№ 28
гр. Тетевен, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
************** по описа за **** година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от С. Т. Н. с ЕГН:
********** с постоянен адрес общ. Тетевен, с. хххххх, ул. „******“ 10, чрез пълномощника
си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. М. срещу „фирма“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул.
Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „ххххххххх, М.“, чрез
адвокат Х. М. - САК.
Предявен е осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума по признат за
нищожен договор за потребителски кредит, с определена цена на иска – 105.55 лева.
Излага се от ищеца, че на 07.02.**** г. между С. Т. Н., в качеството й на
заемополучател, и „фирма“ ООД, в качеството му на заемодател, е сключен Договор за
потребителски кредит № *****, към искане № ******. В Договора страните са уговорили
основните параметри на правоотношението: размерът на заема е 800 лв., със задължение да
бъде погасен чрез 29 месечни вноски. Посоченият размер на възнаградителна лихва бил в
размер на 40.05 % годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора бил посочен годишен процент на
разходите, в размер на 49.87 %.
Ищцата заявява, че в Договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще
бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за
това. При един поръчител същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7
минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели
или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с
рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на
получаваните трудови доходи.
Сочи, се в исковата молба, че въпреки формално дадената възможност на
кредитополучатедя да осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването на
Договора му е налице договор за поръчителство, таксата на гарантиращото дружество, била
в размер на 544.45 лева.
1
Изразява становище, че е вероятно, с цел заобикалянето на Закона, неустойката да се
изключва от ГПР, поради схващането, че ГПР се калкулира към датата на сключване на
договорите за потребителски кредит, а задължението за заплащане на неустойка формално,
макар и привидно (тъй като е включено още в първоначалния погасителен план), възниква 3
(три) дни след подписването му. По този начин се избягва посочването на излизащите извън
позволените от Закона рамки за максимален размер на ГПР към датата на сключване на
договора. Това приема за незаконна и опасна търговска практика, която води до
свръхзадлъжнялост на кредитополучателите и нерядко създава обективни предпоставки за
изпадането им в неплатежоспособност чрез недобросъвестна употреба на слабата им
икономическа позиция. Ако кредитното дружество желаеше реално обезпечение по
предоставения кредит, като средство за защита на интересите си, то, още след
задължителната предварителна проверка по чл. 16 ЗПК, щеше да изисква осигуряването на
надлежно обезпечение при самото подписване на договора. Или, при наличието на
достатъчно негативни факти в кредитната история на клиента, щеше да доведе до отказ от
предоставяне на паричния заем.
Счита, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвиденият максимален
размер на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане
формално е посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде
включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от
50%. Действително обаче същото отговаря на всички критерии, посоченият в пар. 1, т. 1 от
ЗПК. То представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е
на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от самия
погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с
подписването на договора. Счита, че договарянето на този разход като неустойка има
единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия
размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е недействителна. Дадената на
потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не може да обоснове
обратния извод. Срокът е твърде кратък и е житейски логично да се предположи, че
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат нито
да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи.
Освен това следва да се има предвид, че в ЗПК е предвидено изрично задължение на
кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на
заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за
кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение е лишено от
всякакъв смисъл.
На следващо място счита, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна. Същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън пределите на
предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Приема ,че се нарушават се основни
принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Добросъвестността се свързва с общоприетите правила за нравственост на
поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая
и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общност. Параметрите по това облигационно правоотношение са
несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
На последно място в исковата молба се твърди, че е налице заобикаляне на закона по
смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се
предвижда, че при забава на потребител, кредиторът да има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
2
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33,
ал. 1 от ЗПК. Намира подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за
недопустимо.
Искането е за постановяване решение, с което да бъде прогласена Нищожност на
Договор за потребителски кредит № *****, към искане № ****** като противоречащ на
разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗД и осъдителен иск за връщане на недължимо платена
сума, с определена цена на иска – 105.55 лева.
Моли, за присъждане на всички направени по делото разноски, включително за
адвокатско възнаграждение на основание договор за правна помощ.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника, в който
изразява становище за неоснователност и недоказаност на иска. Обстоятелствата с които се
обосновава претендираното право са изложените данни за възникнали облигационни
правоотношения между страните на основание сключен договор за потребителски кредит от
дата 07.02.**** г. и твърденията на ищеца за това, че процесната клауза от договора е
недействителена, поради накърняване на добрите нрави, поради заобикаляне на Закона по
съображения изложени в ИМ. Ответникът оспорва претендираното право и предявения иск
от ищеца. Прави възражение за прекомерност на претендираните съдебни разноски.
От представените по делото писмени доказателства, съдът приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от
105.55 лева представляваща недължимо платена от ищцата по процесния Договор за
предоставяне на потребителски кредит сключен от С. Т. Н. с ЕГН: ********** с „фирма“
ООД, ЕИК *********, предвид установените по делото факти, че с съдебно Решение № 93
от 11.04.**** г по гр. дело № 507/*** г. по описа на РС Тетевен съдебният състав е
постановил решение, с което е прогласил нищожността на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във с
чл.22, вр. с чл.10а, вр. с чл. 11 и чл.19 от ЗПК във вр. с чл.143 от ЗЗП Договор за паричен
кредит № ***** сключен на 07.02.****г между „фирма“ ООД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, р-н. Средец, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 представлявано от
Н. П. и С. Т. Н., ЕГН ********** от с. хххххх, общ. Тетевен, ул. „******“ № 10. Също така
с цитираното съдено решение съдът е осъдил дружеството кредитор „фирма“ ООД, ЕИК
********* на основание чл. 55 от ЗЗД да заплати на ищцата сумата от 546,94 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за кредит №
*****/07.02.**** г. сключен между „фирма“ ООД, ЕИК ********* и С. Т. Н.
ЕГН**********. По гр. дело № 507/*** г. по описа на РС Тетевен съдебният състав е
допуснал, изслушал и приел ССЕ, според която ищцата С. Н. е заплатила по признатия за
нищожен Договор за предоставяне на паричен кредит сумите от 800 лева, представляваща
главница по договора, сумата от 546.94, представляваща заплатени суми по неустойка и
такси, както и сумата от 105.55 лева, представляваща заплатена лихва по прогласения за
нищожен Договор за паричен кредит № ***** сключен на 07.02.**** г. между „фирма“ ООД,
ЕИК ********* и С. Т. Н.. Пред настоящия съдебен състав е предявен иск по реда на чл. 55
от ЗЗД за връщане на неоснователно заплатената сума от 105.55 лева, представляваща
заплатена лихва по прогласения за нищожен договор.
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне“. На връщане в хипотезите
на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи реално полученото. При иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищцовата
страна следва да докаже плащането на претендираната сума, а ответната - основанието за
нейното получаване, респ. задържане, ако твърди наличие на такова основание. Начална
липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт,
3
а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на
унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво
правоотношение.
Ищецът претендира връщане на суми, за които твърди, че са дадени без правно
основание – признат за нищожен договор за паричен кредит с ответното дружество. При
началната липса на основание още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, каквито са и фактическите
твърдения на ищеца. В случая фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от
страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответницата, липса на валидно
правоотношение между страните, което да обуславя имущественото разместване.
Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК и въведените от страните твърдения, в
тежест на ищеца е да докаже, че е извършено плащане на процесната сума, чието
възстановяване претендира, получаването й от ответника, както и обстоятелството, че
същата е недължима – че не е налице валидно правоотношение, което да съдържа
задължения за извършването й и да оправдава имущественото разместване.
Със съдебно Решение № 93 от 11.04.**** г по гр. дело № 507/*** г. по описа на РС
Тетевен, съдебният състав прогласил за нищожен Договор за паричен кредит № *****
сключен на 07.02.****г между „фирма“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, р-н. Средец, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 представлявано от Н. П. и С.
Т. Н.. С оглед на което всички суми изплатени от ищцата Недялова по повод сключения
Договор за паричен кредит с „фирма“ ООД, ЕИК ********* се явяват дадени без правно
основание.
Фактическият състав на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. още
при самото получаване да липсва основание за преминаване на блага от имуществото на
едно лице в имуществото на друго. Поради това предпоставките за уважаване на този иск са
две - получаване на нещо и липса на установено основание, като извършването на
престацията подлежи следва да бъде доказана от ищеца, а съществуването на валидно
основание за нейното получаване от ответната страна. Претендираната сума в размер на
105.55 лева, представляваща недължимо платена сума, при начална липса на основание от
сключен Договор за паричен кредит № ***** сключен на 07.02.****г между „фирма“ ООД,
ЕИК ********* и С. Т. Н., съдът взема предвид факта, че по установения като нищожен
Договор за паричен кредит реално изплатената престация е в общ размер на 1452.59 лв.,
/ССЕ от гр. дело № 507/*** г. по описа на РС – Тетевен/. По гр. дело № 507/*** г. по описа
на РС – Тетевен е установено, че ищцата Н. е заплатила сумите от 800 лева, представляваща
главница по договора, сумата от 546.94, представляваща заплатени суми по неустойка и
такси, както и сумата от 105.55 лева, представляваща заплатена лихва по прогласения за
нищожен Договор за паричен кредит № ***** сключен на 07.02.**** г., като с Решение №
93 от 11.04.**** г по гр. дело № 507/*** г. по описа на РС Тетевен съдебният състав е осъдил
кредитора да възстанови единствено сумата от 546.94, представляваща заплатени суми по
неустойка и такси, като в настоящето производство не бе доказано от ответното дружество
процесната сума от 105.55 лева, представляваща недължимо платена сума за лихва да е била
изплатена на ищцата Н., въпреки, че ищцата при предявяване на осъдителния си иск е
изпълнила задължителното условие на чл. 127, ал. 4 и е предоставила на ответното
дружество банкова сметка, по която може да възстанови претендираната сума,
представляваща такава дадена без правно основание, при положение, че кредиторовото
дружество е наясно с влязлото в сила Решение № 93 от 11.04.**** г по гр. дело № 507/*** г.
по описа на РС Тетевен, с което Договор за паричен кредит № ***** сключен на 07.02.****
г. е признат за нищожен и като такъв ищцата дължи единствено чистата сума /главница/ по
договора за кредит, без да дължи лихви и разноски по него.
4
С оглед всичко изложено, така предявеният иск се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД урежда връщане на даденото при
отпадане на основанието. Съгласно задължителната и трайно установена практика,
обективирана в ППВС № 1/1979 г., поради което следва да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 105.55 лева, представляваща недължимо платена сума по
признат за нищожен Договор за паричен кредит № ***** сключен на 07.02.****г между
„фирма“ ООД, ЕИК ********* и С. Т. Н., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба 10.05.**** г. в съда до окончателното изплащане на вземането. По делото
не са представени доказателства за изплатено неоснователно получена сума от дружеството
ответник, макар че с исковата молба на основание чл. 127, ал. 4 от ГПК ищецът е указал
банкова сметка. Поради това осъдителният иск следва да бъде уважен в определения размер.
По разноските:
Ищцата е освободена от държавни такси и разноски поради, което ответника следва
да заплати на РС - Тетевен сумата от 50 лв. Държавна такса.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.**** г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.**** г. по т. д.
5
№ 1990/*** г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.**** г. по ч. т. д. № 75/**** г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Д. М. следва да бъде
определено адв. възнаграждение в размер от 240 лева с ДДС, което е в границите за
съответния вид дейност, определени с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. и
следва да бъде заплатено от ответника. В този смисъл е и Определение № 324 от 16.05.****
г. по В.ч.гр. Дело № 221/**** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.**** г.
по В.ч.гр. Дело № 254/**** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение 450 от 24.06.**** г. по
В.ч.гр. Дело № 219/**** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.**** г. по
В.ч.гр. Дело № 255/**** г. по описа на ОС – Ловеч и Решение № 223 от 04.07.**** г. по
В.Гр.Д. № 440/**** г. по описа на ОС – Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „фирма“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е,
ет. 5, да заплати на С. Т. Н. с ЕГН: ********** с постоянен адрес общ. Тетевен, с. хххххх, ул.
„******“ № 10 сума в размер на 105.55 лева, представляваща недължимо платена сума по
признат за нищожен Договор за паричен кредит № ***** сключен на 07.02.**** г., сключен
между С. Т. Н., с ЕГН ********** и „фирма“ ООД, ЕИК *********, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба - 10.05.**** г. в съда до окончателното
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „фирма“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул.
Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от адв. М. от САК сумата от 240 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска
помощ и съдействие, оказани на С. Н. по гр.д. № 462/**** г. по описа на РС – Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „фирма“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е,
ет. 5 да заплати на Районен съд Тетевен сума в размер на 50 лева разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
6