№ 3669
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Биляна Симчева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело №
20221100512823 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20047909/14.07.2022 г. по гр.д. № 70981/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, 57 с-в, е признато за установено по реда на чл. 422
ГПК, че ответникът Н. К. К. дължи на ищеца “Топлофикация София” ЕАД, на
основание чл.79 от ЗЗД, следните суми, за които има издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 18.06.2020г. по
ч.гр.д. №4167/2019г. по описа на СРС , ІІ г.о., 57- ми състав, а именно:
278,67лв., представляващи стойността на незаплатена доставена и
използвана топлинна енергия за топлоснабден обект – ап. 55 в гр. София,
жк. “****, абонатен № 86441 за периода от 01.10.2016г. – 30.04.2018г., ведно
със законната лихва върху главницата от 278,67 лв., считано от 23.01.2019г.
до окончателното й изплащане; на основание чл.79 от ЗЗД сумата от 24,63лв.,
представляващи възнаграждение за предоставена услуга - извършено дялово
разпределение на топлинна енергия в етажната собственост на
топлоснабдения обект – апартамент № 55, за периода 01.10.2016г. –
30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от 24,63 лв.,
считано от 23.01.2019г. до окончателното й изплащане, като искът е
отхвърлен за разликата над 24,63 лв. до пълния предявен размер от 37,13 лв.
като неоснователен; на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 21,05 лв,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната
лихва за периода 14.07.2017г. – 21.12.2018г. върху главницата от 278,67 лв.,
като искът е отхвърлен за разликата над 21,05 лв. до пълния предявен размер
от 21,10 лв. – като неоснователен; сумата от 2,66 лв., представляваща
1
обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва за периода
30.01.2016г. – 21.12.2018г. върху главницата от 21,05 лв., като искът е
отхвърлен за разликата над 2,66 лв. до пълния предявен размер от 5,87 лв.
като неоснователен.
Така постановеното решение не е обжалвано от заинтересованата
страна в частта му, с която исковете са отхвърлени като неоснователни,
поради което е влязло в сила.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в
частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство, който го обжалва с
оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност.
Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е
постановено в противоречие с обективни закони на Земята. Счита, че СРС е
нарушил основни принципи в правото. Нормите на чл. 61 до 71 от Наредба №
16-334 за топлоснабдяването са отменени с влязло в сила решение, поради
което и неправилно СРС е приел, че наредбата била действала до нейната
отмяна. Сочи, че от значение е основанието за нейната отмяна, като в случая
намирала приложение нормата на чл. 192а АПК. Твърди, че на вещото лице
са поставени въпроси, които не са относими към спора. Нарушен е чл. 127, ал.
2 ГПК, като писмени документи, които се намирали у ищеца и/или третото
лице – подизпълнител на ищеца, са ползвани от вещото лице, въпреки че не
били представени по делото. Сочи, че е останал игнориран принципът на
действие на двутръбната система с долно разпределение. СРС е презумирал,
че от цялата сградна инсталация била отдавана топлинна енергия за целия
процесен период. Намира, че неправилно са били приети и приложени
Общите условия на ищеца. Презумирано е било облигационно отношение
между етажните собственици и фирмата за дялово разпределение при
наличието на срочен договор, изтекъл преди процесния период.
Счита, че методиката, уредена в Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването, противоречи на законови разпоредби: Закона за
енергетиката – чл. 155, ал. 2, Закона за енергийната ефективност – чл. 38, ал.
1 и 4, Закон за защита на потребителите – чл. 147а, както и на правото на ЕС,
Директива 2012/27 – чл. 9, § 3, б. „б”, чл. 10 и Директива 2011/83 – чл. 6 и чл.
7. Изтъква, че формулата по 6.1.1 от методиката е неотносима към
вертикалната двутръбна система. Сочи, че тази формула е нищожна, тъй като
противоречи на обективния закон и е издадена от некомпетентен орган.
Твърди, че ищецът е представил само частни документи по делото,
които не са приети от ответника и нямали материална доказателствена сила.
Изготвените въз основа на тях експертизи намира за производни и
недоказващи доставено количество топлинна енергия. Намира, че видно от
заключението по съдебно-техническата експертиза, технологичните разходи
са неправилно определени.
Излага оплаквания, че конструкцията, която е изградена по отношение
на валидно облигационно отношение между доставчик и потребител на
топлинна енергия в чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не е нито правна, още
2
по-малко пък има характеристиката на договор. Сочи, че в случая става
въпрос за двустранен, потребителски договор, сключен от разстояние, за
валидността на който както във вътрешното ни право (чл. 298 ТЗ, чл. 147а
ЗЗП), така и в правото на ЕС (чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83) е предвидена
писмена форма с изрично преподписване на общите условия. Директивата е с
императивен характер и е била в сила от 04.06.2014 г. Счита, че реално
Директива 2011/83 не е била транспонирана в Закона за енергетиката.
Разпоредбите на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ (отм.) и чл. 153, ал. 1 ЗЕ са в колизия с
разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), поради което и
СРС е трябвало да приложи § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
От друга страна намира, че обвързването на потребителя със
собственик или ползвател на имот (вещни права) влиза в колизия с чл. 17, ал.
3 от Конституцията на Република България и правната доктрина, с оглед
абсолютния характер на вещните права. Счита за недопустимо да се
накърнява това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и
по силата на закон. Твърдението на ищеца представлявало типичен пример за
недопустима държавна помощ в полза на търговско дружество (чл. 101 и чл.
102 от ДФЕС).
Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че по силата
на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от
потребителя. Тази разпоредба влиза в колизия с разпоредби от по-висок ранг
– Конституцията на Република България – чл. 32 и чл. 19, Регламент
2006/2004 на ЕО – съгласно чл. 3 към него са прикрепени и 15 бр. Директиви,
ЕКЗПЧОС – чл. 8 и чл. 14. Директивата ЕО 93/13 относно неравноправните
клаузи в договорите е категорична, че под тях попадат договорите при Общи
условия и че неравноправна е всяка клауза, която ограничава правата на
потребителя или той не би сключил такъв договор при тези условия. Тези
разпоредби са реципирани в ЗЗП.
Твърди, че нарушен е и основен принцип в гражданското право, а
именно, че мълчанието е липса на волеизявление, чл. 62, ал. 3 ЗЗП и чл. 9
ЕО/97/7. Нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ приравнявала Общите условия на
Наредба. Първоинстанционният съд неправилно е възприел същността на
Общите условия. По принцип те са част от условията на индивидуален
договор по смисъла на чл. 298 ТЗ и чл. 16 ЗЗД. Договорът при общи условия
не може да бъде квалифициран като нормативен акт, а е само едно
предварително установено типизирано за окончателния договор предложение,
което може да бъде прието от другата страна само, ако тя желае това. Намира,
че в Общите условия на ищеца се съдържат неравноправни клаузи, които
подлежат на проверка от съда – служебно.
Изтъква, че СРС не е изяснил основни елементи от продажбата на
топлинна енергия – място на продажба при поставен топломер на изхода в
абонатната станция; страни по продажбата при мястото на продажбата;
индивидуализация на родово определена вещ. Първоинстанционният съд не е
бил взел предвид, че по отношение на доставената енергия до потребителя е
приложима клаузата за непоръчани доставки – чл. 62 ЗЗП и чл. 9 от ЕО 97/7
за непоръчаните доставки. Възползвайки се от монополното си положение
3
ищцовото дружеството задължавало „клиентите” си да плащат необосновани
суми за топлоенергия.
Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че страна по
договора е Общото събрание на етажните собственици. То нямало тази
компетентност – имало само по отношение на поддържането на сградата,
включително и общите части, за да функционират съгласно предназначението
им; но нямало право едни собственици да задължават други да ползват
общата вещ (арг. чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България). От
друга страна твърди, че всички договори с фирмата за дялово разпределение
са били прекратени по сила на разпоредбата на § 5 от Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването.
Твърди, че измервателният уред не е поставен на границата на
етажната собственост, както било по закон. СРС неправилно е възприел
разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало
правото да се заплаща реално потребената енергия. Въобще не можело да се
говори за реално потребление при наличие на методика и изчисление. Сочи,
че първоинстанционният съд неправилно бил тълкувал основен принцип в
правото на Общността – конкуренцията на енергийния пазар, закрепен в
първичния документ на общността (чл. 101 и 102 от ДФЕС) и във 2-ри
енергиен пакет.
По отношение на сградната инсталация – разпределителна мрежа в
сграда-етажна собственост, счита, че се касае за уреден положителен
безвъзмезден сервитут в полза на ищеца. Съобразно правилото, „комуто
ползите нему и вредите”, претендираните загуби следва да са за сметка на
ищеца, тъй като той извършва търговска дейност като ползва чужда
собственост и формира доход/печалба. По силата на сервитута всеки
собственик се явява принуден да приема всички неудобства от премиващото
през имота му съоръжение. Счита, че уредбата в ЗЕ, касаеща сградната
инсталация, противоречи на неприкосновеността на частната собственост,
регламентирана в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България.
Сочи, че дори и със закон не може да се задължи едно лице да ползва
своя/съсобствена вещ.
Твърди, че СРС е нарушил и чл. 86 ЗЗД, тъй като зчисляването на
лихви по неликвидни суми било в разрез с чл. 86 ЗЗД. В този смисъл сочи, че
клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца противоречи на закона.
Изтъква, че заключението по съдебно-счетоводната експертиза не съдържа
описани данъчни фактури, издадени от ищеца, за дължими суми съгласно
изисквания за това на ЗДДС. Съобщенията към фактурите нямали издател и
подпис.
Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната
част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна по жалбата /ищец в
производството/ - „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК ********* – ищец в
първоинстанционното производство, подава отговор с искане жалбата да бъде
4
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение -
потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис”
ЕООД, не е депозирало писмен отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела, в писмена форма, подписано от
разгледалия делото съдия, както и обективира ясно и недвусмислено правната
воля на съдебния състав.
Същото е и допустимо в обжалваните части, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за нищожност на
обжалваното решение, свързани с предоставена на ищеца “държавна помощ”
в противоречие с чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС, поради следните съображения:
В Решението по дело C-119/05 Lucchini е посочено, че решението на
гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, като
в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова
решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на
Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на Европейската комисия.
Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са
възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна
помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с
правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ
страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата
следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици
обаче става в изключителни случаи.
От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото
решение, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на
правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска
несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази
5
несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза.
Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже
неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е
заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да
се направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва
дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по
отношение на „Топлофикация София” ЕАД, поради което настоящият
съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на
производството пред себе си.
От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в
решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се
твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен
такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който
да е отпусната държавна помощ на „Топлофикация София” ЕАД, поради
което при неправилна преценка дали приложимата нормативна уредба води
до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да
бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия
материален закон.
С оглед на това, настоящият съдебен състав намира, че постановеното
от СРС решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно
решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че
сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била
присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така чрез
представените по делото писмени документи, че ответникът е собственик на
процесния имот през процесния период, поради което и същият се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент, съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ (виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ВКС по тълк. дело №
2/2017 г., ОСГК).
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР
(писмена форма на договора не е предвидена).
Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в
6
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона).
В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, ответникът да е упражнил
правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че разпоредбите на
чл. 150 и 153 ЗЕ, установяващи задължението на собствениците да заплащат
доставената в имотите им топлинна енергия и да спазват общите условия на
топлоснабдителните предприятия, които са приети от държавен орган,
ограничават правото на собственост.
Основните права, уредени в Конституцията на Република България, са
гарантирани на гражданите в определени граници, посочени в чл. 57 от
Конституцията – това са правата на останалите правни субекти и нормите,
установени в защита на обществени интереси.
В случая нормите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото
на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията
(чрез гарантирането на стопанската инициатива) принцип за забрана на
неоснователното обогатяване.
Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват
както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем. Законът
единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за
топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с
другите ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е
правило за разпределяне на отговорността по облигационни задължения, а не
ограничение на правото на собственост.
Следва да се посочи, че чл. 1, § 1 от Протокол № 1 към Европейската
конвенция за правата на човека и основните свободи изрично предвижда, че
правото на свободно ползване на благата (което отразява широкото разбиране
за „собственически” права) в съвременното конституционно право, включва
възможността да се налагат и определени ограничения на правото на
собственост. Съвременното право допуска и данъчно облагане на
собствеността, т. е. натоварване на собственика със задължения дори и без
насрещна престация, поради което не е недопустимо законодателят да
предвиди, че собственикът е отговорен за заплащането на определени
доставени до имота му блага, включително топлинна енергия. Следователно
обсъжданите разпоредби от ЗЕ не противоречат на норми от правни актове с
по-голяма юридическа сила (нормативен акт от по-висока степен).
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение.
7
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в
ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и в действащите към процесния период Наредба за
топлоснабдяването (отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването
(Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г. и Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007
г.).
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ), като според чл. 145, ал. 1 от Закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В частност е установено въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото и заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно
техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, с
оглед останалите данни по делото, следва да бъде кредитирано, че в
конкретния случай дължимите суми за сградна инсталация /ищецът не
претендира суми за доставена топлинна енергия или гореща вода в имота/ са
начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката, т.е. спазени са изискванията на действащите технически
правила и норми.
Установява се и обстоятелството, че през процесния период ФДР е
извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в съответствие с
действащата нормативна уредба, като са издавани индивидуални
изравнителни сметки за дялово разпределение за процесния абонат.
Конкретната методология по отчитането и изчисляването на
доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът
изцяло възприема фактическите изводи, до които е достигнала тази съдебна
експертиза.
От заключението на вещото лице по съдебно - техническата експертиза
се доказва и стойността на начислената топлинна енергия, отдадена от
сградна инсталация, както и стойностт на услугата за извършване на дялово
разпределение за процесния период, с които стойности първоинстанционния
съд се е съобразил при уважаването на исковете.
Липсват представени по делото доказателства от ответника за
извършено плащане на доставената за топлоснабдения имот през процесния
период топлинна енергия, както и на услугата „дялово разпределение“.
Тоест доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответника топлоенергия в определено количество за исковия
период. При определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по
нормативно определените цени, поради което и възражението на
жалбоподателя, че дяловото разпределение е било извършено неправилно се
8
явява неоснователно.
По отношение на оплакванията, касаещи начина на определяне на
количеството енергия, отдадена от сградната инсталация:
Разпоредбата на чл. 13, § 1 от Директива 2006/32/ЕО предвижда
задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при
крайните потребители, само когато „това е технически осъществимо,
финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни
спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ,
централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови
нужди”.
Следователно, задължението за поставяне на измервателни уреди на
границата на собственост не е абсолютно, а при енергийните системи, които
са били изградени преди 2006 г., следва да се вземе предвид доколко всяка
индивидуална система позволява инсталиране на индивидуални измервателни
уреди и дали това не би изисквало за потребителите прекомерни разходи
спрямо ползите от индивидуално отчитане. ЗЕ – чл. 156, ал. 2, т. 3, също не
предвижда задължение за инсталиране на измервателни съоръжения след
общата за етажната собственост абонатна станция. Следователно не
съществува общо нормативно задължение за поставяне на измервателни
уреди за всеки потребител на топлинна енергия.
При това положение е допустимо законодателят да уреди с правни
норми начина на изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от
сградната инсталация. При липса на обективна възможност да се въведе
индивидуално измерване законодателят трябва да определи правило, по което
да се разпределя енергията между абонатите в сграда в режим на етажна
собственост. Това следва от характера на етажната собственост като особен
колективен режим на управление и стопанисване на общите за една сграда
разходи.
Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13, ал. 2 от
Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква действително
измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това „е
уместно”. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на
индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в
отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като
намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна енергия.
В случая следва да се има предвид, че критерият за „уместност”, който
Директива 2006/32/ЕО въвежда не може да бъде изпълнен чрез действително
отчитане на отдадената от тръбите топлина, тъй като от една страна
разходите за този реален отчет биха били твърде големи, тъй като се изисква
замерване на всички тръби във всяка топлофицирана сграда през дълъг
период от време със специална техника, а от друга – такива реални отчитания
биха били свързани и с твърде голямо засягане на личната сфера, тъй като
измерванията следва да се извършват в домовете на абонатите през
продължителен период от време.
Поради това законодателят следва да направи компромис с начините
9
за измерване и да предвиди нормативно формула, която да облекчи
доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното потребление,
така и на общата отдадена за отопление на сградата енергия.
В случая следва да се има предвид, че всяка сграда представлява
отделна термодинамична система, която е изолирана от околния флуид
(въздуха) чрез своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази система
обитателите правят усилия да изолират колкото е възможно по-добре
външните стени, за да запазят топлината, която преминава през отделните
обекти и общите части и затопля сградата като цяло. При това всеки от
обитателите използва топлина от останалите и отдава топлина към тях.
Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат
разходите за затопляне на сградата не представлява правило, което не
съответства на фактическата ситуация и при това положение разпоредбата на
чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки собственик в етажната собственост да
заплаща за отдадената от сградната инсталация топлина, не нарушава
изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО.
Не е налице и нарушение на друг правен принцип, което да води до
основание за неприлагане на посочената разпоредба.
Във връзка с оплакванията, касаещи издаването на прогнозни сметки,
по които ищецът претендира плащане:
Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите
за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по
прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството,
извършващо дялово разпределение.
Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената разпоредба
на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на
двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати както
повече, така и по малко от изразходваната за този месец енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-
малко количество от заплатената му топлоенергия. В крайна сметка с
последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се
уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях
енергия за целия отчетен период.
Съгласно Общите условия обаче, лихва за забава обаче потребителят
дължи единствено върху сумите по изравнителните сметки, поради което
оплакванията на въззивника в тази насока са несъстоятелни.
Неоснователен е и доводът на ответника относно приложението на
установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки,
поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2016 г., ОСГК,
за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови
нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
10
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото “непоискана” е тази доставка, при която
доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това
законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2
ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на
отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ
(в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото
събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително
по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е демократичен - „решава
мнозинството”.
Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на
етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани
общите части.
Потребителят на услугата обаче е цялата етажна собственост, затова
титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на
доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може
да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от
отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че централното
топлоснабдяване се е наложило в България като ефективен начин за
отопление на многофамилни сгради в градовете през втората половина на ХХ
век. Отношенията между етажните собственици и начина на управление на
общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за
управлението, реда и надзора на етажната собственост (отм.) и с отделни
разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи
момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за
топлоснабдяването на сградата, което е икономически обяснимо с оглед
съществувалите тогава обществено-икономически условия: отоплението с
централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради
това желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца.
В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен,
топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна собственост в
цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е
уредено като задължително (чл. 162, ал. 1 и 2), а искане от собствениците е
11
предвидено като условие за осигуряване на централно отопление само в
сгради, по отношение на които топлоснабдяването не е задължително (ал. 3).
Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на
сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на
топлинна енергия, понастоящем отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена
възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на
топлинна енергия (за цялата сграда или за отделни обекти в нея) при
определени предпоставки. Нормативните актове от този период не
предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на
топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че
непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна
собственост (включително за сградна инсталация и отопление на общите
части) е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на
чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на
индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното
дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово
горещо водоснабдяване на собствения си имот /какъвто е и процесният
случай/, като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. Следователно
доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана,
респ. ответникът дължи нейната стойност.
Неоснователно е и инвокираното във въззивната жалба твърдение за
недоказване годността на средството за измерване, обслужващо процесния
адрес. От заключение на СТЕ, изготвено след проверка на документацията
относно експлоатацията и метеорологичния контрол на общия топломер,
приетото от съда, по безспорен начин е установено в производството, че в
исковия период общият топломер в процесната абонатна станция е бил годно
СТИ, технически изправно. Констатацията, че същото „съответства”, след
законовия двугодишен срок е нормативно нарушение, но от техническа
гледна точка наличието на метрологична проверка макар и след изискуемия
се срок със заключение „съответства”, дава основание да се направи извод, че
за исковия период общият топломер е бил годно СТИ.
Предвид изложеното и поради липса на други конкретни доводи във
връзка с основателността на уважените от СРС главни и акцесорни искове,
решението следва да бъде потвърдено в обжалваната му част като правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски има единствено
въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Същата е отправила искане за присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение, но съдът намира, че така направеното
12
искане за неоснователно.
Единственото извършено от процесуалния представител на
въззиваемия действие по делото се състои в подаването на бланкетен отговор
на въззивната жалба, в която не се наведени никаква относими към
конкретния правен спор възражение, като юрисконсултът не се е явил и в
нито едно от проведените открити съдебни заседания.
С оглед на това, съдът намира, че процесуалната защита не е реално
осъществена, като в полза на страната не следва да се присъжда
юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав,
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20047909/14.07.2022 г. по гр.д. №
70981/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 57 с-в, в обжалваната част,
с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответникът Н. К.
К. , ЕГН **********, дължи на ищеца “Топлофикация София” ЕАД, ЕИК
*********, следните суми, за които има издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 18.06.2020г. по ч.гр.д. №4167/2019г.
по описа на СРС , ІІ г.о., 57- ми състав, а именно: 278,67лв., представляващи
стойността на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за
топлоснабден обект – ап. 55 в гр. София, жк. “****, абонатен № 86441 за
периода от 01.10.2016г. – 30.04.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата от 278,67 лв., считано от 23.01.2019г. до окончателното й
изплащане; 24,63лв., представляващи възнаграждение за предоставена услуга
- извършено дялово разпределение на топлинна енергия в етажната
собственост на топлоснабдения обект – апартамент № 55, за периода
01.10.2016г. – 30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от
24,63 лв., считано от 23.01.2019г. до окончателното й изплащане; 21,05 лв,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната
лихва за периода 14.07.2017г. – 21.12.2018г. върху главницата от 278,67 лв.;
2,66 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на
законната лихва за периода 30.01.2016г. – 21.12.2018г. върху главницата от
21,05 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач,
конституирано на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК
*********.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
13
Членове:
1._______________________
2._______________________
14