Р Е Ш
Е Н И Е
№ 58
гр. Пловдив, 03.04.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
наказателно отделение, в публично съдебно заседание на девети март две хиляди и
двадесетата година, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВАСИЛ ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ : МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
МИХАЕЛА БУЮКЛИЕВА
при секретаря Мариана Апостолова и
прокурора Виктор Янков, след като разгледа докладваното от чл. съдията
Рангелова ВНОХД № 73 по описа на ПАС за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното :
Производството е по
реда на глава ХХІ от НПК
Образувано е по протест на ОП-* и по жалби на
частното обвинение – на Г.В. чрез повереника му адв. Т. и на Е.В. и К. Т. чрез
повереника им адв. Н.Д., срещу присъдата от 21.01.20 г. по н.о.х.д. № 105/19 г.
по описа на ОС-*, с която Г.И.А. е признат за виновен за престъпление по чл.
343а, ал. 1, б.“б“ вр. чл. 343, ал.1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр.3 НК и при
условията на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55, ал.1, т. 2, б. “б“ НК е осъден на
пробация, включваща първите две пробационни мерки за срокове от по шест месеца,
и на лишаване от право на управление на МПС за срок от осем месеца, наложено на
основание чл. 343г вр. чл. 37, т. 7 НК. Със споменатия съдебен акт е постановен
оправдателен диспозитив за две от инкриминираните нарушения по ЗДвП (по чл. 20,
ал. 1 и по чл. 116 ЗДвП).
Държавното и частното обвинение насочват
своето недоволство срещу оправдателния диспозитив, като привеждат аргументи в
подкрепа на обвинителната теза за осъществяване включително на нарушенията по
чл. 20, ал. 1 и чл. 116 ЗДвП. Формулираната претенция е за изцяло осъдителна
присъда, а също за утежняване на санкционирането. Прокурорът и частните обвинители
се разминават във виждането си за подходящото наказание, като прокурорът счита,
че оптималното наказание би било пробация, включваща наложените две пробационни
мерки в два пъти по-високи размери. В жалбите на частните обвинители се излага мнение,
че е правилно основното наказание да е лишаване от свобода, чието изпълнение да
бъде отложено на основание чл. 66 НК, а размерът на допълнителното наказание по
чл. 343г НК да бъде завишен. Сочат се обстоятелства с отегчаващ потенциал,
които според тях обосновават решение за частично изменение на присъдата в
посочения смисъл.
При въззивните прения прокурорът от АП-Пловдив
поддържа протеста, без да допълни или детайлизира изложените в него съображения
в някакъв аспект. Същевременно обяви, че счита за основателна жалбата на
частните обвинители, при все че в нея е формулирано искане за наказанието, същностно
различно от формулираното от протестиращия прокурор искане.
Повереникът на частния обвинител Г.В. адв. Ф.Т.
поддържа жалбата, като обогати развитата в нея аргументация. Във връзка с
искането за определяне на друг вид основно наказание (лишаване от свобода
вместо наложената пробация) се позова на нефиксирани в обвинителния акт факти с
отегчаващи свойства, които по негово мнение изхождали от приобщените от съда
досъдебни доказателства. Неговият доверител се присъедини към наведените
съображения и искане за по-тежко наказание.
Частните обвинители Е.В. и К.Т., както и
техният повереник адв. Н.Д. не се явиха във въззивното заседание, редовно
призовани, а писмено обявиха, че поддържат жалбата си, респ. искането за
условно осъждане на лишаване от свобода.
Защитникът на подсъдимия адв. П. контрааргументира
мнението на държавното и частното обвинение за явна несправедливост
(занижаване) на основното наказание. Подчерта обстоятелствата със смекчаващи
свойства, които са направлявали съдебното убеждение при определяне на
атакуваната пробация и възрази срещу предложената от другите страни
интерпретация на отегчаващите обстоятелства. Изложи подкрепа по отношение на
оправдателните диспозитиви на присъдата. В заключение предложи протестът и
жалбите да бъдат оставени без уважение. Подзащитният му се присъедини към мотивираното
от него искане за потвърждаване на присъдата.
Пловдивският апелативен съд, като въззивна
инстанция, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, обсъди доводите и съображенията на страните и извърши цялостна
проверка на законосъобразността на присъдата, прие за неоснователни и протеста,
и жалбата на частното обвинение.
Първоинстанционното производство е протекло по
реда на диференцираната процедура на съкратено съдебно следствие в хипотезата
на чл. 371, т. 2 НПК.
Въз основа на приобщените по съответния
процесуален ред досъдебни доказателства (подробно посочени), експертизите и
изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК окръжният съд е приел за установени
следните факти:
Подсъдимият Г.И.А. е роден на ***
*** и е правоспособен водач на МПС от 28.05.2018 г., като притежава
свидетелство за управление на МПС за категории “В” и „М“. Не е осъждан, нито е
извършвал нарушения на Закона за движение по пътищата /ЗДвП/. Към инкриминираната
дата е бил ученик в 12-ти клас в * „*“ в гр. *, а понастоящем е студент първи
курс в *„*“, специалност „*, и поддържа отличен успех. Не е женен. Живее с родителите
си.
На 06.12.2018 г., около 07:30
часа, подсъдимият пътувал от центъра на гр. * към училището * „*“ в кв. „*“
(т.е. от запад на изток), като управлявал лек автомобил *с peг. № *,
собственост на баба му. Около 07:40 часа се движел по бул. “*“. Времето било
слънчево и ясно, без валежи, но пътната настилка била мокра. Непосредствено
след кръговото кръстовище (до сградата на *), където пътното платно е
еднопосочно с две пътни ленти, застигнал автомобила на свидетеля Б.К., който
поддържал около 40 км./ч., и предприел изпреварването му. За целта придвижил „*“то
в лявата пътна лента. Автомобилът на св. К.останал в своята (дясната) пътна
лента.
По същото време пострадалата В.
била на южния тротоар (граничещ с дясната пътна лента по посока движението на
автомобилите), преди отбивката за магазин „*“, на около 7-8 метра източно от
началото на подхода за пешеходен надлез. Наблюдавала движението на автомобилите,
управлявани съответно от свидетеля К.и от подс. А., и в един момент преценила,
че са отдалечени и има достатъчно време да пресече безопасно и дясната, и
лявата пътни ленти. Избраното от нея място не представлявало пешеходна пътека,
но В. поела риска от евентуално произшествие, тъй като не функционирал пешеходният
надлез (поради ремонт), а най-близката пешеходна пътека била на 150 - 200 м. (в
западна посока). Ето защо започнала неправилно пресичане на пътя пред двете движещи
се превозни средства. Когато тръгнала, била видима и за свидетеля, и за
подсъдимия. Последният, който все още не бил напуснал лявата лента, управлявал „*“то
с около 50 км/ч. С известно закъснение той редуцирал посочената скорост до към 23
км/ч. В този момент пешеходката била вече много близо, като приключвала
пресичането на дясната лента. Подсъдимият осъзнал, че ще я удари при
предстоящото ѝ преминаване в лявата лента и преценил, че ще избегне
сблъсъка, ако я заобиколи отдясно, т.е. заеме освобождаваната от нея дясна
лента. Воден от тази преценка, насочил „*“то косо към дясната лента (под ъгъл
10-11 градуса спрямо пътното платно). В разрез с очакванията му пешеходката не продължила
движението си направо по лявата пътна лента. Тя също възприела опасността от сблъсък
с „*“то в лявата пътна лента, и също преценила, че не може безопасно да
продължи пресичането пред него. Когато тръгнала да се връща назад към южния тротоар
обаче, предната част на автомобила вече била насочена към дясната лента. А.
разбрал, че траекторията на движението му ще се пресече с новия курс на жената
и задействал интензивно спирачната система. 1.26 сек. по-късно, когато „*“то било
изминало 7.99 метра (без да успее да постигне ефективно спиране), се случил неизбежният сблъсък. Пешеходката
била ударена на около 2.0-2.5 м. северно от южния бордюр. Съприкосновението се
състояло с дясната предна част на „*“то, скоростта на което била непроменена спрямо
момента на предприетото екстрено спиране – 23 км./ч. От удара тялото на жената
се озовало върху предния капак, след което последвал удар на главата ѝ в
предното обзорно стъкло (в долната централна част), което се счупило. Тя паднала на пътното платно, в близост до
бордюра на тротоара и от дясно на автомобила. Долните части на краката ѝ застанали
върху тротоара, а тялото – върху платното.
В това време автомобилът на св. К. също
достигнал мястото на произшествието. След него пристигнали с автомобилите си и
свидетелите Г. Й. и С.К., първият от
които се движел в неговата посока, а вторият – в обратна посока. Св. К.и подсъдимият, който се
обадил на спешния телефон „112“, излезли от колите си и отишли до пострадалата.
След малко св. К. си тръгнал. Останал св. Й., който пробвал да установи контакт
с блъснатата жена, но тя не отговаряла. Издавала само хрипове. После свидетелят
решил да провери травмите по тялото ѝ, но му пречели дрехите ѝ. Подсъдимият,
чието притеснение било очевидно за свидетеля, се включвал в опитите му да
помогне на жената. По едно време му казал, че той е блъснал пострадалата и че вече
е подал сигнал на телефон „112“. Свидетелят огледал обстановката и забелязал
деформираната предна броня и счупено предно стъкло на „*“то, а също следите от
гуми, разположени леко странично от лявата лента към дясната лента (така както
са описани и фотографирани при извършения оглед на местопроизшествие).
След малко на мястото на
катастрофата пристигнал екип на „Пътна полиция“ в състав - свидетелите В.Б. и
И.С., а след това и екип на *-*, който транспортирал пострадалата в смоленската
*.
Пристигнала и дежурна оперативна
група, която извършила оглед на местопроизшествието. Бил съставен съответния
огледен протокол, в който били отразени установените на пътното платно четири
спирачни следи. Полицаите С.и Б. подложили А. на проверки за употреба на
алкохол и наркотични вещества. Проверката за алкохол била извършена в 07:54 часа
с техническо средство „Алкотест дрегер 7510“ (с инв. №АКЛП 0080 и дата на
валидност до 20.05.2019 г.), като резултатът бил отрицателен. В 09:50 часа св. С.извършил
(в сградата на сектор „Пътна полиция“ – *) и проверка за наркотични вещества, използвайки
техническо средство Дрегер „Дръг чек 3000“ с № АКЬГ-0361. Отново бил получен отрицателен
резултат.
В сектор „Пътна полиция“ била
извършена и проверка на техническото състояние на управлявания от подсъдимия
автомобил. От изготвения протокол е видно, че автомобилът е с изправни спирачна
система, кормилно управление, ходова част, осветление и звуков сигнал.
В. била транспортирана в Спешно
отделение при * - *, където била хоспитализирана в травматологично отделение
поради установено счупване на лявата срамна кост. Там тя престояла до
11.12.2019 г., когато била изписана и освободена за домашно лечение. В дома си
била на легло, като не можела да става и да се движи. Всеки ден медицинска
сестра ѝ поставяла инжекция с медикамент за разреждане на кръвта. На
19.12.2019 г. , около 15.10 часа, В. се
почувствала зле, поради което синът ѝ - свидетелят Г.В. ***. Изпратеният
екип пристигнал своевременно и приложил всички необходими реанимационни
мероприятия, но въпреки това В. починала.
От заключението на назначената
съдебномедицинска експертиза на труп се установява масивна тромботична емболия
на белодробната артерия и разклоненията ѝ в белите дробове, произлизаща
от лявата слабинна вена, която е била травмирана в областта на малкия таз (в
областта на счупването на лявата срамна кост); счупване на двете рамена на
лявата срамна кост с обилно кръвонасядане на мускулите и меките тъкани в
областта на малкия таз; умерено изразена коронаросклероза с атеросклероза на
мозъчните съдове; концентрична хипертрофия на лява и на дясна камери на
сърцето, макроскопски изменения на мускула на сърцето - фиброзни изменения;
данни за хипертонична болест на сърцето; оток на мозъка и на белите дробове;
точковидни кръвоизливи под плевралните листове и епикарда и кръвонапълнени
вътрешни органи /кръвен застой/.
Изведено е обобщението, че смъртта
се дължи на масивната тромботична емболия на белодробната артерия, довела до
пълното ѝ запушване, причинило тежки нарушения в циркулацията на кръвния
поток в малкия /десния/ кръг на кръвообращението и довела до тежки болестни
увреждания, несъвместими с живота. Морфологичен израз на тези процеси е
макроскопската находка по време на съдебномедицинското изследване на трупа,
както и изброените по-горе видови белези на настъпилата смърт. Според вещото
лице всички травматични увреждания отговарят по време и начин да са получени
при пътнотранспортното произшествие на шести декември с блъскане на пешеходец и
последващо падане на пътното платно.
По делото е изготвена и
допълнителна съдебномедицинска експертиза №34/2019 г., според която при настъпилото
пътнотранспортно произшествие на пострадалата е било причинено счупване на
двете рамена на лявата срамна кост с обилно кръвонасядане на мускулите и меките
тъкани в областта на малкия таз. Установено е усложнение на травмата - масивна
тромботична емболия на белодробната артерия и разклоненията ѝ в белите
дробове, произлизаща от лявата слабинна вена, травмирана в областта на
счупването на лявата срамна кост. Вещото лице потвърждава посочената в СМЕ
№53/2018г. причина за смъртта и е категорично, че смъртта е в пряка
причинно-следствена връзка с удара от страна на автомобила.
За установяване на причините за
настъпване на ПТП и механизма на възникването му е назначена авто-техническа
експертиза. От нейното заключение се установява, че ударът между лекия
автомобил „*“ и пешеходеца В. е настъпил по дължина на около 7-8 метра източно
от ориентира, приет в протокола за оглед, а по широчина на около 2,0-2,5 метра
северно от южната граница на платното за движение.
В експертизата е обосновано, че лекият
автомобил „*“ се е движил със скорост около 50 км/ч., като водачът е намалил
скоростта до около 23 км/ч., преди да задейства интензивно спирачната
система. Не е успял да постигне ефективно спиране, като 1.26 сек. след началото
на реакцията си е встъпил в удара с непроменена скорост от 23 км./ч.
В.л. М. е анализирал две пътни
ситуации в зависимост от направлението на движение на пешеходката
непосредствено преди удара. Обосновал е, че при първата (свързана с нейно движение
в посока от юг на север /от дясно на ляво/ пред автомобила,) от момента, в
който тя е навлязла на платното за движение, водачът А., при своевременна
реакция и задействане на спирачната система с максимална интензивност, е имал
техническата възможност да установи автомобила преди мястото на удара и по този
начин да избегне произшествието чрез безопасно екстремно спиране. В указания
момент мястото на удара е попадало извън опасната зона за спиране на автомобила
от 10.89 метра. При втората пътна ситуация (свързана с нейно движение в посока
от север на юг (от ляво на дясно) пред автомобила,) от момента, в който тя е
навлязла на платното за движение, водачът А., при своевременна реакция и
задействане на спирачната система с максимална интензивност, също е имал
техническата възможност да установи автомобила преди мястото на удара и по този
начин да избегне произшествието чрез безопасно екстремно спиране. В указания момент
мястото на удара също било извън споменатата опасна зона за спиране на
автомобила.
От техническа гледна точка за
основна причина за произшествието е приета липсата на своевременна реакция от
страна на водача на „*“то по отношение опасността от удар с пешеходката.
На мащабната скица (изготвена въз
основа на данните в огледния протокол) е отразено местоположението на „*“то в
началото на екстреното спиране, т.е. преди отлагането на констатираните
спирачни следи. С оглед констатацията, че четирите следи са успоредни на
надлъжната ос на автомобила е заключено, че в указания момент автомобилът е бил
насочен косо надясно спрямо платното под ъгъл от 10-11 градуса.
*ОС е
достигнал до споделимия извод, че всички цитирани по-горе експертизи са
изготвени обективно и с необходимите знания и опит в изследваната материя.
*
Въззивната
инстанция е на мнение, че фактическите констатации на първата инстанция, които
следват изложената в обвинителния акт фактология, се базират на необходимите и
достатъчни доказателствени източници, които са преценени добросъвестно и в
съответствие с тяхното действително съдържание.
Подсъдимият
се е отказал от своето досъдебно твърдение, че сблъсъкът с пешеходката се е
състоял в дясната лента, в която успял да се завърне и да възстанови
праволинейното си движение, след като е изпреварил автомобила на св. К.. Според
депозираните пред разследващия орган обяснения негови обяснения В. внезапно е
навлязла в тази лента от южния бордюр, без да обективира предварително
намерението си да направи това, поради което той бил изненадан и не могъл
веднага да спре. Това твърдение се опровергава от показанията на очевидеца св. К.,
който е категоричен, че ударът се е състоял заради злощастно пресичане на
траектории (подсъдимият е предприел маневра по заобикаляне на пешеходката
отдясно, предприемайки косо движение от лявата към дясната лента, а в същия
момент тя е тръгнала да се връща от средата на платното, до която достигнала
при пресичането, назад към средата на дясната лента). Казаното от свидетеля е
очевидно правдоподобно при положение че комуникира с авто-експертния извод за подобно
косо движение на автомобила към дясната лента, базирано на вида и
разположението на оставените спирачни следи. Освен това св. Г.В. е категоричен,
че пострадалата приживе му казала, че е достигнала до разделителната линия. Действително
тя не е съобщила на свидетеля, че е тръгнала да се връща назад от
разделителната линия, но в аспекта на неопровержимата констатация на АТЕ, че
мястото на удара е било не на тази линия, а по-близо до южния бордюр, е очевидно,
че и спомените на В., и спомените на подсъдимия за точната траектория на
нейното движение не са съхранени достатъчно надеждно. Явно осъзнавайки това,
подсъдимият е изоставил поддържаната на досъдебното производство версия и е
направил изявлението по чл. 371, т. 2 НПК, а в хода на първоинстанционните прения
защитата стриктно се е придържала към фактическите констатации в обвинителния
акт, изхождащи от горепосочените показания на свидетеля К.и заключение на
АТЕ.
При въззивните прения адв. Т.
изненадващо подхвана същата версия, като лансира идеята, че подсъдимият не бил
предприел опит да заобиколи отдясно пешеходката, нито тя се била връщала назад.
Според частното обвинение В. въобще не била напускала дясната лента, а била
ударена от „*“то, което приключвало
изпреварването и „затова не успяло да спре“. Предвид на проведената
диференцирана процедура ПАС въобще не може да обсъжда възражения срещу изложените
в обвинителния акт фактически констатации. Все пак ще отбележи, че
горепосоченият синхрон между показания на незаинтересован свидетел-очевидец и
заключение на АТЕ изключва основателността на възражението на адв. Т.. Впрочем
повереникът на частните обвинители не третира претендираното „обстоятелство“
като отегчаващо, така че ПАС не разбира с какво разискваното възражение
подпомага каузата на частното обвинение.
Твърденията на
очевидците относно останалите части от механизма на инкриминирания инцидент, а
също за времето, мястото, предхождащите и непосредствено следващите го събития
не се разминават съществено, а са еднопосочни, като се подкрепят от писмените
доказателства и от заключението на експертизите.
ОТ ПРАВНА СТРАНА
С оглед възприетите фактически
констатации материалноправното окачествяване на извършеното деяние е правилно.
Първият съд е бил прав да приеме, че с деянието си в инкриминираните време,
място и обстановка подс. А. е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. “б“ вр. чл. 343, ал. 1, б.
„в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК, като в нарушение на правилото по чл. 20, ал. 2, изр.
2 ЗДвП не е редуцирал в достатъчна степен скоростта на управляваното МПС при
възникнала опасност за движението – пресичащ, макар и неправилно, пешеходец.
Така по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца г-жа В.. Точен е и
изводът му, че причинната
връзка между визираното нарушение и съставомерния резултат –
смъртта – е пряка
(счупванията на срамни кости е свързано с травмиране на слабинната вена, от което
е произлязла причинилата смъртта тромботичната емболия на белодробната артерия
и разклоненията ѝ).
Разсъжденията на *ОС за приложение на
привилегирования състав по чл. 343а
НК са правилни и споделими, не се оспорват от страните и ПАС няма какво да
добави към тях.
Що се
отнася до субективната страна, следва да се отбележи, че и първоинстанционният
прокурор в обвинителния акт, и съдът в мотивите си са приели, че проявената от
подсъдимия непредпазлива вина е във вид на небрежност. Мотивирали са се с
установените фактически констатации, безпротиворечиво водещи до извода, че А.
не е съзнавал общественоопасния резултат, но е бил длъжен и е могъл да го
предвиди и предотврати, като незабавно след възприемане на пресичащата
пешеходка предприеме радикално погасяване на скоростта. По отношение на този
извод, който ПАС споделя, не е формулирано някакво конкретно възражение от
частните обвинители във въззивната жалба. Възгледът на адв. Т., изложен при
въззивните прения, че подсъдимият е проявил
всъщност самонадеяност (като по принцип е предвиждал последици от вида на съставомерните), не държи сметка включително
за забраната да се възприеме, при липса на съответна жалба или съответен
протест, по-тежкия вид непредпазливост.
Към
разсъжденията на *ОС относно субективната страна апелативният съд държи да
добави, че причинната връзка между деянието и резултата е вменима на дееца. Усложненията
в развитието на причинените на шести декември телесни увреди не носят някакъв
нетипичен характер, като не може да се поддържа, че неблагоприятният ход на
оздравителния процес е незакономерно явление. Иначе казано, смъртта на В., която
при транспортното произшествие е получила изброените по-горе счупвания на кости
в малкия таз, допринесли за смъртоносната емболия, не е непредвидима
случайност. Напротив, виновното причиняване на произшествието от страна на
подс. А. се оказва съставомерна причина за смъртта, защото смъртта е била
обективно, вероятно и закономерно (от гледна точка на природните закони и
биологични явления) следствие от причинените при сблъсъка на МПС-та травми в
малкия таз.
Правилен е и оправдателният
диспозитив за инкриминираното нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. В тази норма
става дума за загуба на контрол върху управлявано МПС. В случая авто-техническата
експертиза и по-важно – обвинителният акт не съдържат констатации за подобна загуба.
Напротив, ясно се сочи, че ударът е вследствие на поредица от грешни р е ш е н и
я – скоростта е сведена до недостатъчните за избягване на удара 23 км./ч., а
траекторията на движение на МПС-то, която е имана предвид от пешеходката, е
променена непосредствено преди удара. Всяко от тези действия е изпълнено съвсем
съзнателно и при пълен контрол върху автомобила, като не са констатирани неадекватни
действия на шофьора с приборите за управлението му. В обвинителния документ не
се твърди нещо различно. Казано накратко, липсва обвинителна теза, с която
защитата да се конфронтира. Отделен въпрос е, че според вече константната
съдебна практика нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП и нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП не могат да бъдат осъществени паралелно. Ето защо присъдата подлежи на
потвърждаване и в тази нейна част.
Коректен е също оправдателният
диспозитив по обвинението за нарушение по чл. 116 ЗДвП. В тази норма липсва
дефиниране на дължими от страна на съответния шофьор действия, а е визирано абстрактно задължение за внимание и
предпазливост по отношение на пешеходците. Конкретното
задължение за внимание и предпазливост (включително когато възникналата
опасност за движението се явява пресичащ пешеходец) е фиксирано в нормата на
чл. 20, ал.2, изр. 2 ЗДвП, която именно може да се яви (и е) к о н к р е т н о
нарушена.
*
За да обоснове изпълнение на
всички инкриминирани нарушения, частното обвинение отбелязва „факта“, че зад
волана на инкриминирания автомобил подсъдимият бил изпреварил няколко други
автомобила, и то в близост до пешеходни пътеки при интензивен трафик. Според
адв. Т. така той сам се бил поставил в ситуация да не може да спре пред
пресичащата пешеходка. Това възражение въобще не може да бъде обсъждано в
своята първа част, доколкото по съществото си представлява предложение за
възприемане на различни фактически констатации от тези, изложени в обвинителния
акт. Както беше отбелязано по-горе, подобен подход не е допустим в аспекта на
приложената диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 НПК. Във втората си част
пък обсъжданото възражение не е съгласувано с категоричните констатации на АТЕ,
че подсъдимият е могъл да спре (и така да избегне удара), и то независимо от
направлението на движението на пешеходката, тъй като при предприемане на
пресичането (било отдясно наляво, било отляво надясно) тя не е попадала в опасната
зона на спиране на превозното му средство. Иначе казано, евентуалните предходни
нарушения на ЗДвП от страна на А. зад волана на „*“то нямат нищо общо с
възможностите му за реакция в конкретната пътна ситуация с В..
Що се отнася до предложението
съдът да приеме, че подсъдимият се бил движил с несъобразена с пътната
обстановка скорост, то пък не комуникира и с фактическата, и с правната страна
на обвинението. Тъй като и първата, и всяка следваща инстанция са обвързани с
обвинението, и то независимо от реда на провеждане на съдебното производство,
споменатото възражение въобще не подлежи на коментар. Само за пълнота ПАС ще
посочи, че и АТЕ е категорична, че подсъдимият е поддържал не само разрешена,
но и съобразена с факторите по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП скорост.
Не подлежи на уважаване
генералното възражение на частното обвинение – че пешеходката нямала вина,
поради което подсъдимият не можел да „се ползва“ от съпричиняване. Според адв. Т. пресичането от
нейна страна било предприето в условията на крайна необходимост, в каквато я
поставила общината във връзка с продължилия прекалено дълго време ремонт на
пътя и здравословните ѝ проблеми, свързани с придвижването. Дори
хипотетично да се приеме, че за В. е била крайно необходимо да наруши чл. 113 ЗДвП на инкриминираното място и в инкриминираното време, степента на вина на
подсъдимия пак не би се изменила съобразно виждането частното обвинение. Това е
така, доколкото А. не може да бъде държан отговорен нито за продължителния
ремонт (който бил лишил пешеходците от пешеходен надлез), нито за решението на В.
да предприеме, при все затрудненията си с придвижването, пресичане на булевард пред
приближаващи се и в двете платна автомобили.
ОТНОСНО НАКАЗАНИЕТО:
При избора на решение за
санкционирането окръжният съд се е съобразил с критериите за определяне на
наказанието, първият от които се прилага посредством оценяване степента на
обществена опасност на деянието и на дееца, а вторият – посредством отчитане на
наказателноправно релевантните характеристики на личността на дееца, които не
са свързани с обществената ѝ опасност. Въпросното оценяване е извършено
посредством коректно интерпретиране на свойствата на индивидуализиращите
обстоятелства. За обстоятелства със смекчаващ потенциал са приети чистото
съдебно минало на подсъдимия; липсата на каквито и да са извършени от него
общественовредни прояви; неговият установен социален и семеен статус (грижовен
син и деен младеж с положителни характеристични данни, който проявява стремеж
към по-висока образованост и бележи отличен успех във висшето учебно заведение, което е избрал да завърши); много
добрата му характеристика като водач на МПС, който до инкриминирания момент не
е допускал нарушения по ЗДвП; невисоката тежест на деянието предвид неособено
грубото нарушение на чл. 20 ЗДвП, дължащо се предимно на липсата на достатъчен
шофьорски опит и незрялата преценка на инкриминираната пътна ситуация; ниската
степен на вина на А. предвид високата степен на съпричиняване на резултата от
страна на пострадалата. Вижда се, че изброените смекчаващи обстоятелства са
многобройни, а едно от тях е и изключително (високата съвина на пешеходката, която
въпреки здравословните си проблеми, свързани с ходенето, е тръгнала да пресича в
пиков час пътно платно на булевард на необозначено за това място, доста
отдалечено от пешеходни пътеки, при това възприемайки задаването на автомобили).
Ето защо и при липсата на отегчаващи обстоятелства е споделим изводът на *ОС за
изпълнение на законовото изискване по чл. 55, ал. 1 НК относно несъразмерната
тежест на най-лекото наказание, което в случая е лишаване от свобода. Оказва се
законосъобразно неговото решение за определяне (на основание разпоредбата на
чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК, приложима по реда на 58а, ал. 4 НК) на
наказание пробация. С оглед
гореизложеното ПАС счита за неоснователно искането на частното обвинение за
определяне на наказание лишаване от свобода.
След сравнение с
типичните случаи на престъпления от разглеждания вид и с типичната
характеристика на потенциалния деец окръжният съд е успял да открие
най-подходящата кумулативна санкция: пробация, включваща първите две
задължителни пробационни мерки за минималните срокове от по 6 месеца, и осем месеца
лишаване от право на управление на МПС. ПАС също счита, че избраната съвкупност
от основно и допълнително наказания отговаря на целите по чл. 36 НК, което
означава, че е изпълнено и изискването на чл. 57, ал. 2 НК. Много важен за
преценката за подходящото наказание е и започналият вече процес на разкаяние на
дееца, който е преживял изключително тежко (от емоционална гледна точка)
случилото се. Доказателство за това е потърсеният и редовно осъществяван
контакт с клиничен психолог и демонстрираното и пред съда искрено съжаление за
случилото се. Иначе казано, осъществяването на целите по чл. 36 НК е в ход,
така че не е необходимо А. да бъде подлаган на по-продължително пробационно
въздействие, както и да бъде лишаван от право на управление на МПС за по-дълъг
срок.
По отношение решенията
на *ОС за разпореждане с веществените доказателства и относно разноските не се
излагат някакви конкретни възражения, които да бъдат предмет на обсъждане по
реда на въззивното производство.
Въззивната инстанция не откри основания за отменяне или изменяне на
присъдата в някакъв аспект.
В жалбата на частните обвинители Е.А.В. и К.М.Т. се съдържа изрично искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. Д., който им е предоставил
безплатна правна помощ в качеството на повереник. Искането е потвърдено в
депозираната преди въззивното заседание тяхна молба, с която са заявили, че
няма да присъстват на пренията, но поддържат жалбата и претендират за нейното уважаване.
Молбата е придружена с договори за правна помощ, в които изрично е уговорено
предоставяне на безплатна правна помощ от страна на адв. Д. и е посоченото основанието
за това (по чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА - материална затрудненост за заплащане на хонорар).
Искането е основателно, доколкото адв. Д. има право на възнаграждение за своя
труд (съставяне и депозиране на въззивна жалба и писмено становище по
съществото на делото), в какъвто смисъл е нормата на чл. 36, ал. 1 ЗА. При това
съдът е обвързан от посоченото конкретно основание за оказване на безплатна
помощ, неоспорено от страна на подсъдимия, който дължи заплащане на разноските
на частните обвинители, след като е признат за виновен. Размерът на
възнаграждението се определя, съобразно императивната разпоредба на чл. 38, ал.
2 ЗА, в рамките на предвидения в чл. 13, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/04 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Преценявайки процесуалната
активност от страна на адв. Д. пред въззивната инстанция, ПАС прие, че е
справедливо да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 500 лева.
Водим от горното и на основание чл. 338 вр. чл. 334, т. 6 НПК, Пловдивският апелативният съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъдата № 1/21.01.2020 г., постановена по
н.о.х.д. № 105 по описа на *ския окръжен съд за 2019 г.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 189, ал. 3 НПК, подсъдимия Г.И.А. със снета по делото самоличност
да заплати на повереника на частните обвинители Е.А.В. и К.М.Т. адв. Н.Д.
възнаграждение в размер на 500 (петстотин) лева за осъщественото от него
процесуално представителство пред настоящата инстанция.
Решението не е
окончателно, а подлежи на обжалване и протест в 15-дн.срок от съобщението до
страните за неговото изготвяне пред ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: