№ 11523
гр. С., 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20231110142332 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. Ц. М., действащ чрез законния му
представител Ц. Д. М., чрез адв. П., срещу М. С. В., с която е предявен иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
15 066,68 лв., представляваща обезщетение за ползването на недвижим имот, находящ се в
гр. С., ж.к. „Л.“ бл. № ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164, за периода 23.03.2019 г. – 08.01.2022 г.,
ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба – 28.07.2023 г.
до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че е
единствен наследник на починалата на 23.03.2019 г. К.Г.К.. Навежда доводи, че до смъртта
й живеели съвместно в собственото й жилище, находящо се в гр. С., ж.к. „Л.“ бл. № ***, вх.
„Ж“, ет. 7, ап. 164. Сочи, че с Решение № 933/04.02.2020 г. по гр.д. № 10395/2019 г. по описа
на СГС, III – брачен състав, бил поставен под пълно запрещение поради вродена тежка
умствена изостаналост, като с Решение № 117/03.09.2020 г. на органа по настойничество и
попечителство при Столична община – район „Л.“, като негов настойник бил назначен баща
му Ц. Д. М.. След смъртта на майка му К.К., ищецът приел по опис оставеното от нея
наследствено имущество, в което попадал и процесния имот. При посещение в имота от
страна на назначения му настойник, същият установил, че в жилището живее М. С. В., който
заявил, че има уговорка с починалата К.К. и нейната сестра относно пребиваването му в
апартамента. Изложени са доводи, че ответникът е обитавал имота без правно основание,
поради което Ц. М. настоявал същият да напусне жилището и да предаде владението на
ищеца. Въпреки многократните опити за разговори с ответника, същият отказвал да напусне
имота. Ищецът твърди, че впоследствие, по инициатива на ответника, владението върху
процесния имот му било предадено, за което обстоятелство бил съставен приемо-
предавателен протокол, от който се установявало, че в периода от 23.09.2019 г. до 08.01.2022
г. ответникът е ползвал жилището без правно основание. В тази връзка, ищецът счита, че
ответникът следва да му заплати обезщетение, представляващо стойността на спестения от
него наем за ползването на имота е периода 23.03.2019 г. – 08.01.2022 г. Твърди, че средният
пазарен наем за ползването на жилището в процесния период възлиза на 15 066,68 лв. Ето
1
защо моли съда да осъди ответника да му заплати посочената сума, ведно със законната
лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. Ч., е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че с наследодателката на ищеца
са живеели в процесното жилище, при условията на фактическо съжителство, считано от
1997 г. до смъртта й. Навежда доводи, че съвместно с починалата са полагали всички
необходими грижи за ищеца предвид здравословното му състояние, като сочи, че след
влошаването на здравето на К.К. от средата на 2017 г., изцяло той се е грижил и за двама им.
Поддържа, че е налице правно основание за ползването на имота с оглед изразената приживе
воля на К.К., която му предоставила държането на имота в замяна на положението от него
грижи за нея и сина й – ищец в настоящото производство. Твърди наличието на наемно
правоотношение с починалата, като задължението му за предоставяне на насрещна
престация било предварително погасено с оглед извършените от него разходи, време и
усилия за обгрижване на посочените лица. При условията на евентуалност, в случай че
съдът приеме, че се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, релевира възражение за
прихваща с изискуеми от ищеца вземания до размера на по-малкото от тях. Счита, че от
стойността на претендираното от ищеца обезщетение следва да бъдат прихванати насрещни
вземания, както следва: 1/ за стойността на полаганите от него грижи в полза на ищеца в
периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г., в общ размер на 30 000 лв., или по 2000 лв. на месец; 2/
22 500 лв., дължими за периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г., представляващи сбор от
трудовите възнаграждения на ответника, от които се е лишил с оглед полаганите грижи за
ищеца; 3/ 7500 лв., дължими за периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г., във връзка с
предоставяните ежемесечно от ответника в полза на наследодателя на ищеца средства за
подпомагане на К.К. за грижите на ищеца, в размер на 500 лв. Моли съда да отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, приема от фактическа страна следното:
От представения по делото договор за продажба на държавен имот по реда на
Наредбата за държавните имоти (отм.) се установява, че на 28.12.1995 г. К.Г.К. е придобила
собствеността върху недвижим имот с адрес: гр. С., ж.к. „Л.“ бл. ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164.
Видно от приетия като писмено доказателство препис – извлечение от акт за смърт е,
че К.Г.К. е починала на 23.03.2019 г., като съгласно приложеното Удостоверение за
наследници с изх. № РЛН21-УГ51-8490/02.06.2021 г., издадено от Столична община – район
„Л.“, същата е оставила като единствен свой законен наследник сина й – М. Ц. М..
От представеното по делото Решение № 933/04.02.2020 г. по гр.д. № 10395/2019 г. по
описа на СГС, III – ти брачен състав, влязло в сила на 02.06.2020 г., се установява, че
ищецът М. Ц. М. е поставен под пълно запрещение, като съгласно приложените писмени
доказателства от ищеца, издадени от Органа по настойничество и попечителство при район
„Л.“ – Столична община - Решение № 117/03.09.2020 г. и удостоверение, е видно, че Ц. Д.
М. е назначен за законен представител - настойник на своя син М. Ц. М..
От Решение № 2255/21.03.2022 г. по гр.д. № 11790/2022 г. по описа на СРС, 149 с-в,
влязло в сила на 21.03.2022 г., се установява, че съдът е допуснал, на основание чл. 61, ал. 1
ЗН, приемане по опис на наследството останало от К.Г.К. от наследника й М. Ц. М., в което
попада и процесното жилище.
Видно от представения по делото приемо-предавателен протокол от 08.01.2022 г. е,
че ответникът М. С. В. е предал владението на ползвания от него в периода 23.03.2019 г. –
08.01.2022 г. недвижим имот с адрес: гр. С., ж.к. „Л.“ бл. ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164, на М.
Ц. М., действащ чрез настойника си Ц. Д. М..
2
С проекта за доклад по делото, обективиран в Определение № 1675 от 12.01.2024 г. и
приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно заседание
на 28.03.2024 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, съдът е отделил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е собственик на процесния
недвижим имот с адрес: гр. С., ж.к. „Л.“ бл. № ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164, както и факта, че
ответникът е ползвал жилището в периода от 23.03.2019 г. до 08.01.2022 г.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в настоящото
производство съдебно-оценителна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че средният пазарен наем за процесния
недвижим имот, находящ се в гр. С., ж.к. „Л.“ бл. ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164, за периода от
23.03.2019 г. до 08.01.2022 г., възлиза в размер на 15 082,50 лв.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетеля на ищеца - Д.
Ц. Д. и свидетелите на ответника – М.Д.Д. и Г.В.С.а К..
Свидетелят Д. Ц. Д. – брат на ищеца М. Ц. М., показанията на който съдът преценява
по реда на чл. 172 ГПК, е изложил твърдения, че баща му Ц. Д. М. многократно е заявявал
на ответника да напусне апартамента, но той отказал под предлог, че К.К. му била казала да
остане там докато е жив. Свидетелят е заявил, че доколкото знаел баща му не е получавал
наем от М. В. във връзка с ползването на имота.
Свидетелят М.Д.Д. е посочила, че познава покойната К.К., сина й и ответника, тъй
като живеели в един вход в ж.к. „Л.“, бл. ***, вх. „Ж“. Изложила е твърдения, че познава
ответника М. С. В. от около 20 години, защото същият живеел на семейни начала с К.К..
Сочи, че ответникът е работил в чужбина, като е подкрепял покойната К. финансово и
морално, а след разболяването й той е полагал грижи за нея и сина й – М. Ц. М.. Заявила е,
че в периода от 2018 г. – 2019 г. ответникът е ползвал неплатен отпуск, за да се грижи за
К.К. и сина й – двамата на памперси и болни, като бил неотлъчно до посочените лица.
Твърди, че ответникът е полагал грижи за ищеца, доколкото същият не е успявал да се
обслужва самостоятелно, като е осигурявал финансови средства за закупуване на храна и
дрехи на ищеца. Сочи, че когато е работил, ответникът е давал на К.К. по 500 лв. на месец за
заплащане на сметки, разходи и разходи за М.. Поддържа, че волята на починалата К.К. за
след смъртта й е била М. В. да остане да живее в апартамента.
Свидетелят Г.В.С.а К. – роднина по съребрена линия от четвърта степен на ищеца М.
Ц. М., показанията на която съдът преценява по реда на чл. 172 ГПК, е изложила твърдения,
че ответникът е живеел с леля й К.К. на семейни начала от повече от 20 години. Посочила е,
че М. В. е полагал грижи за леля й и сина й М., като волята на К.К. била М. В. да остане да
живее в имота.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Предявен е за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
В конкретния случай фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва следните
елементи: 1/ ищецът да е собственик на процесния имот; 2/ ответникът да е ползвал
фактически имота през исковия период без правно основание за това; 3/ обедняване на
ищеца и обогатяване на ответника; 4/ наличие на връзка между обогатяването и
обедняването, която произтича от един общ факт или обща група факти; 5/ липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между страните и липса на
друго основание за защита на правата на обеднелия ищец; 6/ размера на вредата, изчислена
на база сумата, с която ищецът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от
принадлежащото му право на ползване на имота - наемната цена на този имот.
Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи
и ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в
3
пропуснатите от него доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които
следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за
конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи
имота, се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал за
ползването на имота през този период.
За да възникне правото на обезщетение за ползването на чуждия недвижим имот е
достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота. След
като не е дал съгласие за ползването на недвижимия имот, на собственика се дължи
обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Както се изясни, безспорно е между страните, че за исковия период - от 23.03.2019 г. до
08.01.2023 г. ответникът е ползвал процесния недвижим имот, находящ се в гр. С., ж.к. „Л.“
бл. ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164.
Спорният между страните въпрос по същество в настоящото производство е свързан с
това дали е налице правно основание за ползването от ответника на процесния имот през
исковия период – от 23.03.2019 г. до 08.01.2023 г.
Наличието на основание по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД означава някакво
облигационно правоотношение между страните, по силата на което ответникът да може да
ползва вещта или учредено вещно право на ползване (в този смисъл са Определение № 347
от 30.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4574/2018 г., III г. о., ГК, Определение № 257 от
6.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 331/2021 г., IV г. о., ГК и др.). При всеки от тези случаи
ползването е със съгласие на собственика - след като собственикът не е дал съгласие за
ползването на недвижимия имот, му се дължи обезщетение по общото правило на чл. 59 ЗЗД
от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана. Вземането става
изискуемо от деня на разместване на благата – ППВС № 1/1979г., защото неоснователността
съществува при самото преминаване на имуществото, а не в някой следващ момент. В
случая от доказателствата по делото не се установява ищецът да е дал съгласие за
ползването на имота от страна на ответника през посочения по – горе период, поради което
следва да се приеме, че не е налице основание за ползването в отношенията между страните
по делото и ответника дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Без правно значение е обстоятелството каква е била волята на починалата К.Г.К.
относно ползването на процесното жилище след смъртта й, доколкото желанието й не е
намерило своето правно отражение чрез възникването на съответното облигационно
правоотношение с ответника, респ. извършването на конкретни разпоредителни действия
спрямо имота в полза на М. В..
От събраните в хода на делото доказателства се установява безспорно, че след
смъртта на К.Г.К., синът й – М. Ц. М. е придобил собствеността на процесното жилище, в
качеството му на единствен законен наследник на починалата. Следователно през исковия
период патримониумът на ищеца е намалял, тъй като той не е ползвал реално имота
съобразно притежаваното от него право и е бил лишен от възможните ползи от него.
Съответно за същия период патримониумът на ответника се е увеличил, тъй като той е
реализирал спестявания от фактическото ползване на имота, без заплащане. Връзката между
обогатяването и обедняването произтича от един и същ факт - ползването на имота от
ответника. Поради това за ищеца е възникнало вземане за неоснователно обогатяване.
За исковия период е налице съвпадане на стойностите на обогатяването и
обедняването, тъй като те се измерват със средния пазарен наем, който би могъл да се
получи от ползването на имота - за това обстоятелство е допуснато изслушването на
съдебно-оценителна експертиза, като от заключението на вещото лице, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че средният
пазарен наем за процесния недвижим имот, находящ се в гр. С., ж.к. „Л.“ бл. ***, вх. „Ж“,
ет. 7, ап. 164, за периода от 23.03.2019 г. до 08.01.2022 г. възлиза в размер на 15 082,50 лв., а
4
претендираната от ищеца сума е в размер на 15 066,68 лв. Ето защо и предвид принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, настоящият съдебен състав приема, че
дължимото от ответника обезщетение за ползване на процесния имот за исковия период
(23.03.2019г. до 08.01.2022г.) възлиза в размер на претендираните от ищеца 15 066,68 лв.
Основателността на предявената искова претенция обуславя изследването на
релевираните от ответника при условията на евентуалност възражения за прихващане.
По релевираните от ответника възражения за прихващане съдът приема следното:
В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за прихващане със
следните свои вземания: 1/ за стойността на полаганите от него грижи в полза на ищеца в
периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г., в общ размер на 30 000 лв., или по 2000 лв. на месец; 2/
22 500 лв., дължими за периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г., представляващи сбор от
трудовите възнаграждения на ответника, от които се е лишил с оглед полаганите грижи за
ищеца; 3/ 7500 лв., дължими за периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г. във връзка с
предоставяните ежемесечно от ответника в полза на наследодателя на ищеца средства за
подпомагане на К.К. за грижите на ищеца, в размер на 500 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД прихващането е възможно, когато две
лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай всяко едно от
тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си. Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103, ал.
1 ЗЗД включва следните елементи: съществуването на две насрещни и действителни
вземания (задължения), с предмет пари или еднородни и заместими вещи; изискуемост и
ликвидност на активното вземане. По правилата за разпределяне на доказателствената
тежест в гражданския процес – чл. 154, ал. 1 ГПК, ответникът следва да проведе насрещно
доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да
извлече благоприятни правни последици, с които да бъде извършено прихващане с
претендираните доходи от имота.
От събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите на
ответника - М.Д.Д. и Г.В.С.а К. се установява, че починалата К.Г.К. е живеела с ответника
на съпружески начала от над двадесет години, като в тази връзка е подкрепял покойната и
сина й финансово и морално.
В настоящия случай, въз основа на твърденията на страните, събраните доказателства
и показанията на свидетелите не се установява в условията на пълно и главно доказване, че
в периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г. ответникът е полагал грижи за ищеца, за които да му
се дължи обезщетение в общ размер на 30 000 лв., или по 2000 лв. на месец. В
свидетелските си показания М.Д.Д. е посочила следното: „М. М. не може сам да се
обслужва. Ако е гладен ще умре от глад, не може да си сипе да яде. Трябва да му се каже да
отиде до тоалетна. Това са полаганите грижи от М. към М..“ Свидетелката Г.В.С.а К. е
посочила следното: „М. не може да взема сам решения, но разбира когато му кажеш нещо
да направи. В смисъл, когато нещо е под команда той разбира какво трябва да направи.
Впоследствие, след като М. В. заживя с леля ми и той започна да се грижи за М. и за леля
ми. Той се грижеше за М. като го къпеше, хранеше го, това беше ясно изразено когато и
леля ми се разболя.“
Настоящият съдебен състав приема, че липсва основание, въз основа на което на
ответника да се дължи претендираното насрещно вземане за полаганите грижи за ищеца.
Съдът намира за недоказана претенцията на ищеца, доколкото по делото не установи
безспорно, че в периода от 01.01.2018 г. до 23.03.2019 г. той е поел ежедневно грижите
спрямо М. Ц. М.. Съдът намира показанията на свидетелите на ответника относно
полаганите от М. В. грижи за ответника за абстрактно изложени, като липсва посочването
на конкретни действия, изразяващи се в полагането на изключителни грижи за ищеца.
5
Видно от показанията на свидетелката Динекова, полаганите от ответника грижи за М. М. се
изразяват в даването на насоки за изпълнение на определени ежедневни битови действия,
което до голяма степен е обусловено и от съвместното им съжителство, а по отношение на
твърденията на свидетелката Г. К., че ответникът е къпал и хранел ищеца, съдът съобразява
факта, че същата не е заявила с категоричност, че посочените от нея твърдения изразяват
непосредствени впечатления, доколкото в показанията е изложила следното: „Когато съм
ходила в апартамента не ми е правило впечатление дали в момента е в жилището или не.“
Ето защо настоящият съдебен състав приема за недоказана претенцията на ответника за
прихващане на дължимото в полза на ищеца обезщетение за ползването на процесния имот
със стойността на полаганите от М. В. грижи за ищеца в периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019
г., в общ размер на 30 000 лв., или по 2000 лв. на месец.
Съдът приема за неоснователно и направеното от ответника възражение за
прихващане с оглед твърдяното насрещно вземане за сумата от 22 500 лв., дължима за
периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г., представляваща сбор от трудовите възнаграждения на
ответника, от които се бил лишил с оглед полаганите грижи за ищеца. В тази връзка, следва
да бъде съобразено, че претендираното от ответника вземане има характера на имуществени
вреди под формата пропуснати ползи, вследствие от полаганите грижи за ищеца. От
съдържанието на ТР № 3/12.12.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС следва, че
същото е постановено във връзка с обезщетение за пропусната полза от неизпълнение на
договорно задължение, но принципните му постановки, свързани с характера на вредата и
начина на установяването й, са приложими във всички случаи на имуществено увреждане –
по арг. ТР № 3/2021 по т.д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС. От събраните в хода на делото
доказателства не се установява, че ответникът е полагал изключителни грижи за ищеца,
вследствие на които е била препятствана възможността му за сигурно увеличаване на
притежаваното от него имущество с твърдените доходи от трудови възнаграждение, които е
пропуснал да реализира поради посочените обстоятелства. В тази връзка, съдът намира
възражението на ответника за недоказано.
Настоящият съдебен състав приема за неоснователно и релевираното от ответника
възражение за сумата от 7500 лв., дължима за периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г. във
връзка с предоставяните ежемесечно от ответника в полза на наследодателя на ищеца
средства за подпомагане на К.К. за грижите на ищеца, в размер на 500 лв. Съдът приема, че
в конкретния случай следва да бъде съобразена и разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, съгласно
която не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен
дълг. Съгласно т. 2 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, при наведени
твърдения за даване на нещо без основание е необходимо да се изясни дали не е налице
съзнателно изпълнение на нравствен дълг, и когато се констатира, че извършилият
престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение, даденото не следва да
се присъжда обратно. При извършване на преценка за наличие на основание за приложение
на разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД следва да бъде съобразена степента на развитие на
личните отношения в обществото. Разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД има морален израз и
касае отношения между насрещни лица, намиращи се в по-близки отношения. Нравствен
дълг е този, при който имущественото разместване не е основано на законово задължение, а
с оглед общоприетите морални принципи, когато неизпълнението няма да ангажира
нормативна санкция спрямо неизпълнилия, а поведението би било укоримо от обществена
гледна точка. Преценката следва да се извърши за всеки конкретен случай, с оглед
установената фактическа обстановка.
В случая, въз основа на твърденията на страните, събраните доказателства и
показанията на свидетелите може да се заключи, че твърдените като разходвани от
ответника финансови средства за полагане на грижи за ищеца са предоставени в изпълнение
на морално задължение, поради което е налице основание за получаването им. Твърдяното
от ответника съвместно съжителство с ищеца и покойната му майка в продължение на над
6
двадесет години предполага взаимното осигуряване на нормален съвместен живот,
съответно е несъвместимо с твърдения за неправомерно обогатяване и обедняване.
Нормално и очаквано е всеки от партньорите при фактическо съжителство на съпружески
начала, в зависимост от своите възможности, да осигурява нормални условия за живот, в
интерес на общото домакинство, които не следва да се различават от тези на лицата,
сключили граждански брак.
Основанието представлява типичната правна цел на една сделка или правно действие
и следва да бъде разграничавано от намерението или мотива, с които това действие е било
извършено, като наличието на правно основание за престиране следва да бъде доказано по
категоричен начин от претендиращото връщането на даденото лице. Типичната правна цел
на една парична престация се основава или на очакване за получаване на насрещна
престация, в който случай би могло да се претендира връщане на даденото по причина
неосъществено или отпаднало основание, или на липса на подобно очакване, което пък
обуславя или хипотеза на престиране при начална липса на основание или хипотеза на
даване с цел получателят на сумата да бъде надарен – по арг. от Решение № 889 от
27.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3994/2007 г., I г. о.
В настоящия случай, при проведения разпит на свидетеля на ответника – М.Д.Д.,
същата е посочила, че ответникът е давал на К.К. по 500 лв., почти всеки месец (а не всеки
месец), за заплащане на консумативи и други разходи за М. М., като е уточнила, че М. В. е
полагал грижи за Костадинка и М., тъй като е бил много привързан към тях и искрено ги е
обичал. От доказателствата по делото се налага изводът, че претендираната сума е
престирана с цел осигуряването на спокоен живот при условията на съвместно съжителство
на ответника с покойната К.К. и сина й, което обаче не би могло да се приеме за правно
основание по смисъла на ЗЗД, доколкото по делото не се твърди и не се установява К.К. да е
поела задължение да осигури насрещна престация в полза на ответника срещу изплащане на
посочените финансови средства. Даването на сумата без очакване за насрещна престация
обосновава престиране без основание, при условията на безвъзмездност.
В този смисъл, настоящият съдебен състав приема, че твърдените като изплащани
ежемесечно от ответника плащания в полза на ищеца, чрез майка му К.К., на стойност от по
500 лв., в периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г., на първо място не се доказва да са
предоставяни всеки месец, а на второ място са свързани с покриване на разходи с оглед
съвместното им съжителство на съпружески начала, съответно с финансова подкрепа,
оказвана на К.К. при отглеждането на сина й, имаща характера на изпълнение на нравствен
дълг, доколкото ответникът е посочил, че двадесет и две години е живял съвместно с К.К. и
сина й. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира релевираното от ответника
възражение за прихващане на вземането на ищеца със сумата от 7500 лв., дължима за
периода 01.01.2018 г. – 23.03.2019 г., за неоснователно.
Съдът не споделя доводите на ответника относно наличието на неформален договор
за наем, сключен между К.К. и ответника, които да бъде противопоставим на собстветника
на имота след смъртта й – М. Ц. М..
В този смисъл и при съобразяване на принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск е основателен в
пълния претендиран размер от 15 066,68 лв., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има
единствено ищецът. Същият е сторил разноски в общ размер на 2916,02 лв., от които: 602,66
лв. за държавна такса; 450 лв. за депозит за съдебно-оценителна експертиза, както и 1863,36
лв. – адвокатско възнаграждение, които следва да бъдат възложени в тежест на ответника.
Така мотивиран, Софийски районен съд
7
РЕШИ:
ОСЪЖДА М. С. В., с ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Л.“, бл. № 433, вх. „А“,
ет. 6, ап. 34, да заплати на М. Ц. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ж.к. „Л.“ бл.
№ ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164, действащ чрез своя настойник Ц. Д. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С., ул. „Н.В.“ № 69, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата в размер на
15 066,68 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на недвижим имот,
находящ се в гр. С., ж.к. „Л.“ бл. № ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164, за периода от 23.03.2019 г. до
08.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
28.07.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА М. С. В., с ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Л.“, бл. № 433, вх. „А“,
ет. 6, ап. 34, да заплати на М. Ц. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ж.к. „Л.“ бл.
№ ***, вх. „Ж“, ет. 7, ап. 164, действащ чрез своя настойник Ц. Д. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С., ул. „Н.В.“ № 69, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2916,02
лв., представляваща сторените в производството пред СРС разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8