№ 1294
гр. Варна, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Даниела Ил. Писарова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело
№ 20223100501600 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Б. Л. И. с ЕГН ********** с адрес *******, чрез
пълномощник адв. М.П., член на САК, срещу Решение № 2063/24.06.2022г., постановено по
гр.д. № 16825/2021г. по описа на ВРС, с което Е ОТХВЪРЛЕН предявения срещу „Агенция
за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Д-р Петър Дертлиев" № 25, ет. 2, офис 4, отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните,
че ищцата не дължи на ответното дружество сумите по изпълнителен лист, издаден на
21.04.2009 год. от СРС, 35-ти състав, по ч.гр. дело № 9975/2009 год. по описа на съда, въз
основа на влязла в сила Заповед за изпълнение от 11.03.2009г., както следва: сумата от
506,00 лева – просрочена главница по Договор за заем от 30.06.2008г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 17.02.2009г. до окончателното изплащане на вземането,
както и сумите от 25,00 лева – платена държавна такса и 50,60 лева – адвокатски хонорар,
въз основа на който изпълнителен лист е образувано изп.д. № 1520/2014г. по описа на ЧСИ
Т.К. с рег. № 815 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд- Плевен, поради погасяването
по давност на вземанията.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и незаконосъобразно.
1
Конкретно се оспорва мотива на исковия съд за приложение към конкретния случай на
Решение № 37/24.02.2021г. на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., четвърто гр.о. Сочи се, че
решението е изолирана практика на касационната инстанция. Настоява се, че изпълнителни
действия, които са от естество да прекъснат давността, не биха могли да прекъснат
последната, когато се извършват по изп.дело, прекратено по право на осн.чл.433, ал.1, т.8 от
ГПК. Прекратяването става по право, нов давностен срок започва да тече от предприемането
на последното по време валидно изпълнително действие. Настоява се, че считано от
26.06.2015г. е началния момент, от който започва да тече общия петгодишен давностен срок.
Сочи се, че на 26.06.2017 г. (в условия на евентуалност 11.11.2017 г.) на осн. чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК делото е било перемирано и е следвало да бъде прекратено, тъй като изпълнителни
действия не са извършвани в продължение на 2 години, както и такива не са поискани от
взискателя. За горното твърдение свидетелстват и фактите по делото и издаденият от ЧСИ
К. официален свидетелстващ документ, в който е посочено, че от 11.11.2015 г. до 19.01.2018
г. не са извършвани изпълнителни действия. Вследствие на предходното, както и предвид
ал. 1 и ал. 2 на чл. 3 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., които
разпоредиха спиране както на давностните срокове, така и на сроковете по изпълнителните
производства за периода на извънредното положение в страната – от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г., на 26.08.2020 г. (в условия на евентуалност 11.01.2021 г.) на осн. чл. 110 ЗЗД
процесното задължение е погасено по давност. Настоява се, че лихвите и разноските по
изпълнителния лист са погасени по давност на осн. чл. 119 ЗЗД и съгласно т. 10в от
Тълкувателно решение № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС. Настоява се за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на ново с уважаване на заявения иск и
присъждане на сторените разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна чрез пълномощник депозира писмен
отговор, като развива доводи за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че едни и
същи юридически факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността,
но докато давността изключва принудителното изпълнение (макар длъжникът да не може да
се позове на нея пред съдебния изпълнител, нито последният да я зачете), то перемпцията не
изключва правото на принудително изпълнение при неудовлетворено притезание. Давността
за вземането в изпълнителния процес се прекъсва с всяко редовно и своевременно направено
искане, респ. предприето изпълнително действие (чл. 116, б. „в" ЗЗД), от който момент
започва да тече новата давност (т.10 от TP № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК);
а 2-годишният срок за перемция (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) започва да тече от първия момент,
в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно - напр. при постигнато
споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е
приключило (успешно или неуспешно), или поисканите не могат да се осъществят по
причина, за която взискателят отговаря - след направено искане не е внесъл такси, разноски,
не е оказал необходимото съдействие и др., и така осуетява неговото изпълнение. Когато и
да е поискано и предприето съответното изпълнително действие, съдебният изпълнител е
длъжен да го осъществи - в рамките на изпълнително дело или в образувано отделно
2
производство. Дали е перемирано изпълнителното дело е без правно значение, тъй като
съдебният изпълнител дължи подчинение на представения му изпълнителен лист.
Прекъсването на погасителната давност в хипотезата на чл.116, б.'в" ЗЗД не зависи от по-
късно настъпила перемпция, респ. предприетите и по перемирано дело изпълнителни
действия на общо основание имат прекъсващ давността ефект. Дори изпълнителното дело да
е било перемирано, необразуването в отделно дело на новото искане, направено от
взискателя, не е от значение за осъществяването на фактическия състав на чл.116, б. „в" ЗЗД,
респ. за прекъсването на давността, като се позовава на Решение № 126 от 28.06.2022 г. по
гр.д. 3409/2021 г., трето г.о., ВКС.
Страните не са направили искания по доказателствата.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид направените оплаквания с
жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото
доказателства намира за установено следното:
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са да се
произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта в
обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по
отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно .
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки
във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при постановяване на
съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззвивният съд дължи
произнасяне по съществото на спора.
Не се спори между страните по образуваното гр.д. № 16825/2021г. по описа на ВРС,
че е налице изпълнителното основание, обективирано във влязла в сила Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.03.2009г., издадена в полза на
„Кредибул“ АД, ЕИК ********* срещу Б. Л. И. по ч.гр. дело № 9975/2009 год. по описа на
СРС, 35-ти състав, за следните суми: сумата от 506,00 лева – просрочена главница по
Договор за заем от 30.06.2008г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
17.02.2009г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумите от 25,00 лева –
платена държавна такса и 50,60 лева – адвокатски хонорар.
Въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и издадения изпълнителен лист
от 21.04.2009 год. с молба от 02.10.2014г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД до
ЧСИ Т.К. с рег. № 815 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Плевен по молба на
взискателя – ответник в настоящото производство „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
в качеството си на цесионер по договор за цесия от 25.10.2012г., сключен с „Кредибул" ЕАД
е образувано изпълнително дело № 1520/2014г. по описа на ЧСИ Т.К..
Не спори относно извършени в хода на изпълнителното производство действия след
връчването на поканата за доброволно изпълнение до длъжника, изразяващи се в : наложен
3
запор на 06.10.2014г върху трудовото възнаграждение на длъжника в „ММС - Метални
мултиплексни системи'" ЕООД; на 10.07.2015г., въз основа на молба на взискателя от
16.06.2015г., е наложен запор върху МПС на длъжника; на 11.11.2015г. по изпълнителното
дело е постъпила молба от взискателя за насрочване на дата за опис движими вещи,
находящи се в дома на длъжника, като липсват данни такъв да е извършван и на
25.01.2018г., по молба на взискателя от 19.01.2018г., е наложен запор върху банкови сметки
на длъжника в „Централна кооперативна банка" АД и в „Първа инвестиционна банка" АД.
Видно от приобщеното към доказателствения материал по делото влязло в сила
Постановление от 17.05.2022г. на ЧСИ Т.К. с рег. № 815 на КЧСИ, район на действие
Окръжен съд – Плевен, изпълнително дело № 1520/2014г. по описа на същия ЧСИ е
прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В удостоверение изх. № 25424 от 30.05.2022г.,
изд. по изп.д. № 1520/2014г. по описа на ЧСИ № 815 на КЧСИ, е посочена липсата на
извършвани изпълнителни действия в периода 11.11.2015г. –19.01.2018г.
В хипотезата на висящ изпълнителен процес, предявяването на отрицателен
установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да
установи липса (погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително
изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като
последица - прекратяване на изпълнителния процес (чл.433, ал.1, т.7 ГПК). Липсата на
изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение.
В конкретния случай, ищецът настоява, че началната дата, от която започва да тече
погасителната давност е 11.11.2015г., последното действие на кредитора, с което е поискано
извършването на опис, съотв. делото е перемирано на 11.11.2017г. Сочи, че от тогава, при
отчитане действието на чл.3, ал.1 и ал.2 от ЗМДВИП, вземанията са погасени по давност
към 11.01.2021г. Счита, че главницата от 506 лева е погасена по давност, съгласно чл.110 от
ЗЗД, а лихвите и разноските по изпълнителния лист са погасени по давност на осн. чл.119 от
ЗЗД.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес съществува само
доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В
изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени
различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат
събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя
съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
4
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. (т.10 на ТР №2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС).
В конкретния случай изпълнителното производство е образувано при действието на
ППВС № 3/1980г., съгласно което давността се прекъсва с образуването на изпълнителното
дело и не тече докато трае изпълнителният процес за принудителното събиране на
вземането.
В съдебната практика (в тази насока ТР №47 от 01.04.1965г. по гр.д. №23/65г., ОСГК)
е установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради
перемпция настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи с
постановление вече настъпилото прекратяване предвид осъществяването на относимите
правно релеванти факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като
прекратяването на изпълнителното производство става по право.
Перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Тя е имала
значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй
като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от
прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни
органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него.
Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се
осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение
между страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно
или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която
взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал
необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.
С решение № 37 от 24.02.2021г., постановено по гр.д. № 1747/2020г., ВКС, четвърто
г.о. е пояснено, че общото между двата правни института – на перемпцията и давността е, че
едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това
обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове
на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва –
обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки
това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той
дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.
Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител
5
следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е
прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това
дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във
всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на
ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника.
То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител,
само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с
това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела.
На следващо място следва да се посочи, че настоящият състав се позовава на
установената практика на касационната инстанция, в съответствие с която изискването
по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на
давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение,
така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за
изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер
вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението.
Съгласно чл. 424 ГПК длъжникът може да се оспори вземането по исков ред само при
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за
делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение и
съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е
издадено изпълнителното основание. Законодателят е преклудирал възможността за
възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК, за
длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън
това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита,
с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези
на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице
влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418
ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новият процесуален ред заповедите за
изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237
ГПК-отм. / и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудират (Решение № 118 от 07.07.2022г. на ВКС по гр.д.
№ 4063/2021г., трето г.о.)
На следващо място, с решение №170 от 17.09.2018г., постановено по гр.д. №
2382/2017г., ВКС, четвърто г.о. е даден отговор на въпроса : от кой момент поражда
действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година и т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година,
постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК, доколкото двата акта разрешават по
различен начин въпроса със спирането и прекъсването на давността в изпълнителното
производство и по отношение на него липсва установена съдебна практика.
В посоченото решение касационната инстанция констатира, че липсва законова
6
регламентация относно момента, от който започва да действат тълкувателните актове на ОС
на ВКС. Посочено е, че поначало съдилищата не могат да прилагат тълкувателните ППВС и
ТР, преди същите да са постановени и обявени по съответния за това. Доколкото обаче
същите не съществуват самостоятелно и могат да бъдат прилагани само въз връзка с
прилагането на тълкуваната от тях правна норма, следва да бъде прието, че когато се касае
до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с
тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя
още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в тълкувателните
актове. Такива тълкувателни ППВС и ТР обаче могат да бъдат приемани не само за
първоначално тълкуване на правна норма. Възможно е след издаването на такъв
тълкувателен акт да настъпи промяна било в тълкуваната норма или свързани с нея други
правни норми, било в обществено-икономическите условия, които правят вече даденото
тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи
е възможно постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече
даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова. В този случай следва да бъде преценен
въпроса от кой момент действа даденото с новия тълкувателен акт тълкуване на правната
норма. В законите, уреждащи тези актове, не са посочени изрично правила относно
влизането им в сила и действието им във времето, каквито норми са налице в ЗНА. При
постановяването на нов тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице
промяна в начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на правната
норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла
посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не
може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен
акт, който все още не е действащ. От друга страна, посочените по-горе разпоредби,
уреждащи задължителната сила на тълкувателните актове, не предвиждат такова
задължително действие на същите по отношение на другите правни субекти извън
посочените в тях. Последните обаче, макар и да не са адресати на задължителната сила на
тълкувателните актове, могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с
тях. В случай, че това не бъде направено, те имат възможността да оспорват взетите от
съответните органи решения по установения за това ред. Те обаче не могат да изискват от
тези органи да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито пък самите
органи могат да прилагат последните преди те да са постановени. С оглед на това е прието,
че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно
действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по
съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателния акт се
състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а в
втората се обявява за загубил сила предшестващи тълкувателен акт. Втората част поражда
действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което и от този момент
предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР
тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то
7
е задължително, по случаите които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен
за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени
към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили
факти, които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са
породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването на
последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР,
което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз
основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на новото тълкуване би
довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в
правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага тълкуването,
дадено с предшестващото ТР. Такъв е именно случаят, предмет на разглеждане в
настоящото производство, при който съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 година
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността като по време
на изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година,
постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче е дадено съвсем различно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС.
Прилагането на даденото с посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му би
имало за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на
изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от
този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на
постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване,
което би довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради
даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да
намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от
нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като
новото ТР ще се прилага от този момент за в бъдеще.
В обобщение касационната инстанция приема, че извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на
ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на ТР, като
даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на
ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди
това.
В конкретиката на казуса изложените по-горе мотиви обосновават извода, че от
момента на образуване на изпълнително дело № 1520/2014г. на ЧСИ №815 по отношение на
задължението по изпълнителния лист не е текла погасителна давност до 26.06.2015г.
Не се спори, че в рамките на две години от посочената дата взискателят не е
8
предприемал активни действия, поради което и изпълнителното производство е прекратено
по силата на закона. Последните изпълнителни действия, предприети от кредитора, със
значение и последица прекъсване на погасителната давност (по арг. от т.10 на ТР
№2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС) са извършени на 19.01.2018г., с
молбата за налагане на запор върху вземания на длъжника. Същият е реализиран със
запорно съобщение изх. № 3899/25.01.2018г. по изп.д. № 1520/2014г. Така осъщественото от
съдебния изпълнител процесуално действие прекъсва погасителната давност, с обратна сила,
(считано от 19.01.2018г.), защото същата не е обусловена от перемираното изпълнително
производство по изложените по-горе мотиви, извлечени от утвърдената касационна
практика (решение № 37 от 24.02.2021г., постановено по гр.д. № 1747/2020г., ВКС, четвърто
г.о.).
Изложеното обосновава неоснователност на въведените от въззивника твърдения за
незаконосъобразност на постановения от първоинстанционния съд акт, предмет на въззивна
проверка.
С активното си процесуално поведение, считано от 19.01.2018г., въз основа на което
ЧСИ е наложил запор върху банкови сметки на длъжника в ЦКБ и ПИБ, погасителната
давност е прекъсната и към настоящия момент не е изтекла. Това обосновава
неоснователност на заявената искова претенция.
Като правилно и законосъобразно атакуваното съдебно решение следва да бъде
потвърден изцяло.
С оглед резултата от въззивното обжалване въззивникът следва да поеме сторените
от въззиваемото дружество разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя на 100 лева.
Воден от изложените съображения, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2063/24.06.2022г., постановено по гр.д. №
16825/2021г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА Б. Л. И. с ЕГН ********** с адрес ******* да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” АД ЕИК ********* гр.София разноски за юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство в размер на 100 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на осн. чл.280
ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10