№ 2824
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20231100513469 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 12392 от 13.07.2023 г., постановено по гр.д. № 62410/2022
г. по описа на СРС са отхвърлени предявените от „Д.т.“ ЕООД, ЕИК ****
срещу „М.“ ООД, ЕИК **** искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 1, т. 1 от Конвенция за договора за международен
автомобилен превоз на стоки /CMR/, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумите както следва: 5 163,40 лева с ДДС главница -
представляваща цена за извършен превоз по заявка за транспорт №
21050018/08.09.2021 г., по която е била издадена фактура № ********** от
04.03.2022 г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата
молба - 17.11.2022 г. до окончателно изплащане на вземането, 365,74 лева –
обезщетение за забава за периода от 07.03.2022 г. до 16.11.2022 г. и сумата от
1 800,00 лева, представляваща неустойка за просрочие на плащането.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца
впървоинстанционното производство „Д.т.“ ЕООД излага, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че между него и въззиваемия е
налице договор за осъществяване на превоз на товари, който се регулира от
1
нормите на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз.
За неправилни обаче намира изводите на съда, че въззиваемият не се явява
задължено лице за заплащане на договорената цена за възложения от него
превоз. В тази връзка поддържа, че именно възложителят по договора за
превоз е длъжен да заплати цената за тази дейност, както и че никога не е
приемал поставените от възложителя условия навлото да се плати от трето за
договора лице. Сочи, че превозът е извършен, на въззиваемия са изпратени
съпътстващите документи и издадената фактура и той следва в срок от 45 дни
да изплати дължимата цена. Доколкото не е сторил това, намира, че е налице
основание да бъде осъден да заплати както задължението за главница по
договора, така и неустойка на основание чл. 4.3 от ОУ на договора, поставени
от негова страна и законна лихва за забава и административни такси за
изпратени покани за плащане. Предвид горното моли съда да отмени
обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да уважи
предявените искове в пълнен размер.
В законоустановения срок е подаден отговор на въззивната жалба от
страна на „М.“ ООД, ЕИК ****, което поддържа, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че между него и въззивника е налице валидно
договорно отношение. Евентуално твърди, че дори и да се приеме, че между
страните е налице договор за превоз на товари, то по силата на същия той
само е заявил извършването на превоза на товарите и не е поемал задължение
да заплати полагащата се за това цена. В тази връзка изрично при извършване
на заявката е посочил, че задължението за плащане на цената ще се извърши
от трето лице, като е подал и данните на лицето за издаване на съответните
документи, включително фактурата. Предвид това навежда, че претенцията
на ищеца следва да е насочена към третото лице, а не към „М.“ ООД и
съответно че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.
Евентуално твърди, че последното следва да се потвърди като правилно и
поради факта, че придружаващите товара документи не са връчени на
дружеството, поради което не е настъпила изискуемостта на вземането за
главница, като не се дължат претендираните вземания за неустойка, лихва за
забава и административни такси при просрочие на изпълнението на
задължението за заплащане на цената по договора.
2
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални
норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи
служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира
следното:
От приетите по делото доказателства се установява, че въззиваемият е
възложил на въззивника да извърши превоз на товари. От приложеното копие
от заявка –договор № 21050018/02.09.2021г., коригирана със заявка –договор
№ 21050018/08.09.2021г. е видно, че договорената цена за извършване на
превоза на товара е в размер на 2 200 евро нето, платима по банков път в срок
от 45 дни „след документи“. И двете изпратени от възложителя до
изпълнителя на превоза заявки съдържат ( на гърба) условията, при които
първият иска да се извърши превоза. В т.1 от тях е посочено изрично, че
навлото за превоза следва да се изплати от дружеството „Д.“ ООД.
Въззивният съд намира, че задължението за плащането на цената по договора
следва да се изпълни от трето за спора лице и съответно, че въззивникът не
може да търси пряко реално изпълнение от въззиваемия. В тази връзка
неоснователно се явява възражението на въззивника, че не е приел условието
на възложителя навлото да бъде платено от трето лице. От твърденията на
самия въззивник, направени в исковата молба и въззивната жалба, както и
представените CMR е видно, че той е приел да направи поръчката,
осъществил е превоза до уговорените дестинации и не е направил в нито един
момент възражения по условията, които е поставил възложителят за
сключване и реализиране на договора. С оглед поведението на въззивника
следва да се приеме, че той изцяло е приел договорните условия, предложени
от възложителя на товара, от което следва изводът, че се е съгласил да
изпълни задължението си за превоз на товара, при насрещно задължение на
3
възложителя, съставляващо обещание за действие на трето лице по смисъла
на чл. 23 ЗЗД. Макар да не са представени по делото доказателства какви
конкретни вътрешни отношения има между това трето лице и въззиваемия
или между него и въззивника, такива навярно съществуват при съобразяване
на житейската и икономическата логика и вероятно в случая се касае до
отношения, при който въззиваемият също е действал като спедитор и е
осигурил товари на въззивника (превоз при използване на различни товари от
различни товародатели/спедитори, насочени към различни дестинации до
запълване на капацитета на транспортното средство като самата цена за
превоза следва да се изплати от собственика на товара или предходен
спедитор). При така достигнатите договорки между страните на базата на
процесния договор за превоз, въззивникът не може да претендира реално
изпълнение на цената за превоза, нито от въззиваемия, нито от трето лице -
„Д.“ ООД, което не е страна по този договор. Същият може да търси от „Д.“
ООД изпълнение само ако са налице вътрешни отношения между него и това
дружество или да претендира от въззиваемия обезщетение по реда на чл. 23
ЗЗД за причинените вреди от това, че е обещал трето лице да извърши
определено действие, а то отказва.
При така посоченото настоящият съд намира, че първоинстанционната
инстанция правилно е приела, че предявеният по реда на чл. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 1, т. 1 от Конвенция за договора за международен
автомобилен превоз на стоки /CMR/ е неоснователен, като съответно
правилно е отхвърлил и акцесорните искове по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл.
92, ал. 1 ЗЗД. Предвид изложеното обжалваното решение следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор право на разноски в настоящето
производство има въззиваемият, който е представил доказателства за
изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. Срещу така
уговореното между него и адвоката му възнаграждение въззивникът е
направил възражение по реда на чл. 78, ал.5 ГПК, което следва да бъде
разгледано от съда. В тази връзка съдът намира, че при съобразяване
4
фактическата и правна сложност на спора, материалният интерес във връзка,
с който е осъществена защитата на въззиваемия, възражението на въззивника
се явява основателно и адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено
на 1000 лв., която сума и следва да бъде присъдена на въззиваемия.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12392 от 13.07.2023 г., постановено по
гр.д. № 62410/2022 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, „Д.т.“ ЕООД, ЕИК **** да
заплати на „М.“ ООД, ЕИК ****, разноски в размер от 1000 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5