№ 880
гр. Пловдив, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20225300501233 по описа за 2022 година
Производство по чл.258, ал.1 и сл ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба от Н. МЛ. Н. от гр.Пловдив, чрез
пълномощника си адв.Д.Б., АК-Пловдив против Решение № 972/ 23.03.2022г.
постановено по гр.д.№ 15897/ 2021г. по описа на РС-Пловдив, ХІІ гр.с. в
частта, в която е уважен предявеният от „АСВ“ ЕАД-гр.София иск, че
жалбоподателката дължи 17,08 лева договорна лихва за периода 29.08.2018г.
– 28.09.2018г. и 126,94 лева обезщетение за забава за периода 29.09.2018г. –
02.08.2021г. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част по
съображенията: неправилност на изводите на районния съд за липса на
недействителност на процесния договор по смисъла на чл.22, вр. чл.11, ал.1
т.10 ЗПК, тъй като съгласно тази норма в ДПК следва да е посочен ГПР и
общата дължима сума по кредита, както и с оглед нормата на пар.1, т.2 ДР
ЗПК. За това се прави възражение, че в ГПР не е включена неустойката, тъй
като размерът му, установен в т.1.5 от договора, е посочен преди да бъде
уговорена клаузата за неустойката, а добавяйки я ГПР ще надвиши 50%,
което е забранено от закона / чл.19, ал.4 и 5 ЗПК./ Извършва се позоваване на
чл.6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики и
легалната дефиниция, дадена с директивата относно заблуждаващата
1
търговска практика, въз основа на което се обосновава освен нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, така и на нарушение на чл.6, пар.1 от
цитираната Директива. По отношение на лихвата за забава се обосновава
тезата, че при недействителен договор, неплатената част от заемната сума се
връща на плоскостта на неоснователното обогатяване, като това обезщетение
се дължи от поканата за изпълнение, което в случая се претендира преди
образуване на заповедното производство, не е налице отправена покана,
съответно и не се дължи обезщетение за забава. Претендира се присъждане на
адв.възнаграждение на основание чл.38 ЗА по НМРАВ.
Постъпил е писмен отговор по въззивната жалба от „АСВ“ ЕАД –гр.София,
представлявано от ИД Ю.Х.Г., чрез юриск. М.Г., в който отговор се оспорва
въззивната жалба като неоснователна с доводите, че ГПР съответства на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 ЗПК поради обстоятелството, че ЛП
е фиксиран в размер на 41%, при ГПР 49,64% , като изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи – лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид. Споделя се
мотивът, че обстоятелството дали неустойката / както и таксата за експресно
разглеждане/ следва да бъде включена в ГПР е въпрос, относим към
действителността на тези клаузи, а не на договора за кредит като цяло,
съобразно разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК. Процесният договор сключен след
изменението на чл.19 ЗПК / обн., ДВ, бр.35/ 2014г./, в сила от 23.07.2014г. / с
приложение на изискването на ал.4 на разпоредбата относно ГПР. Иска се
жалбата да се остави без уважение, претендира се присъждане на разноски по
водене на делото и юриск.възнаграждение в размер на 350 лева.
Жалбата изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК,
насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, като процесуално
допустима подлежи на разглеждане по същество.
В производство по чл.422, ал.1 ГПК , образувано от цесионер по Договор за
продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 26.11.2020г., сключен между
ищеца „АСВ“ ЕАД и Ай ти еф груп“ АД, кредитодател на ответницата Н. МЛ.
Н. от гр.Пловдив, са претендирани за установяване вземания на обща
стойност от 650 лева, 38 лева, от които 500 лева – главница по договор за
паричен кредит от 29.08.2018г., сключен между цедента и ответницата,
17.08лв - договорна лихва за периода 29.08.2018г. – 28.09.2018г. и 133,30
2
лева - обезщетение за забава за периода 29.09.2018г. – 02.08.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане. С
постановеното решение е признато за установено, че жалбоподателката
дължи на ищеца сумата 500 лева – главница по договор за паричен кредит от
29.08.2018г., сключен между цедента и ответницата, 17,08 лева договорна
лихва за периода 29.08.2018г. – 28.09.2018г. и 126,94 лева обезщетение за
забава за периода 29.09.2018г. – 02.08.2021г., като акцесорният иск за
обезщетение за забава за разликата от 126,94 лева до пълнопредявения размер
от 133, 30 лева е отхвърлен като неоснователен. Предмет на въззивното
производство е претендираната от ищеца договорна лихва от 17.08 лева за
периода 29.08.2018г. – 28.09.2018г. и 126,94 лева обезщетение за забава за
периода 29.09.2018г. – 02.08.2021г, в останалата част на решението е влязло в
законна сила.
За уважаване на предявените искове за акцесорните претендирани вземания
по сключения с цедента и ответницата ДПК районният съд е приел, че в
случая ГПР е формиран само от възнаградителната лихва, която е неизменна
и с фиксиран размер, поради което не е необходимо да се посочват взети
предвид допускания. Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49,64 %,
ако в него е включена единствено възнаградителната лихва, то това не
заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията по него.
Въззивният съд не споделя приетото от районния съд относно
действителността на процесния договор в насока въведеното с разпоредбата
на чл.10, ал.1 ЗПК изискване за наличие на яснота и разбираемост на
включените в ДПК параметри на договора, вкл. относно ГПР, в каквато
насока е възприетата от въззивния състав съдебна практика.
Действително с процесния ДК № 243743/ 29.08.2018г. на ответницата е
предоставен потребителски кредит в размер на 500 лева, при уговорени :
ГЛП в размер на 41 % с посочен размер на лихвата – 17,08 лв, и общо
дължима сума 517,08 лв, при договорен ГПР в размер на 49,64 лева. Отделно
от това обаче в клаузата на чл.1.8 от договора е уговорено
кредитополучателят да предостави обезпечение Банкова гаранция като
представи посочените в клаузата доказателства за това, а с клаузата на чл.1.9
- кредитополучателят да предостави като обезпечение поръчителство, като
осигури поне двама поръчители, които да отговарят солидарно за
3
задълженията на Кредитополучателя по ДК. Тези задължения на
кредитополучателя са скрепени с визирана в клаузата на чл.3.3 от договора
санкция за заплащане от страна на Кредитополучателя неустойка в размер на
4.32 лева на ден за първия ден от периода и 4,32 лева за всеки следващ ден,
като неустойката се начислява на ден и се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорен в ДК погасителен план.
При така предвидените в процесния договор условия по кредита се приема от
въззивният състав, че към момента на неговото сключване с начина на
предвиденото задължение за предоставяне на обезпечения под формата на
банкова гаранция и поръчителство и неговото обезпечаване чрез предвидена
неустойка за неизпълнение, начислявана на ден и включвана в размера на
погасителните вноски по кредита, води до заобикаляне на императивна
разпоредба по чл. 19, ал.4 ЗПК с оглед предвиденото ограничение в
разпоредбата относно максималния размер на ГПР. Приема се от въззивната
инстанция, че допълнителната дължима сума под формата на неустойка има
характер на скрита възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие
със справедливостта в гражданските и търговските отношения и с посочената
разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК. Съгласно изричната разпоредба на чл.21, ал.1
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Безспорно следва
да се приеме, че чрез процесната клауза, предвиждаща задължението за
предоставяне на обезпечения, обезпечени с включена дължима сума във вид
на неустойка по договора, съставляват допълнителни разходи, които в случая
не може да се приеме, че са включени в посочения ГПР, съобразно
изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото съставляват допускане за бъдещи
разходи на потребителя и водят до оскъпяване на кредита.
Поради това не се намира, че се явяват изпълнени всички изисквания на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК по отношение на посочения само в процентно
съотношение размер ГПР. С така формирания в договора ГПР не са
посочени всички взети предвид допускания, използвани при неговото
изчисляване, като не се намира да са включени всички договорени разходи в
тежест на потребителя настоящи или бъдещи, които скрито оскъпяват или
биха оскъпили неговата стойност, поради което и посочената крайна обща
дължима сума от потребителя не може да се приеме, че отговаря на
действителната такава за заплащане на всички дължими суми по
4
договорените задължения като допълнителни разходи, невключени в ГПР.
Изискването на разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК относно изразяване на
компонентите на ГПР в договора за потребителски кредит е в изпълнение на
целта на Закона, въведен в императивната разпоредба на чл.10, ал.1 ЗПК,
включваща условието договорът да бъде изготвен по ясен и разбираем за
потребителя начин. С оглед на тези изводи се приема за основателен доводът
за нищожност на клаузата за ГПР като надвишаващ максималния размер в
чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, като и досега е приемано от съдебната практика. При
така уговорената неустоечната клауза се създават условия за неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, поради
увеличаване на подлежащата на връщане сума, поради което е налице
противоречие с добрите нрави. От задължителната съдебна и тълкувателна
практика се приема наличието на противоречие с добрите нрави във всички
случаи , в които уговорената неустойка преминава пределите на
обезпечителната и обезщетителна функция до степен на загуба на така
присъщите й функции. В настоящия случай това е начинът за възникване на
задължението и уговореният размер на неустойката от една страна, а от друга
същата не обезпечава самото неизпълнение за връщане на заетата сума, а
неизпълнението на поставеното от кредитора изискване за предоставяне на
някоя от посочените видове гаранции и обезпечения на договора за кредит.
Претендираното вземане се явява незаконосъобразно включено и в
погасителния план като задължения към месечната погасителна вноска. В
този смисъл се налага изводът, че целта на наустоечната клауза е създаване
на условия за скрита печалба на кредитодателя, съответно на което е
наличието на скрито оскъпяване на кредита. И независимо, че вземането не е
включено изрично в ГПР, то реално води до увеличаване на процента на
годишните разходи на кредитополучателя, което не е намерило отражение в
обявените с договора разходи и в този смисъл води до заобикаляне на Закона
и конкретно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК. Следователно на
основание чл.22 ЗПК поради неспазени изисквания на чл.10, ал.1 и чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК процесният договор е недействителен. Поради тези правни
изводи приложима се явява правната последица на чл.23 ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. С оглед на това претендираните от ищеца
5
акцесорни вземания за лихви се явяват неоснователни и като такива следва да
се отхвърлят след отмяна на обжалваното решение в тази му част, както и в
частта на разноските по съразмерност на отхвърлената част от претенциите,
които за исковото производство следва да се присъдят в размер на 134,54
лева, а за заповедното производство в размер на 57,66 лева.
С оглед изхода от правния спор пред въззивната инстанция на основание
чл.38 ЗА следва да се присъди на процесуалния представител на
жалбоподателката адв. възнаграждение в размер на 300 лева за въззивната
инстанция на основание чл.9 НМРАВ.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.І ГПК, въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 972/ 23.03.2022г. постановено по гр.д.№ 15897/ 2021г.
по описа на РС-Пловдив, ХІІ гр.с. в частта, в която е признато за установено,
че Н. МЛ. Н., ЕГН: ********** от гр.Пловдив, дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* сумата в размер на 17,08 лева -
договорна лихва за периода 29.08.2018г. – 28.09.2018г. и 126,94 лева
обезщетение за забава за периода 29.09.2018г. – 02.08.2021г, КАКТО И в
частта, в която Н. МЛ. Н., ЕГН: ********** от гр.Пловдив е осъдена да
заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* сумата
за разликата от 134,54 лева / сто тридесет и четири лева и 54 ст./ до 173,28
лева – разноски за исковото производство, както и сумата за разликата от
57,66 лева / петдесет и седем лева и 66 ст./ до 74,26 лева – разноски по ч.гр.д.
№ 12764/ 2021г. на ПРС, съразмерно с уважената част от претенциите, КАТО
ВМЕСТО ТОВА
П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
********* против Н. МЛ. Н., ЕГН: ********** от гр.Пловдив искове за
заплащане на сумата в размер на 17,08 лева - договорна лихва за периода
29.08.2018г. – 28.09.2018г. и 126,94 лева обезщетение за забава за периода
29.09.2018г. – 02.08.2021г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* да
6
заплати на Адвокатско дружество „Г.“, Булстат *********, на основание
чл.38 ЗА сумата 300 лева / триста лева/ - адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 ЗА.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7