Решение по дело №354/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 149, ал. 5 от АПК, вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата/ЗДвП/.

Образувано е по жалба на а.... Д. С., в качеството му на пълномощник на В. П. Б. от [населено място], с искане за прогласяване нищожността на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №23-0268-000189/03.08.2023г. на младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, с която заповед е наложена на оспорващия принудителна административна мярка/ПАМ/ по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. Жалбоподателят твърди, че оспорваната заповед е нищожна, като издадена от некомпетентен органи и при допуснати съществени процесуални нарушения. Моли съда да прогласи нищожността на обжалваната заповед. Претендира за присъждане на разноски по производството.

Ответникът по жалбата – мл. автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, не е взел становище по нея.

 

Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Със Заповед за прилагане на ПАМ №23-0268-000189/03.08.2023г. на младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, е наложена на В. Б. принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. Тази заповед е връчена на жалбоподателя на 07.08.2023г., което се установява от попълнената върху самата заповед разписка за връчването й/стр. 14 от делото/. С жалбата, задвижила настоящото производство, се иска прогласяването на нищожност на цитирания по-горе административен акт, което искане според чл. 149, ал. 5 от АПК не е обвързано с преклузивен срок. Следователно оспорването с искане за обявяване на нищожност е направено редовно и от процесуално легитимирана страна, поради което е допустимо.

Разгледано по същество направеното оспорване е неоснователно.

Видно от събраните по делото писмени доказателства се установява, на 03.08.2023г. в 05,42 часа в [населено място] жалбоподателят е управлявал МПС „...“ с рег. №[рег. номер], собственост на трето лице, с установена концентрация на алкохол в кръвта от 0,95 промила, установена с техническо средство „Дрегер Алкохолтест 7510“. Последвало е издаването на оспорваната заповед за налагане на ПАМ, посредством която на оспорващият е отнето свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца.

С жалбата, задвижила настоящото производство се претендира обявяване нищожността на заповедта за налагане на ПАМ, по съображения, че е издадена от некомпетентен орган, който не е притежавал съответното правомощие, респ. такова не му е възложено/делегирано; твърди се, че след като определено длъжностно лице е участвало в административнонаказателното производство и е съставило АУАН, то това лице не може да участва в административното производство и да издава отделно заповеди за налагане на ПАМ, при наличие на едни и същи обстоятелства за двете производства.

Настоящият състав намира тези оплаквания за неоснователни.

Съобразно така даденото отграничение на предмета на правния спор при искане за обявяване нищожността на административен акт и като има предвид, че е сезиран само с искане за прогласяване на нищожност, съдът намира, че предметът на настоящето производство се свежда до проверка на компетентността на органа, издал оспорвания акт, наличието на установената писмена форма и спазването на императивните разпоредби на материалния закон, установяващи предпоставките за извършване на разпоредителните действия.

Оспорената по съдебен ред заповед е издадена от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Оспорваната заповед е издадена от служител на длъжност „младши автоконтрольор“ в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново. Съгласно Заповед рег. №366з-2605 от 28.06.2022г. на директора на ОД на МВР-Велико Търново, т. 2 от същата, оправомощени да прилагат ПАМ от вида на процесната са и назначените по график и/или определени със заповед/план за работа служители на длъжност "младши автоконтрольор" в сектор "Пътна полиция", отдел "Охранителна полиция" при ОД на МВР – Велико Търново, за територията, обслужвана от дирекцията. В случая делегирането на правомощия е допустимо, съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и направено редовно. За да е завършен надлежно фактическия състав на оправомощаването, според волята на делегиращия орган, изразена в приложената Заповед рег. №366з-2605 от 28.06.2022г., следва да се установят и други обстоятелства, а именно – служителят да е назначен по график или определен със заповед/план за работа/вж. т. 1.2 от заповедта, стр. 7 и сл. от делото/. По делото са приети допълнително представени писмени доказателства – ежедневна ведомост за разстановка на сили и средства за 03.08.2023г., от което се установява, че издателят на оспорваната заповед на посочения в нея ден и час е изпълнявал служебните си задължения на територията на [населено място] и съгласно волята на органа, издал Заповед рег. №366з-2605 от 28.06.2022г. е бил надлежно оправомощен да издава заповеди за налагане на ПАМ от вида на процесната.

За неоснователно съдът намира основното възражение в жалбата за липса на компетентност, респ. за съществено процесуално нарушение при издаването на заповедта поради обстоятелството, че същата е издадена от органа, съставил АУАН №[рег. номер] от 03.08.2023г., поставил началото на административнонаказателно производство срещу жалбоподателя. Настоящият състав счита, че в случая не е налице нарушение на чл. 10, ал. 2 от АПК. Съгласно посочената разпоредба не може да участва в производството длъжностно лице, което е заинтересовано от изхода му или има с някои от заинтересованите лица отношения, пораждащи основателни съмнения в неговото безпристрастие. В тези случаи по свой почин или по искане на някой от заинтересованите то може да бъде отведено. По делото не се установяват обстоятелства досежно относно заинтересоваността на издалият оспорваната заповед младши автоконтрольор от изхода на процеса. Т. обстоятелство не може априори да се приеме за налично тогава, когато актът за налагане на ПАМ се издава от лице, участвало в образувано административнонаказателно производство. Тъй като производствата по прилагане на ПАМ и това, започнало със съставяне на АУАН, са две самостоятелни и независими по характер, същност, фактически и правни основания, не е налице нарушение на правата на лицето, спрямо което те се развиват и резултатите от които производства засягат неговата правна сфера. Така прилагането на ПАМ е административно производство – в конкретния случай с превантивен характер и за обществото, и за самото лице, което се подчинява на нормите на АПК. Производството след съставянето на АУАН е административнонаказателно по своя характер, свързано е с ангажиране на административнонаказателната отговорност на лицето и за него са приложими разпоредбите на ЗАНН. Фактът, че едно и също лице установява фактическата обстановка свързана с прилагане на ПАМ и със съставяне на АУАН не влияе върху законосъобразността на постановените крайни актове. Не може водещият производството орган да е заинтересован от неговия изход, негово задължение е законосъобразното провеждане на производството, а неговата безпристрастност в случая се презюмира. Както се посочи, други обстоятелства, поставящи под съмнение безпристрастността на длъжностното лице, освен съчетаването на две качества на органи от различни производства, не се установяват и не се твърдят.

Извън това, дори да се приеме с много условности, че в случая е било налице основание за отвод, то това обстоятелство не води като процесуално нарушение до порок, засягаш валидността на оспорвания акт. Съдът обаче не е сезиран с искане за отмяна на акта, направено в рамките на преклузивния срок за обжалване.

С оглед на горното, съдът намира, че оспорената заповед е издадена от административен орган с териториална и материална компетентност.

Оспореният индивидуален административен акт е издаден и в надлежната писмена форма и в него се съдържат изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК.

Както вече се посочи по-горе заповедта за налагане на ПАМ ще е нищожна тогава, когато изобщо липсва законово основание за издаването й/не съществува текста на чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП/; невъзможност за изпълнение на предписаното поведение, обективиращо мярката/невъзможност за отнемане на СУМПС/; издателят на заповедта няма такава компетентност/което се посочи, че в случая не е налице/; или никой административен орган не може да издаде заповед с посоченото съдържание/което безспорно не е така/.

Липсата на фактически основания за налагането на ПАМ не означава изначална липса на правна възможност за налагане на мярката, респ. за издаване на акта, с която тя се налага. Такъв акт ще породи правни последици, поради признатата от закона възможност неговият издател да предписва подобно поведение и спазването на формата за неговата действителност. Такъв акт ще е незаконосъобразен, или унищожаем, а правните му последици ще могат да се заличат с обратна сила.

Ето защо, подадената жалба се явява неоснователна и направеното с нея оспорване следва да бъде отхвърлено.

При този изход на спора няма правна възможност за присъждане на разноски на оспорващия, а ответникът не е направил искане в такава насока.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-състав

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването, извършено с жалбата на В. П. Б. от [населено място], с искане за прогласяване нищожността на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №23-0268-000189/03.08.2023г. на младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.