№ 315
гр. Пловдив, 10.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно търговско дело №
20255001000400 по описа за 2025 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 209, постановено на 13.05.2025 г. по т.д.
439/2024 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е осъдено
„Електроразпределение юг“ЕАД-гр.Пловдив да заплати на „ИПО“ООД-
гр.София сумата 93 497,67 лв., представляваща платена без основание от
„ИПО“ООД в периода месец декември на 2022 г.-месец май на 2024 г. цена за
пренос през електроразпределителната мрежа в общ размер 59 558,03 лв. и
цена за достъп до електроразпределителната мрежа в общ размер 33 939,64
лв., за което са издадени осемнадесет броя фактури, ведно със законната лихва
от датата на подаването на исковата молба 15.07.2024 г. до окончателното
плащане, както и сумата 14 038,94 лв., представляваща разноски по делото.
Жалбоподателят „Електроразпределение юг“ЕАД-гр.Пловдив моли
решението да бъде отменено като неправилно по съображения, изложени в
жалбата от 3.06.2025 г., и да бъде постановено решение, с което да бъдат
отхвърлени предявените срещу дружеството искове. Като ответник в
производството пред ПОС оспорва предявените срещу него искове като
неоснователни. Претендира за присъждане на разноски. Заявява евентуално,
1
при отхвърляне на жалбата, възражение за присъждане на другата страна на
адвокатско възнаграждение, което да не е в размер, по-голям от еднократния,
предвиден в Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Ответникът по жалбата „ИПО“ООД-гр.София моли жалбата да бъде
отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор
от 14.07.2025 г. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД и чл. 86,ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати
сумата 93 497,67 лв., представляваща платена без основание от „ИПО“ООД в
периода 1.12.2022 г.-31.05.2024 г. цена за пренос през
електроразпределителната мрежа в общ размер 59 558,03 лв. и цена за достъп
до електроразпределителната мрежа в общ размер 33 939,64 лв., за което са
издадени осемнадесет броя фактури, ведно със законната лихва от датата на
подаването на исковата молба 15.07.2024 г. до окончателното плащане.
Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено
следното:
Безспорно е между страните, че между тях на 12.11.2013 г. е сключен е
сключен договор за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа. Безспорно е също така, че въз основа на
този договор в исковия период 1.12.2022 г.-31.05.2024 г. ответникът е издал 18
броя фактури за дължими от ищеца суми за цена на достъп до
разпределителната мрежа (33 939,64 лв.) и за цена на пренос през
разпределителната мрежа (59 558,03 лв.) на обща стойност 93 497,67 лв., която
сума е ищецът е заплатил на ответника. Безспорно е, че снабдяването на
предприятието на ищеца с електроенергия се осъществява чрез негов собствен
електропровод 20 kV, който е директно свързан с подстанция 110/20 kV
„Карлово-1“, собственост на „НЕК“ЕАД, и четири трансформатора, които
също са собственост на ищеца. Безспорно е, че между страните във времето
след 31.05.2013 г. и до момента са водени множество дела по искове на ищеца
2
и със съдебни решения ответното дружество е осъждано да му върне сумите,
платени за цена за достъп до разпределителната мрежа и за цена за пренос
през разпределителната мрежа.
Твърдението на ищеца, заявено с исковата молба от 15.07.2024 г., е, че
тъй като нито ответното дружество, нито „ЕВН България
Електроснабдяване“ЕАД имат право на собственост върху който и да е от
елементите на електроразпределителната мрежа, чрез която се осъществява
снабдяването на ищцовото дружество с електроенергия, то след въвеждане на
собствения му електропровод в експлоатация на 15.08.2011 г. и до края на
исковия период 31.05.2024 г. ищецът не дължи заплащане на цена за достъп до
разпределителната мрежа и цена за пренос през разпределителната мрежа.
Твърди, че не ползва тези услуги, защото е директно присъединен към
подстанция 110/20 kV „Карлово-1“, която е собственост на „НЕК“ЕАД, и
ползва единствено услугите по достъп до и пренос през електропреносната
мрежа, които се предоставят, съответно, от „ЕСО“ЕАД и „НЕК“ЕАД. Твърди,
че от 1.12.2013 г. ответното дружество издава фактури за плащане, в които
начислява цена за достъп до разпределителната мрежа и цена за пренос през
разпределителната мрежа и под угрозата от прекратяване на електроенергия
ищецът плаща изцяло тези суми. Твърди, че във времето от 31.05.2013 г. до
15.07.2024 г. е предявил срещу ответника искове по чл.59 от ЗЗД за връщане на
недължимо платените суми на ответника за цена на пренос през и цена за
достъп до електроразпределителната мрежа, с които суми ответникът се е
обогатил без основание, които искове с посочени пет влезли в сила решения са
били изцяло уважени. Претендира на основание чл.59 от ЗЗД ответникът да
заплати исковата сума, с която неоснователно се е обогатил за сметка на
обедняването на ищеца.
С отговора на исковата молба от 25.07.2024 г. ответникът възразява, че
претенцията на ищеца е неоснователна, защото между страните е сключен на
12.11.2013 г. договор, с който се уреждат отношенията между тях във връзка с
предоставянето на услугите достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа. Твърди, че чрез собствения на ищеца
електропровод 20 kV и трафопост се снабдяват повече от един потребители на
ел.енергия и затова той е част от електроразпределителната мрежа на
ответника, като подлежи на изкупуване по реда на §4 от ПЗРЗЕ. Твърди, че за
3
периода до изкупуване на съоръжението ответникът дължи на ищеца цена за
достъп на основание чл.117,ал.8 от ЗЕ и че ищецът необосновано отказва да
преговаря за изкупуването на съоръжението и необосновано възпрепятства
сключването на договор за предоставяне на достъп. Твърди, че ищецът дължи
заплащане на цена за достъп до и цена за пренос през разпределителната
мрежа на ответника „Електроразпределение юг“ЕАД, защото ползва тези
услуги. Твърди, че обектът на ищеца е присъединен на ниво средно
напрежение, което бива причислявано към електроразпределителната мрежа,
и че от далекопровода, който е собственост на ищеца, се захранват още 5 броя
потребители-клиенти на „Електроразпределение юг“ЕАД и „ЕВН България
Електроснабдяване“ЕАД, присъединени на ниво ниско напрежение. Твърди,
че операторът на електроразпределителната мрежа „ЕВН България
Електроразпределине“ЕАД отговаря за управлението, за поддръжката и за
развитието на мрежата в определен район, поради което, независимо че
съоръженията, чрез които е присъединен обектът на ищеца към
електроразпределителната мрежа, не са собственост на ответника
„Електроразпределение юг“ЕАД, цените за предоставени мрежови услуги се
дължат.
С допълнителната искова молба от 11.09.2024 г. ищецът оспорва
твърдението на ответника, че процесният електропровод 20 kV е част от
електроразпределителната мрежа на ответника и твърди, че ответникът не е
собственик на нито един от елементите на електроразпределителната мрежа,
чрез която се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия. Заявява,
че твърдението на ответника противоречи на нормата на чл.88,ал.1 от ЗЕ,
съгласно която услугите по достъп до и пренос през
електроразпределителната мрежа се предоставят от ответника, когато той е
собственик на такива мрежи на обособена територия, поради което правното
основание за предоставяне на процесните услуги е собствеността върху
електроразпределителната мрежа. Отново заявява, че не ползва тези услуги,
защото е директно присъединено чрез собствения му електропровод към
подстанцията 110/20 kV „Карлово-1“, която е собственост на „НЕК“ЕАД.
Оспорва твърдението на ответника, че сключеният на 12.11.2013 г. между
страните договор за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа обосновава дължимост на процесните суми.
Заявява, че договорът е бил подписан от ищеца за да изпълни задължението си
4
за избор на доставчик на свободния пазар, установено с промените в ЗЕ
(ДВ,бр.54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), като клиент, чиито обекти са
присъединени на ниво средно напрежение и под угрозата при неподписването
му да бъде прекратено подаването на електроенергия. Заявява, че договорът е
подписан от ищеца с особено мнение – че услугите, предмет на договора, не
му се предоставят и няма да му се предоставят реално от ответника, тъй като
той не е собственик на елементите на електроразпределителната мрежа, чрез
която се осъществява снабдяването на мрежовия клиент с електроенергия,
поради което поетите от него задължения по договора са без основание.
Възразява, че като сключен без основание този договор от 12.11.2013 г. е
нищожен. Твърди, че този договор е нищожен и на второ основание – поради
противоречието му със закона, а именно с императивната правна норма на
чл.88,ал.1 от ЗЕ, съгласно която норма услугата по достъп и пренос на
електроенергия може да се предоставя само от лице-собственик на
електроразпределителната мрежа. Твърди, че ответното дружество реално не
извършва който и да е от разходите, включени в цена „достъп“, които разходи
реално не могат да бъдат извършени, тъй като мрежата, за която се
предоставят и от управлението за която са породени, не е собствена на
ответника, като услуга по достъп, но до електропреносната мрежа, а не до
електроразпределителната мрежа, се извършва от „ЕСО“ЕАД и „НЕК“ЕАД, за
което ищецът заплаща дължимата цена. Оспорва твърдението, че тъй като
електропроводът и трафопостът снабдявали повече от един потребител на
ел.енергия, той бил част от електроразпределителната мрежа на ответника.
Заявява, че ответникът не може да се ползва от този факт, защото това
присъединяване е извършено от ответника без знанието и съгласието на ищеца
и без съоръженията на ищеца да са предоставени за ползване от ответника по
реда на чл.117,ал.8 от ЗЕ чрез сключване на договор или по разпореждане на
ДКЕВР. Твърди, че ответникът може да присъединява трети лица чрез
собствените на ищеца съоръжения едва след като придобие право да ги ползва
по реда на чл.117,ал.8 от ЗЕ и не може да черпи права от собственото си
неправомерно поведение.
От ответното дружество не е подаден отговор на допълнителната искова
молба.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че съгласно
5
чл.88 от ЗЕ услугите, свързани с електроразпределителната мрежа, се
извършват от собствениците на същата мрежа, поради което правното
основание за предоставяне на процесните услуги е правото на собственост
върху електроразпределителната мрежа. Съдът приема за установено въз
основа на приетото заключение на СТЕ, че ответникът не притежава
собствени съоръжения в електроразпределителната мрежа, захранваща с
електроенергия предприятието на ищеца, тъй като ищецът е присъединен към
електропреносната мрежа със собствените си съоръжения, а не чрез такива
собствени на ответника. Съдът посочва, че представеният по делото договор
за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната
мрежа, сключен между страните на 12.11.2013 г., не обосновава извод за
дължимост на такса достъп до електроразпределителната мрежа и такса за
пренос през разпределителната мрежа, защото основанието за дължимост на
тези такси е не само сключен между страните договор, а предоставената
реално въз основа на него услуга, каквато услуга в случая не се установява той
да е предоставил. Съдът приема, че тъй като ответникът не е собственик на
нито един от елементите, чрез които се осъществява снабдяването на ищеца с
електроенергия, то сключеният договор е нищожен поради липса на предмет и
затова платеното от ищеца по нищожния договор е престирано без основание
и подлежи на връщане. Съдът приема, че услугите, свързани с
електроразпределителната мрежа, се извършват от собствениците на същата
мрежа и затова правното основание за предоставяне на процесните услуги е
собствеността върху електроразпределителната мрежа, а в случая е
установено, че ответното дружество няма собствени съоръжения в
електроразпределителната мрежа, захранваща с електроенергия обекта на
ищеца, поради което и с оглед разясненията в ТР № 3/2014 г. на ВКС е налице
правна и фактическа невъзможност за престиране на услугата. Съдът посочва,
че съгласно §4 от ПЗРЗЕ обекти и съоръжения собственост на трети лица,
които служат за пренос или разпределение на ел.енергия, се изкупуват от
електроразпределителните дружество, като собствениците не могат
необосновано да отказват да продадат енергийните обекти, но като последица
от такъв необоснован отказ в закона е предвидено, че разпределителните
дружества следва или да плащат наем на собствениците по определена
методика, или обектите и съоръженията заедно с прилежащите им терени да
се отчуждават по реда на чл.63 от ЗЕ. Съдът намира, че в случая не се
6
установява ответникът да плаща наем на ищеца, нито се твърди и установява
да е проведена отчуждителна процедура, а по смисъла на §4 от ПЗРЗЕ само
при тези хипотези може да се приеме, че услугите пренос и достъп до
електроразпределителната мрежа се осъществяват от разпределителното
дружество (като ползвател или собственик на електроразпределителни
съоръжения) и се дължи цена за тях от страна на ищеца. Затова съдът приема,
че ищецът е заплатил на ответника исковата сума без да има основание за
това, то предявеният иск с правно основание чл. 55,ал.1,предл.1 от ЗЗД е
основателен и ответникът следва да бъде осъден да я върне ведно с
претендираната законна лихва от датата на подаването на исковата молба в
съда.
С въззивната жалба жалбоподателят твърди, че действително съгласно
ЗЕ услугите, свързани с електроразпределителна мрежа, се извършват от
собствениците на същата мрежа и затова правното основание за предоставяне
на процесните услуги е правото на собственост върху
електроразпределителната мрежа, но както законът, така и лицензиите на
енергийните дружества използват понятието за електроразпределителната
мрежа като „съвкупност от електропроводи и електрически уредби с високо,
средно и ниско напрежение, която служи за разпределение на електрическа
енергия (§22 от ДРЗЕ), а ответникът „Електроразпределение юг“ЕАД е
лицензиант и собственик на такава мрежа. Заявява, че ЗЕ и издадените
лицензии допускат отделни елементи от тази съвкупност да бъдат собственост
на трети лица, като съгласно чл.117,ал.5 от ЗЕ електрическите уредби високо и
средно напрежение, които служат за снабдяване с електрическа енергия само
на един небитов клиент, се изграждат за негова сметка и са негова
собственост, но конкретният случай не е такъв. Заявено е, че процесното
съоръжение на ищеца снабдява с ел.енергия повече от един потребител.
Посочено е, че съгласно чл. 117,ал.8 от ЗЕ собствениците на електрически
уредби и съоръжения при техническа възможност и свободен капацитет
предоставят ползването им на оператора на електропреносната мрежа,
съответно на оператора на електроразпределителната мрежа, за целите на
преобразуването и преноса на ел.енергия до други клиенти, като ползването
се предоставя след сключване на договор по цена, определена по одобрена от
комисията методика, а при непостигане на съгласие комисията разпорежда
предоставянето на ползването и заплащането на цена, определена от
7
комисията по методиката. Твърди, че съоръжения вече предоставени за
ползване на мрежовия оператор за снабдяване на повече от един потребител
или за периода, в който са използвани за снабдяване на повече от един
потребител, са част от електроразпределителната мрежа, независимо че
правото на собственост принадлежи на трето лице. Счита, че правото на
ползване в полза на мрежовия оператор е възникнало и се упражнява
законосъобразно, дори и безвъзмездно, при липса на противопоставяне от
третото лице-собственик, както и че уреждането на финансовите отношения е
ирелевантно за намиране на отговор на въпроса дали тези съоръжения са част
от електроразпределителната мрежа или не. Заявено е, че съгласно чл.82,ал.1
от ЗЕ всички електроенергийни обекти на територията на страната се свързват
и функционират в единна електроенергийна система с общ режим на работа и
с непрекъснат процес на производство, преобразуване, пренос, разпределение
и потребление на ел.енергия и когато тези съоръжения снабдяват с ел.енергия
повече от един потребител, те се ползват, диспечират, управляват и т.н. от
мрежовия оператор и представляват елемент от електроразпределителната
мрежа, която е негова собственост. Твърди, че обектът на ищеца е
присъединен към електроразпределителната мрежа на ответника, защото
ответникът е собственик на електроразпределителната мрежа, независимо от
факта, че определени елементи – ел.уредби и съоръжения, които се ползват за
снабдяване на повече от един потребител на ел.енергия, са собственост на
трето лице. Твърди, че третото лице не е лицензиант, то няма право да
предоставя ползването на съоръженията и уредбите си на трети лица, за да се
снабдят те с ел.енергия, а единствено право да получи обезщетение за това
ползване или да се съгласи на изкупуване по реда на §4 от ПЗРЗЕ, но това му
право не го освобождава от задължението да заплаща предоставените му,
включително чрез собственото му съоръжение, услуги достъп и пренос чрез
съоръжението, което е елемент от електроразпределителната мрежа на
лицензианта, а не част от собствена вътрешно заводска или производствена
мрежа. Заявява, че фактът, че електропроводът захранва повече от един
потребител, води до извод, че той е част от електроразпределителната мрежа.
Посочва каква е уредбата по чл.117,ал.8 от ЗЕ и заявява, че по делото няма
твърдения от ищеца, нито доказателства да липсва техническа възможност и
свободен капацитет за ползване на електропровода на ищеца за целите на
преобразуването и преноса на ел.енергия до други клиенти, а ищецът
8
необосновано отказва да преговаря за изкупуване на съоръженията и също
така необосновано възпрепятства сключването на договор за предоставяне на
достъп. Твърди, че договорът за достъп до мрежата, сключен с ответника, не е
нищожен, тъй като не противоречи на чл.88,ал.1 от ЗЕ. Твърди, че в случая не
са налице обстоятелства, посочени в чл.117,ал.5 от ЗЕ, тъй като с
електропровода, който е собственост на ищеца, се снабдяват повече от един
потребител на ел.енергия, поради което той е част от
електроразпределителната мрежа средно напрежение и подлежи на
изкупуване по реда на §4 от ПЗРЗЕ. Заявява, че за периода до изкупуване на
съоръжението ответникът дължи цена за достъп на основание чл.117,ал.8 от
ЗЕ, но основателност на претенция за заплащане на цена за достъп по чл.117
от ЗЕ не освобождава ищеца от заплащане на ответника на цена за пренос и
цена за достъп до разпределителната мрежа. Твърди, че ищецът неправилно
счита, че правото на собственост върху конкретни електрически уредби,
съоръжения, енергийни обекти на субекти, различни от енергийните
дружества, има отношение към принадлежността на тези уредби към
електропреносната/електроразпределителната мрежа. Твърди, че законът
допуска енергийни обекти да принадлежат на физически и юридически лица,
а не на лицензираните енергийни предприятия, но без значение кой е титуляр
на правото на собственост върху тях те всички представляват елементи от
преносната или разпределителната мрежа, а в глава Девета, раздел Х на ЗЕ е
предвидено задължение на операторите на електропреносната,
респ.електроразпределителната мрежа да присъединят всеки производител и
клиент на ел.енергия, като условията и реда за присъединяване се уреждат с
наредба, прието от КЕВР на основание чл.116,ал.7 от ЗЕ, а в §4 от ПЗРЗЕ се
предвижда редът за изкупуването на тези енергийни обекти от енергийните
предприятия. Твърди, че съгласно чл.91,ал.2 от ЗЕ сделките с ел.енергия се
извършват при спазване на разпоредбите на този закон и Правилата за
търговия с електрическа енергия (ПТЕЕ), приети от КЕВР, с които Правила е
въведено изрично задължение на потребителите на ел.енергия, присъединени
към електроразпределителната мрежа, както е в настоящия казус, да заплащат
цена за достъп до електропреносната мрежа, цена за пренос по
електропреносната мрежа, цена за достъп до електроразпределителната мрежа
и цена за пренос по електроразпределителната мрежа. Позовава се на
разпоредбата на чл.29,ал.5 от ПТЕЕ, в сила от 2021 г., съответно сега
9
действащият чл.28,ал.9 от ПТЕЕ, съгласно която единствено производителите
(но не потребителите), които захранват собствени обекти по мрежи, които не
са собственост на независимия преносен оператор или на оператора на
електроразпределителната мрежа, не дължат цена за пренос и цена за достъп
през/до съответната мрежа. Твърди, че е ирелевантно за дължимостта на
начислените на ищеца такси за достъп и за пренос средно напрежение за
исковия период 1.12.2022 г.-31.05.2024 г. обстоятелството дали дружеството се
явява собственик на въздушен електропровод 20 кV и трафопост, доколкото
по делото няма спор, че то не е производител на ел.енергия и, съответно, не
попада в нормативно предвиденото изключение. Затова твърди, че не е налице
лишено от правно основание разместване на имуществени блага от
патримониума на ищеца в този на ответника.
С отговора на въззивната жалба се заявява, че по делото е установено от
заключението на СТЕ, че по цялата електрическа схема за електрозахранване
на „ИПО“ООД от точката на присъединяване към електропреносната мрежа
до трафопоста-собственост на ищеца няма енергийни съоръжения, които да са
собственост на ответника, и предприятието на ищеца чрез собствения му
въздушен електропровод 20 кV е директно присъединено към
електропреносната мрежа – към подстанцията 110/20 кV „Карлово 1“,
собственост на „НЕК“ЕАД. Заявено е, че тъй като ответното дружество не е
собственик на нито един от елементите на електроразпределителната мрежа,
чрез която се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия, то няма
как ответникът технически да предоставя услугите по достъп до
електроразпределителната мрежа и пренос през електроразпределителната
мрежа. Заявено е, че съгласно чл.88,ал.1 от ЗЕ правното основание за
предоставяне на процесните услуги е собствеността върху
електроразпределителната мрежа и ако няма такава, липсва и правно
основание за предоставяне на услугите. Заявено е, че няма технически
средства и съоръжения, с които ответникът да е пренесъл, трансформирал и
разпределил на ищеца електроенергия, тъй като и електропроводът, и
трансформаторите са собственост на ищеца, а самата електроенергия се
получава директно от „НЕК“АД. Заявено е, че ответникът не е ангажирал
доказателства, от които да се установи, че реално е предоставял услугите по
достъп и пренос през електроразпределителната мрежа. Твърди се, че
ответникът реално не поема който и да е от разходите, включени в цена за
10
достъп и в цена за пренос и тези разходи обективно не съществуват, тъй като
ответникът не разполага със съоръжения, с които да предоставя тези услуги.
Заявено е, че правилно окръжният съд приема за нищожен сключения между
страните на 12.11.2013 г. договор поради невъзможен предмет. Счита, че
договорът е нищожен и на второто заявено от ищеца с допълнителната искова
молба основание, поради противоречие със закона – чл.88,ал.1 от ЗЕ, тъй като
ответникът не е собственик на нито един от елементите на
електроразпределителната мрежа, чрез които се осъществява снабдяването на
ищеца с електроенергия. Заявено е, че е ирелевантен фактът, че към
съоръженията на ищеца са били присъединени и други потребители.
Изложени са съображение относно задължение на ответника да измести
точката на измерване. Посочва, че съображенията му са изцяло споделени в 8
броя съдебни производства, приключили с влезли в сила решения, съответно
изброени.
Няма спор между страните, че ответникът през исковия период
1.12.2022 г.-31.05.2024 г. с оглед на сключения между страните на 12.11.2013 г.
договор за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа е изисквал с посочените в исковата молба
фактури и ищецът е заплащал суми за достъп и пренос на електрическа
енергия през електроразпределителната мрежа. Няма спор също така, че тези
плащания са изисквани от ответника и извършвани от ищеца въпреки
несъгласието на ищеца с тези претенции, с оглед да не бъде при неплащане
прекъснато от ответника електрозахранването към предприятието на ищеца,
като това несъгласие е обективирано при водените от ищеца множество
съдебни производства в периода от 2014 г. до момента, по които ищецът е
претендирал да бъде осъден ответника да му върне вече платените суми като
недължими. При тези обстоятелства следва на първо място да се прецени в
настоящия последващ процес относно предявения иск за присъждане на
вземане при условията на чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД, основан на твърдение за
нищожност на договора от 12.11.2013 г., дали в предходните съдебни
производства между същите две страни е установена нищожност на този
договор с влезли в сила съдебни решения при предявени искания за
присъждане на суми от същия вид за предходни периоди, съответно, дали от
съдебната проверка сега са изключени както нищожността на договора на вече
изследваното от съда основание, така и съдебно установените общи
11
правопораждащи факти на вземането, тъй като забраната за пререшаемост по
чл.299 от ГПК е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от
предмета на делото, и когато между едни и същи страни са възникнали
няколко спора, основани на един и същ правопораждащ факт, и по някои от
споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно
правопораждащия факт съдът се е произнесъл окончателно (в тази насока –
решение № 49/14.04.2011 г. на ВКС по т.д. № 561/2010 г., ТК, 1 ТО). Следва да
се вземе сега още предвид, че преклудиращото действие на СПН се отнася до
фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта,
принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо
дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни
правни последици, и всеки факт, от който може да се изведе искане за
установяване, че към деня на приключване на устните състезания съдебно
признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно
съдебното решение, се преклудира, като в последващ процес по предявен иск
на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално
право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от
съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото
действие на СПН (в тази насока – решение № 115/10.01.2012 г. на ВКС по т.д.
№ 883/2010 г., ТК, 1 ТО). Както е прието в решение № 314/15.01.2018 г. на
ВКС по гр.д. № 4301/2014 г., ГК, 4 ГО, в основанието на иска се включват
всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която
се поражда претендираното материално право с всички негови
характеризиращи белези (правопораждащ факт, съдържание, носители) и в
този смисъл със СПН се ползват съдебно установените общи правопораждащи
факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и
петитума на иска. Посочено е още, че забраната за пререшаемост по чл.299 от
ГПК е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета
на делото, и когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора,
основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете
има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите
правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. Посочено е също
така, че в отношенията между страните е формирана СПН по тези въпроси,
която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор, като забраната по
чл.299,ал.1 от ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него
12
права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са
били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни
последици. Посочено е, че в последващ процес по предявен иск на различно
основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието
съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната
проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на
СПН. Посочено е, че следва да се имат предвид и разясненията в мотивите по
т.5 от ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС,
според които идентичност в предмета на делата е налице и не само при пълно
субективно и обективно тъждество, но и когато са разрешени по различен
начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира
СПН. Следва затова сега да се проследи какви спорове и как са разрешени с
предходните съдебни решения, посочени от ищеца по спора и представени в
копия с исковата молба, и дали има общи правопораждащи факти, които вече
са съдебно установени, т.е. съдът се е произнесъл по тях окончателно и е
формирана СПН относно тях, която следва сега да бъде зачетена при
решаването на настоящия правен спор.
Първото и второто посочени в исковата молба и представени в копия с
нея решения - решение № 207/22.05.2014 г. по т.д. № 386/2013 г. на ОС-
Пловдив (потвърдено с решение №731/27.11.2014 г. по в.т.д. № 860/2014 г. на
ПАС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 55/22.01.2016 г.
на ВКС по т.д. № 695/2015 г., ТК, 1 ТО) и решение № 392/2.07.2015 г. по гр.д.
№ 28/2015 г. на ОС-Пловдив (потвърдено с решение № 349/16.11.2015 г. по
в.т.д. № 577/2015 г. на ПАС, недопуснато до касационно обжалване с
определение № 121/2.02.2017 г. на ВКС по т.д. № 50 140/2016 г., ГК, 4 ГО) - са
постановени по спорове между ищеца „ИПО“ООД и друго търговско
дружество - „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД-гр.Пловдив, различно
от дружеството-ответник по настоящия спор „Електроразпределение
юг“ЕАД-гр.Пловдив, и касаят присъждане на суми за периоди преди
сключването на договора между страните на 12.11.2013 г., поради което по
отношение на тях не следва сега да бъде извършвана горепосочената
преценка.
С решение № 654/9.12.2015 г. по т.д. № 27/2015 г. на ОС-Пловдив
(потвърдено с решение № 219/30.06.2016 г. по в.т.д. 48/2016 г. на ПАС,
13
недопуснато до касационно обжалване с определение № 232/6.03.2017 г. по
т.д. № 60 327/2016 г. на ВКС, ГК, 4 ГО) е осъдено ответното дружество (тогава
с фирмено наименование „ЕВН България Електроразпределение“ЕАД) да
заплати на ищеца „ИПО“ООД-гр.София сумата 45 543,95 лв., от която
29 208,95 лв. представляваща заплатена цена за пренос през
разпределителната мрежа и 16 335 лв. представляваща цена за достъп до
разпределителната мрежа, за периода 1.12.2013 г.-31.12.2014 г. по издадени за
същия период общо 13 броя фактури, с които суми ответникът неоснователно
се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законна лихва. За
да постанови присъждането на сумата в полза на ищеца и в тежест на
ответника относно вземания от вида на процесните сега, окръжният съд е
приел, че снабдяването на предприятието на ищеца с електроенергия се
осъществява чрез собствен негов електропровод 20 kV (средно напрежение) и
четири трансформатора, които също са собственост на ищец, като няма
съставни елементи от електропровода 20 kV „ИПО“, които да са собственост
на „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД или на „ЕВН България
Електроразпределение“ЕАД. Съдът приема, че на основание чл.88 от ЗЕ
услугите по достъп до и пренос през електроразпределителната мрежа се
предоставят от „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД и „ЕВН България
Електроразпределение“АД, когато те са собственици на такива мрежи на
обособена територия, поради което правното основание за предоставяне на
процесните услуги е собствеността върху електроразпределителната мрежа.
Съдът намира за установено, че в случая ответното дружество няма собствени
съоръжения в електроразпределителната мрежа, захранваща с електроенергия
предприятието на ищеца, като услугата „достъп до електроенергия“ се
предоставя от оператора „НЕК“ЕАД чрез собствената му подстанция, към
която предприятието на ищеца е директно присъединено, а услугата „пренос
на електрическа енергия“ се предоставя чрез съоръженията на „ЕСО“ЕАД и
„НЕК“ЕАД до подстанция 110/20 kV „Карлово-1“, откъдето тя се пренася чрез
собствения на ищеца електропровод до предприятието му,т.е. ищецът е
присъединен към електропреносната мрежа със собствените му съоръжения, а
не чрез такива на ответното дружество. Относно представеният по делото
договор, сключен между страните на 12.11.2013 г., за достъп и пренос на
електрическа енергия чрез електроразпределителната мрежа, съдът приема, че
основанието за начисляване и плащане на процесните такси е не договорът
14
сам по себе си, а предоставената въз основа на него услуга, каквото
предоставяне в случая не се установява. Съдът приема, че съгласно чл.88,ал.1
от ЗЕ услугата по достъп и пренос на електроенергия може да се предоставя
само от лице-собственик на електроразпределителната мрежа, а в случая
ответното дружество не е собственик нито на един от елементите й, чрез
които се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия, поради което
така сключеният договор е нищожен относно процесния обект. Затова съдът
приема, че между страните в процесния период не е съществувала правна
връзка, двете дружества не са се намирали в търговски отношения по пренос и
разпределение на ел.енергия и за тях не съществуват насрещни права и
задължения. Съдът намира за ирелевантен за спора факта, че към
съоръженията на ищеца са присъединени и други потребители, тъй като
причините и начина на присъединяването им нямат отношение към спора
доколкото няма спор, че това присъединяване не е извършено от ищеца.
Затова и на основание чл.59 от ЗЗД съдът уважава изцяло предявения иск.
С решение № 132/8.03.2017 г. по т.д. № 313/2016 г. на ОС-Пловдив
(потвърдено с решение № 184/27.06.2017 г. по в.т.д. № 227/2017 г. на ПАС,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 97/28.02.2018 г. на
ВКС по т.д. № 2288/2017 г., ТК, 1 ТО) е осъдено ответното дружество (тогава
също с фирмено наименование „ЕВН България Електроразпределение“ЕАД)
да заплати на ищеца „ИПО“ООД-гр.София сумата 64 559,48 лв., от която
44 505,10 лв. представляваща заплатена цена за пренос през
разпределителната мрежа и 20 054,38 лв. представляваща цена за достъп до
разпределителната мрежа, за периода 1.01.2015 г.-30.04.2016 г. по издадени за
същия период общо 16 броя фактури, с които суми ответникът неоснователно
се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законна лихва. За
да постанови присъждането на сумата в полза на ищеца и в тежест на
ответника относно вземания от вида на процесните сега, окръжният съд
отново, както в посоченото по-горе решение, е приел, че снабдяването на
предприятието на ищеца с електроенергия се осъществява чрез собствен негов
електропровод 20 kV и четири трансформатора, които също са собственост на
ищец, като няма съставни елементи от електропровода 20 kV „ИПО“, които да
са собственост на „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД или на „ЕВН
България Електроразпределение“ЕАД. Съдът приема, че на основание чл.88
от ЗЕ услугите по достъп до и пренос през електроразпределителната мрежа
15
се предоставят от „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД и „ЕВН България
Електроразпределение“АД, когато те са собственици на такива мрежи на
обособена територия, поради което правното основание за предоставяне на
процесните услуги е собствеността върху електроразпределителната мрежа.
Съдът намира за установено, че в случая ответното дружество няма собствени
съоръжения в електроразпределителната мрежа, захранваща с електроенергия
предприятието на ищеца, като услугата „достъп до електроенергия“ се
предоставя от оператора „НЕК“ЕАД чрез собствената му подстанция, към
която предприятието на ищеца е директно присъединено, а услугата „пренос
на електрическа енергия“ се предоставя чрез съоръженията на „ЕСО“ЕАД и
„НЕК“ЕАД до подстанция 110/20 kV „Карлово-1“, откъдето тя се пренася чрез
собствения на ищеца електропровод до предприятието му,т.е. ищецът е
присъединен към електропреносната мрежа със собствените му съоръжения, а
не чрез такива на ответното дружество. Относно представеният по делото
договор, сключен между страните на 12.11.2013 г., за достъп и пренос на
електрическа енергия чрез електроразпределителната мрежа, съдът приема, че
основанието за начисляване и плащане на процесните такси е не договорът
сам по себе си, а предоставената въз основа на него услуга, каквото
предоставяне в случая не се установява. Съдът приема, че съгласно чл.88,ал.1
от ЗЕ услугата по достъп и пренос на електроенергия може да се предоставя
само от лице-собственик на електроразпределителната мрежа, а в случая
ответното дружество не е собственик нито на един от елементите й, чрез
които се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия, поради което
така сключеният договор е нищожен относно процесния обект. Затова съдът
приема, че между страните в процесния период не е съществувала правна
връзка, двете дружества не са се намирали в търговски отношения по пренос и
разпределение на ел.енергия и за тях не съществуват насрещни права и
задължения. Съдът намира за ирелевантен за спора факта, че към
съоръженията на ищеца са присъединени и други потребители, тъй като
причините и начина на присъединяването им нямат отношение към спора
доколкото няма спор, че това присъединяване не е извършено от ищеца.
Затова и на основание чл.59 от ЗЗД съдът уважава изцяло предявения иск.
С решение № 114/1.03.2018 г. по т.д. № 349/2017 г. на ОС-Пловдив
(потвърдено с решение № 166/5.06.2018 г. по в.т.д. № 216/2018 г. на ПАС,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 184/21.03.2019 г. на
16
ВКС по т.д. № 2403/2018 г., ТК, 1 ТО) е осъдено ответното дружество да
заплати на ищеца „ИПО“ООД-гр.София сумата 42 667,36 лв., от която
27 601,95 лв. представляваща заплатена цена за пренос през
разпределителната мрежа и 15 065,41 лв. представляваща цена за достъп до
разпределителната мрежа, за периода 1.05.2016 г.-30.04.2017 г. по издадени за
същия период общо 13 броя фактури, с които суми ответникът неоснователно
се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законна лихва. За
да постанови присъждането на сумата в полза на ищеца и в тежест на
ответника относно вземания от вида на процесните сега, окръжният съд е
отново, както в посочените по-горе две решения, е приел за установени
същите факти и е направил идентични правни изводи. Затова и на основание
чл.59 от ЗЗД съдът уважава изцяло предявения иск. В мотивите на решение №
166/5.06.2018 г. по в.т.д. № 216/2018 г. на ПАС апелативният съд е посочил, че
ответникът не е собственик на нито един от елементите от
електроразпределителната мрежа, а без техническа инфраструктура няма как
да се снабдява мрежовия клиент с електроенергия, поради което може да се
приеме, че договорът от 12.11.2013 г. за достъп и пренос на електрическа
енергия е нищожен поради липса на основание, при начална липса на
основание. Апелативният съд е посочил, че според състава на съда
нищожността е на второто, релевирано в допълнителната искова молба
алтернативно основание – нищожност поради противоречия със закона и
конкретно с императивната разпоредба на чл.88,ал.1 от ЗЕ.
С решение № 49/29.01.2020 г. по т.д. № 312/2019 г. на ОС-Пловдив
(потвърдено с решение № 152/4.06.2020 г. по в.т.д. № 158/2020 г. на ПАС,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 635/11.12.2020 г. на
ВКС по т.д. № 1490/2020 г., ТК, 1 ТО) е осъдено ответното дружество да
заплати на ищеца „ИПО“ООД-гр.София сумата 72 842,33 лв., от която
45 944,24 лв. представляваща заплатена цена за пренос през
разпределителната мрежа и 26 898,09 лв. представляваща цена за достъп до
разпределителната мрежа, за периода 1.05.2017 г.-31.01.2019 г. по издадени за
същия период общо 21 броя фактури, с които суми ответникът неоснователно
се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законна лихва.
Съдът приема за правна квалификация на иска чл.55,ал.1,ал.1 от ЗЗД. Съдът
приема за установени същите факти и прави същите правни изводи, както в
посочените по-горе три съдебни решения. Приема, че ищецът е собственик на
17
електропровода 20 kV, трафопост и 4 трансформатора, чрез които се снабдява
с ел.енергия предприятието на ищеца, и че няма съставни елементи от
електропровода 20 kV „ИПО“, които да са собственост на „ЕВН България
Електроснабдяване“ или на ответника. Въз основа на нормата на чл.88 от ЗЕ
окръжният съд приема, че правното основание за предоставяне на процесните
услуги е собствеността върху електроразпределителната мрежа, а в случая
ответното дружество няма собствени съоръжения в електроразпределителната
мрежа, захранваща с електроенергия предприятието на ищеца, като услугата
„достъп до електроенергия“ се предоставя от оператора „НЕК“ЕАД чрез
собствената му подстанция, към която предприятието на ищеца е директно
присъединено, а услугата „Пренос на електрическа енергия“ се предоставя
чрез съоръженията на „ЕСО“ЕАД и „НЕК“ЕАД до подстанция 110/20 kV
„Карлово-1“, откъдето тя се пренася чрез собствения на ищеца електропровод
до предприятието му. Относно договора, сключен между страните на
12.11.2013 г., окръжният съд приема, че тъй като ответното дружество не е
собственик на нито един от елементите на електроразпределителната мрежа,
чрез които се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия, този
договор е нищожен относно процесния обект. Съдът намира за ирелевантен за
спора факта, че към съоръженията на ищеца са присъединени и други
потребители.
С решение № 260275/23.06.2021 г. по т.д. № 64/2021 г. на ОС-Пловдив
(потвърдено с решение № 223/6.12.2021 г. по в.т.д. № 577/2021 г. на ПАС,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 50 082/8.02.2023 г. на
ВКС по т.д. № 282/2022 г., ТК, 1 ТО) е осъдено ответното дружество да
заплати на ищеца „ИПО“ООД-гр.София сумата 103 262,24 лв., от която
69 543,07 лв. представляваща заплатена цена за пренос през
електроразпределителната мрежа и 33 719,17 лв. представляваща цена за
достъп до електроразпределителната мрежа, за периода 1.02.2019 г.-31.12.2020
г. по издадени за същия период общо 23 броя фактури, ведно със законна
лихва. Съдът приема за правна квалификация на иска чл.55,ал.1,ал.1 от ЗЗД.
Съдът приема за установени същите факти и прави същите правни изводи,
както в посочените по-горе четири съдебни решения. Съдът посочва, че тъй
като съгласно чл.88,ал.1 от ЗЕ услугата по достъп и пренос на електроенергия
може да се предоставя само от лице собственик на електроразпределителната
мрежа, а ответното дружество не е собственик на нито един от елементите й,
18
чрез които се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия, то
сключеният договор от 12.11.2013 г. е нищожен поради липса на предмет.
Относно заявеното от ответното дружество възражение, че процесните цени
са дължими от ищеца, защото той неоснователно отказва да сключи договор
за изкупуване на съоръженията с ответника, съдът приема, че в §4 от ПЗРЗЕ е
предвидено, че обекти и съоръжения собственост на трети лица, които служат
за пренос или разпределение на ел.енергия, се изкупуват от
електроразпределителните дружество, като собствениците не могат
необосновано да отказват да продадат енергийните обекти, но като последица
от такъв необоснован отказ в закона е предвидено, че разпределителните
дружества следва или да плащат наем на собствениците по определена
методика, или обектите и съоръженията заедно с прилежащите им терени да
се отчуждават по реда на чл.63 от ЗЕ. Съдът намира, че в случая не се
установява ответникът да плаща наем на ищеца, нито се твърди или
установява да е проведена отчуждителна процедура, а по смисъла на
разпоредбите на §4 от ПЗРЗЕ само при тези хипотези може да се приеме, че
услугите пренос и достъп до ел.разпределителната мрежа се осъществяват от
разпределителното дружество (като ползвател или собственик на
електроразпределителни съоръжения) и се дължи цена за тях от страна на
ищеца.
При разглежданият сега правен спор не се твърди, нито се установява и
от двете страни да има промяна относно фактите или законодателната рамка
относно процесните отношения между страните.
Нормата на чл.88,ал.1 от ЗЕ отново, и за времето на процесния сега
период 31.12.2022 г.-31.05.2024 г. посочва, че разпределението на
електрическа енергия и експлоатацията на електроразпределителните мрежи
се осъществяват от оператори на електроразпределителни мрежи-собственици
на такива мрежи на обособена територия, лицензирани за извършване на
разпределение на ел.енергия на съответната територия. Както заявява и
дружеството-жалбоподател във въззивната жалба, и понастоящем основание
за предоставяне на процесните услуги е правото на собственост върху
електроразпределителната мрежа.
Отново е установено в рамките на настоящия спор, че ищецът
продължава да е собственикът на съоръженията, чрез които се снабдява с
19
електроенергия предприятието на ищеца. Видно е от заключението на СТЕ от
5.02.2025 г., изготвено от вещото лице инж. Валентин Стоянов, прието в
съдебното заседание на окръжния съд на 17.02.2025 г., че подстанция
„Карлово-1“ служи за трансформиране на електроенергия от високо (110 kV)
на средно напрежение (20 kV) и за преразпределение на енергийните потоци и
е част от електропреносната мрежа-собственост на „ЕСО“ЕАД, енергийните
съоръжения, които служат за присъединяване на електрическата уредба на
„ИПО“ ООД към електропреносната мрежа – ВЛ 20 kV „ИПО“ е присъединен
към клемите на проходните изолатори на извод „ИПО“ на подстанция
„Карлово-1“, където задършва ЕПМ, няма част от електроразпределителната
мрежа, която да захранва предприятието на ищеца. Видно от същото
заключение, и към исковия период по цялата електрическа схема за
електрозахранването на "ИПО"О„Д по трасето на ВЛ 20 kV „ИПО“ от точката
на присъединяване към ЕПМ до РУ 20 kV на трафопоста-собственост на
„ИПО“ООД, няма енергийни съоръжения, които да са собственост на
ответника или на „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД.
Не се нито твърди, нито установява от ответника той да е предприел
действия по §4 от ПЗРЗЕ за изкупуване на съоръженията на ищеца, или да е
проведена процедура за отчуждаването им, или той да заплаща наем на ищеца,
или да е изградил собствени съоръжения. Посочването във въззивната жалба
на обстоятелството, че ищецът необосновано отказва да преговаря за
изкупуване на съоръженията и също така необосновано възпрепятства
сключването на договор за предоставяне на достъп, се основава на
представените с отговора на исковата молба писма от 19.07.2012 г., 12.02.2013
г. и 25.03.2013 г., на които очевидно ответникът е могъл да се позове в
предходните съдебни производства и това възражение като преклудирано не
подлежи сега на разглеждане, а освен това след като във времето след 2013 г. и
до момента ответникът не е предприел предвидените в §4 от ПЗРЗЕ действия,
то е и неоснователно.
Не се нито твърди, нито установява от ответника за исковия сега период
той да е получил правото на ползване на съоръженията на ищеца при
условията на чл.117,ал.8 от ЗЕ – чрез сключване на договор от посочения в
нормата вид или по разпореждане на КЕВР, съответно, да заплаща на ищеца
цена за такова ползване. Всички фактически твърдения и правни доводи,
20
които ответникът е могъл да заяви в предходните производства за оспорване
на претенциите на ищеца, но не го е направил, а заявява сега такива, вече са
преклудирани. Следва при тези обстоятелства затова само да се посочи, с
оглед заявените във въззивната жалба оплаквания, че е неоснователно
разбирането на жалбоподателя, че след като той фактически ползва
съоръженията на ищеца за снабдяване и на други потребители освен ищеца, то
те са част от неговата електроразпределителна мрежа, независимо че правото
на собственост върху тях принадлежи на трето лице, и ищецът като
лицензирано енергийно дружество и собственик на електроразпределителната
мрежа има право да събира вземания от вида на процесните. Неоснователно, в
явно противоречие с нормите на §4 от ПЗРЗЕ и чл.117,ал.8 от ЗЕ, е
разбирането на жалбоподателя, че правото на ползване в негова полза като
мрежовия оператор е възникнало и се упражнява законосъобразно дори и
безвъзмездно при липса на противопоставяне от третото лице-собственик.
Уреждането на финансови отношения между страните относно ползването на
съоръженията несъмнено е от значение за обстоятелството дали тези
съоръжения са част от електроразпределителната мрежа, чрез която
ответникът предоставя услугите за достъп и пренос през нея. Несъмнено е, че
и понастоящем съоръженията на ищеца не са елемент от
електроразпределителната мрежа, която е собственост на ответника, а те във
времето след 12.11.2013 г. и до момента са собственост на ищеца. Затова е
невярно твърдението на жалбоподателя, че ищецът има само правото да
получи обезщетение за ползването на неговите съоръжения от ответника с
оглед снабдяването чрез тях на повече от един потребител на електрическа
енергия или да се съгласи на изкупуване по реда на §4 ПЗРЗЕ, но това право
не го освобождавало от задължението да заплаща предоставените му,
включително чрез собственото му съоръжение, услуги достъп и пренос чрез
съоръжението, което според неоснователното разбиране на жалбоподателя
било елемент от електрорапределителната мрежа на лицензианта, тъй като не
е част от собствена вътрешно заводска или производствена мрежа. След като
безспорно ответникът не заплаща на ищеца цена за достъп до собствените на
ищеца съоръжения при условията на чл. 117,ал.8 от ЗЕ, той няма основание да
ползва тези съоръжения и да претендира с оглед на това ползване ищецът да
му заплаща исковите суми за цена за пренос и цена за достъп до
разпределителната мрежа на ответника.
21
С предходните посочени по-горе съдебни решения съдилищата приемат,
че с оглед разпоредбата на чл.88,ал.1 от ЗЕ и тъй като ответникът не е
собственик на нито един от елементите на електроразпределителната мрежа,
чрез които се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия, то
сключеният между страните на 12.11.2013 г. договор е нищожен относно
процесния обект. При установената липса и в процесния период на промяна в
обстоятелствата, въз основа на които е направен този извод, въпросът за
приетата от съдилищата с предходните пет съдебни решения нищожност на
договора от 12.11.2013 г. не може сега да бъде пререшаван, съответно,
проверка относно така приетата нищожност вече не може да бъде извършвана.
Между страните е формирана сила на пресъдено нещо с влезлите в сила пет
предходни съдебни решения, която задължава сега съда да приеме за
установено, че между страните не съществува облигационна връзка, която да е
възникнала въз основа на сключения на 12.11.2013 г. договор, защото той е
нищожен, съответно, че по силата на този нищожен договор ищецът не е
дължал на ответника заплащане на исковата сума и тя като платена без
основание трябва да му бъде върната. Следва да се посочи, че нищожността на
договора от 12.11.2013 г. е приета от съдебните състави въз основа на
преценката на едни и същи обстоятелства, като е направена различна
преценка относно нейното основание – нищожност поради липса на предмет
на договора, нищожност поради липса на основание на договора и нищожност
поради противоречие на договора с императивна правна норма, а именно
чл.88,ал.1 от ЗЕ, - която различна преценка обаче не обосновава възможност
сега съдът да не се съобрази с крайния извод на всички съдебни състави за
нищожност на договора. В обжалваното сега съдебно решение окръжният съд
приема, че договорът е нищожен поради невъзможен предмет, която преценка
следва да бъде споделена. След като ответникът не е собственик на
елементите, които са собственост на ищеца и чрез които ищецът получава
електрическа енергия от електропреносната мрежа, без ответникът да
извършва поради това разпределението на електрическата енергия за ищеца и
експлоатацията на електроразпределителната мрежа чрез ползване на
съоръженията на ищеца, то изначално, към момента на сключването на
договора той фактически не е бил в състояние да предостави обектът на
правоотношението - услугите достъп и пренос на ищеца до и през
електроразпределителната си мрежа, поради което договорът е с невъзможен
22
предмет. Следва при тези обстоятелства да се посочи, че като незаявен в
предходните съдебни производства е преклудиран и доводът на
жалбоподателя, посочен във въззивната жалба, че ищецът като краен клиент
използва електроразпределителната мрежа, към която е присъединен, при
публично известни общи условия съгласно чл.104а от ЗЕ, като съгласно
действащите в процесния период ПТЕЕ за потребителите на ел.енергия,
присъединени към електроразпределителната мрежа, както според
жалбоподателя е в настоящия казус, е въведено изрично задължение да
заплащат цена за достъп до и за пренос по електроразпределителната мрежа.
Освен това следва да се отчете, че самият ответник се позовава в отговора си
на исковата молба именно на договора от 12.11.2013 г., като изрично на първо
място заявява, че в процесния период отношенията между страните относно
двете услуги са уреждат с договор от 12.11.2013 г., а не твърди основание за
претендираните от ответника и оспорвани от ищеца процесни плащания да е
било дължимо платено на друго основание. Несъмнено е, че и при приемане
на съществуване на договорни отношения между страните, които не са
обективирани в договора от 12.11.2013 г. или в друг писмен договор, те също
ще бъдат лишени от предмет при установеното по делото обстоятелство, че
ответникът не предоставя на ищеца двете процесни услуги, защото не е
собственик или ползвател на съоръженията на ищеца, чрез които той получава
ел.енергията за работата на своето предприятие. Нормата на чл.88,ал.1 от ЗЕ
ясно посочва кое е основанието ответникът да осъществява разпределението
на ел.енергия и експлоатацията на електроразпределителните мрежи – да е
собственик на електроразпределителната мрежа, респективно на
съоръженията, които да са част от нея, като е по начало неоснователно
твърдение, че с подзаконови нормативни актове може да се установява
задължение за клиента да плаща услуга, която той не ползва, защото такава не
може да му бъде предоставена и не му се предоставя от ответника.
Установява се следователно, че поради начисляването от ответника и
получаването от него чрез извършените от ищеца плащане на сумите за цена
за достъп до и за пренос по електроразпределителната мрежа, посочени в
представените с исковата молба фактури, ответникът неоснователно по
смисъла на чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД се е обогатил за сметка на ищеца, поради
което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за
връщане на платената искова сума като получена от ответника без основание е
23
основателен и правилно е уважен от окръжния съд. Относно размера на
платената сума спор няма, като той е установен и чрез заключението на ССЕ
от 4.02.2025 г., изготвено от вещото лице И.С., прието в съдебното заседание
на окръжния съд на 17.02.2025 г. Въззивната жалба е неоснователна и следва
да бъде отхвърлена, а решението –потвърдено изцяло, включително относно
присъдената законна лихва и съдебните разноски.
От дружеството-ищец по спора и ответник по въззивната жалба се
претендира за присъждане на разноски за платеното адвокатско
възнаграждение за защитата пред апелативния съд. Посочената сума в
представения списък за разноски е 9 756 лв. с ДДС. Видно от представения
договор за правна защита и съдействие от 9.06.2025 г., договореното
възнаграждение е в посочения размер, като е отразено, че то е платено в брой.
Представена е и фактура от 9.06.2025 г. за същата сума с отразен вид на
плащането „в брой“. От жалбоподателя е заявено възражение за присъждане
на другата страна на адвокатско възнаграждение, което да не е в размер, по-
голям от еднократния, предвиден в Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба
№1/9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, размерът на
адвокатското възнаграждение в случая е (при оспорено присъждане на сумата
93 497,67 лв. дължимото възнаграждение е 8 129,81 лв. плюс 1 625,96 лв.
ДДС) 9 755,77 лв., платеното е 9 756 лв., поради което няма основание при
така заявеното искане то да бъде присъждано в намален размер,
възражението, съответно, искането на жалбоподателя по чл. 78,ал.5 от ГПК
следва да бъде оставено без уважение. Следва в полза на ответника по
въззивната жалба и в тежест на жалбоподателя да се присъди като разноски
тази сума 9 756 лв. за платеното адвокатско възнаграждение.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 209, постановено на 13.05.2025 г.
по т.д. 439/2024 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е осъдено
„Електроразпределение юг“ЕАД-гр.Пловдив да заплати на „ИПО“ООД-
гр.София сумата 93 497,67 лв., представляваща платена без основание от
„ИПО“ООД в периода месец декември на 2022 г.-месец май на 2024 г. цена за
24
пренос през електроразпределителната мрежа в общ размер 59 558,03 лв. и
цена за достъп до електроразпределителната мрежа в общ размер 33 939,64
лв., за което са издадени осемнадесет броя фактури, ведно със законната лихва
от датата на подаването на исковата молба 15.07.2024 г. до окончателното
плащане, както и сумата 14 038,94 лв., представляваща разноски по
делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ заявеното от страна на жалбоподателя
„Електроразпределение юг“ЕАД-гр.Пловдив с въззивната жалба възражение
за присъждане в полза на ответника по въззивната жалба „ИПО“ООД-
гр.София на адвокатско възнаграждение в намален размер с оглед на
прекомерност, поради неоснователност.
ОСЪЖДА „Електроразпределение юг“ЕАД-гр.Пловдив, ул. „Христо Г.
Данов“37, ЕИК ********* да заплати на „ИПО“ООД-гр.София, район
„Подуяне“, ЖК“Хаджи Димитър“, ул.“Резбарска“47,ет.5, ЕИК *********
сумата 9 756 лв. – разноски за платено адвокатско възнаграждение с ДДС за
защитата в производството по подадената от „Електроразпределение юг“ЕАД-
гр.Пловдив въззивна жалба.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд – гр. София с касационна жалба в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
25