№ 7
гр. Оряхово, 06.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на десети декември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:В.Л.П.
като разгледа докладваното от В.Л.П. Гражданско дело № 20241460100661 по
описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на ищеца П. Н. С., с ЕГН
********** от гр. Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет.
3, ап. 18, действащ чрез пълномощника си адв. Л. А. от САК против „Ай Ти
Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София 1407, район Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис
Център, ет. 8, представлявано от С.Ю.А., с искане за обявяване на нищожност
на Анекс № 490872 от 19.07.2022 г. към Договор за кредит № 465313 от
07.03.2022 г., като противоречащ на закона, на добрите нрави и
неравноправност. Претендират се и разноски в производството.
Предявенен е установителен иск за обявяване недействителността на
договор за кредит (анекс), с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр с
чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вкл. с твърдения за неравноправност.
От името на ищеца се твърди, че между него и „Ай Ти Еф Груп“ АД е
сключен Договор за потребителски кредит от 19.07.2022 г. за сумата от 3500
лв., със задължение да го ползва и върне съгласно условията и срока на
сключения договор – за срок от 12 месеца – до 28.11.2022 г.
Твърди се нищожност на сключения договор за кредит на основание чл.
22 от ЗПК, поради противоречието му с нормите на чл. 10, чл. 10а, чл. 11, т. 9,
т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като са изложени подробни доводи за неясно
посочване на ГПР по кредита, както и неправилно посочен ГЛП и общо
дължима сума по кредита, предвид задълженията, които потребителят е поел
да плати по договора (лихви, такси и неустойка), вкл. че нищожността на тези
клаузи влече нищожност на целия договор за кредит.
Изложени са подробни доводи за нарушаване на добрите нрави, за
наличие на неравноправност, което е довело до неправилно посочен ГПР по
кредита, който се явява в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и води до
недействителност на целия договор за кредит съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал.
1
1, т. 10 от ЗПК. При тези аргументи за нищожност на договора за кредит се
твърди, че ищецът дължи на основание чл. 23 от ЗПК само главницата по
кредита, а не заплатените лихва, такси и неустойка.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „Ай Ти Еф Груп“ АД,
ЕИК *********, действащо чрез адв. В. Б. – К. от САК, с който искът се
оспорва като неоснователен. Уточнява се фактът, че искът на ищеца касае
Анекс № 490872 от 19.07.2022 г. към Договор за кредит № 465313 от
07.03.2022 г., с който анекс са предоговорили отношенията си по Договор за
кредит № 465313 от 07.03.2022 г. и ищецът е получил паричен заем в размер
на 3500 лв.
Изложени са доводи за неоснователност на твърдяното от ищеца
нарушаване на разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10
ЗПК, чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като уговорената възнаградителна лихва
е във фиксиран размер и единствено тя е включена в ГПР по кредита, като се
сочи, че е допустимо тази лихва да бъде 5 пъти по-голяма от законната такава,
ако е единственият разход по кредита, включен в ГПР, какъвто е настоящият
случай. Сочи се също, че задължението за неустойка не е разход по кредита, а
обезщетение за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по кредита (дължи се само за период, в който кредитът е
необезпечен) и не следва да се включва в ГПР по кредита.
Твърди се също, че не е налице накърняване на добрите нрави и
неравноправност на клаузите по смисъла на ЗЗП, като ищецът е бил
предварително информиран ясно и разбираемо за всички параметри на
договора за кредит, с предварително предоставения му СЕФ и общи условия
т.е. предварително е бил наясно с икономическите последици от сключения
договор, вкл. с наличието на дължима компенсаторна неустойка за
неизпълнение на договорно задължение. Клаузата за неустойка се твърди, че е
индивидуално уговорена, наред с клаузата за необходимостта от предоставяне
на обезпечение по кредита, съдържаща се в общите условия, с които ищецът
се е запознал предварително, приел ги е и едва тогава е сключил процесния
анекс от 19.07.2022 г.
При горните аргументи е отправено искане за отхвърляне на
предявените искове като неоснователни, като се претендират и разноски по
делото.
След като взе предвид събраните по делото доказателства и
доводите на ищеца, съдът прима за установено следното от фактическа и
правна страна:
С определение № 569/07.11.2024 г., неоспорено от страните, съдът е
отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелството, че между ищеца и
ответното дружество е сключен Анекс № 490872 от 19.07.2022 г. към Договор
за кредит № 465313 от 07.03.2022 г., със съответното съдържание и уговорени
клаузи, с който анекс е предоговорен Договор за кредит № 465313 от
07.03.2022 г. и въз основа на анекса ищецът е получил кредит в размер на 3500
лв. Това обстоятелство се установява и от събраните по делото доказателства.
Видно от представения по делото Анекс № 490872 от 19.07.2022 г. към
Договор за кредит № 465313 от 07.03.2022 г., приложенията към него и
погасителен план към анекса се установява, че ответното дружество е
отпуснало на ищеца кредит в размер на 3500 лв., както и че лихвения процент
2
е фиксиран от 40,55 % и ГПР е 49,00 %, при срок на кредита 12 месечни
вноски. С този анекс страните са предоговорили отношенията си по Договор
за кредит № 465313 от 07.03.2022 г. и ищецът е получил кредит в размер на
3500 лв. Също така от погасителния план към анекса е видно, че към вноската
по кредита е добавена и вноска за разсрочена дължима неустойка за
непредоставяне на обезпечение, при което крайната вноска по кредита възлиза
на 617,50 лв. за целия срок на кредита. При това положение вместо ищецът да
дължи връщане на сумата от 4315,44 лв. (главница и договорна лихва), той
дължи сумата от общо 7409,97 лв.
Представените по делото доказателства дават основание за извода, че
страните са във валидно кредитно правоотношение, възникнало въз основа на
сключен между тях Анекс № 490872 от 19.07.2022 г. към Договор за кредит №
465313 от 07.03.2022 г., ведно с приложенията към него и погасителен план
към анекса, като кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне
съгласно условията и срока на сключения анекс. В конкретния случай се касае
за сключване на договор за паричен заем от разстояние по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.
Съгласно чл. 18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя, спазил сроковете почл. 12, ал. 1
или ал. 2, получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят
има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на текста за
доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР се прилага
Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). Алинея 3
предвижда, че изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова
комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват
със съгласието на другата страна, и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Заемодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон –
Закон за потребителския кредит (ЗПК).
Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявения
иск и събраните по делото доказателства, съдът намира същия за основателен
по следните съображения:
Съдът приема, че неустойката от 3034,56 лв., разсрочена на 12 месечни
вноски, заедно с вноските по кредита, представлява уговорена отнапред
компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на
кредитополучателя, ако в определен срок не представи някое от изброените в
чл. 7 – чл. 10 от процесния анекс обезпечения – банкова гаранция или
поръчителство на поне две физически лица, отговарящи на редица
изисквания, посочени в чл. 8 – чл. 10 от анекса. Такова договаряне
противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга,
да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК) и да
3
предложи добросъвестно цена за ползване на кредита (възнаградителна
лихва). Тя поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит,
тъй като по естеството си позволява на кредитора да получи сигурно
завишено плащане и то в значителен размер (близо 87% от главницата), без
това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя, в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Тази неустойка на практика
има характер на „цена за ползване на необезпечен кредит“ (чл. 4.2 от
Приложение № 1 към процесния анекс), но е представена от ответното
дружество като неустойка за неизпълнение на задължение за непредоставяне
на обезпечение, поради което не е посочена в ГПР - основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. По
този начин съдът намира, че на практика е заобиколена разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, като в същото време се сочи от ответното дружество, че е
спазило изискването на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК и затова тази неустойка не е
включена в ГПР. Именно поради това формално не противоречи и не
заобикаля пряко разпоредбите на ЗПК, тъй като задължението е „облечено“
във формата на „уговорена между страните неустойка за неизпълнение на
поето задължение“. Въпреки това съдът намира, че тази уговорка не само
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но накърнява добрите нрави и
противоречи на принципа на добросъвестност и справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Тя води до нееквивалентност на
насрещните престации и представлява сума, която оскъпява кредита и на
практика води единствено до неоснователно обогатяване на кредитора с тази
сума. Освен това уговорената неустойка безспорно излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), тъй като не обезпечава задължението по
отпуснатия кредит, а друго вменено задължение - за обезпечаване на кредита,
като следва да се има предвид и това, че непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от страна на кредитора - т.е и санкционната
функция на неустойката е извън предмета на задължението по договора за
кредит.
Изложените по-горе обстоятелства водят до извод за недействителност
на целия анекс, ведно с неговите приложения на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 21 от
ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според
действащата към момента на сключване на процесния договор редакция на чл.
22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 –
т. 12 и т. 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Посоченият в процесния анекс ГПР от 49,00 % формално отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, но по изложените по-горе
обстоятелства същият не отразява действителния, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно – задължението, което ищецът дължи за
заплащането на неустойка за непредостявяне на обезпечение в размер на
3034,56 лв., която по своята същност представляват печалба за кредитора „Ай
Ти Еф Груп“ АД и се плаща от ищеца периодично с месечната погасителна
вноска по кредита, прикрита под формата на „неустойка“, за да не фигурира в
4
официално обявения ГПР по кредита от 49,00 %. Така размерът на ГПР реално
се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната
лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за което изчисление в
конкретния случай не са необходими специални знания, предвид размера на
кредита (3500 лв.), размера на неустойката (3034,56 лв.) и размера на ГПР по
процесния анекс – 49 %. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 от ЗПК и след като ответното дружество не е оповестило
действителен ГПР в Анекс № 490872 от 19.07.2022 г. към Договор за кредит
№ 465313 от 07.03.2022 г., то е нарушило изискванията на закона и не следва
да се ползва от сключения договор и неговите уговорки. При този начин на
действие на ответното дружество, на практика се постига скрито увеличаване
на възнаграждението за търговеца, предоставил кредит на потребителя, което
е забранено от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, установяваща максималния
размер на ГПР.
По разноските:
Ищецът е заявил искане за разноски в производството от общо 590 лв.,
от които 140 лв. платена държавна такса и 450 лв. платено адвокатско
възнаграждение, съгласно представения Договор за правна защита и
съдействие № 24-060824 от 06.08.2024 г.
Неоснователно се явява възражението на ответното дружество за
прекомерност на адвокатското възнаграждение в конкретния случай, тъй като
предвид цената на иска, фактическата и правна сложност на делото и
предприетите процесуални действия на ищеца във връзка със защитата на
съответното право (т.е положеният от пълномощника труд) за доказване на
претенциията си по иска, същото не се явява прекомерно в претендирания общ
размер от 450 лв. (заплатено по банкова сметка на адв. А. от САК), вкл.
съобразно разпоредбите на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Анекс № 490872 от 19.07.2022 г.
към Договор за кредит № 465313 от 07.03.2022 г., ведно с приложенията към
него, сключен между П. Н. С., с ЕГН ********** от гр. Оряхово, общ.
Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет. 3, ап. 18 и „Ай Ти Еф Груп“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София 1407, район
Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет. 8,
представлявано от С.Ю.А., на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл.
22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София 1407, район
Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет. 8,
представлявано от С.Ю.А. ДА ЗАПЛАТИ на П. Н. С., с ЕГН ********** от
гр. Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет. 3, ап. 18
5
сумата от общо 590 лв. (петстотин и деветдесет лева), представляваща
внесена държавна такса за предявения иск в размер на 140 лв. и заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Враца в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
6