О П Р
Е Д Е Л Е
Н И Е № 10
Гр.В** 06.01.2020 г.
ВОС, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шести
януари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В** В**
ЧЛЕНОВЕ: АН** П**
В** М**
като
разгледа докладваното от съдия В** М** в.ч.гр.
дело № 462 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 413,
ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството
по делото е образувано по постъпила частна жалба от „Агенция за контрол за
просрочени задължения"ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.
С**,срещу Разпореждане № 1956/04.10.2019 г.
по ч.гр.д. № 2854/2019 г. на
Районен съд – В** , с което е отхвърлено Заявлението му за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно претендираното
вземане за неустойка в размер на 35.96 лв. за периода от 06.08.2018 г. до
06.10.2018 г. лв. и за разходи и такса
за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 197.50 лв.
Счита, че
атакуваното разпореждане е неправилно. Излага
съображения, че в заповедното производство съдът дължи проверка на
формалната външна редовност и необходимите реквизити на Заявлението по чл.410
от ГПК. Споровете по обективираните в него материални
субективни права, като този относно претендираното
вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения и
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, следва да се решат по исков
ред, при положение, че длъжникът възрази по реда на чл. 414 ГПК.
На първо
място оспорва заключението на съда за нищожност поради противоречие със закона
и добрите нрави на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на
договорни задължения. Изтъква, че
неустойка по своята същност представлява форма на договорна отговорност,
служеща като обезпечение в случай, че възникне неизпълнение на задължението от
страна на кредитополучателя. Посочва, че в случая неустойката е начислена
вследствие неизпълнението на поетите договорни задължения от страна на
кредитополучателя за представяне в срок на обезпечение – поръчител. Позовава се на ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в което се приема, че неустойката следва да е нищожна
само ако единствената цел, за която тя е уговорена, излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Твърди, че в случая не е налице такава хипотеза, тъй като уговорената неустойка
има обезпечителна функция. В подкрепа на становището си излага съображения, че
въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорената
неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка, като се отчита не само
съдържанието на договорната клауза, а и други фактори като свободата на
договаряне Дори да се приеме, че е прекомерна, то това не я прави нищожна
поради противоречие с добрите нрави, а съдът следва да намали нейния размер.
По отношение
претендираната със заявлението сума за разходи и
такси счита, че неправилно първоинстанционният съд е
обвързал сумата, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране с чл.
33, ал. 1 от ЗПК, като от неправилното квалифициране на правното основание е
достигнал до правни изводи, чрез които е счел процесната
клауза за нищожна като противоречаща на закона.
Позовава се
на чл.10, ал.4 от ЗПК, в която законодателят е предвидил, че „Видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит", което изискване е
изпълнено. На следващо място цитира и разпоредбата на чл.19, ал.3 от ЗПК,
според която „При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит ….”.
Моли да бъде
отменено разпореждането на Районен съд В**, като бъде издадена Заповед за
изпълнение за отхвърлените неустойка в размер на 35.96 лв. и разходи и такси за
извънсъдебно събиране в размер на 197.50 лв., претендирани
със Заявлението по чл. 410 ГПК.
Частната
жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу разпореждане, с
което е отхвърлено отчасти заявлението, поради което е процесуално допустима,
но разгледана по същество неоснователна.
От приложените по делото доказателства се установява,
че производството по ч.гр.д. № 2854/2019 год. по описа на РС В** е образувано
по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от „Агенция за контрол за просрочени
задължения" ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Ц** Б.Н. за парично вземане в размер на сумата 179.84лв. – главница до погасяване на кредита,
8.1 лв. договорна лихва от 20.07.2018 г.
до 06.10.2018 г., 35.96 лв. неустойка за неизпълнение на задължение от 06.08.2018 г. до 06.10.2018 г., 197.50 лв.
разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, 16.69 лв. законна
лихва от 07.10.2018 г. до 24.09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноски по делото в
размер на 25.00 лв. държавна такса и 200.00 лв. за процесуално
представителство.
Първоинстанционията съд е разпоредил да се издаде
заповед за изпълнение в полза на „Агенция за контрол за просрочени задължения"
ООД срещу длъжника П.Б.Н. за парично
вземане в размер на сумата 179.84лв. – главница до погасяване на кредита, 8.1
лв. договорна лихва от 20.07.2018 г. до
06.10.2018 г., 16.69 лв. законна лихва от 07.10.2018 г. до 24.09.2019 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на
вземането, както и разноски по делото в размер на 25.00 лв. държавна такса и 65.00
лв. за процесуално представителство,като е отхвърлил заявлението по чл.410 от ГПК в частта относно искането да бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от 35.96 лв. неустойка за
неизпълнение на задължение от 06.08.2018
г. до 06.10.2018 г., 197.50 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението.
В мотивите на обжалваното разпореждане са изложени
доводи, че в отхвърлената част заявлението противоречи на добрите нрави и
закона.
Настоящата инстанция изцяло споделя
направените от районния съд правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК,
заповедният съд е длъжен служебно да извърши
проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. В
случая претенцията на заявителя, наред с главница, договорна лихва и лихва за
забава, включва и начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение и
разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението. Доколкото договорът
за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално
императивното правило на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК.
Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Според ал. 2 на чл. 33 от ЗПК,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че с твърденията
за въведени с Договор за кредит „Бяла карта” №
550194/14.07.2018 г. клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение
на задължение, разходи и такси за извънсъдебно събиране, при определени условия
след настъпване на падеж на главните задължения, по същество се цели
заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост
де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното
съдът приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33 от ЗПК,
тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение
за забава. Поради това те не пораждат права и задължения за страните,
респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК
правилно е отхвърлено от районния съд.
На следващо място допълнителен аргумент за
отхвърляне на претенцията на заявителя за сумата от 35.96 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира в нормата на
чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. От изложеното в т.12 от
заявлението става ясно, че задължението на кредитополучателя, отнасящо се до
осигуряването на поръчителство не е определено като предварително условие за
сключване на договора. Това противоречи на принципа за добросъвестност и цели
да се създадат предпоставки за начисляване на неустойка, което води до
оскъпяване на кредита. Изложеното обуславя извода, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна
функции и цели неоснователно обогатяване на кредитора., което я прави нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Въззивната инстанция намира за
неоснователни и изложените в частната жалба възражения относно отхвърлената
претенция за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, обоснована
с разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК. Доколкото договорът за потребителски
кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. В нормата на чл.10а,
ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит
да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни
услуги във връзка с договора. Разходите и таксите за извънсъдебно събиране на
задължението като връчването на писма, изпращане на покани за доброволно
изпълнение, използването на специализирани дружества за събиране на вземания и
др. не представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на
потребителя във връзка с договора, а са действия, целящи осигуряване на
изпълнението, вкл. по принудителен път. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично
забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението
на кредита. На следващо място с оглед твърденията на заявителя тези суми са
уговорени като фиксиран размер и независимо от реалните разходи, които биха
били направени за събиране на задълженията на кредитополучателя. Следователно
те не представляват разходи, а предварително уговорени задължения на
потребителя, с което по същество се цели заобикаляне и на ограничението на чл. 33 от ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост
де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Поради това тези
клаузи не пораждат права и задължения за страните, респективно в частта, с
която са претендирани произтичащите от тях вземания,
заявлението по чл. 410 от ГПК
правилно е отхвърлено от районния съд като противоречащо на закона.
Ето защо въззивният
съд намира, че изложените в частната жалба възражения са неоснователни. Районен
съд В** е постановил в обжалваната част
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Водим от
горното и на основание чл.252 ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1956/04.10.2019
г. по ч.гр.д.
№ 2854/2019 г. на Районен съд – В** , с
което е отхвърлено Заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, в частта относно претендираното вземане
за неустойка в размер на 35.96 лв. за периода от 06.08.2018 г. до 06.10.2018
г. лв. и за разходи и такса за
извънсъдебно събиране на вземането в размер на 197.50 лв.
Определението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.