№ 12
гр. ***, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ***, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:СЖС
Членове:ГПЙ
НДН
при участието на секретаря К Г. И.
като разгледа докладваното от НДН Въззивно гражданско дело №
20241300500396 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял втори, Глава двадесета на ГПК.
1.Подадена е въззивна жалба от „*****“ АД, ЕИК: *****, със седалище и
адрес на управление: гр. *** чрез адвокат пълномощник СЗ срещу Решение
№ 370 от 17.06.2024 г. на Районен съд - ***, постановено по гр. д. №
20231320100727 , в частта, в която са отхвърлени предявените претенции за
установяване дължимостта на веземания за възнаградителна лихва в размер
559.88 лева за периода 18.03.2018г.- 05.11.2020г. и такси по договора в размер
55.00 лева за период 18.03.2018г. до 16.03.2021г., за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
Твърди се във въззивната жалба, че в обжалваната част решението е
неправилно поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Излага се, че са неправилни изводите
на първоинстанционният съд за недействителност на клаузата, касаеща
формирането на възнаградителната лихва по договора, както неправилен е
извода, и че таксата от 55.00 лева ,формирана като сбор от месечните такси за
обслужване на разплащателната сметка, открита по процесния потребителски
кредит, е такава за усвояване и управление на кредита.
Иска се да се постанови решение, с което да се отмени обжалваното решение
и претенциите да се уважат изцяло, като се присъдят и разноските за двете
инстанции и тези в заповедното производство.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от въззиваемата по жалбата страна .
1
2.Подадена е въззивна жалба и от Ц. Й. В. от гр.***, с ЕГН: **********, чрез
назначен особен представител-адв.Б. срещу Решение № 370 от 17.06.2024 г. на
Районен съд - ***, постановено по гр. д. № 20231320100727 , в частта, в която
са уважени предявените претенции за установяване дължимостта на
веземания за 96.00 лева разходи по уведомяване ,вземането за главница по 57
погасителна вноска по погасителния план ,като погасена по давност както и
претецията за заплащане на застрахователни премии, като част от
погасителните вноски, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК.
Твърди се във въззивната жалба, че в обжалваната част решението е
неправилно ,постановено при нарушения на материалния закон и допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. Излага се, че не са
обсъдени възраженията и доводите на страната, част от доказателствата, което
е довело до необоснованост на решението.
Иска се да се постанови решение, с което да се отмени решението в
обжалваната част и претенциите да се отхвърлят, като се присъдят и
разноските за особен представител пред въззивната инстанция.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба, в който се счита, че подадената от Ц. Й. В. въззивна жалба е
неоснователна и моли решението в обжалваната от същата част да бъде
потвърдено.
Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
***ският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа
страна следното :
Делото е образувано пред първоинстанционния съд по искова молба от
„*****“ АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр. *** чрез
адвокат пълномощник СЗ, против Ц. Й. В. от гр.***, с ЕГН: **********, за
установяване на вземане в размер 5239.37 лв. - главница, 559.88 лв. -
възнаградителна лихва за периода от 18.03.2018г.г. до 05.11.2020 г. вкл. 753.38
лв. - мораторна лихва за периода от 18.03.2018г.г. до 20.12.2019 г. вкл.; 55.00
лв. - такси за периода от 18.03.2018 г. до 16.03.2021 г. и 96. 00 лв. - разходи по
уведомяване за периода от 18.03.2018г.г. до 16.03.2021 г., както и законна
лихва върху главницата от 26.03.2021 г. /датата на подаване на заявление по
чл.417 ГПК /до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 576/2021 г. по описа на
Районен съд - ***.
Поддържа се в исковата молба наличие на облигационно правоотношение,
основано на Договор за потребителски кредит № FL***/ *** г., по силата на
който ищецът е предоставил на ответника потребителски кредит в размер на
12000.00 лева за срок до 18.06.2020г., като погасяването е уговорено на
месечни вноски с определен падеж. В договора било уговорено и настъпване
на предсрочна изискуемост.
Ответникът не заплатила две последователни месечни вноски, а именно
вноска № 68 с падеж 19.02.2018 г. и вноска № 69 с падеж 19.03.2018 г.,
2
съгласно изготвения погасителен план към договора. ***** АД инициирала
изпращане на уведомление за обявяване на кредита за изцяло предсрочно
изискуем на основание чл. 14, ал. 5 от договора за кредит. Вземането на
..*****” АД по договора за потребителски кредит станало изцяло предсрочно
изискуемо на дата 05.11.2021 г. - след достигане до кредитополучателя на
уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита,
инкорпориращо волеизявлението на кредитора „*****” АД.Твърди се, че
освен неиздължената главница в размер на 5239.37 лв.. ответникът дължи на
банката и възнаградителна лихва в размер на 559.88 лв. за периода от
18.03.2018 г. до 05.11.2020 г., на основание чл. 3 от процесния договор за
банков кредит; мораторна лихва в размер на 753.38 лв.за периода от
18.03.2018 г. до 20.12.2019 г. на основание чл. 9 от процесния договор за
кредит, неиздължени такси по договора в размер на 55 лв. за периода от
18.03.2018 г. до 16.03.2021 г., които включват следните по вид, основание и
размер такси: Месечна такса за обслужване на разплащателна сметка,
разкрита по потребителски кредит, дължима на основание чл.5. т.З от
Договора за потребителски кредит в размер 2.50 лева месечно за периода
18.03.2018г. до 18.12.2019г. в общ размер 55.00 лева; Такси за връчване на
уведомление за предсрочна изискуемост в общ размер на 96 лв. за периода от
18.03.2018 г. до 16.03.2021 г., които следва да бъдат възстановени от
кредитополучателя на основание чл.78 от ЗЗД. Същите включват такси по т.З
и т.5 ТТР. платени на ЧСИ СЯ и ЧСИ СН във връзка с връчването на
уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост по кредита. Сумите
са предмет на Заповед по чл. 417 от ГПК от 30.03.2021г. по ч.гр.д. № 576/2021
г. по описа на Районен съд - *** , която е връчена на длъжника при условията
на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Ответникът, чрез назначен особен представител при условията на чл.47, ал.5
ГПК в отговор е оспорил претенцията, като излага, че предявеният
установителен иск е неоснователен. Твърди се, че не е доказано усвояването
на кредита, нито тегленето на суми по кредита и в какъв размер, колко вноски
са направени по сметката и дали кредита е усвоен изцяло или частично. Не
било установено и дали е преведена към Първа инвестиционна банка сумата
3 000 лева, поради което не се дължала главницата и искът за предендираната
главница не бил доказан. Поради недължимостта на вземането за главница не
се дължали и лихви. Направено е евентуално възражение за погасяване по
давност с изтичане на тригодишния давностен срок по чл.111, б. „в“ от ЗЗД на
вземането на ищеца за 57 погасителна вноска по погасителния план към
договора за потребителски кредит в общ размер на вноската 235,20 лева.
Исковата претенция за главница включвала и по 8,15 лева за застраховка за 28
/двадесет и осем/ вноски - от 57 до последната 84 вноска, включително , общо
за 228,20 лева, която сума ищецът не бил активно легитимиран да предявява
иск за застраховка /застрахователни премии/, тъй като не е застраховател и не
е страна по застрахователния договор за застраховка „Защита на плащанията“,
сключен между ответницата и К Неоснователен счита и иска за част от
главницата, съставляваща сбора от месечни такси за обслужване на
разплащателна сметка от по 2,50 лева на месец за периода от 18.06.2020г. -
3
падежът на последната вноска и краен срок за изпълнение на договора до
16.03.2021 г., както се претендира с исковата молба или за 8 /осем/ месеца х
2,50 лева — общо: 20 лева. Неоснователен счита и иска за възнаградителна
лихва върху главницата от 5 239,37 лева за периода след падежа на последната
вноска и крайния срок за изпълнение на договора - 18.06.2020г. до
05.11.2020г., както се претендира с исковата молба. Като изцяло
неоснователен се подържа, че е и иска за мораторна лихва върху главницата за
периода от 18.03.2018г. до 20.12.2019г., включително , като се прави
възражение за недействителност на разпоредбата на чл.9 от процесния
договор за потребителски кредит. Тази клауза е неравноправна, поради което е
недействителна, съгласно чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите,
приложим субсидиарно съгласно чл.24 от Закона за потребителския кредит.
Претендира се върху една и съща главница както възнаградителна лихва за
периода от 18.03.2018г. до 20.12.2019г., така и мораторна лихва за същия
период. Клаузата на чл.9 от процесния договор за потребителски кредит се
твърди , че е неравноправна, тъй като съставлява скрито увеличение на
Референтния лихвен процент, на годишния процент на разходите и на общата
дължима сума от кредитополучателя, уговорени в чл.З от процесния договор
за кредит. Твърди се противоречие на клаузата на чл.9 от договора с
повелителни разпоредби на закона, а именно с чл. 11, ал.1, т.9 и т. 15 от Закона
за потребителския кредит.
Иска се прогласяване нищожността на тази клауза и отхвърляне на иска за
мораторна лихва в размер на 753,38 лева за периода от 18.03.2018г. до
20.12.2019г., включително. Неоснователна счита и претенцията за 96.00 лева -
разходи по уведомяване, тъй като не се касае за промяна на местоизпълнение
на задължението като разход по чл.78 от ЗЗД.
В производството не се спори между страните, че са сключили Договор за
потребителски кредит № FL***/ *** г., по силата на който ищецът е
предоставил на ответника потребителски кредит в размер на 12000.00 лева за
срок до 18.06.2020г., като погасяването е уговорено на месечни вноски с
определен падеж , съгласно погасителен план- неразделна част от договора.
Спори се относно обстоятелството усвоен ли е кредита, като съдът намира, че
от събраните доказателства се установява усвояването му изцяло на ***г. от
ответницата. Освен представеното банково бордеро, вещото лице в т.1 от
заключението си сочи, че сумата е преведена по разкритата разплащателна
сметка на ответницата. Този извод следва и от обстоятелството, че кредитът е
погасяван от ответницата за периода 17.07.2013г. до 03.07.2018г. Неотносимо е
възражението, че не е установено превеждането на уговорената сума от 3 000
лева за погасяване на друго задължение на ответницата в друга банка,
уговорено в чл.2, ал. 3 от договора, същото е поставено в зависимост от
изпълнението на задължения от кредитополучателя , посочени в ал.4 на чл.2,
за които липсва изявление на ищеца, че не са изпълнени.
Спори се и по отношение настъпването на предсрочна изискуемост на
кредита, в която част настоящият състав намира изводите на
първоинстанционния съд за неправилни. Видно от договора и от погасителния
план към същия, срокът, уговорен за връщане на кредита е от 18.07.2013г. до
4
18.06.2020г., като е следвало да бъдат издължени 84 вноски, с падеж 18 то
число на месеца, с размер на вноската 235.20 лева, с изключение на
последната, която е с размер 234.97 лева. Първоинстанционния съд е приел,
както е твърдял и ищеца в исковата молба, и както е посочено в Извлечение от
счетоводните книги на заявителя в производството по чл.417 ГПК, че кредитът
е станал изцяло предсрочно изискуем на 05.11.2020г. с изтичане на срока за
получаване на книжата, с оглед уведомяването на ответника за настъпване на
предсрочна изискуемост по реда на чл.47 , ал.5 ГПК. Поради горното
неправилно е прието от *** , че на същата е редовно съобщено настъпване на
предсрочна изискуемост на датата 05.11.2020г.
В Решение № 6/12.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50203/2016 г., II г. о., ГКот
съда се приема,че по отношение на надлежния начин за упражняване правото
на предсрочна изискуемост от страна на банката-кредитор, с Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК са дадени
разяснения, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.
60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и
за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Видно е обаче, че към 05.11.2020г. , всички вноски по кредита са били с
настъпил падеж /последната – на 18.06.2020г/, поради което и няма основание
да се приеме наличие на предсрочна изискуемост, тъй като срокът на договора
е вече изтекъл, поради което и липсва настъпване на такава. При липса на
настъпила предсрочна изискуемост следва да бъдат установени размерите на
вземанията, съгласно сключения между страните договор- Решение №
149/19.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2142/2015 г., I т. о., ТК , в което съдът
приема, че по делото не са ангажирани доказателства за обявяване от банката
на кредитополучателя на предсрочна изискуемост на вземането по договора за
банков кредит, поради което следва да допусне изслушването на счетоводната
експертиза за установяване размера на непогасените вземания за главница,
възнаградителна и санкционна лихва, които са с настъпил падеж според
погасителния план към договора за кредит . В този смисъл са и Решение №
98/25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., ТК, І о.; Решение №
139/05.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 57/2012 г., І т. о.
Установява се от заключението на назначената съдебно счетоводна експертиза,
че по договора са погасени в срок и изцяло вноските от 1- 56 включително.
Вноска 57 с падеж 18.03.2018г. е платена частично , като е погасена до
размера 97.94 лева, и са останали непогасени 137.26 лева от тази вноска.
По отношение на същата, с оглед направеното възражение за погасяване по
давност, по което първоинстанционния съд не се е произнесъл, настоящия
състав намира, че не е налице изтекла погасителна давност по отношение на
вноската, доколкото същата е сбор от части от различни по вид вземания,които
се погасяват с изтичане на различни по продължителност срокове. Давността е
започнала да тече от настъпване на падежа – 18.03.2018г. и по отношение на
5
главницата, таксата и застрахователната премия изтича на 18.03.2023г.,
съгласно чл.110 ЗЗД. По отношение на частта от възнаградителната лихва,
съгласно чл.111, б. „в“ ЗЗД давностния срок изтича на 18.03.2021г.
Заявлението по чл.417 ГПК е подадено на 26.03.2021г. Доколкото периодично
плащане, което се погасява съгласно чл.111, б. „в“ ЗЗД с тригодишна
погасителна давност, в случая е само възнаградителната лихва, която за тази
вноска е в размер на 62.08 лева, същата е погасена от ответника с частично
извършеното плащане на същата вноска в размер на 97.94 лева, съгласно
чл.76, ал.2 ЗЗД, който определя реда на погасяване на задълженията в случай,
че плащането не покрива целия размер на различните задължения.
Вземането за главница, такса и застраховка, като части от формираната вноска
не представляват периодични плащания, а са разсрочени такива вземания. В
ТР 3/2023 от 21.11.2024г. по т.д.№3 /2023г. на ОСГТК ВКС се приема, че при
уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни
вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата
и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от
момента на изискуемостта на съответната вноска.
Съгласно заключението на експерта, с направените плащания от главницата са
погасени 6760,63лева и са останали непогасени 5 239,37 лева, която сума
съдът намира, че правилно е призната за установена от ***.
По отношение вземането за възнаградителната лихва за периода 18.03.2018г.-
05.11.2020г., съдът приема, че изводите на съда са неправилни, с изключение
на периода 18.06.2020г.- 18.11.2020г. За този период възнаградителна лихва не
се дължи, тъй като такава не е уговорена, и периода е извън срока на договора.
За срока на договора е начислена възнаградителна лихва върху главницата в
размер на 5 660.16 лева, съгласно уговорения в същия размер. От направените
плащания е погасена част от възнаградителната лихва, видно от
заключението, в размер 5 100.28 лева и се установява непогасено вземане на
кредитора за възнаградителна лихва в размер 559.88 лева за периода
18.03.2018г. до 18.06.2020г.. Видно от заключението на експерта
възнаградителната лихва е начислена върху редовната главница, за периода на
срока на договора – 18.03.2013г.- 18.06.2020г.
Следва да се посочи,че решението в тази част е неправилно и поради
обстоятелството, че в отговора на исковата молба ответникът не е направил
възражение за недействителност на клаузата на чл.3 от договора като
неравноправна, касаеща възнаградителната лихва, а е направил такова
относно мораторната лихва, уговорена в чл.9 от договора. Съдът, от своя
страна, ако е счел, че служебно следва да се произнесе относно
недействителността на клаузата на чл.3 от договора, е следвало предварително
да обяви това на страните, каквото обявяване липсва в постановените в
производството актове-нито в доклада по чл.146 ГПК , нито след това, поради
което съдът се е произнесъл по непредявени и невъведени в предмета на
делото по надлежния ред възражения. В решение на СЕС от 21.02. 2013 по
дело C‑472/11 се приема, че за да може да изведе последиците от
констатирането на неравноправния характер на договорна клауза,
6
националният съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен
да чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи
изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. Принципът на
състезателност обаче поначало изисква националният съд, който е констатирал
служебно неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за това
страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при
условията на състезателност по предвидения от националните процесуални
разпоредби ред, което в случая съдът не е сторил.
С оглед изложеното , съдът намира, че вземането за главница е безспорно
установено, както и вземането за възнаградителна лихва за посочения период
и претенцията в тази част следва да бъде уважена.
По отношение на претенцията за мораторна лихва в размер 753.38 лева за
периода от датата на спиране на плащанията -18.03.2018г. до 20.12.2019г.,
съдът следва да се произнесе по направеното възражение, както бе посочено
по –горе, по което *** не се е произнесъл .
Съгласно чл.9 от сключения между страните договор, при просрочие на
дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, кредитополучателят дължи лихва за времето на забавата върху
просрочените суми в размер на законната лихва за забава, чиито размер се
определя от Министерски съвет.
Съдът намира възражението за недействителност на клаузата, поради
противоречието и с чл.11, ал.1, т.9 и т.15 ЗПК за неоснователно.
Посочените разпоредби от ЗПК касаят възнаградителната лихва, а не
мораторната лихва, представляваща обезщетение за забавеното плащане на
главницата по договора, съгласно чл.86 ЗЗД. Неоснователен е довода,че двете
претенции се дублират, тъй като се дължат на различни основания. Лихвата
която се урежда в чл.86 ЗЗД е мораторна лихва, която се дължи при забава на
парични задължения, а лихвата в чл.240 ал.2 ЗЗД е тази, която се уговаря при
паричен заем. Възнаградителната лихва е именно възнаграждението на
кредитора и цената за ползване на паричния ресурс от длъжника, а
мораторната е санкция за неизпълнението на задълженията на длъжника по
договора, и се дължи от датата на неизпълнение до предявяване на вземането/
в случая е претендиран дори по –кратък период/. Ако задълженията бяха
изпълнени ,съгласно уговорените условия, то нямаше да се дължи мораторна
лихва. Не се счита, че е налице анатоцизъм когато се олихвява с мораторна
лихва дължимата възнаградителна лихва. Върху нея може да се начислява
мораторна лихва, ако се забави плащането на възнаградителната лихва, и няма
да има анатоцизъм, защото вида на лихвите е различен (основанието им за
плащане е различно), какъвто е настоящия случай.
Възражението следва да бъде отхвърлено и в тази част решението да бъде
потвърдено.
Възраженията, касаещи претенцията за застрахователна премия съдът намира
неоснователни. Такова вземане не е предявено от ищеца и не е предмет на
спора. Видно от заключението на съдебно счетоводната експертиза,
вземанията са изчислени по видове, като не се установява размерът на
7
застрахователната премия да е включен като част от главницата. Експертът
сочи, че от главница 12 000 лева, колкото е размера на отпуснатия кредит са
платени 6 760.63 лева и е останала непогасена част в размер на 5 239.37 лева.
Претенцията за установяване вземане в размер на 55.00 лева, като сбор от
месечни такси, всяка от 2.50 лева за периода 18.03.2018г. до 16.03.2021г.,
съгласно чл.5, т.3 от договора за поддържане на разплащателна сметка ,
открита за отпускане на процесния кредит е основателна, а обжалваното
решение в тази част е необосновано и неправилно.Настоящата инстанция не
споделя доводите на ***, че уговорената такса противоречи на чл.10а, ал.4
ЗПК, в който е регламентирано ,че видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. Видът , размерът и действието са
уговорени в договора, като е видно,че същата е за допълнителна услуга,
свързани с договора за потребителски кредит по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК.
Съдът приема,че таксата се дължи за срока на договора за кредит, за който е
открита. Няма установено по делото основание след изтичане на срока на
договора сметката да не бъде закрита, предвид обстоятелството, че е открита
именно с цел обслужване на кредита. Не е представен и договора за откриване
на разплащателна сметка по чл.2, ал.1 от процесния договор, в случай че са
уговорени други условия и срокове, касаещи закриване на посочената
разплащателна сметка.
Претенцията в тази част следва да бъде уважена за периода 18.04.2018г. /от 58
вноска/ до 18.06. 2020г. до поискания размер от 55.00 лева.
По отношение на разходите за уведомяване на ответника за настъпила
предсрочна изискуемост в размер 96.00 лева за периода 18.03.2018г. до
16.03.2021г., предмет на издадената Заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение и установени с обжалваното решение съдът намира, че в
тази част претенцията е неоснователна. Неправилно и необосновано съдът е
приел, че тези разноски, представляващи заплатени такси за услуги по т.З и т.5
ТЧСИ, платени на ЧСИ СЯ и ЧСИ СН, се дължат. Тези разноски се
претендират поради забава на длъжника. Съгласно чл.33, ал.1 ЗПК
разпоредбата на който е приложим към процесния договор за кредит, при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата. По силата на чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът
може да събира само такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като посочване на
вземането като разноски по изпълнението по смисъла на чл.78 ЗЗД не променя
факта, че това задължение не съответства на никаква допълнителна услуга,
предоставяна от заемодателя. Дейността по
изготвяне и връчване на покани за доброволно изпълнение, съдържащи и
уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост по чл. 60, ал. 2 ЗКИ по
естеството си не касае допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а е във връзка с извънсъдебното събиране на
задължението, следователно не попада в изброените в чл. 10а, ал. 1 ЗПК
услуги, в какъвто този смисъл е решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18
г.на ВКС, ІІ ТК. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с
8
договора за потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита.
Поради това претендирането им от потребителя противоречи и на забраната
на чл.10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия за управление на кредита.
Още повече, видно от приложените към заявлението доказателства за
извършени разходи от заявителя, всички извършени действия от частните
съдебни изпълнители са след крайния срок на договора за кредит, поради
което изобщо не е следвало да бъде уведомяван длъжника за предсрочна
изискуемост, тъй като такава не е могла да настъпи. Извършените разходи за
уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост след изтичане срока на
договора ищецът си е самопричинил, тъй като същите не са били необходими.
При така установената фактическа обстановка Съдът намира за установено от
правна страна следното :
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на
въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Извън това той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.
д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на
въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и
мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК,
въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно
валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение,
а при проверката относно правилността на същото - само за приложението на
императивни материално правни норми и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните по делото или за определени категории уязвими лица,
като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от основанията на
въззивната жалба и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от
въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираните срещу него въззивни жалби са подадени в
преклузивния срок, от надлежни страни и при наличие на правен интерес,
9
поради което са процесуално допустими.
Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК , вр. с чл.415 ГПК, за
установени със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК вземания на ищеца.
Съдът, след съобразяване на събраните доказателства по делото и
оплакванията на страните установи, че кредитът е изцяло усвоен, по
отношение на същия не е налице претендираната настъпила предсрочна
изискуемост, по изложените по-горе съображения.
Претенциите за установяване вземанията за главница в размер 5239.37 лева и
мораторна лихва за периода от 18.03.2018 г. до 20.12.2019 в размер 753.38 лева
съдът намира за основателни и установени в размерите си, поради което в тази
част решението следва да бъде потвърдено. В останалата част следва да бъде
отменено, като бъдат установено по отношение на ищеца вземанията в размер
на 559.88 лв. - възнаградителна лихва за периода от 18.03.2018 г. до
18.06.2020 г.,както и такса за поддържане на разплащателна сметка по
договора за периода от 18.03.2018 г. до 18.06.2020 г в поискания размер от
55.00 лв. Решението следва да бъде отменено и в частта на уважената
претенция за сумата от 96.00 лева, представляваща разходи по уведомяване на
длъжника, като същата бъде отхвърлена по изложените съображения.
По разноските.
С оглед изхода на настоящото дело разноски се дължат на ищеца
съразмерно на уважената част от претенциите. В заповедното производство по
ч.гр.д.№ 576/21г на *** са направени разноски от ищеца в размер 134.07 лева
ДТ и 557.55 лева адвокатско възнаграждение.В производството по
гр.д.427/2023г.на *** са направени разноски от ищеца в размери: 134.07 лева
ДТ, 1164.44 лева адвокатско възнаграждение,депозит за особен представител
на ответника 970.36 лева и възнаграждение на вещо лице180.00 лева. В
настоящата инстанция ищецът е заплатил 25.00 лева ДТ , която е неправилно
определена . Пред *** е внесена ДТ – 4% в размер 243.14 лева, от което следва
,че пред настоящата инстанция ДТ е 134.07 лева, съгласно чл.18 от
ТДТССГПК. Ответникът следва да се довнесе 218.14 лева. Заплатени са още
908.87 лева възнаграждение на особен представител.
С оглед така направените разноски Ц. Й. следва да заплати на "*****" АД,
ЕИК***** разноски съобразно уважената част на претенциите в размери:
685.08 лева в производството по ч.гр.д.№ 576/21г на ***, 2 424.51 лева в
производството по гр.д.427/2023г.на *** и 924.66 лева в производството пред
настоящата инстанция.
Жалбоподателката Ц. Й. е представлявана от особен представител - адвокат
Б. Б.- особен представител на ответника, на която следва да се заплати
адвокатско възнаграждение в размер 908.87 лева, внесено от ищеца, което
съответства на размерите, посочени в чл.7, от Наредба №1 /09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното ***ският окръжен съд
РЕШИ:
10
ОТМЕНЯ Решение № 370 от 17.06.2024г. по гр.д.727/23г. по описа на Районен
съд *** в частта, в която е признато за установено в отношенията между
страните, че ответницата Ц. Й. В. от гр.***,*****, ЕГН ********** дължи по
Договор за потребителски кредит № FL*** от *** г., на "*****" АД,
ЕИК***** сумата 96.00 лв., представляваща разходи по уведомяване, както и
в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за установяване дължимостта на
сумата от 559.88 лв. , представляваща възнаградителна лихва за периода от
18.03.2018 г. до 05.11.2020 г., както и за сумата от 55.00 лв. - такси по договора
за периода от 18.03.2018 г. до 16.03.2021 г., за които суми е издадена Заповед
за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ .
№ 576/21г на *** , като
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
ответницата Ц. Й. В. от гр.***, *****, ЕГН ********** дължи по Договор за
потребителски кредит № FL*** от *** г., на "*****" АД, ЕИК*****, следните
суми :
559.88 лв. - възнаградителна лихва за периода от 18.03.2018 г. до 18.06.2020 г.,
както и на сумата от 55.00 лв.-такси по договора за периода от 18.03.2018 г. до
18.06.2020 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от "*****" АД, ЕИК*****96 в частта, в която се
иска да бъде установено в отношенията между страните, че Ц. Й. В. от гр.***,
*****, ЕГН ********** дължи по Договор за потребителски кредит № FL***
от *** г., на "*****" АД, ЕИК***** сумата 96.00 лева, представляваща
разходи по уведомяване.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА Ц. Й. В. от гр. ***, ***, ЕГН ********** да заплати на "*****" АД,
ЕИК ***** направени разноски в размери: 685.08 лева в производството по
ч.гр.д.№ 576/21г на ***, 2 424.51 лева в производството по гр.д.427/2023г.на
*** и 924.66 лева в производството пред настоящата инстанция.
На адвокат Б. И. Б. от АК *** да се заплати адвокатско възнаграждение в
размер 908.87 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Препис от влязъл в сила съдебен акт се приложи по ч.гр.д.№ № 576 /2021 г. по
описа на ***.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11