Решение по дело №1560/2014 на Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ  №

04.08.2014  г., гр. Пазарджик

 

Пазарджишкият районен съд, ХVІ граждански състав, в публично заседание на четвърти юли две хиляди и четиринадесета година в следния състав:

СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА

СЕКРЕТАР: В.Н.                  

разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1560 по описа на съда за 2014 година.

Производството е образувано по иск, предявен от Г.С.Г. *** срещу Прокуратурата на Р. Б. за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (неприятни изживявания, накърняване на доброто име и т.н.) в резултат на незаконно задържане за 72 часа от 11 ч. на 15.06.2010 г. до 11 ч. на 18.06.2010 г. с постановление на прокурор при С. градска прокуратура, както и 10 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от следните действия на прокуратурата: незаконно фактическо задържане от 9,20 ч. до 11 ч. на 15.06.2010 г. без постановление на прокурора, повторно вземане на мярка задържане за 72 часа в 15 ч. на 15.06.2010 г. и незаконно превишаване на законоустановения 72-часов срок за изправяне на ищеца пред съда за разглеждане на въпроса за задържането му под стража, което според ищеца е следвало да стане до 9,20 ч. на 18.06., а в резултат на превишаването на срока той е престоял с белезници до 19 ч. на този ден, когато е бил изправен пред съда, и е бил освободен едва в 21,20 ч. на същия ден. Претендират се и лихви за забава, считано от 18.05.2010 г.

Настоящото разглеждане на делото е второ поред след обезсилването на постановеното решение от въззивната инстанция поради произнасяне по непредявен иск и връщането му на районния съд за произнасяне по предявените искове. С обезсиленото решение районният съд е приел, че става дума за един, частичен иск с квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ в редакцията му към 2010 г. (вреди от обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано или производството бъде прекратено), ограничаващ се до размера на вредите, произтичащи само от задържането, чиято незаконност на свой ред се обуславя от крайния изход на наказателното производство – още повече, че в самата искова молба е била употребена думата „частично” по отношение на искането за обезщетение, основано на твърдения за превишаване на срока на задържането. Въззивната инстанция е счела, че е разгледан непредявен иск, тъй като ищецът не е основал исковете си на крайния изход на наказателното производство, а е изложил обстоятелства за незаконосъобразни според него действия на прокуратурата в периода около задържането, без връзка с последващите и действия в досъдебното производство, и става ясно, че под „частично” той е имал предвид не предявяване на иск за част от размера на задължението, а отделяне (като основание на иска и източник на вредите) на действията на прокуратурата по задържането му от останалите такива по проведеното срещу него досъдебно производство, за които е заявил, че ще предяви отделен иск. Според въззивния съд правилната правна квалификация на исковете е по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ в настоящата му редакция, след измененията от 2012 г. – за това, че не е бил изправен в законоустановения срок пред съд, за да бъде гледана мярката му за неотклонение.

В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощник и поддържа иска. Пълномощникът изрично заявява, че не е съгласен с квалификацията в определението за насрочване на делото, че става дума за обезщетение за незаконен арест, което се поглъща от обезщетението за неоснователно обвинение в престъпление (каквато квалификация в определението обаче не е давана, а напротив). Уточнява, че според него вторият иск следва да се квалифицира по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в редакцията му към 2010 г., като става дума за цялото задържане извън 72 часа предварително задържане, без да има постановление за мярка.

Прокуратурата се представлява от прокурор от РП – П., командирован за съдебното заседание, който представя и писмена защита.

Становището на прокуратурата, изразено както в съдебно заседание и в писмената защита, така и в отговора на исковата молба, представен при първото разглеждане на делото, е за неоснователност на исковете. По иска за обезщетение за вреди от незаконно задържане на първо място според прокуратурата следва да се съобрази редакцията на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ към 2010 г. – дължи се обезщетение за задържане, отменено като  незаконно поради липса на правно основание. Осъщественото спрямо ищеца задържане никога не е било отменяно като незаконно, още по-малко – поради липса на правно основание. Евентуално се твърди, че размерът на претенцията е завишен – до този извод води относително кратката продължителност на задържането, съпоставена с цялостната икономическа обстановка в страната и размера на минималната работна заплата, като според ответника не са доказани и твърдените стрес, неудобство, накърняване на доброто име в обществото и загуба на вяра в правосъдието. По втория иск се излагат съображения, свързани с това, че повторно издаденото постановление за задържане на ищеца, независимо законосъобразно или не, само по себе си не може да бъде източник на вреди за него, доколкото фактът на задържането остава един. Колкото до превишаването на срока за задържане, следва да се има предвид, че искането до съда, който прокурорът е счел за компетентен, е внесено в законоустановения срок, а забавянето е породено от необходимостта Г. *** след изпращането на делото там по подсъдност. Този факт според прокуратурата следва да се отчете при преценката на отговорността и. Отново се прави възражение за прекомерен размер на претенцията с оглед много малката продължителност на превишаването на срока на задържане, както и с недоказания размер на вредите.

С определението за насрочване на делото съдът е квалифицирал и двата иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ в редакцията му към 2010 г. Тъй като става дума за материалноправни норми, уреждащи фактически състав, пораждащ задължение за обезщетяване, не би следвало факти, осъществили се преди изменението от м. декември 2012 г., да се подвеждат под новосъздадените норми. Без значение е, че цялото досъдебно производство е прекратено през 2012 г., тъй като ищецът наистина никъде не въвежда като основание на иска си факти извън самото задържане, нито извежда твърдението си за незаконност на задържането от прекратяването на наказателното производство (отделно от това самото прекратяване се е осъществило през февруари 2012 г.).

Съдът обаче намира, че действително вторият иск – свързан с фактическото задържане от 9,20 до 11,00 ч. на 15.06.2010 г., с издаването на ново постановление от 15,00 ч. на същия ден и с превишаването на законоустановения срок на задържане, не може да се квалифицира по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ – както в настоящата му редакция, така и в тази към 2010 г. Очевидно не е приложима и квалификация по т. 3 към 2010 г. (сега т. 4), каквато е посочил ищецът в съдебното заседание. В законодателството към 2010 г. липсва специална норма, която да урежда отговорност на прокуратурата за фактическо задържане, превишаващо законоустановения срок. Налице са били единствено общите правила на ЗЗД относно деликтната отговорност и нормите на Конституцията (чл. 30, ал. 2 и чл. 31, ал. 1), както и чл. 5 на ЕКПЧОС (по-конкретно §3 и §5). Затова съдът счита, че вторият предявен иск би следвало да се квалифицира по чл. 49 от ЗЗД във връзка с посочените по-горе чл. 30, ал. 2 и чл. 31, ал. 1 от Конституцията и чл. 5, § 3 от ЕКПЧОС, от които би произтичала противоправността на твърдяните от ищеца действия на прокуратурата.

Тази квалификация, макар да не е дадена още с определението за насрочване на делото, не води до промяна на релевантните за иска факти или различна тежест на доказване.

Квалификацията на първия иск – за вреди от незаконно задържане по постановление на прокуратурата от 11,00 ч. на 15.06.2010 г. – е по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ в редакцията му към 2010 г., както е посочена и в определението от 18.06.2014 г.

Фактическата обстановка по делото като цяло не е спорна.

Ищецът Г.Г. е служител на МВР, като от 2000 г. до момента заема длъжност началник сектор „Борба с организираната престъпност” към ОД на МВР – П.

На 15.06.2010 г. (вторник) около 9,20 ч., непосредствено след оперативка със служители от ръководения от него сектор, в кабинета на ищеца влязъл прокурор К. Д. от С. градска прокуратура, придружен от следовател към СГП и петима служители на Дирекция „Вътрешна сигурност” към МВР. Прокурорът се представил и обявил, че има разрешение от СГС за личен обиск и претърсване на служебните кабинети на ищеца и на В. К., началник на група към сектор „БОП”, който в този момент също присъствал, във връзка с повдигане на обвинения срещу тях. На ищеца и К. било казано да не напускат кабинета. Било извършено претърсване на двете служебни помещения, както и личен обиск на двамата. В протокола за обиск на ищеца, съставен от прокурора, било отбелязано, че е започнал в 10,30 и е приключил в 10,55 ч. Още със съставянето на протокола ищецът бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 302 от НК и било постановено задържането му на осн. чл. 64, ал. 2 от НПК за 72 часа, за да се осигури явяването му пред С. градски съд за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража. Протоколът бил предявен на ищеца в 11,00 ч. До 11,18 ч. той бил разпитван, след което му била дадена възможност да потърси защитник. Защитникът дошъл около обяд, а в 15,00 в негово присъствие на ищеца било връчено ново постановление за 72-часово задържане във връзка със същото обвинение, в което било отбелязано, че срокът тече от 15,00 ч. По-късно същия ден ищецът и В. К., също задържан от прокурора за 72 часа, били конвоирани до следствения арест в гр. С.На следващия ден, 16.06.2010 г., в 15,00 ч. двамата били изведени, за да присъстват на разпит на свидетели по същото производство пред съдия от СГС. На 18.06.2010 г. в 13,15 ч. СГП внесла искане до СГС за вземане на мярка задържане под стража на Г. и К.. С определение от същия ден обаче състав на съда, като преценил, че не е местно компетентен да разгледа искането, прекратил съдебното производство по мярката и изпратил делото по подсъдност на П. окръжен съд. Междувременно било внесено искане до прокуратурата от защитника на Г. за освобождаването му поради изтичането на 72-часовия срок, считано от 15,00 ч. на 15 юни. Ищецът обаче не бил освободен, а бил транспортиран заедно с К. под конвой до П. окръжен съд, където в 19,00 ч. започнало и в 21,20 приключило съдебното заседание по искането за вземане на мярка задържане под стража. Искането за задържане било оставено без уважение от окръжния съд, като вместо това спрямо двамата обвиняеми била взета мярка за неотклонение подписка и те били освободени. С определение от 24.06.2010 г. обаче П. апелативен съд по протест на прокурора отменил определението на първата инстанция, а вместо това постановил домашен арест за Г. и К. Определението на апелативния съд като неподлежащо на обжалване влязло в сила.

С определение от 17.08.2010 г. на П. окръжен съд по искане на двамата обвиняеми мерките им за неотклонение били изменени от домашен арест в подписка, като съдът приел, че е отпаднала нуждата от домашен арест.

С постановление на прокурор при СГП от 14.02.2012 г. наказателното производство срещу Г. и К. било прекратено поради недоказаност на деянията.

Изброените дотук факти се установяват от писмените доказателства по делото.

От показанията на разпитаните свидетели става ясно, че в следствения арест и по време на транспортирането двамата обвиняеми се намирали заедно с други арестанти, срещу някои от които лично били работили, което допълнително се отразило зле на самочувствието им. Двамата били задържани поотделно, в различни килии, и били извеждани на каре по различно време. През първите два дни на задържането К. бил в отделна килия - изолатор, без тоалетна, като има данни, че Г. поне през част от времето също се е намирал в такава килия. Поради заеманите от тях длъжности фактът на задържането им станал известен не само на останалите им колеги, но и на средствата за масова информация.

Въз основа на тези факти съдът направи следните правни изводи:

Според съдебната практика (например решение № 95 от 08.05.2011 г. по гр. дело № 849/2010 г. на ВКС) задържане по смисъла на ЗОДОВ е както мярката за неотклонение задържане под стража, така и 72-часовото задържане с прокурорско постановление или 24-часовото задържане от орган на МВР.

Незаконно (ТР № 3/22.04.2004 г.) е всяко задържане, което не отговаря на условията на чл. 152а, ал. 7 във вр. с чл. 152 НПК (отм.), които съответстват на чл. 64, ал. 4 и чл. 63 от действащия НПК. Това се отнася и за задържането с прокурорско постановление, доколкото то служи за осигуряване на мерките за неотклонение задържане под стража или домашен арест и следва да отговаря на същите условия.

В случаите, когато незаконността на задържането следва само от прекратяването на цялото наказателно производство, обезщетение за него не може да се присъжда самостоятелно, а срокът на задържането се взема предвид при присъждането на общо обезщетение за неоснователно повдигнатото обвинение. В този смисъл е ТР № 3/2004 г. Единствено в случаите, когато задържането се е оказало незаконно на основание, независещо от по-нататъшното развитие на наказателното производство, може да бъде уважен иск за присъждане на самостоятелно обезщетение. В тези случаи, ако наказателното производство продължи до влязла в сила осъдителна присъда, друго обезщетение няма да се дължи, но няма и да отпадне правото на обезщетение за незаконното задържане, а ако бъде прекратено поради недоказаност или несъставомерност или обвинаемият бъде оправдан, ще се дължи отделно обезщетение за неоснователното обвинение, при определянето на което задържането, за което вече е присъдено обезщетение, няма да се взема предвид.

Ако условията на чл. 64 от НПК (чл. 152 от отменения НПК) не са били налице при постановяването на предварителното задържане, обичайно то не се отменя с изричен акт, а съдът, от който е поискано вземане на мярка задържане под стража или домашен арест (двете мерки се вземат по един и същ ред и задържане за 72 часа е допустимо при искане за всяка от тях – чл. 62, ал. 2 от НПК), оставя искането без уважение. Такова произнасяне на съда неизбежно включва и преценката, че не са налице условията на чл. 64 от НПК. Следователно за незаконно на самостоятелно основание (независимо от развитието на наказателното производство) трябва да се приеме всяко 72-часово задържане, при което съдът е оставил без уважение искането на прокурора за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража или домашен арест.

В настоящия случай първоинстанционният съд, произнесъл се по мярката, не е уважил искането за задържане, а е взел мярка подписка. Горната инстанция обаче, макар също да е оставила без уважение искането за задържане под стража, е отменила определението за вземане на мярка подписка и е постановила домашен арест. Нейното определение е заличило с обратна сила последиците на определението на окръжния съд. А тъй като задържане за 72 часа е допустимо и с оглед искане за мярка за неотклонение домашен арест, изводът е, че липсва отмяна по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ на 72-часовото задържане. Без значение е, че по отношение на Г. искането на прокуратурата е било за задържане под стража, а вместо това е постановен домашен арест, щом и в двата случая задържане е допустимо. Отмяна на задържането не представлява и изменението на мярката поради отпадане на необходимостта от нея, извършено с определението от август 2010 г. на ПзОС.

Прекратяването на наказателното производство през 2012 г. не води до обратния извод. Искът за обезщетение е предявен само на основание незаконност на задържането, негово фактическо основание са само действията на прокуратурата по това задържане в периода 15-18 юни 2010 г., а по-нататъшното развитие на наказателното производство стои изцяло извън предмета му. Нещо повече, предходното първоинстанционно решение е обезсилено като постановено по непредявен иск именно защото съдът е приел, че незаконността на задържането следва от прекратяването на наказателното производство, а искът е частичен от иск за вреди от неоснователно повдигнато обвинение.

Така предявен, искът не е недопустим, тъй като извод за допустимостта му се прави само въз основа на твърденията в исковата молба, а в нея се твърди, че след 72-часовото задържане съдът е взел мярка за неотклонение подписка и по този начин то е отменено поради липса на основание. Той обаче е неоснователен и следва да се отхвърли. Разбира се, отхвърлянето му не означава, че ищецът не може да предяви иск за обезщетяване на вредите от самото наказателно преследване, което е било прекратено, и по такъв иск за определяне на размера на обезщетението да се вземе предвид и задържането в следствения арест, както и последвалият домашен арест. Това обаче би бил нов иск, на различно фактическо основание.

По отношение на втория иск, предявен като обща претенция, но основан на три отделни факта – фактическо ограничаване на свободата на ищеца от 9,20 до 11 ч. на 15.06.2010 г. без прокурорско постановление, фактическо ограничаване на свободата му след 11 ч. на 18.06.2010 г. като превишаване на срока на 72-часовото задържане и несвоевременно изправяне пред съда и повторно вземане на принудителна мярка с постановление от 15,00 ч. на 15.06.2010 г., съдът намира, че е частично основателен.

Настоящият състав споделя доводите на прокуратурата, че само по себе си издаването и връчването на второто постановление за 72-часово задържане не е причинило вреди на ищеца. От една страна, фактът на задържането остава един, а от друга – самото издаване и връчване на второто постановление не би могло да причини и толкова интензивни отрицателни емоции у ответника, че те да бъдат основание за присъждане за обезщетение; то не би могло само по себе си да накърни и доброто му име.

Времето от 9,20 до 11,00 ч. на 15.06.2010 г. несъмнено е време, през което са се извършвали предшестващи задържането процесуални действия – претърсване на помещения и на лица (ищеца Г. и неговия колега К.). Част от тези действия, като личния обиск, изобщо не биха могли да се извършат без ограничаване на свободното придвижване на претърсвания. При други, като претърсването на помещения, НПК (чл. 163, ал. 3) предоставя на преценката на органа, който ги извършва, да забрани, ако сметне за необходимо, на присъстващите да напускат помещението, докато трае претърсването, от което право на преценка прокурорът се е възползвал. Не се твърди, а и няма причина да се смята, че времето от 9,20 до 10,55 ч. е несъразмерно продължително за извършените действия. Затова и не може да се направи извод, че ограничаването на свободата на ищеца за това време е противоправно и представлява неоснователно фактическо задържане.

Колкото до задържането на ищеца след 11,00 ч. на 18.06.2014 г., съдът намира, че наистина е налице превишаване на законоустановения срок на задържането и несвоевременно изправяне пред съда. Преценката дали е налице такова превишаване не зависи от крайния изход на наказателното производство и няма пречка обезщетение за вредите от него да се присъжда отделно.

Преди всичко, следва да се приеме, че 72-часовият срок е започнал да тече в 11,00 ч., а не в 15,00 ч. на 15.06.2010 г. Продължаването на максималния срок на задържането по какъвто и да е начин, вкл. под форма на ново постановление за задържане, е недопустимо. Без значение е, че първоначалното постановление е връчено на обвиняемия в отсъствието на защитника му.

Не може да се приеме и че прокуратурата не отговаря за забавянето, причинено от факта, че искането и за вземане на мярка е било първоначално отправено до съд, който е счел, че не е компетентен да го разгледа. Разпореждането на този съд във връзка с подсъдността е стабилно и правилността му не би следвало да подлежи на преценка в настоящия процес. Прокуратурата поначало е длъжна да отправи искането до надлежния съд. Това не означава, разбира се, че в случаите, когато съществува спор, неяснота или разнопосочна практика по въпроса кой е надлежният съд, прокурорът би имал вина за неправилно изпълнение на служебните си задължения, ако сезираният съд счете, че внесеното искане не му е подсъдно. Отговорността по чл. 2 от ЗОДОВ обаче е обективна, т.е. дори когато прокурорът, съдът или разследващите органи са изпълнили добросъвестно задълженията си, но действията им са се оказали неправилни по обективна причина, държавата чрез съответното учреждение отговаря за настъпилите вреди. Отделно от това, при неясна или спорна подсъдност прокуратурата е имала достатъчно време да подготви и внесе искането за задържане по-рано, още повече, че всички дни на задържането – от вторник до петък – са присъствени.

Законоустановеният срок за изправяне на Г. пред съда е бил надвишен с около 8 часа. Това е малък период от време и вредите от това превишение, които се изразяват единствено в претърпяване на неудобства от ограничената свобода за този период, не могат по справедливост, както изисква чл. 52 от ЗЗД, да се оценят на претендираната сума от 10 хиляди лв. Всички останали вреди, сочени в исковата молба, като накърняване на доброто име, още повече при заеманата от ищеца длъжност, и загуба на вяра в правосъдието, несъмнено биха могли да настъпят в резултат на неоснователно наказателно преследване, но както се посочи вече, не могат да бъдат претендирани от него с искове на заявените по това дело основания. Според настоящия състав неимуществените вреди от незаконо­съобразното превишаване на срока на задържане би следвало да се оценят на 500 лв.

С оглед квалификацията на втория иск, която според този състав не е по ЗОДОВ, страните следва да бъдат осъдени да заплатят държавна такса по него съразмерно с уважената и отхвърлената част от размера му.

Ищецът не е доказал други направени по делото разноски освен внесените държавни такси пред двете инстанции заедно с банковите такси в размер общо 16,88 лв.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

Отхвърля иска на Г.С.Г.,***, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, за осъждането на Прокуратурата на Р. Б. – гр. С. да му заплати сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното му задържане за 72 часа с постановление на прокурор при С. градска прокуратура за времето от 11,00 ч. на 15.06.2010 г. до 11,00 ч. на 18.06.2010 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 18.06.2010 г. до окончателното изплащане.

Осъжда ответника Прокуратура на Р. Б. – гр. С. на осн. чл. 49 от ЗЗД да заплати на ищеца Г.С.Г.,***, сумата 500 лв. заедно със законната лихва, считано от 18.06.2010 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на фактическото му задържане по постановление на прокурор при СГП извън законоустановения 72-часов срок за времето от 11,00 ч. на 18.06.2010 г. до 19,00 ч. на същия ден и несвоевременното му изправяне пред съда за разглеждане на искане за мярка за неотклонение, като отхвърля иска за размера над 500 лв. до 10 000 лв. и за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на фактическото му задържане за времето от 9,20 до 11,00 ч. на 15.06.2010 г. и в резултат на действията по издаване на втори прокурорски акт за задържането му за 72 часа, връчен му в 15,00 ч. на 15.06.2010 г.

Осъжда Прокуратурата на Р. Б. да заплати по сметката на Пазарджишкия районен съд сумата 20 лв., представляваща държавна такса върху уважената част от втория иск.

Осъжда Г.С.Г. да заплати по сметката на Пазарджишкия районен съд сумата 380 лв., представляваща държавна такса върху отхвърлената част от втория иск.

Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: