РЕШЕНИЕ
гр.София,
29.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четиринадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдията-докладчик в.гр.дело
N: 6 820 по описа за 2018 година и за да се про-изнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 167493 от 10.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 27 916/2015 г. по описа
на СРС, І ГО, 46 състав е признато за установено по реда на чл.415 ГПК във
връзка с чл.422 ГПК, че Р.Б.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********сумата
1 634,97 лева – представляваща стойност на доставена незаплатена топ-линна
енергия /включваща и такса за дялово разпределение/ за имот с абонатен
№ 150211 – апартамент № **, находящ се в гр.София, ж.к.„********”, за периода: м.05.2012 г. до м.04.2014
г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК на 22.01.2015 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 304,89
лева, представляваща мораторна лихва върху присъдената главница от 1 634,97 лева за периода: 30.
06.2012 г. – 07.01.2015 г., за които вземания е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК на 13.02.2015 г. по ч.гр.д.№ 3 330/2015 г. на
СРС, 45 състав.
Със същия съдебен акт Р.Б.П. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
381,60 лева – разноски за исковото произ-водство и 88,80 лева – разноски за
заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.- Н.И.” ООД, гр.София.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника
Р.Б. ***, като се поддържа,
че същото е формално и незаконосъобразно. В жалбата е по-сочено, че
жалбоподателят не приема изложените мотиви в решението, като счита, че същите
са неправилни, поради нарушение на материалния закон и на съществени
процесуални нарушения; че тези мотиви не могат да бъдат споделени и поради
липсата на достатъчно убе-дителни писмени доказателства, които да обосновават
извод у съда за дължимост на сумите -предмет на изпълнението. Изложени са доводи
и че СРС е пропуснал да се съобрази с предс-тавеното по делото неоспоримо
доказателство, че за процесния период ответникът не е собст-веник или вещен
ползвател на имота; че това доказателство е решение по гр.д.№ 8831/2013 г., от
което е видно, че ответникът не притежава нито собствеността, нито вещно право
на ползване върху имота; че това доказателство е било представено още с
отговора срещу иск-вата молба, като е недопустимо съдът да не се съобразява с
представени безспорни доказател-ства, които са от съществено значение за
делото. Твърди се и че е абсурдно да се приема, че ответникът е собственик на
имота след като го е посочил като адрес за получаване на съдебни книжа, както и
че той е постоянно живеещ в чужбина и постоянният адрес е единственият му адрес
на територията на страната, на който да се получават документи.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС като
неправилно и незаконосъоб-разно. Претендира присъждането на направените разноски
за първоинстанционното и настоящото производство.
Ответникът по жалбата – Т.С.“ ЕАД, *** в срока по
чл.263, ал. 1 ГПК не
е депозирал отговор на въззивната жалба. С молба от 13.11.2019 г. моли да се
пос-танови решение, с което жалбата да бъде отхвърлена и заявява искане за присъждане
на раз-
носки и юрисконсултско възнаграждение по делото.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т. Н.И.” ООД
не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изисква-нията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положител-ни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответникът Р.Б.П. е потребител на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № **, находящ се в гр.София, ж.к.„********”, абонатен
№ 150211, като негов собственик, както и че за доставената му топлинна енергия
при публично известни Общи условия за продажба на топлинна енергия от 2005 г., и
2008 г. същият му дължи сумите: 1 634,79 лева – главница, представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: м.05.2012 г. – м.04.2014
г. /с вкл. цена на дялово разпределение от 6,12 лева/ и 304,89 лева – мораторна
лихва за забава върху това вземане от 30.06.2012 г. до 07.01.2015 г. /от които:
0,88 лева относно главница за дялово разпределение/. Поддържа се и че във
връзка с подадено на 22.01.2015 г. заявление, за посочените суми по ч.гр.д.№ 3330/2015
г. по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задълже-ние по
чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението до окончателното й изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК
ответникът е депозирали възражение. Заявено е искане съдът да постанови
решение, с което да установи съществуването на вземанията на ищеца, за които е
постановена заповедта за изпълнение, как-то и да му се присъди сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответника Р.Б.П.,*** който същият
оспорва изцяло предявените срещу него искове. Инвокирани са до-води, че липсват
убедителни писмени доказателства, които да обосновават дължимост на су-мите –
предмет на изпълнението; оспорва твърдението, че ответникът е собственик и полз-вател
на посочения в исковата молба имот за процесния период, тъй като по никакъв
начин не притежава вещно право над него за исковия период, както и че
представеният нотариален акт е обявен за нищожен с решение на съда по гр.д.№ 8831/2013
г. Сочи се и че фактът, че ответ-никът не е собственик и не притежава вещно
право не предпоставя наличието на възникнало по реда на чл.106а, ал.1 ЗЕЕЕ
/отм./, съотв. по чл.150, ал.1 ЗЕ облигационно правоотношение, както и че логично
е да се доказват потребени енергии, едва когато се предявяват искови пре-тенции
към действителния потребител на топлинна енергия, който евентуално ги е
изразхо-дил. Наведено е искане за присъждане на разноски по делото.
Със заявление вх.№ 3003711/22.01.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Р.Б.П. за сумите:
1 634,97 лева – главница, от която: 1 628,85 лева – стойност на доставена,
но незап-латена топлинна енергия за времето: м.05.2012 г. – м.04.2014 г. и 6,12
лева – стойност дялово
разпределение за същия период, и 304,89 лева – лихва за забава за
периода: 30.06.2012 г. – 07.01.2015 г., от които: 304,01 лева – относно
вземането за топлинна енергия и 0,88 лева – относно вземането за дялово
разпределение, касаещи топлоснабден имот – апартамент
№ **, находящ се в гр.София, ж.к.„********”, абонатен № 150211. На 13.02.2015 г. на „Т.С.“
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 3330/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 46 състав срещу посоченото лице за
предявените суми, ведно със законната лихва върху главното вземане в размер на
1634,97 лева, считано от 22.01.2015 г. до изплащането му, като на заявителя са
присъдени и направе-ните в заповедното производство разноски на стойност 338,80
лева, от които: 38,80 лева – държавна такса и 300,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 27.02.2015 г. е депозирано възражение от длъжника Р.Б.П. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК – на 25.05.2015 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника Р.Б.П. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и нали-чието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които про-изтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.20012 г., „пот-ребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до
17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснаб-дяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с вли-зане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в останалия исков
период от време – от 17.07.2012 г. до м.04.2014 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
– етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоя-телно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дяло-во разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енер-гия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. От
представения в производството нотариален акт за продажба на недвижим имот № 198/27.11.2008 г., том VІІІ,
рег.№ 13306, дело № 1473/2008 г. на нотариус с рег.№ 065 на Нот.камара се
констатира, че на посочената дата ответникът е придобил правото на собственост
върху недвижимия имот от третото за спора лице К.Х.Б.. С писмения отговор Р.П. е навел твър-
дения, че
този акт е обявен за нищожен, но както с отговора, така и впоследствие, въпреки
предоставената му възможност, същият не е ангажирал доказателства, с които при
условията на пълно и главно доказване в съответствие с изискването на чл.154,
ал.1 ГПК да установи това негово твърдение. От получените данните с писмо с изх.№
15071 от 13.02.2019 г. на СРС се констатира, че гр.д.№
8831/2013 г. е със страни „Т.С.” ЕАД и Б.Т.Г.и предмет: иск по чл.422 ГПК за
незаплатена цена за доставена топлинна енер-гия за друг недвижим имот, находящ
се в гр.София, ж.к.”********. Във връзка с те-зи данни и евентуалната необходимост
от извършването на проверка дали са налице предпос-тавки за приложението на
нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК във връзка с разясненията, дадени в т.1 на ТР
№ 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, на жалбопо-дателя-ответник
е предоставена възможност да конкретизира делото, по което поддържа, че е постановено
поддържаното от него решение, като с молба от 03.04.2019 г. последният е посо-чил,
че това е гр.д.№ 27 916/2015 г. на СРС, 46 състав – делото, решението по
което, е предмет на въззивен контрол в настоящото производство. В този съдебен
акт първоинстанционният съд не е признавал, че Р.Б.П. не притежава правото на
собственост, съотв. вещно право на ползване върху процесния имот в исковия
период. Тъкмо обратното, реша-ващият състав на СРС изрично е приел, че
ответникът е собственик на топлоснабдения имот – апартамент
№ **, находящ се в гр.София, ж.к.„********”, абонатен № 150211 в релевантния за спора времеви
интервал. С оглед горните обстоятелства обсъжданото възра-жение на ответната
страна, наведено в отговора й по чл.131, ал.1 ГПК, се явява изцяло неосно-вателно.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, понастоящем КЕВР,
в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба
между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г. и Общите
условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „24 часа“ от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03. 2014
г. Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влиза-нето
им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което
да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установява да е
упражнил това негово право сре-щу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и
2014 г., поради което настоя-щият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносното предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика,
обективирана в реше-ние № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл. 290 ГПК, която настоящият съдебен състав
поддържа.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп./. Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се разделя
на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата
на чл.1**,
ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топ-ломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота, за който ответникът е клиент за топлинна
енергия, са начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които
са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение, на база
документи за индивидуален отчет в процесния апартамент, като от последните,
неоспорени от ответника, и данните от общия топломер, по делото е установено
количеството и стойността на действително потребената топлинна енергия за процесния
имот в исковия период, възлиза-ща в случая на сумата 1 628,83 лева /1
126,25 лева за отоплителен сезон: м.05.2012 г. – м.04. 2013 г. и 502,58 лева за
отоплителен сезон: м.05.2013 г. – м.04.2014 г./.
Жалбоподателят-ответник не
твърди и не установява да се е възползвал от предвидено-то рекламационно
производство и да е оспорил изготвените от третото лице-помагач израв-нителни
сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г.
и чл.33, ал.3 от Общите условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните –
в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации
за отчет на уредите и разпределението по чл.73, ал.6 от Наредбата за
топлоснабдяването, поради което съдебният състав намира, че топлинната енергия, потребена в процесния имот, е разпределена в
съответ-ствие с правилата на действащата нормативна уредба.
Данни, че размерът
на задължението на клиента по абонатен № 150211 за потребената топлинна енергия за
заявения като предмет на спора период от м.05.2012 г. – м.04.2014 г., е
заплатен от клиента, по делото не са налице. До посочената сума искът по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ се
явява доказан по основание и размер, поради което последният подлежи на
уважаване, както правилно е приел първоинстан-ционният съд.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г.
дяловото разпре-деление на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на чл.61 и сл. от На-редбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността
на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /в ред. до изм. с ДВ бр.94/2013
г., в сила от 01.06.2014 г./ дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от топло-преносното предприятие или от
доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от потребителите или от
асоциацията по чл.1**, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложе-нието
към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец – ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово
разпределение“ се опре-деля от продавача и се обявява по подходящ начин на
купувача, а в тази на чл.36, ал.2 от Об-щите условия 2014 г. – че редът и
начинът на заплащане на услугата се определя от прода-вача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържа-нието
на договора за продажба на топлинна енергия между страните по него, който на
осно-вание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга дялово разпреде-ление. За да се
произнесе по въпроса относно размера на това вземане за исковия период съдът
съобрази неоспорените от ответника данни относно неговата стойност по
представените от ищеца документи, като намира, че стойността на дяловото
разпределение за периода м.05.2012 г. – м.04.2014 г. е в размер на 6,12 лева по
фактура № **********/30.06.2013 г., до която стой-ност искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно това главно вземане се
явява основателен. С оглед на изложеното правилно СРС е уважил тази пре-тенция
/като част от присъдената главница в общ размер от 1 634,97 лева, с
обжалваното реше-ние.
Поради съвпадане на крайните
изводи на настоящата инстанция с тези на първоинс-танционния съд относно главните
вземания в общ размер от 1 643,97 лева, атакуваното реше-ние в тази част
следва да бъде потвърдено.
Тъй като клиентът
на топлинна енергия не е изпълнил точно във времево отношение паричната си престация
относно стойността на доставената му топлинна енергия спрямо ищцовото
дружество, същият е изпаднал в забава и дължи обезщетение за несвоевременно
изпълнение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху всяка месечна
вноска от неиздължената главница до м.01.2014 г., чийто падеж в съответствие с
чл.33, ал.1 от Общите условия от 2008 г., настъпва 30 дни след изтичане на
периода, за който се отнася. С оглед горното за процесния период: 30.06.2012 г. – 07.01.2015 г. ответникът е в
забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно дължими суми,
представляващи стойността на топ-линната енергия за времето от м.05.2012 г. до м.01.2014
г. вкл. За периода на забавата от датата на
падежа на всяко отделно вземане, начиная от 01.07.2012 г. – датата, следваща
датата на падежа за първата дължима вноска, до 07.01.2015 г., размерът на разглежданите вземания по
отношение на дължимите се от ответника главници за топлинна енергия до
м.01.2014 г. вкл., определен при условията на чл.162 ГПК съгласно данните на БНБ за основните
лихвени проценти за периода, възлиза на сумата 286,27 лева.
Мнозинството на съдебния състав
на СГС намира, че по отношение на главните взема-ния представляващи стойността
на дължимата се топлинна енергия за м.02.2014 г. – м.04.2014 г. вкл., ответникът не е изпаднал в забава относно плащането им,
поради нищожност на клау-зите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този
период от време Общи условия от 2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ като неравноправни клаузи –
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на
чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията
на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С
клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия
от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а с
клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,
ал.2 от ОУ/ – отново в 30-дневен срок след публикуването им на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването на спе-циално техническо средство от
страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят
не може да бъде задължаван да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с таки-ва технически средства и отделно от тях – да
направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто
предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна,
от потре-бителя не може да се изисква да извършва постоянни справки в един
неопределен период от време за това кога точно топлопреносното дружество ще
публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да
съобрази едностранно определените по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за
изпълнение. С оглед горното мнозинството на
настоящия състав приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от
2014 г.
противоречат на императивната материалноправна норма
на чл.143, ал.1 ЗЗП, за чието прило-жение съдът следи служебно съгласно
разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това
обстоятелство за вземането на ищцовото дружество за дължимата се стойност на
топлинната енергия за времето от м.02.2014 г. до м.04.2014 г. вкл., което
попадат в при-ложното поле на Общите условия от 2014 г., ответникът не е
изпаднал в забава, тъй като липс-ва договорен срок за изпълнение между
страните, а по делото не е представена и покана за изпълнение на това задължение
в съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
По отношение на претенцията по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.86, ал.1 ГПК относно главницата
за стойността на дялово разпределение, присъдена в пълния й предявен размер от 0,88
лева, като част от сумата 304,89 лева, настоящата инстанция намира, че не са
налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответната страна по
нея. Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за
изпълнение, какъвто е и даденият казус относно престирането на цената на
услугата дялово разпределение, длъж-никът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за определяне на
началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по
чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимата се като главница
сумата. До приключване на производството пред СРС ищцовото дружество не е
ангажирало доказателства за връчването на ответника на такава покана относно
заплащането на услугата за дялово разпределение, съобразно което последният не е
изпаднал в забава и не дължи на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно
това задължение до да-тата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД относно главното
задължение за топлинна енергия като доказан по основание и размер следва да
бъде уважен до размера на сумата 286,27 лева за времето от 01.07.2012 г. до 07.01.2015
г. относно главниците за неиздължена топлинна енергия за периода: м.05.2012 г.
– м.01.2014 г. вкл., а за разликата над тази стойност до уважения с обжалваното
решение размер от 304,89 лева и за 30.06.2012
г. относно незаплатената топлинна енергия за м.05.2012 г. и периода: 31.03.2014
г. – 07.01.2015 г. относно главните вземания за топлинна енергия от м.02. 2014
г. до м.04.2014 г. /17,74
лева/ и изцяло относно главното
вземане за дялово разпределение за времето от 30.06. 2012 г. до 07.01.2015 г.
/0,88 лева/, решението следва да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което заявеният иск за посочената сума и периоди – да бъде
отхвърлен като неоснователен.
Решението следва да бъде
отменено и в частта, в която Р.Б.П. е осъ-ден да заплати на ищеца разноски за
първоинстанционното производство над сумата от 377,74 лева и за заповедното
производство – над сумата от 87,94 лева. На основание
чл.78, ал.3 ГПК във връзка с първоинстанционното производство на тази страна в
процеса следва да се при-съди сумата 5,76 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение.
При приетия изход на спора в
полза и на двете главни страни по спора са се породили права по реда на чл.78 ГПК. С оглед уважената част от жалбата на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя
се дължи сумата от 4,07 лева – държавна такса и адвокатско възнаграж-дение.
Дължимите се на
жалбоподателя-ответник разноски за адвокатско възнаграждение са из-числени при
условията на чл.78, ал.5 ГПК във връзка с наведените от ищеца-въззиваема
стра-на възражение за прекомерност в молбите му от 13.11.2019 г., което съдът
намира за основа-телно с оглед липсата на фактическата и правна сложност на спора,
материалния интерес, обс-тоятелството, че в проведените открити съдебни
заседания по делото процесуален представи-тел на въззивника не се е явявал,
както и обема на осъществената защита, като размерът е съобразен с предвидения
минимален такъв в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС,
възлизащ на сумата 365,79 лева.
Разноски по чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК за юрисконсултско възнаграждение
на „Т.С.” ЕАД не следва да се присъждат. Във въззивното производство от упълномощения от тази
страна процесуален представител – юрисконсулт не са извършени реално никакви
процесуални действия, извън допозирана бланкетна молба, с която единствено е
заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата. Доказателства за извършването
на други
разноски по
делото в това производство от въззиваемата страна – не са ангажирани.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 167493 от 10.07.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 27 916/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 46 състав – в ЧАСТТА, с която по иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато
за установено, че Р.Б.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********мораторна лихва
за разликата
над сумата 286,27 лева до сумата 304,89 лева и за 30.06.2012 г. относно
главницата за топлинна енергия м.05.2012 г. и за периода от 31.03.2014 г. до
07.01.2015 г. относно доставената топлинна енергия от м.02.2014 г. до м.04.2014
г. вкл., както и за периода от 30.06.2012 г. до 07.01.2015 г. относно
стойността на дяловото разпределение, присъдена като част от общата сума от
304,89 лева, и в ЧАСТТА, с която Р.Б.П., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********на
основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за заповедното производство за разликата над
сумата 87,94 лева до сумата 88,80 лева и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстанционното исково производство за разликата над сумата
377,74 лева до сумата 381,60 лева, като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********,
със седа-лище и адрес на управление:***, срещу Р.Б.П., ЕГН **********, с адрес:
*** иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Р.Б.П., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********обезщетение за забавено изпълнение в размер на разликата над сумата 286,27 лева до сумата 304,89
лева, от която: 17,74 лева относно главницата за доставената
топлинна енергия за
м.05.2012 г., начислена за 30.06.2012 г. и тази от м.02.2014 г.
до м.04.2014 г. вкл., начислена за периода: 31.03.2014 г. – 07.01.2015 г. и 0,88 лева
относно на вземането за дялово разпре-деление, начислена за периода
от 30.06.2012 г. до 07.01.2015 г., за която е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 3 330/2015 г. по описа на СРС, І
ГО, 46 състав от 13.02.2015 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 167493 от 10.07.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 27 916/ 2015 г. по описа на СРС, І ГО, 46 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК********със седалище и адрес *** да ЗАПЛАТИ на Р.Б.П., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 5,76 лева /пет лева и седемдесет и шест
стотинки/ – разноски
за първоинс-танционното производство, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата 4,07 лева /четири лева и
седем стотинки/ –
разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „Т.-Н.И.” ООД.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
о.м. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено
мнение на съдия А.Александрова по решението от
29.04.2020 г. по гр.д.№ 6820/18 г., СГС, IV-В
с-в:
Не съм съгласна със
становището на мнозинството на съдебния състав в частта, с която е прието, че
клаузите на чл.33, ал.1 и 2 от ОУ са нищожни.Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.Обвързването на срока
за изпълнение на задължението за заплащане на месечните дължими суми с датата
на публикуването им на интернет страницата на търговеца не поставя
потребителя в неравностойно икономическо положение и не го задължава да се
снабдява с техническо средство за достъп до интернет.При съвременните условия
достъпът до интернет не е свързан непременно с притежаването на специално
техническо устройство, тъй като всеки потребител може да направи справка за
месечните дължими суми както на места със свободен достъп до интернет услуги,
така и и на местата за заплащане на дължимата сума.Публикуването на сметка на
интернет страницата на дружеството създава допълнително удобство, а не вреда за
потребителите, поради което не е нарушен и принципа за добросъвестност.Това
становище не променя крайния извод поради липса на доказателства по делото дали
и на коя дата ищецът е изпълнил задължението на ищеца да публикува фактурите за
дължимите суми в страницата си в интернет.
СЪДИЯ:
А.Александрова