Р Е Ш E
Н И Е № …..
Гр. София, 06.07.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-„Д”
състав, в публично съдебно заседание девети
юни през две хиляди и двадесета година в
следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Светослав Спасенов
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 9027 по описа на съда
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 91726/12.04.2019
г., на СРС, 172 с - в, по гр. д. № 82428/2017 г. е признато за установено, по предявените от „Т.-П.“ ЕАД, ЕИК *******,
гр. Перник искове
с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК във
вр. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че А.Н.С. има задължения към „Т.-П.“
АД (погрешно вписана като ЕАД) за
продажна цена за потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2016 г. в размер на сумата от 1 456, 42 лв., както и за мораторна
лихва върху главното парично задължение за периода от 08.07.2014 г. до
25.05.2017 г. в размер на сумата от 236. 08 лв., ведно със законната лихва
върху главницата от 21.06.2017 г. - датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК до окончателното й заплащане. Ответникът е осъден за разноски в
исковото и заповедното производства.
Недоволен от
решението е останал ответника А.Н.С.,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, го обжалва с доводи, че решението е недопустимо
и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Излагат се
съображения, че с молба след постановяване на решението от 25.04.2019 г.,
депозирана пред СРС е оттеглил възражението си по чл. 414 ГПК за сумата от 1 456. 42 лв. за потребена топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. както и за
мораторна лихва върху главното
парично задължение за периода от 08.07.2014 г. до
25.05.2017 г. в размер на сумата
от 236. 08
лв., както са посочени в диспозитива на решението, като е поискано прекратяване
на делото. Поддържа се, че възражението по чл. 414 ГПК е абсолютна предпоставка
за правото на иск по чл. 415 ГПК, като възражението може да се оттегли във
всеки един момент в процеса. Тъй като възражението е оттеглено след
постановяване на решението, но преди влизането му в сила се твърди, че
решението е недопустимо постановено. Поддържа, че решението следва да се
обезсили, а производството да се прекрати. Правят се възражения относно
присъдените разноски в полза на ищеца за заповедното и исковото производство,
като се поддържа, че юрисконсултското възнаграждение не съответства на това по
чл. 78, ал. 8 ГПК след изменението му през м. 01.2017 г. Моли да се обезсили
решението и производството да се прекрати. Претендира
разноски пред въззивната инстанция, съгласно списък. Прави възражение за
прекомерност на разноските на насрещната страна.
Въззиваемата
страна – ищецът „Т.-П.“ АД, чрез представителя си, оспорва жалбата в отговор по
реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е допустимо, правилно и съобразено
с установените по делото факти. Поддържа, че е недопустимо оттегляне на
възражението по чл. 414 ГПК след произнасянето по същество на СРС по спора.
Такова оттегляне на възражението е допустимо единствено до момента на подаване
на исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК. С подаването на възражение заповедното
производство се трансформира в исково, за което важат основните правила на това
производство, като правните последици на възражението се простират единствено
до иницииране на исков процес, след което то е изпълнило функциите си и следва
да се счита за неоттегляемо. В исковото производство ответникът разполага с
възможност само да признае иска, като при това се постанови решение по чл. 237 ГПК – при признание на иска, което не се мотивира. Поддържа се, че оттеглянето
на възражението не е равнозначно на признанието на иска поради различните
функции, които законът придава на възражението. Излагат се доводи, че
оттеглянето на този етап от производството не поражда никакви правни последици
за ответника, като искането за прекратяване следва да се остави без уважение.
Твърди се още, че по същество решението е правилно и законосъобразно, като от
доказателствата се установява, че в периода в процесния имот е доставяна ТЕ,
която е установена като количество и стойност.
Моли решението да се потвърди. Претендира разноски.
Настоящият
състав, като взе предвид становищата на страните и по реда на въззивната
проверка, намира следното :
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно
по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част. По
останалите въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбите. Съдът проверява
служебно и за нарушения на императивните материалноправни норми.
Обжалваното
решение е валидно.
Относно
основното възражение направено във въззивната жалба – за недопустимост на
производството поради оттегляне на възражението на ответника А.Н.С. по дадено по реда на чл. 414 ГПК, настоящият състав
намира следното :
Исковото производство се развива след
постъпване на 29.09.2017 г. на възражения по чл. 414 ГПК против заповед за
изпълнение от 24.07.2017 г. издадена от СРС, 68 с-в, по ч. гр. д. № 47854/2017
г. в полза на „Т.-П.” АД от длъжника А.Н.С., поради което исковото производство
се явява процесуално допустимо.
Възивният съд
намира, че към настоящият момент от производството и след постановяване на
решението на СРС, ответникът не разполага с правна възможност да оттегли подаденото
възражение по чл. 414 ГПК. Следва да се посочи, че „оттеглянето“ на възражението
по чл. 414 ГПК след завеждане на
иска по чл. 422 ГПК, е волеизявление без правни последици.
Съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК, правните последици на възражението по чл. 414 ГПК
се простират
единствено до иницииране кредиторовата активност за предявяване на иск по чл. 422 ГПК.
Следователно оттегляне на
възражението е допустимо до предявяване на исковата молба по чл. 422 ГПК. Със завеждане на иска за установяване на вземането, възражението е изпълнило функцията си и предвид това след този момент
е неоттегляемо. С подаване на исковата молба заповедното производство се трансформира в общо исково
производство, което пренася спорното правоотношение пред съответно компетентния
съд, който
е различен от съда по
заповедното производствод. Това е съдът, пред който следва да се отправят и волеизявления на
страните, свързани със спора, вкл. разпореждане със спорното право или
признанието му. Настоящият състав намира, че оттеглянето на възражението по чл. 414 ГПК не е
равнозначно на признание на иска, именно изхождайки от придадените от закона
функции на възражението.
С оглед изложеното, въззивният съд
приема, че оттеглянето
на възражението едва след постановяване на решението на
СРС не поражда
каквито и да било
правни последици и не води до недопустимост на исковото
производство, нито на постановеното в това производство съдебно решение.
Доводите на ищеца в посочения смисъл се споделят от въззивният състав и са
съобразени с общия смисъл на процесуалния закон.
Настоящият
състав намира, че при постановяване на решението не са допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми. Решението е постановено при изяснена
фактическа обстановка, която въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря,
а препраща към нея, предвид възможността по чл. 272 ГПК. По съществото на спора
ответникът не излага никакви конкретни съображения срещу решението на СРС.
Основателно
СРС е приел, че страните
са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр.
е чл. 149 от ЗЕ. По изричното
разпореждане на закона, по договора за доставка на
топлинна енергия за процесния имот - потребител на топлинна енергия е неговият
собственик или физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване.
От приетият в производството
нот. акт № 48, т. ІІІ, рег. № 12085, дело № 430 от 20.10.2010 г. се установява,
че ответникът е собственик на процесния недвижим имот. Възраженията в обратния
смисъл са неоснователни и недоказани.
Според
законодателната уредба действаща в периода, между страните е възникнало облигационно
отношение с предмет доставяне на топлинна енергия за битови нужди при
действието на Общите условия на ищцовото дружество. За валидността на
правоотношението не е необходима писмена форма. Приемането на ОУ от абоната
става по силата на закона, след изтичане на срока за възражения и/или отправено
искане към ищеца за сключване на индивидуални условия. Няма данни по делото
ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца Общи условия, поради което
съдът приема, че страните са обвързани от валидно договорно правоотношение във
връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди.
Сградата
е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в
нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл.
139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г.
В производството не е
съществувал спор по въпроса, че през
процесния период ищецът е доставил до апартамент, находящ се в гр. Перник, ул.
„*******, топлинна енергия в твърдяното от него количество и при цена, посочена
в исковата молба.
Въззивният съд
споделя извода на СРС, че по положителния установителен иск за стойност на
доставена топлинна енергия през процесния период, ответникът като потребител на
топлинна енергия за битови нужди дължи заплащането на цената й. Следователно, в полза на ищеца е възникнало вземане за
стойността на доставената топлинна енергия през процесния период м. 05.2014 г. -
м. 04.2016 г. в размер на сумата от 1 456. 42 лв. Размерът на вземането не е
оспорван в процеса.
Не е съществувал спор и относно размера на обезщетението
за забавено плащане, на главното парично задължение, съответства на претендирания
в исковата молба.
Неоснователни са и възраженията за
погасяване на вземанията по давност, тъй като заявлението за издаване на
заповед по чл. 410 ГПК е подадено на 21.06.2017 г., а процесните задължения са
за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., за който не е изтекла тригодишната
давност, съгласно по чл. 111, б. „в“ ЗЗД от момента на изискуемостта им според
ОУ на ищеца. Въззивният съд споделя изводите на СРС относно теченията на давностните
срокове.
Доколкото
мотивите на СРС съвпадат с тези на въззивния съд, решението следва да се
потвърди, както е постановено, включително по разноските по исковото и
заповедно производство, определени съобразно доказателствата за реално
направени разноски в тези производства от страна на ищеца.
По разноските пред СГС :
Тъй
като жалбата на ответника няма да бъде уважена право на разноски има ищеца. В
негова полза съдът присъжда разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 50 лв. за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК,
вр. със ЗПП.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
91726/12.04.2019 г., на СРС, 172 с - в, по гр. д. № 82428/2017 г., вкл. в
частта по разноските.
ОСЪЖДА А.Н.С.,
ЕГН **********, с адрес ***, кант. 223, чрез адв. В., да заплати на „Т.-П.“ АД,
ЕИК *******, гр. Перник, ТЕЦ Република, ж. к. Мошино, юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лв. за СГС, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, вр. с ЗПП.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1. 2.