължил напред.
Правилно първостепенният съд по тези факти е отказал да даде вяра на св. Ч. и
подс. Г.. На първо място е отчел, че те са опровергани от останалата доказателствена
съвкупност – показанията на пострадалия, на св. А., на показанията на св. Р. Г. и св. С.
В.. На второ място, съдът е подложил на анализ показанията на св. Ч. и е открил
редица противоречия в тях. Те са и според настоящата инстанция съществени, като:
-твърдението, че подс. Г. си е тръгнал без пострадалия, което е в разрез с
показанията на пострадалия и св. А., че подсъдимият Г. излязъл от двора заедно с
пострадалия.
-твърдението, че освен подс. Г., св. Д. и св. Н. други лица не е имало, което е в
разрез с показанията на св. Д., св. Н. и св. Д., св. П. и св. А., че и св. В. Д. е бил на това
място.
-твърдението, че подс. Г. си тръгнал, а св. Д. и св. Н. останали, което е в разрез с
показанията на св. Д., св. Н. и св. Д., че и тримата си тръгнали първи, а на място
останали подсъдимият Г. и пострадалият П.. Последното отговаря и на показанията на
св. А. и пострадалия П..
- твърдението, че когато взел телефона на екрана му било изписано No Sim /„без
карта“/, което е в противоречие на показанията на св. П. и св. А., че телефонът си е
имал карта, но тя била изхвърлена от подс. Г. при срещата със св. А.. Показанията на
св. Ч., дори при абстрахиране от показанията на св. П. и А., за липса на карта не могат
да се обяснят логично.
- твърдението, че се е намирал изобщо на това място, което е в разрез с
показанията на св. Д., св. Н., св. Д. и пострадалия, че на местопроизшествието са били
всички те и подс. Г., т.е. пет лица, не и св. Ч..
Правилно, при така констатираните съществени противоречия в показанията на
св. Ч., а и според настоящия съд - и поради техния изолиран характер, първият съд не
им е признал доказателствена стойност. Обоснован и верен е изводът на съда,
стъпвайки в анализа си на всичко изложено, че свидетелят е посочен за самоцелна
8
подкрепа на защитната теза на подсъдимия, без показанията му да отговарят на
обективната действителност.
Към анализа на първия съд тази инстанция следва да вземе отношение към
твърдението на пострадалия св. П. направено в очна ставка с подс. Г. в последното
съдебно заседание пред първия съд – в протокол от 06 март 2020г., че на
местопроизшествието се намирал освен другите лица и „малкото момченце М.чо“.
Това твърдение се прави тогава за първи път от свидетеля, който до преди това
последователно е заявявал, че на мястото не е имало други лица освен вече посочените,
т.е. останалите момчета, без св. М. Ч.. Това е залегнало в показанията му пред първия
съд и в прочетените показания от редица протоколи от досъдебното производство –
протокол от 05.01.2019г. – л. 21 ДП, протокол от 07.01.2019г. – л. 24 ДП, протокол от
очна ставка от 11.01.2019г. – л. 28 ДП, от очна ставка от 11.01.2019г. на л. 30 ДП.
Такова твърдение - за присъствието на „М.“, се прави от свидетеля П. и пред
настоящата инстанция в протокол за разпит от 03.12.2020г.
Това противоречие не е отбелязано от първия съд. Наличието му не може да се
отрече. Въпреки това, настоящата инстанция не намира, че противоречието изявено
във вмъкването на този съвсем нов факт в показанията на свидетеля П. едва в
съдебното производство пред първата инстанция, и почти година след процесното
деяние след като дотогава е разпитван многократно и е бил последователен, че само
петте момчета са присъствали на двора, съставлява такова противоречие, което да
опровергае изцяло достоверността на свидетеля.
Налице са и други показания – освен тези на пострадалия, и те вече се описаха,
които потвърждават, че именно подс. Г. е този, който е взел телефона и в чийто
показания св. Ч. не присъства изобщо. Това се отнася включително и до показанията на
св. Д., св. Н. и св. Д., които последователно и взаимно-свързано описват присъствието
само на петте момчета на мястото, не и на св. Ч..
Вече подробно се обоснова защо показанията на самия св. Ч., настояващ, че е
бил на това място и че е взел телефона са опровергани и неверни. Тяхното
опровергаване логично се свързва с извода, че твърдението на св. П., че и св. Ч. е бил
там, е невярно, макар и за него да не се открива логична причина, тъй като
пострадалият като цяло и през цялото време е последователен в това, че подс. Г. го е
удрял и че веднага след това телефонът му бил у подсъдимия и че докато вървели на
тръгване подсъдимият му казал, че няма да му го даде докато не му върне 10 -лв.
/показания в протокол от 06 март 2020г./ Т.е. независимо от алогичното появяване на
този факт /относно присъствието и на св. Ч./ едва в този разпит, св. П. продължава да е
последователен в това, че телефонът му е бил у подсъдимия веднага след побоя и че
той е отказвал да му го върне.
Следващо противоречие в показанията на св. П., което не е отразено и
коментирано от първостепенния съд, но което е съществувало към онзи момент,
открито с прочитането от настоящата инстанция на показанията на свидетеля П. от
9
протокол от очна ставка с подс. Г. Г. от 14.10.2019г. /л. 132 ДП/ и още повече при
разпита на св. П. пред въззивния съд, е заявеното от него, че не знае кой му е взел
нещата, които са му изпаднали от джоба. Ще се види, че това не отговоря на
показанията на св. П. дадени още в досъдебното производство - в частност тези
веднага след инцидента – на 05.01.2019г. само три часа след него – че подс. Г. му взел
нещата, и показанията му два дена след това – на 07.01.2019г. , в които макар да не
твърди така дефинитивно, че подс. Г. му е взел телефона, в този смисъл несъмнено е
описаната от него последователност. В този разпит св. П. изобщо не показва
несигурност, че не знае който точно е взел телефона.
В протокола за очна ставка от 14.10.2019г. /л. 132 ДП/ на уточняващ въпрос от
водещия разследването с оглед констатирани противоречия с предходни показания, св.
П. настоява и втори път заявява, че не е сигурен кой от двамата – И. Д. или Г. Г., му е
взел вещите.
Пред настоящата инстанция свидетелят П. продължава тази линия, като в разрез
с вече заявеното в първия разпит пред СГС /протокол на л. 54 нохд/ отново се връща
на положението, че не знае кой точно му взел телефона, бил някой от биячите, не е
сигурен кой от двамата – св. Д. или подс. Г.. Отстъпва от дотогавашните си показания
пред СГС и като казва, че приятелката му св. А. нещо говорела на подс. Г., но не чул
нищо от разговора, защото бил далече, при колата. В показанията си на ДП- л. 24 св. П.
категорично заявява, че св. А. като го видяла да излиза с подсъдимия, се разпищяла,
разплакала се и започнала да крещи на подсъдимия да върне телефона на св. П.. Тогава
св. П. и видял как подсъдимият изважда СИМ карата от телефона и я хвърля към А..
Все пак в съдебното заседание пред въззивния съд св. П. уклончиво потвърждава, че
подс. Г. му бил казал нещо от сорта на „когато ми върнеш 10-те лв., ще ти върна
телефона“. /показания на л. 36 внохд/
Доколкото с тези показания се въвеждат съществени противоречия с предишни,
всички тези от досъдебното производство са прочетени от настоящия съд.
По отношение на вземането на телефона от страна на подс. Г., все пак ще се
отбележи, че противоречието е относително и не е буквално противоречие, тъй като
все пак пострадалият в разпита си на 07.01.2019г. и не твърди пряко, доколкото не бил
видял стриктно, подс. Г. да взема точно телефона му. Той видял подс. Г. да взема нещо
от земята, там където паднали вещите му, след което видял – при срещата със св. А., в
ръцете му телефона си. / показания на л. 24 ДП/ И това вече бе отразено по-горе.
С изложеното действително се очертава известна колебливост и изменчивост в
позицията на пострадалия, от момента на поставяне в очна ставка с подс. Г. в
протокола от 14.10.2019г. / л. 132 ДП/, през очната ставка с подсъдимия в съдебно
заседание на 06 март 2020г. до показанията му пред този съд в съдебно заседание на
03.12.2020г. по три фактически линии – бил ли е на мястото св. М. Ч., сигурен ли е св.
П., че подс. Г. е взел телефона му, присъствал ли е на разговора на св. А. с подсъдимия
и на подхвърлянето на СИМ картата. По тези фактически положения в цитираните
следствени действия като че ли са наблюдава сближаване на позицията, която св. П.
10
заема, с тази на подсъдимия, макар не докрай, не последователно и не еднозначно.
По отношение на противоречието за това дали на мястото на деянието е бил и
св. Ч., както този съд, така и първоинстанционният достатъчно показват
несъстоятелността на твърдението, още повече, че по отношение на авторството на
отнемането на телефона, това противоречие е и ирелевантно. И при това противоречие
св. П. е категоричен, че телефонът се е намирал у подс. Г. веднага след побоя и
вземането на „нещо от земята“. /показания на л. 24 ДП/
Що се отнася до противоречието, че св. П. не е сигурен дали св. Д. или подс. Г. е
взел телефона му, ще се обърне внимание, че св. П. поначало и в досъдебното
разследване /във втория разпит от 07.01.2019г./ и пред СГС стои на позиция, че е видял
как подс. Г. взема нещо от земята където паднали вещите му, след което при срещата
със св. А. видял телефона си в ръцете му. Директно твърдение за отнемането на
телефона се прави в първия разпит веднага след деянието- на 05.01.2019г. и на разпита
от очна ставка в протокол от 11.01.2019г. на л. 31 ДП, където св. П. категорично и
еднозначно заявява, че подс. Г. му откраднал телефона по време на боя.
Проявеното колебание в очната ставка в протокол на л. 132 ДП и в разпит пред
въззивния съд, дефинитивно се решава с изявленията на пострадалия след прочита на
показанията му от ДП, че е убеден, че подс. Г. е взел телефона и че приятелката му -
св. А., може да го докаже като свидетел, тъй като тя е взела СИМ картата от
подсъдимия при излизането му от училището. Т.е. независимо от
непоследователностите, пострадалият, в крайна сметка, не отстъпва от, напротив
потвърждава, същината на показанията си, такава каквато присъства доминиращо през
целия ход на производството - че подсъдимият е взел телефона му.
С това, непоследователностите и вътрешните противоречия, и по-скоро -
несигурност на св. П. и се решават дефинитивно. Още повече, че показанията на св. П.
не са единствените източници за факта на деянието. Всички останали – показанията на
св. А., на св. Д., св. Н., св. Д., св. Р. Г. и св. С. В., в съвкупност, изграждат система, в
която като косвени и производни доказателства водят до единствения несъмнен извод,
че телефонът е отнет от подс. Г..
Що се отнася до експертизите – оценителна и медицинска, както и писмените
доказателства– медицинска документация за св. П. /л. 54 – 59 ДП/, справка за съдимост
на подс. Г. /л. 88 ДП/, справка от МП ГД „ИН“ /л. 124 ДП/ и доказателствени средства
– протокол за освидетелстване на подс. Г., /л. 37 ДП/, протокол за следствен
експеримент /л. 39 ДП/, няма основания за отхвърляне на доказателствената им сила.
По приложението на закона:
При така установените факти, въззивната инстанция напълно се съгласява с
правните изводи на първия съд, че извършеното от подс. Г. не покрива признаците на
престъпния състав по обвинението – по чл. 199, ал.1, т. 4 вр. чл. 198, ал.1, пр.1 вр. чл.
11
29, ал. 1, б. „б“ НК - грабеж в опасен рецидив, а покрива признаците на състава на чл.
196, ал.1, т. 1 вр. чл. 194, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б. „б“ НК – кражба в опасен рецидив.
От обективна страна, изпълнително деяние на състава на престъплението грабеж
по чл. 198, ал.1 НК е отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго с
намерение да се присвои като за това се употребява сила или заплашване. Принудата
служи като средство за отнемане на вещта.
Изцяло в съответствие с фактите първостепенният съд е приел, че, макар подс.
Г. да е нанасял удари на пострадалия, т.е. употребил е физическа сила, ударите не са
били насочени и не са служили като средство на принуда за прекъсване на
фактическата власт на пострадалия върху телефона. Прецизно съдът е анализирал
механизма на деянието, при което отнемането на телефона е станало след самоволното
му изпадане от пострадалия, за което не е прилагано целенасочено активно действие.
При вярна оценка на фактите съдът е съставил извода, че упражнената сила върху
пострадалия не е била насочена към отнемане на вещи, а е почивала на лични мотиви,
на желание за лична разправа, макар с имуществен елемент – задето пострадалият не
бил върнал 10 лв. дълг на подсъдимия. Вземането на телефона е станало след
упражняването на силата, без връзка с нея и при внезапен умисъл у подсъдимия да се
възползва от ситуацията на падналия телефон. Изключването на силата като средство
на отнемането изключва и съответния признак от обективна страна на състава на
грабежа.
Вярно по-натам съдът е приел, че доколкото е налице прекъсване на
фактическата власт на пострадалия върху вещта и налагане на своя, подсъдимият е
осъществил състава на престъплението квалифицирана кражба в опасен рецидив по чл.
196, ал.1, т. 1 вр. чл. 194, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б. „б“ НК. Макар изпаднала от
пострадалия, вещта не е престанала да бъде негова, владението му върху нея не е
прекъснато.
Хипотезата на чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК е вярно обоснована от първостепенния съд
като краен резултат и с факта на предишните осъждания на подсъдимия, макар да не
ги е описал с нужната прецизност. Съдът се е ограничил до посочването на три
определения по налагане на общи наказания по чл. 25, ал.1 НК – тези по нчд №
11479/2018 на СРС, нчд № 8720/2016 на СРС и нчд № 10482/2017 на СРС, без да
специфицира, че в съвкупностите по тях попадат и осъждания на дееца като
непълнолетен и на наказание по-леко от лишаване от свобода, които следва да се
игнорират от хипотезата на чл. 29 НК, а така също и не е изложил факти от значение за
преценката на приложението на чл. 30 НК. С непосочването на стриктните данни за
съдимостта на подсъдимия съдът не е дал представа и за спецификата на неговото
съдебно минало – като обем на престъпната дейност и нейния облик чрез вида
извършвани престъпления. Съответно този фактически дефицит, освен от значение за
ясното приложение на закона по чл. 29 НК още и за да се добие пълна представа за
личността на подсъдимия, бе отстранен от настоящата инстанция.
Съгласно нормата на чл. 29, ал.1, б. „б“ НК, опасен рецидив е налице, когато
12
деецът извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на
лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от
тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл. 66. Съгласно чл. 29, ал. 2 НК,
при прилагане на предходната алинея не се вземат предвид престъпленията извършени
от дееца като непълнолетен.
Действително, обоснова се, че спрямо подсъдимия са постановени три групи
осъждания като пълнолетен, с наложени наказания при всяка – под една година
лишаване от свобода, и от изтърпяване на наказанията по тях не е бил изтекъл
петгодишният срок по чл. 30, ал. 1 НК.
Неоснователно е възражението на защитата, че подсъдимият не е извършил и
кражба, тъй като не е имал намерение за своене, а е задържал телефона като
обезпечение на вземането си. Безспорно е, че подсъдимият е взел вещта, задържал я и
демонстративно отказал да я върне, независимо че поставил условие – докато
пострадалият не му върне 10 лв. Това, че е имал намерение да държи вещта като залог
до връщането на заема няма отношение към съставомерността на кражбата.
Константна е съдебната практика, че дори така взета, след като не е налице съгласие за
предаването й от владелеца, вещта се явява отнета и предмет на неправомерно своене,
вкл. и по смисъла на чл. 194, ал.1 НК. /в този смисъл, макар и за престъплението
грабеж по чл. 198, ал.1 НК е Р. № 552/2009 н.д. № 635/2009, Н.К. III. н.о. ВКС, Р. №
494/2014 по н.д. № 1563/2014 Н.К. III н.о. ВКС/
Не е основателно искането на защитата за квалифициране на деянието като
„маловажен случай“ по чл. 194, ал. 3 НК. При преценка за приложимост на този закон,
приложимост на закона по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29 НК ще е и
изключено, доколкото кражба представляваща опасен рецидив в тази хипотеза е
възможна само в случаите на чл. 194, ал. 1 НК – основния състав на кражбата, не и на
чл. 194, ал. 3 НК – леко-наказуемия състав на кражбата в маловажен случай.
Преценката за маловажност на случая е във връзка само с основния състав на
кражбата – по чл. 194, ал. 1 НК и е негов по-леконаказуем състав. А в случая – не е
налице основен състав на кражбата, доколкото подсъдимият е осъждан и е налице
опасен рецидив по чл. 29, ал.1, б. „б“ НК. Споделя се от тази инстанция константната
съдебна практика изявена и в Решение № 101 от 23.02.2009 г. по н. д. № 56/2009 г., Н.
К., І н. о. на ВКС, че в рамките на квалификацията по чл. 196, ал.1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1
НК „не е предвиден леконаказуем състав при „маловажен случай“, поради което
преценка на тази плоскост дефинитивно е изключена от законодателя, без оглед на
стойността на предмета на посегателството и другите обстоятелства, визирани в
разпоредбата на чл. 93, т. 9 от НК. Или иначе казано, при рецидивната кражба, в
хипотезата на опасен рецидив (чл. 29 от НК), „маловажен случай“ не е възможен.
Привилегировани състави при „маловажен случай“ на кражба са предвидени само
спрямо основния състав на чл. 194, ал. 1 от НК и спрямо съставите на чл. 195, ал. 1, т. 2
(кражба на вещ без постоянен надзор) и т. 6 (кражба от длъжностно лице) от НК…“
В други, неутежнени откъм обществена опасност на дееца случаи, ниската
13
стойност на кражбата, каквато несъмнено е налице, би обусловила приложението на
чл. 9, ал. 2 НК – поради малозначителност на деянието което не е общественоопасно
или неговата обществена опасност е явно незначителна.
Настоящият случай обаче не е такъв.
Ще се припомни, че съставът на чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал.1 вр. чл. 29 НК
не предвижда по-леко наказуем състав при маловажност на случая. Това разкрива
разума на законодателя, че кражбата представляваща опасен рецидив вече е
достатъчно опасно деяние сама за себе си, че да е обществено-оправдано да се
предвиждат нейни по-леко наказуеми състави. Това разбира се не означава
неприложимост на чл. 9, ал. 2 НК, за което законът не създава ограничения и формални
прегради. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК е обща и се прилага за всички престъпления
по НК./ТР № 113/16.12.1982г. н.д. № 97/1982, ОСНК , ВС/.
Само ниската стойност на вещта обаче и в този случай не обуславя приложение
на чл. 9, ал. 2 НК. Хипотезата изисква преценка не само на обективните елементи на
извършеното, но и субективните. Съгласно константната съдебна практика въпросът за
приложението на чл. 9, ал. 2 НК изисква съвкупна преценка на всички елементи на
състава на дадено престъпление –неговия обект, степента на засягане на обществените
отношения, характер на деянието, особености на личността. /в този смисъл е Р. №
271/17.08.2015г. по н.д. № 620/2015 Н.К. II н.о. ВКС/.
Личността на подсъдимия е със завишена степен на опасност. Той е
многократно осъждан с присъди извън тези от значение за признака „опасен рецидив“.
И хипотезата на чл. 29, ал.1, б. „б“ НК в случая е вътрешно обременена с повече от
минимално необходимите за прилагането й осъждания. Осъжданията на подсъдимия
сочат на повторяемост и стереотипност на престъпното поведение, което не се поправя
във времето. Независимо че понастоящем е изявено в ниска стойност на отнетото, то е
продължение на очертаната устойчива линия и не е изолиран случай. Към това следва
да се добави и флагрантният характер на извършеното, арогантно и пред очите на
пострадалия, разкриващо и опасна нагласа за недосегаемост от закона. Както вече се
отрази, към обществената опасност на дееца се добавя и засягането, макар като
последица извън осъждането, на телесното здраве на пострадалия и то по незначителен
повод. Поради това деянието не е лишено от обществена опасност до степен да липсва
престъпление по чл. 9, ал. 2 НК.
По наложеното наказание:
Предвиденото наказание за така извършеното престъпление от подс. Г. - по чл.
196, ал.1, т. 1 вр. чл. 194, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б. „б“ НК е лишаване от свобода от две
до осем години. Наложеното на подсъдимия наказание е две години лишаване от
свобода, т.е. в минималния законов размер и най-благоприятно за него.
Макар настоящата инстанция да не се съгласява с по-голямата част от доводите
14
на съда при определяне на наказанието, крайният му резултат е правилен и
справедлив. Независимо че са различни, съображенията на този съд не влияят на
размера на наказанието, като абсолютен размер той е верен и така се запазва
тъждествен.
Първостепенният съд на първо място не е намерил отегчаващи отговорността на
подсъдимия обстоятелства.
Все пак, макар това да не променя положението на подсъдимия, ще се отбележи,
че фактът на упражнено насилие върху пострадалия, независимо че не се намира във
връзка с отнемането, не следва да се игнорира. Той е елемент от общата деятелност на
подсъдимия в процесния случай и го представя допълнително в негативен план - като
агресивен и незачитащ обществените норми, и в частност - незачитащ
неприкосновеността на личността. Причинени са реални вреди на здравето на
пострадалия, независимо, че са извън осъждането.
Може да се подчертае и незначителният повод на проявената от подсъдимия
агресия – дълг от 10 лв., който придава на поведението му допълнително опасен
характер, доколкото показва сериозно увредена ценностна система.
Със значение на отегчаващо обстоятелство са и осъжданията на подсъдимия
извън тези от значение за квалификацията „опасен рецидив“ по чл. 29 НК, а това са
общо пет осъждания, както бяха описани във фактическата част – тези под № 1,2,4,5 и
10 от условната номерация. Останалите осъждания са законово отчетени при
диференциацията на наказанието и не се вземат предвид.
Все пак, от цялостната престъпна дейност, за която подсъдимият е осъждан,
могат и следва да се изведат данни за неговата личност. Престъпната му деятелност
носи определена типичност – насочена е основно към собствеността на гражданите, с
елементи на засягане на личната неприкосновеност, а така също и срещу транспорта.
Подсъдимият е започнал престъпната си дейност още като непълнолетен – през 2013г.
и е продължавал систематично във времето, с последно престъпление, преди
настоящото, извършено на 21.03.2018г., без данни за поправяне, независимо от
наложените наказания. С това показва, че е формирал устойчива престъпна нагласа и
опасни стереотипи на поведение в обществото.
Освен това не може да се пренебрегне и фактът, че хипотезата на чл. 29, ал. 1, б.
„б“ НК е обусловена от утежнена вътрешно специфика на осъжданията, тъй като се
касае до три, а не две, колкото е и минимумът, осъждания, и във всяка от двете групи
съставляващи отделни осъждания, са включени други такива в хипотеза на реална
съвкупност – по две осъждания в група.
Настоящата инстанция се съгласява с отчитането от първия съд като смекчаващо
обстоятелство на младата възраст на подсъдимия. Приема, че възрастта от 22 години,
на колкото е бил тогава подсъдимият, може да се прецени като „млада“ и в биологичен,
и в психо-социален смисъл, доколкото на тази възраст все още предстои цялостното и
15
окончателно изграждане и узряване на личността, с развиване на окончателни и
устойчиви механизми за самоконтрол и саморегулиране.
Не е смекчаващо обстоятелство обаче внезапният умисъл при извършване на
деянието, доколкото, така или иначе той си остава умисъл, и то пряк, каквато е и
съставомерната форма на вина. Законодателят не е предвидил диференциране на
отговорността за престъплението по чл. 194, ал.1 НК /основния състав на кражбата/ в
зависимост от вида умисъл, по-точно момента, в който той се оформя – като
предварителен или внезапен. Наличието на предварителен умисъл следва да се отчита
само при индивидуализиране на отговорността, и то утежняващо, тъй като издава по –
висока степен на опасност на дееца. Обратното обаче не е вярно - вземането на
престъпното решение внезапно, бързо и спонтанно не се явява смекчаващо
обстоятелство, не намалява опасността на дееца, така или иначе е взето решение за
престъпление, то си остава такова със съответната степен на опасност, характерна
типично за това деяние, и не става по- малко опасно поради това, че е умисълът е
формиран бързо.
Съдът напълно се съгласява обаче със следващото посочено от първия съд
смекчаващо обстоятелство и това е ниската стойност на предмета на кражбата – 9 лв.
Това последно обстоятелство най – вече има своето значение за ориентиране на
наказанието към най-ниския предвиден от закона размер, без да са налице други
смекчаващи, така че да оформят превес. Ето защо, независимо че тази инстанция само
частично се съгласява с преценката на индивидуализиращите наказанието
обстоятелства, крайният резултат на наложения размер на наказание е правилен и
напълно справедлив.
За налагане на наказание под този размер, следва да е налице хипотезата на чл.
55, ал. 1, т. 1 НК, каквато не се обосновава и съответният извод на СГС е верен. За
подс. Г. не се установяват многобройни смекчаващи обстоятелства, нито дори едно, но
с изключителен характер, които да правят дори и най-лекото предвидено наказание
несъразмерно тежко. Не се явява изключително смекчаващо обстоятелство ниската
стойност на отнетата вещ, тъй като на нея противостои и значението й се компенсира
от високата степен на опасност на подсъдимия.
При така изложеното, решението на съда да наложи минималното наказание
предвидено в закона е справедливо и правилно, носи значението на всички
обстоятелства свързани с деянието и личността и е успешно подчинено на целите на
чл. 36 НК за постигане на специалната и генерална претенция.
Постановеният от съда първоначален режим на изтърпяване на наказанието –
„строг“ съгласно чл. 57, ал.1, т. 2 б. „б“ ЗИНЗС е верен, тъй като подсъдимият е осъден
за умишлено престъпление на наказание лишаване от свобода по –малко от пет
години, и от изтърпяване на предходно наложено ефективно наказание лишаване от
свобода, не са изтекли пет години.
При служебната проверка на присъдата този съд не намери основания за нейната
16
отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд поради
допуснати съществени процесуални нарушения, каквито няма. Не са налице основания
и за изменение на присъдата. Като напълно законосъобразна, правилна и обоснована,
тя следва да се потвърди.
Така мотивиран и на основание чл. 338 НПК, Софийски апелативен съд,
Наказателно отделение, 1 – ви състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 46 от 06 март 2020г. на Софийски градски съд,
Наказателно отделение, 24- ти състав постановена по нохд № 4445/2019г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване или протестиране пред Върховен касационен
съд на РБългария, в 15 дневен срок от съобщение до страните
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17