Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично
заседание на четвърти октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 3079/2019 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение №568587 от 21.12.2018 г.,
постановено по гр.д. № 30993/2017 г., по описа на СРС, 68 състав, е отхвърлен
изцяло като неоснователен предявения от Д.С.Х. - П. против М.на о.с.и водите,
иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ за осъждане на ответника да плати на
ищцата сумата в размер на 1558,80 лв., представляваща обезщетение за
недопускане до работа след възстановяването ѝ от съда през периода от
12.02.2016 г. до 01.03.2016 г. С оглед изхода на спора в първоинстанционното
производство ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3,
вр. ал. 8 ГПК съдебни разноски в размер на сумата от 300 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от Д.С.Х. – П., чрез пълномощника й- адв. В. В., с надлежно учредена представителна
власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от съда
нарушения на материалния закон и необоснованост. Оспорва се решаващия извод на
СРС, че правото на ищцата да бъде възстановена на работа възниква едва след
връчване на съобщението по чл. 345, ал. 1 от КТ и до този момент работодателят
няма задължение при явяването ѝ да я възстанови на работа. Излага
твърдения, че е узнала за съдебното решение, по силата на което я възстановяват
на работа преди получаване на съобщението за това, а последното има за цел да
постави началото на броенето на двуседмичния срок за явяване на работа.
Поддържа, че самото явяване, независимо от невръчването на съобщението, е
достатъчно основание работодателят да я възстанови на работа. Предвид това и
доколкото по делото било безспорно установено, че не е допусната до работното си
място, то и ответникът ѝ дължи обезщетение за процесния период. Моли
обжалваното решение да бъде отменено, а претенцията ѝ по чл. 225, ал. 3 КТ бъде уважена изцяло. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият ответник М.на о.с.и в.оспорва
въззивната жалба по подробно изложени съображения и моли решението на СРС да
бъде потвърдено като правилно. Сочи, че е ищцата му е представила съобщение по
чл. 345, ал. 1 КТ на 29.02.2016 г. и от този момент е изразила готовност да се
върне на работа, като на същата дата е издадена и заповед за прекратяване на
трудовия договор поради изтичането на уговорения срок.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази дов.на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
По делото страните не спорят, а и от
представените писмени доказателства безспорно се установява, че с влязло в сила
на 11.02.2016 г. решение на СРС, 64 състав, по гр.д. № 28059/2014 г. ищцата е
била възстановена по реда на чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на заемана от нея длъжност
„Старши сътрудник по управление на европейски проекти и програми“ в МОСВ, както
и че съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ е връчено на ищцата от СРС, 64 състав на
26.02.2016 г.
Не е спорно, че трудовото правоотношение
произтича от трудов договор №252/14.02.2011 г., който по своя характер е бил
срочен, със срок до 31.12.2013 г., както и че неговото действие е било удължено
до 31.08.2015 г., въз основа на допълнително споразумение № 1297/15.08.2013 г.,
което е било подписано от страните.
Във връзка с наведените доводи във въззивната
жалба, следва да се отбележи, че правото на служителя да се яви и заеме
длъжността, на която е възстановен по силата на съдебното решение по чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ, действително не е непременно обусловено от връчването на
съобщението по чл. 345, ал. 1 от КТ, тъй като същото има за цел да създаде
яснота относно началния момент, от който започва да тече двуседмичния срок за
явяване на работа. При всички случай обаче работникът/служителят следва не само
да се яви фактически при работодателя си, но и да удостовери пред него с надлежни доказателства съдебно признатото му
по съдебен ред потестативно право на възстановяване на предишната му работа.
Такова писмено доказателство може да е както съобщението по чл. 345, ал. 1 от КТ, а ако същото все още не е издадено или връчено, така и заверен препис от
влязлото в сила решение, което да е удостоверено по надлежния ред. Едва от този
момент възниква задължението за работодателя за възстановяване на заеманата
преди уволнението длъжност.
В настоящия случай ищцата не твърди, а и не
установява, че преди 29.02.2016 г. е представила на ответника доказателства, че
съдебното решение, по силата на което е възстановена на работа, е влязло в сила
и подлежи на изпълнение, респективно, че работодателят преди този момент е
узнал за същото. В този смисъл е и възражението на ответника в отговора на
исковата молба, че ищцата му е предоставила съобщението по чл. 345, ал. 1 от КТ
на 29.02.2016 г. и доколкото същият ден е издадена заповед за прекратяване на
трудовия ѝ договор поради изтичане на предвидения в него срок, не е
налице недопускане до работното ѝ място. От съдържанието на входираното
от ищцата заявление до ответника от 12.02.2016 г., се установява единствено явяването
ѝ пред работодателя и желанието ѝ да заеме предишната си работа с
твърдения, че е налице влязло в сила съдебно решение по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, но не и че заверен по надлежния ред съдебен акт е представен на ответника,
от който момент за същия ще се породи задължение да я допусне до работа. Ето
защо и при липса на други данни, едва при представеното на работодателя, на
29.02.2016 г. на съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ, недопускането на ищцата до
работа би довело до отговорност за изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. В случая, не е спорно по делото, че едва на 29.02.2016 г. ищцата е представила
пред работодателя съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ, като на същата дата
работодателят е издал заповед №112/29.02.2016 г., с което е констатирал прекратеното
трудовото правоотношение предвид изтеклия срок на срочния трудов договор на 31.08.2015
(чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ). Ето защо явяването на ищцата в предприятието на
12.02.2016 г. не е довело да възникване на задължение за работодателя за допускането й до работа и
същият не дължи обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ.
С оглед гореизложеното и при съвпадане на
крайните правни изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва
да бъде изцяло потвърдено.
При този изход на спора, на въззиваемият - ответник следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв., с оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, вр. чл. 69,
ал. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №568587 от 21.12.2018 г., постановено по гр.д. № 30993/2017 г., по
описа на СРС, 68 състав.
ОСЪЖДА Д.С.Х. - П., ЕГН: **********,***, пл. „******, офис 15, чрез адв. В. В., да
заплати на М.на о.с.и водите, гр. София, бул. ******, на основание чл. 78, ал.
8 ГПК сумата от 100,00 лв.,
представляващи юрисконсултско възнаграждение за производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: