РЕШЕНИЕ
№ 54
гр. Благоевград, 31.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Георги Янев Въззивно гражданско дело №
20231200501130 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано с въззивна жалба от Г. А. К., ЕГН -
**********, с постоянен адрес в гр. Б., ж.к. "****", бл. **, вх. *, ет. *, ап. * чрез пълн. адв. П.
Д. М. от Софийска адвокатска колегия, личен № **, служебен адрес: гр. С., ул. "**" № **,
тел. ***, e-mail:*****, против: РЕШЕНИЕ № 539/27.07.2023 год. по гр. д. №
20221210100224 по описа за 2022 год. на Районен съд – Благоевград.
В жалбата се твърди, че в случая ищецът "С.Г. Груп" ЕАД, ЕИК - ********* бидейки
универсален правоприемник на "С.Г. Груп" ООД, ЕИК - ********* (последното дружество е
цесионер по процесния цесионен договор) се легитимира като кредитор на ответницата Г.
А. К. по силата на договор за прехвърляне на вземания, сключен на год. между "Юробанк И
Еф Джи България" АД (по-нататък само Банката) като цедент и праводателят на ищцовото
дружество като цесионер. Внимателния анализ на този договор извършен в контекста на
събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства сочи, че процесната
цесия, по наше мнение, не може да легитимира ищеца като носител на релевираното
парично вземане срещу първата ответница.
Излагат, че в дадения казус влизането в сила на договора за цесия от 21.12.2017 год.,
от който ищецът черпи правата си е поставено под отлагателно условие. Клаузата на чл.
10, ал.
1 от този договор гласи: "Страните се съгласяват изрично, че настоящия договор влиза
в сила само и единствено след превод на сумата, посочена в чл. 9, ал. 1 от договора. В
случай, че сумата не бъде преведена в срока посочен в чл. 9, ал. 2, страните изрично
договарят, че настоящия договор не поражда действие между тях, като предвидените в
него правни последици няма да настъпят и всички вземания ще се считат за
непрехвърлени”. Прочита на чл. 9, ал. 2 от договор ни казва допълнително, че продажната
1
цена по цесионния договор следва да бъде заплатена от Цесионера на Цедента в срок до
28.02.18г. по този начин не ставало ясно платена ли е цената по този договор или не е и дали
ищеца има качесгтво на кредитор на първия ответник Г. К.. При липсата на тези
доказателства, които са основополагащи за преценка на ищцового качество на кредитор
първоинстанционния съд е следвало, без оглед на всички останало, да отхвърли предявения
иск като неоснователен и недоказан.
На следващо място излагат съображения, че цесионния договор от 21.12.2017 год. е
подписан от лицето П.А.Б. действащ като пълномощник на Султанка Иванова Цампарова,
последната в качеството на управител на Цесионера "С.Г. Груп" ООД. Направеното от
първоинстанционния съд разпределение на доказателствената тежест е налагало ищецът да
представи по делото пълномощното на г-н П.А.Б. за да се прецени, дали сключването на
процесния договор като правно действие е попадало в обема на предоставените му с
пълномощното представителни права и дали договорът не е сключен при условия на ultra
vires, респ. за да се разсеят всякакви възможни съмнения в тази посока.
Твърдят, че за да бъде цесионния договор действителен, а не нищожен на основание
чл. 26, ал. 2 ЗЗД, вземането трябва да е пределно ясно специфицирано. В разглеждания
казус това изискване не е спазено. В чл. 2, ал. 1, където е очертан предмета на процесния
цесионен договор е разписано, че цедентът прехвърля на цесионера вземанията си срещу
длъжниците, посочени в приложение № 1 към договора. Това приложение представлява
списък на длъжниците, измежду които се среща и името на доверителката ми. В същото
време, в чл. 1, ал. 2, където са дефинирани употребяваните в договора понятия и термини
упоменато в т. 4, че сред документите касаещи вземането се включва и извлечение от
счетоводните книги на Банката. Такова извлечение от счетоводните книги на банката обаче
не е приложено и не съставлява част от процесния цесионен договор. То не е представено и
по делото. А то е било особено нужно в случая, тъй като с процесната цесия са прехвърлени
вземания срещу множество различни длъжници. При липсата му не би било възможно да се
установи, какъв е актуалния размер на дълга по пера на всеки един от длъжниците, в т.ч. и
на доверителката му, като се отчете, че цесията е извършена повече от девет години след
сключването на кредитния договор, през който период доверителката ми е извършвала
погасявания на кредитния дълг.
В жалбата се излага, че в чл. 27 от сключения между доверителката ми и Банката
договор за потребителски кредит № ***/*** год. е отбелязано, че Банката има право да
прехвърли вземанията си по договора на трети лица - финансови или нефинансови
институции и дружества като между тях в текста изрично е визирана фирмата на
дружеството „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, гр. С.. Във всички последващи сключването
на кредитния договор допълнителни споразумения към него, представени с исковата молба,
съответно от 14.04.2010 год., от 20.06.2012 год. , от 05.08.2013 год. и от 27.02.2014 год. като
кредитор вече фигурира не Банката - кредитодател, а тъкмо споменатото дружество
„Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, гр. С.. Именно с последното дружество доверителката му
е договаряла всички последващи сключването на кредитния договор негови изменения и
допълнения, т.е. дружеството „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, гр. С. е действало в
качеството си на Цесионер на процесното вземане, което, и това е очевидно, му е било
цедирано от банката в изпълнение на клаузата на чл. 27 от кредитния договор. Съгласно
приложените допълнителни писмени споразумения, се индикира още и от мотивите на
приложеното към исковата молба решение № 5803/08.11.2016 год. по гр. д. № 52/2016 год.
по описа на Окръжен съд - Благоевград, от което разбираме, че действително на 02.10.2008
год. между Банката и „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, гр. С. е бил сключен договор за
цесия, с което Банката е прехвърлила на последното дружество процесното вземане.
Възниква въпроса за въззивника, след като Банката вече веднъж е прехвърлила процесното
вземане на дружеството „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, гр. С. как е било възможно
впоследствие - на 21.12.2017 год. да прехвърли същото това вземане на праводателя на
ищеца.
Твърди, че в разглеждания казус процесната сделка - дарение по нотариалния акт от
2
23.10.2017 год. е извършена след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор -
цедента в лицето на Банката по силата на кредитния договор от 19.06.2008 год., но преди
сключването на процесния цесионен договор от 21.12.2017 год. При такива хипотези според
тълкувателните указания на ТР № 2/26.03.2021 год. цесионерът притежава
материалноправна легитимация да се защити с иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, тъй като този иск
има характера на обезпечение, а съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД със сключването на договор за
прехвърляне на вземането същото преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, вкл. с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. Това обаче не се отнася до субективната предпоставка на иска по чл. 135 ЗЗД, а
именно - знанието на длъжника за увреждането, а при възмездни сделки още и знанието на
третото лице - негов съконтрагент. Знание на длъжника за увреждането по отношение на
новия кредитор - цесионер ще се породи едва след връчване на уведомление за така
извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, тъй като именно от този
момент цесията произвежда действие за длъжника. В случая, първата ответница е уведомена
за процесната цесия едва на 03.09.2018 год., т.е. почти една година след извършване на
процесното дарение, и следователно до тази дата тя не е могла да знае дали, от какво
естество и в какъв обем са правата, които Банката е прехвърлила на цесионера, а оттук и не е
могла да формира знание за увреждане на Цесионера.
На следващо място заявява, че към датата на предявяване на иска дълга на
доверителката му е частично удовлетворен в резултат на осъществена публична продан на
неин, ипотекиран за обезпечение на отпуснатия й кредит, недвижим имот. В същото време
ищецът не е представил доказателства за това каква е цената, която е била получена в
резултат на проданта и дали действително е останала непогасена част от задължението на
доверителката му и ако това действително е така - каква точно част от цедираното вземане е
била погасена по този начин.
Искат от съда да отмени първоинстанционното решение. Претендират разноски.
В срока по чл.263 от ГПК от „С. Г. ГРУП“ ЕАД, със седалище и адрес на управление
в гр. Перник, ул. „Отец Паисий“№ 47 А, вписано в ТРРЮЛНЦ с ЕИК: *********, чрез
пълномощника адв. Н. Д. М., ШАК, с адрес за призоваване и връчване на съобщенията: гр.
С., ул. „****“ No *, ет.*, e-mail за електронно връчване: ****, тел. ****, преупълномощена
от Адвокатско дружество „М. и И.“, БУЛСТАТ: **
В отговорът се твърди, че в първоинстанционното дело г-жа К. не е спорила нито че има
висящ и непогасен дълг, нито че „С. Г. Груп“ ЕАД е легитимния й кредитор, нито по
валидността на цесията и обстоятелството, че същата е проявила действие (включително
прехвърлително), както в отношенията цедент-цесионер, така и спрямо длъжника (спрямо
нея) и всички трети лица. Поради това, в доклада по делото съдът не е посочил и не е
указал, че за тези твърдени от ищеца-цесионер факти същият не сочи доказателства.
Отделно от горното, според практиката на ВКС не е нужно в процес по чл. 135 ЗЗД да се
доказва вземането на кредитора - това вземане не е предмет на делото. В мотивите по т. 2 на
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ от 09.07.2019 год. по тълкувателно дело № 2/2017г. на
ОСГТК на ВКС четем: „Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането
съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е
самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по
отношение на себе си сделка ши друго действие, с които длъжникът го уврежда
(правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото
единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането)/. Той може да
приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. “
По отношение на пълномощното за сключване от името на управителя на „С.Г.Груп“
ООД на Договора за цесия излагат, че същото не е необходимо да се представя, поради това,
е единствено упълномощителят може да повдигне спор за ненадлежно представляване, така
т. 2 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ от 12.12.2016 год. по т.д. № 5/2014 на ОСГТК на
ВКС. Касае се и за търговска сделка, за която е приложимо правилото на чл. 301 от ТЗ.
3
Видно от публичният търговски регистър „Бългериън ритейл сървисиз“ ЕАД, ЕИК:
********* (към момента заличен търговец) има за универсален приемник именно „Юробанк
България“ АД („Бългериън ритейл сървисиз“ ЕАД се влива в "И АР БИ ЛИЗИНГ
БЪЛГАРИЯ" ЕАД, ЕИК: *********, а последното от своя страна се влива в Юробанк
България“ АД). Поради това, несъстоятелни са възраженията на въззивника във връзка с
цесиите между двете дружества.
Твърдят, че във връзка с индивидуализацията на вземането на г-жа К. в
представените пред съда с исковата молба Приложения към Договора за цесия, то видно от
същите индивидуализацията е абсолютно достатъчна и изчерпателна - вземането е посочено
и по Договор и по размер и по кредитополучател. Нямат резон възраженията, че за да
докажят индивидуализацията на вземането в Договора за цесия трябва да представим цялото
кредитно досие и счетоводни справки.
Излагат, че от събрания доказателствен материал става видно, че скоро след
осъждането си и след получаване на ПДИ по образуваното изпълнително дело за събиране
на дълга, длъжницата К. започва да намалява своите имущества, като видно от
представената по делото справка от електронен имотен регистър тя дарява на внуците си, не
само имотът по процесното дело, дарен на г-ца П., но извършва още едно дарение на
внуците си Г.Д.Д., за която пък сделка е образувано и приключило с влязло в сила Решение
гр. дело № 223/2022г. пред Районен съд Благоевград, с което съдът е обявил за относително
недействително разпореждането /казусът е идентичен, за сме представили пред
първоинстанционния съд за сведение Решението/. Не споделят възражението пред първа
инстанция на ответниците, че щом договорът за кредитът е бил обезпечен с ипотека върху
друг имот, то увреждане - няма. И това е така, защото всеки длъжник отговаря с цялото си
секвестириуемо имущество пред кредитора си, а не само с дадените обезпечения.
Извършената публична продан на имота с ипотека /извършването на същата видно от
справката Икар/, не е довело до пълно уводолетворяване на дълга, което не е оспорено от К.,
останал е непогасен остатък и госпожа К. като собственик на този имот е била наясно с
неговото лошото състояние, с това че с неговата продажба не може да бъде събрана голяма
сума, поради което, проследявайки доказателствата по делото, наблюдаваме как тя започва
да се освобождава от имуществото си и цели именно да затрудни кредитора си да получи
пълно удоволетворение, което обективно се е и случило.
По отношение на възражението на ответните страни в първоинстанционния процес,
че цесионерът — ищец не може да води по иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, защото неговото
кредиторово качество като цесионер е придобито след разпоредителната сделка, цитират
Тълкувателно решение, а именно ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ от 26.03.2021 год. по
тълкувателно дело № 2/2019г. на ОСГТК на ВКС, според което: „Цесионерът
притежава активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135
ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало
вземането на първоначалния кредитор -цедента, но преди сключването на договора за
прехвърляне на вземането“.Тези задължителни тълкувания на закона обосновават по
категоричен начин неоснователността на възражението на ответниците, че цесионерът „С. Г.
Труп“ ЕАД не е активно легитимиран да предяви настоящия иск.
Искат от въззивната инстанция да потвърди решението на първоинстанционния съд.
На осн. чл.146, ал.2 ГПК, прави искане да се приемат следните писмени доказателства:
Анекси № 1 и № 2 (за удължаване срока за заплащане на покупната цена) към Договор за
прехвърляне на вземания от 21.12.2017.Г. между цедент „Юробанк България“ АД и
цесионер „С.Г. ГРУП“ ООД, с ЕИК: ********* /сега с правоприемник „С.Г. ГРУП“ ЕАД, с
4
ЕИК: *********, платежно нареждане за заплащане на покупната цена по Договора за цесия,
копие на изпълнителния лист, на чийто гръб са отразени постъпилите към момента
погашения, както и представения с исковата молба Договор за прехвърляне на вземания от
21.12.2017.Г. между цедент „Юробанк България“ АД и цесионер „С.Г. ГРУП“ ООД, с ЕИК:
********* /сега с правоприемник „С.Г. ГРУП“ ЕАД, с ЕИК: ********* без заличаване на
покупната цена .
Във въззивната инстанция не са приобщени доказателства допустими по смисъла на чл.266
ГПК и относими нови доказателства.
Окръжният съд, като обсъди приетите от първоинстанционния съд доказателства, установи
от фактическа страна следното :
Ищеца има неудовлетворени парични вземания спрямо ответницата Г. К.. С договор за
потребителски кредит*** от ****г. сключен между „Юробанк и Еф Джи“ АД /сега
„Юробанк България“ АД/ като заемодател и ответницата Г. К. като кредитополучател
обезпечен с договорна ипотека на недвижими имоти. Банката е представила на първата
ответница потребителски кредит в размер на 60500 евро. Към договора са сключени пет
допълнителни споразумения представени по делото. С влязло в сила решение по т.д. №
52/2016г., по описа на ОС-Благоевград горепосочената ответница Г. К. е била осъдена да
заплати на заемодателя „Юробанк България“ АД парични суми по описания договор за
кредит (главница от 101 536,74 швейцарски франка, заедно със законната лихва, считано от
датата на подаване на иска - 25.02.2016 г., до изплащането на главницата, лихва от 14 024,33
швейцарски франка, дължима за периода от 10.05.2014 г. до 16.02.2016 г., такси по кредита
от 445,60 швейцарски франка, дължими за периода от 29.01.2015 г. до 16.02.2016 г.,
застраховки от 219,47 швейцарски франка, касаещи периода от 29.01.2015 г. до 16.02.2016 г.,
и разноски за нотариални такси от 222 лв., както и направените по делото разноски - 22
965,11 лв.). Въз основа на влязлото в сила решение на ОС-Благоевград е бил издаден
изпълнителен лист, като е било образувано и изп.д. № 10/2017г. при ЧСИ Виолина Тозева и
на ответницата Г. К. е била връчена Покана за доброволно изпълнение на 27.09.2017 г. На
21.12.2017г. е сключен договор за прехвърляне на вземания (цесия) между цедента
„Юробанк България“ АД и цесионер ищеца, като с него били прехвърлени и вземанията,
произтичащи от процесния договор за кредит № HL38631 от 19.06.2008г. Видно от
Приложение № 1 към договора за цесия, в същото като един от длъжниците по цедираните
вземания фигурира и ответницата Г. К.. Установява се, че с уведомление за извършена
цесия, връчено на 03.09.2018г. последната е уведомена за продажбата на вземането от новия
кредитор, който е надлежно упълномощен от цедента по силата на представеното
пълномощно с нотариална заверка на подписите. Същевременно ответниците не са
релевирали доводи, нито са ангажирали доказателства за това паричните притезания, на
които ищцовото дружество основава кредиторовото си качество, да са отречени със сила на
присъдено нещо. Тъкмо обратното, цедираните парични вземания са установени с влязло в
сила решение.
Първринстанционният съд изчерпателно е описал събраните по делото
доказателства, въз основа на които правилно е възприел и анализирал фактите и е разкрил
фактическата обстановка по спора, която остана непроменена пред въззивната инстанция.
В съответствие с материалния закон съдът е направил и правните си изводи за
основателност на иска против ответниците К. и П. които изводи настоящата инстанция
споделя и към които препраща с оглед предоставената й от чл.272 ГПК процесуална
възможност.
По направените от въззивницата оплаквания БОС намира следното: За да са налице
предпоставките за уважаване на конститутивния иск по чл.135, ал.1 ЗЗД и за да бъде обявена
5
една възмездна сделка за недействителна спрямо ищеца, пред съда следва да бъдат
установени следните факти: че към датата на извършване на атакуваната сделка ищецът е
бил кредитор на ответника; че сделката е увреждаща спрямо кредитора; че както длъжникът,
така и лицето, с което длъжникът е договарял, са знаели за увреждането. Налице е
формирана задължителна практика на ВКС по въпросите кои факти определят качеството
кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД; кога сделката е увреждаща кредитора; кои факти
определят намерението за увреждане и дали увреждащото действие е съзнавано от длъжника
и от третото лице. Така с Решение №639/06.10.20 Юг. по гр.д. №754/2009г. на ВКС, IV г.о. е
прието, че кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или
непарично вземане по отношение на ответника, а правото на кредитора да иска обявяването
за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от
наличието на вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Прието е, че увреждащо
кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха
осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника и
увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по
какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършеното
опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен
интерес и др. Прието е още, че длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор
и че действието му уврежда правата на кредитора.
В случая решението на първата инстанция в обжалваната му част е постановено
при наличието на всички посочени по-горе факти, изискуеми от материалния закон за
уважаване на иска по чл.135 ЗЗД и в съответствие със задължителната практика на ВКС, а
оплакванията на въззивницата са неоснователни.
На първо място, въззивният съд намира, че към датата на сключване на договора
за дарение – 23.10.17г., Банката е имала качеството на кредитор по отношение на
ответницата К.. Със сключването на договора за договор за потребителски кредит HL 38631
от 19.06.2008г. сключен между „Юробанк и Еф Джи“ АД /сега „Юробанк България“ АД/
като заемодател и ответницата Г. К. като кредитополучател обезпечен с договорна ипотека
на недвижими имоти. Както се посочи по-горе, съгласно задължителната практика на ВКС
не е необходимо паричните вземания на Банката като кредитор по договора за кредит да са
били изискуеми, достатъчно е същите вземания да са действителни и да не са погасени,
каквито доказателства са събрани поделото.
На второ място, сделката от 23.10.17г. е очевидно увреждаща за кредитора-ищеца.
Увреждане е налице и когато обективно се намалява имуществото на длъжника, и в
случаите, при които се намалява възможността на кредитора да се удовлетвори от наличното
имущество. В този смисъл неоснователно, е възражението на въззивницата, че сделката не е
увреждаща, тъй като била налице трансформация на недвижимо имущество в движимо.
Неоснователно е и възражението й за липса на увреждане, обосновано с мотива, че е налице
друго имущество на длъжниците. Въпросите обезпечен ли е кредитора и има ли друго
имущество, от което да се удовлетвори, са без правно значение за увреждащия характер на
сделката, тъй като съгласно чл.133 ЗЗД цялото длъжниково имущество служи за общо
обезпечение на кредитора и същият може да насочи изпълнението върху която и да е част от
него, като негова е преценката дали да се възползва от дадено обезпечение или да насочи
изпълнението върху друго имущество. В този смисъл е приетото от ВКС, I т.о. в Решение
№149/12.11.201 Зг. по т.д. № 422/2012г„ според което „възражението, че длъжникът
разполага с друго имущество, извън разпореденото ... не е основание да се приеме, че не е
налице увреждане".
На трето място, налице е знание за увреждането не само у К. - прехвърлител по
договора, но и у приобретателя – П.. За знанието на последната е приложима установената в
чл.135, ал.2 ЗЗД законова презумпция, която е оборима. Длъжникът винаги знае за
увреждането, когато разпоредителната сделка е реализирана след възникване на
кредиторовото вземане (вж. Решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 915/2012 г., IV г. о.
на ВКС, както и цитираното вече Решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014 г., IV
6
г. о. на ВКС). Доколкото договорът за потребителски кредит, на който ищцовата страна
основава вземанията си срещу ответницата Г. К., е от 19.06.2008 г., а сделката, чиято
относителна недействителност се иска да бъде обявена, е сключена след това (на 23.10.2017
г.), следва да се приеме, че за ответницата Г. К. е доказано наличието на знание за
увреждане. В настоящия случай действието, което е увредило ищеца, е безвъзмездно
(договор за дарение). Според практиката на ВКС, знанието на длъжника за увреждането на
кредитора произтича от съществуването на негово задължение, което не е удовлетворено,
поради което субективният елемент е установен винаги, когато длъжникът знае, че има
кредитор, като увреждащо действие е всеки правен акт, с който се засягат правата на
кредитора. В случая към датата на процесната дарствена разпоредителна сделка ответникът
К. е знаела, че банката е неин кредитор, тъй като задълженията й не са били погасени.
Несъмнено е, че след извършената сделка на дарение от ответника, активите на имущество
му, от което ищецът би могъл да се удовлетвори са намалели, което е довело до увреждане
на кредитора. Следователно, по отношение знанието на длъжника за увреждащото действие,
като правнорелевантен факт за основателността на иска, съдът намира за доказано от ищеца.
Знанието на третото лице, в чиято полза е извършено разпоредителното действие, се
изразява в знание, че контрахентът му има дългове и че с извършената сделка длъжникът
уврежда кредитора си. Само ако увреждащото действие е възмездно има изискване за знание
на третото лице, съдоговорител на длъжника. Ако увреждащото действие е безвъзмездно
знанието на третото лице, съдоговорител на длъжника е без значение за правото по чл. 135,
ал. 1 ЗЗД. Следователно при безвъзмездна сделка, както е в настоящия случай, знание у
третото лице за увреждане на кредитора не се изисква, т. к. сделката е безвъзмездна, а наред
с това страна по тези сделки е дете на длъжника, като по отношение на него съществува
оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание, т. е. знанието се предполага до
доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на
длъжника. В случая ответницата П., като дарена, е била представлявана от майка си В. Д. –
дъщеря на дарителката. В този смисъл възражението на ответниците за липса на знание у
третото лице, съдоговорител на длъжника за увреждането на кредитора, обосновано с
твърдението, че е малолетен, предвид безвъзмездността на увреждащата сделка, е
неоснователно.
С Тълкувателно решение № 2/26.03.2021 г. по тълк. д. № 2/2019 г. на ВКС,
ОСГТК беше прието следното общо официално тълкуване: Цесионерът притежава активна
материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата
сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния
кредитор (цедента), но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането.
В мотивите се посочва, че със сключването на договора за цесия не възниква ново
вземане, а вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляря си. Увреждащите
сделка или действие имат този ефект спрямо „вземането“, независимо от личността на
кредитора. Ако са били увреждащи за първоначалния кредитор, рефлектирайки върху
способността на длъжника да го удовлетвори с притежаваното имущество, сделката или
7
действието ще бъдат увреждащи и за последващия. Изводът в подкрепа на притежавана в
тази хипотеза материалноправна легитимация на цесионера за предявяване на иска по чл.
135, ал. 1 ЗЗД не следва от разширително тълкуване на чл. 135, ал. 1 ЗЗД (недопустимо по
отношение на уредени от закона преобразуващи права), а от кумулативното прилагане на
разпоредбите на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и чл. 99, ал. 2 ЗЗД и доколкото правото за обявяване за
относително недействителни сделките и действията на длъжника, които увреждат
кредитора, е потестативно право, свързано единствено с вземането, не и с останалото
съдържание на правоотношението между длъжник и кредитор /цедент/.
Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС /определение № 342/2015 г.
по т.д. № 549/2015 г., I т.о, ТК; определение № 466/2013 г. по ч.гр.д. № 5559/2013 г, I г.о;
решение № 552/15.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 171/2009 г., IV г.о; решение № 131/2014 г.
по гр.д. № 4996/2013 г; решение № 4996/2013 г., III г.о/, в производството по чл. 135 ЗЗД
съдът не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като
кредитор и че възникването на това качество не е обусловено от установяване на вземането
с влязло в сила решение. В производството по чл. 135 ЗЗД ищецът не е длъжен да доказва
качеството си на кредитор с влязло в сила решение. Кредиторът по едно вземане може да
предяви само павлов иск без да предяви вземането си или да предяви вземането си в друго
производство, достатъчно е вземането да е действително, което означава да не е прекратено
или погасено по давност. В този случай правоотношенията, от които произтича вземането не
стават предмет на делото по иска по чл. 135 ЗЗД и съдът не може да преценява дали
съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, освен ако
вземането не е отречено с влязло в сила съдебно решение. Страната, която е предявила иска
по чл. 135 ЗЗД установява качеството си на кредитор като материална предпоставка въз
основа на твърдените факти, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от
които черпи правния си интерес. С определение № 295/2013 г. по ч.гр.д. № 3681/2013 г. на
ВКС, I г.о, постановено по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК е прието, че третото лице не е
задължено да доказва качеството си на кредитор в производството по иска по чл. 135 ЗЗ,
достатъчно е вземането да произхожда от твърдените от ищеца факти. Липсва връзка на
преюдициалност между иска по чл. 135 ЗЗД и иска, с който се претендира вземането. Съдът
по Павловия иск не следва да спира производството по делото до разрешаване на спора за
вземането. Ако в по-късно развило се производство се установи със сила на присъдено
нещо, че вземането не съществува ще отпадне само непротивопоставимостта на сделката по
отношение на кредитора, тъй като е отречено самото му качество. С това обаче не се засягат
правата на страните по сделката, тъй като в отношенията между тях и всички други лица,
включително и други кредитори, сделката е действителна. Затова решението по висящ спор
за установяване на вземането не е преюдициално по отношение на производството по иска
по чл. чл. 135 ЗЗД. В този смисъл съдебната практика на ВКС, включително и
задължителната такава по чл. 290 ГПК е последователна /Решение № 525/2010 г. по гр.д. №
171/2009 г., IV г.о; решение № 639/2010 г. по гр.д. № 754/2009 г, IV г.о; решение № 122/2011
г. по гр.д. № 1028/2010 г., IV г.о; определение № 624/2013 г. по т.д. № 3249/2013 г, I т.о по
8
чл. 274 ал. 2 ГПК/.
С оглед всички изложени по-горе съображения, настоящият съдебен състав
намира, че въззивната жалба на Г. А. К., ЕГН - **********, с постоянен адрес в гр. Б., ж.к.
"****", бл. *, вх. *, ет. *, ап. * чрез пълн. адв. П. Д. М. от Софийска адвокатска колегия,
личен № **, служебен адрес: гр. С., ул. "**" № *, тел. ***, e-mail: ****.,е неоснователна и
решението на БлРС следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото и с оглед обстоятелството, че пред настоящата
инстанция въззиваемата страна не е направила искане за присъждане на разноски такива не
й се следват.
Водим от изложеното, БОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 539/27.07.2023 год. по гр. д. № 20221210100224 по
описа за 2022 год. на Районен съд – Благоевград.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9