РЕШЕНИЕ
№ 1143
гр. Бургас, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Радостина П. Петкова
Йорданка Г. Майска
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20222100501305 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от въззивна жалба от М. М. Г. с ЕГН-
********** и Л. Г. Д. с ЕГН-**********, двамата с адрес в гр. Б., ул.С. П. Е. № **, ет.
*, ап. * против решение № 1346/23.06.2022г. по гр.д.№ 7163/2021г. по описа на РС-
Бургас.
С обжалваното решение е прието за установено по отношение въззивниците, че
П. Г. Д. с ЕГН-********** и В. Г. Д. с ЕГН-**********, са носители на вещно правото
на ползване върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.615.130.1.3 с
административен адрес: гр. Бургас, ул.С. П. Е. № **, ет. *, аппартамент - десен, на
площ от 86 кв.м., с прилежащи части: изба- юг, таванско помещение и сервизни
помещения в западното крило, и съответните общи части на сградата; двамата
въззивници на осн.чл.108 ЗС са осъдени да предадат владението върху процесния
апартамент на въззиваемите; на осн.чл. чл.59 ЗЗД всеки един от двамата от въззивници
е осъден да заплати на всеки един от двамата въззиваеми сумата от 1 578,80лв., с която
неоснователно се е обогатил за негова сметка, поради ползването на процесния
апартамент - СОС с идентификатор 07079.615.130.1.3 за периода от 23.05.2020 г. до
11.10.2021 г., ведно със законната лихва за забава върху горната сума от датата на
подаване на исковата молба - 12.10.2021 г., до окончателното й изплащане.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно като постановено при
неправилно тълкуване и в противоречие на събраните по делото доказателства. Счита
се за неправилен и необоснован извода на съда, че въззиваемите са придобили
процесния имот на основание дарение от своите родители, тъй като липсвали
твърдения и подкрепящи ги доказателства, че това дарение е нищожно, унищожено,
1
развалено или отменено. В тази връзка се твръди, че това дарение е нищожно, тъй като
с него дарителите през 1983г. са заобикоЛ. закона –чл.7, ал.1 от ЗСГ. За тези твръдения
въззивниците ответници са представили писмени доказателства – нотариален акт, с
който установяват, че дарителите през 1981г. са придобили втори имот в кв.Лозово,
поради което, за да избегнат последиците по чл.8, ал.1 от ЗСГ-процесният имот да бъде
продаден от народния съвет, са го дарили на синовете си. На следващо место се
намира неправилен и извода на съда, че въззивниците ответници не са придобили
апартамента по давностно владение, като се твърди, че този извод е основан на
неправилно кредитиране на свидетелски показания. Твърди, че неправилно съдът е
преценил като основани на субективни възприятия и противоречащи на житейската
логика и съответно не са кредитирани показанията на сочените от въззивниците двама
свидетели, а в същото време са неправилно кредитирани показанията на свидетелите
на насрещната страна, които се считат за вътрушно противоречиви и невярни, като в
тази връзка е направен подробен анализ на събраните по делото гласни доказателства.
Предвид изложението за неоснователност на главния иск се счита за неоснователна и
претенцията по чл.59 ЗЗД.
Моли, атакуваното решение да бъде отменено, като се постанови ново
такова по същество, с което да бъдат отхвърлени като неоснователни предявените
искови претенции против въззивниците и претендират и сторените разноски в двете
съдебни инстанции.
С въззивната жалба са направени следните доказателствени искания: за
справка в имотен регистър по партидата на процесния апартамент да вписан отказ,
включително и по чл.100 ЗС; да се изиска в цялост писмен отговор от въззиваемия В.
Д. по гр.д.№ 1925/2021г. по описа на БОС, тъй като въззивниците не са могли
своевременно да узнаят за него и да го представят пред първоинстанционния съд и са
го получили след приключване на съдебното дирене; да се извърши и приложи справка
в търговски регистър дали на името на св.М. А. е имало вписано търговско дружество
действащо в периода 2000г. – 2010г., тъй като последния в показанията си е твърдял за
негов бизнес с офиси и магазини в този период; да се извърши справка в имотния
регистър дали св.М. А. е придобивал офиси и магазини.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор против въззивната
жалба от въззиваемите П. Д. и В. Д., заявен чрез упълномощения процесуален
представител адв. В. Грънчева от БАК, който последната се оспорва като
неоснователна. Изложени са подробни съображения съпроводени с преглед и анализ на
събраните в първоинстанционното производство доказателства в подкрепа на изводите
на съда по същество на спора, че са налице предпоставките за уважаване на
претенциите. Направено е искане за потвърждаване на обжалваното решение. Посочва
се, че процесният апартамент е бил собственост на двамата въззиваеми считано от
1983г., когато са го призобили по силата на дарение до 2019г., когато те са го продали
на трето лице, като са си запазили вещното право на ползване пожизнено и
безвъзмездно. Именно в защита на това си вещно право на ползване въззиваемите са
предявили пред БРС исковата си претенция против въззивниците. Счита, че
възражението, с което се оспорва валидността на договора за дарение е първо
преклудирано по време, т.к. е следвало да бъде направено с отговора на исковата моба,
а не с въззивната жалба, и второ неотносимо, тъй като за да предявят исковата си
претенция въззиваемите са посочили, че черпя правата си на ползватели по договора за
покупко-продажба от 2019г.. Твърди се също така, че въззиваемите са живели в
процесния апартамент до 2020г., заедно с въззивниците-техни с. и п., като след
разпоредителната сделка въззивниците са отказали да напуснат апартамента и към
момента не допускат никой в жилището, въпреки, че то е продадено на трето лице.
Посочва се, че въззивниците ответници са живели и живеят в апартамента без правно
2
основание, като са били допуснати от въззиваемите ищци поради близките родствени
отношения- въззивницата е с. на въззиваемите, а въззивника – техен п. и син на
въззивницата. Твърди се, че през цялото време на съвместното съжителство в
апартамента въззиваемите не са оспорвали правото на собственост върху жилището на
въззиваемите и не са предявявали претенции в тази връзка, а това съвместно
същителство поради близките родствени връзки е представлявало според
обстоятелствата незначително безпокойство за собствениците и е било извършвано с
тяхно съгласие. Позовават се на събрани писмени и гласни доказателства, включително
и на изявления на въззивницата пред държавни органи, относно това, че макар
въззивниците да са живели в апартамента и да го обитават и към момента, те никога не
са имали съзнанието, че той е техен. В тази връзка е направен собствен анализ на
доказателствения материал по делото. По отношение уважените претенции за
заплащане на обезщетение за лишаване от парвото на ползване на въззиваемите се
посочва, че в дадения четиринадесетдневен срок от връчване на нотариалната покана
въззивниците не са напуснали жилището и го обитават и към момента, с което лишават
въззиваемите да упражняват правото си на ползване, поради което дължат
обезщетение, чиито размер е установен с кредитираното от съда заключение по
съдебно-икономическата експертиза. Молят, представените писмени доказателства към
въззивната жалба и сторените с нея доказателствени искания да не бъдат допускани
поради настъпила преклузия, навеждат че същите са съществували към приключване
съдебното дирене пред първа инстанция и липсват изложени обстоятелства, обективни
причини, подкрепени с доказателства, въпреки че насрещната страна е положила
дължимата грижа за добро водене на делото не е могла да се снабди с тях. В случай, че
бъдат допуснати е направено възражение по чл.183 ГПК. Не ангажират нови
доказателства, нямат доказателствени искания. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законовия срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, имащо правен интерес от
обжалването, и съдържа необходимите реквизити по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 и 7 ГПК
и чл. 261, т. 1 и 4 ГПК, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение районният съд се е произнесъл по субективно и
обективно съединени искове с правно основание чл.108 от ЗС, вр.чл.111 ЗС и чл.59
ЗЗД, вр.чл.86 ЗЗД.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 12 ГПК приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от П. Г. Д. с
ЕГН-********** и В. Г. Д. с ЕГН-********** против Л. Г. Д. с ЕГН-********** и М.
М. Г. с ЕГН-**********, с която са предявени обективно кумулативно съединени
искове по чл.108 ЗС, вр.чл.111 ЗС и по чл.59 ЗЗД, вр.чл.86 ЗЗД.
Ищците са отправили искане до съда да бъде прието за установено по отношение
ответниците, че първите са носители на правото на ползване върху СОС с
идентификатор 07079.615.130.1.3 по КККР на гр. Бургас, представляващ апартамент на
площ от 86кв.м., ведно с прилежащи части: изба- юг, таванско помещение и сервизни
помещения в западното крило, както и съответните общи части на сградата, с
административен адрес в гр. Бургас, ул. „Св. Патриарх Евтимий“ № **, ет. *, ап. д.,
както и последните двама да бъдат осъдени да предадат на ищците фактическа власт
върху имота, като спрат и да извършват нетърпимите си действия, които извършват без
правно основание.
Отправено е и искане всеки от двамата ответници да бъде осъден да заплати на
всеки от двамата ищци сумата от 1 578,80лв., представляваща обезщетение за това, че
3
ответниците без правно основание са лишили ищците от правото им да ползват имота,
считано от 23.05.2020г. до 11.10.2021г., ведно със законна лихва за забава върху
горната главница от датата на депозиране на исковата молба - 12.10.2021г., до
окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба е посочено, че първата ответница е с. на ищците, а ответника е
нейн син и съответно п. на ищците. През 1983г. процесния апартамент е дарен на
двамата ищци от родителите на ищците и ответницата, като ищците не се
противопоставили ответницата да продължи да го обитава, като разпредеЛ. ползването
на спалните, а всекидневната и сервизните ползвали общо. Следкато ответницата се
омъжила, продължила да живее в апартамента със съпруга си и сина си – втория
ответник, а след развода – останала в имота само със сина си. Родителите на страните
притежавали и къща с двор в кв.Л., гр.Б., който имот в последствие дарили на трите си
деца – двамата ищци и ответрицата. Ищците обитавали имота до преди две години/до
2019г./ когато настъпило влошаване в отношенията им с ответниците от такава степен,
че причинявали на ищците значително безпокойство, последните се принудили да
продадат апартамента на трето лице, като си запазили вещното правото на ползване
пожизнено и безвъзмездно. Уведомили с. си за извършената продажба, както и че
следва да преустановят търпимите действия, които осъществяват по отношение
апартамента, но така отношенията се влошили още повече, от страна на ответниците
бил сменен патрона на входната врата на апартамента, с което бил ограничен достъпа
на ищците до жилището и били сезирани различни органи. Така ищците изпратили до
ответниците нотариална покана с искане последните да напуснат жилището в
двуседмичен срок от връчването й, в противен случай дължат обезщетение за
лишаването на ищците от право на ползване на апартамента.
В законния срок е постъпил писмен отговор от ответниците Л. Г. Д. и М. М. Г., с
който се моли предявените претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Твърди се, че ответницата е допусната и живее в имота благодарение на родителите си
и на баба си и дядо си, а не по волята на братята си. Въведено е възражение за
нищожност на дарението, извършено през 1983г. и възражение за изтекла в тяхна
полза придобивна давност, тъй като са живели необезпокоявано в имота повече от 10
години, като са правили и множество разноски за поддържането на вещта. По-
конкретно се твърди, че родителите са дарили имота на б. на ответницата за
преодоляване на забраната, предвидена в действащия по това време ЗСГ, като волята
на дарителите е била имуществото на семейството да остане и да се запази в рода. По
отношение въведеното възражение за изтекла в полза на ответниците придобивна
давност в отговора се твърди, че ответниците живеят самостоятелно в процесния
апартамент от 2000г. , като ищците са престанали да го обитават от края на 1999г.. В
тази връзка ответниците прекарали в апартамента телефон, интернет, през цялото
време са поддържали апартамента като извършвали ремонти в него от различно
естество, освен това са участвали в ремонт на покрива на жилищната сграда, в която се
намира жилището.
По делото са събрани гласни и писмени доказателства, назначена и изслушана е
СИЕ.
С обжалваното решение е прието, че ищците са носители на вещното право на
ползване върху процесния апартамент на соченото от тях основание за това, както и че
същият се владее от ответницие без да е налице основание за това. Видно от
решаващите мотиви на съда е прието, че за успешно провеждане на възражението, че
имотът е придобит поради изтекла в полза на ответниците придобивна давност не е
достатъчно установяването, последните да са живели в него повече от 10 години. Съдът
е посочил, че по делото не са събрани доказателства, установяващи, че ответниците
4
като владеещи несобственици да са демонстрирали пред ищците като невладеещи
собственици, поведение, което безсъмнено сочи, че упражняват собственическите
правомощия в пълен обем единствено за себе си, като владението следва да е
постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено, поради което и възражението
на ответниците че са придобили имота по изтекла в тяхна полза придобивна давност е
отхвърлено като неоснователно, а исковата претенция по чл.108 ЗС, вр.чл.111 ЗС е
уважена. По отношение претенцията по чл.59 ЗЗД съдът е приел, че в конкретния
случай е установено по делото, че ответниците ползват имота без основание, сменили
са през 2020г. патрона на входната врата на апартамента, поради което ищците нямат
достъп до него и не могат да го ползват. Посочено е в обжалваното решение, че
ползването на имота без основание от страна на ответниците юридически и
практически е създала пречки на действителните му ползватели да го ползват и владеят
или респективно да събира плодове от това. При тези съображения претенцията за
обезщетение за лишаване от право на ползване е приета за основателна за посочения от
ищците период от 23.05.2020 г. до 11.10.2021 г. е намерена за доказана по своето
основание, като досежно размера съдът е кредитирал заключението на вещото лице по
приетата съдебно-оценъчна експертиза.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са
да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и
допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на
решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което
въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред
настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.
154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на
решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с
оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за основателност на предявените при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл. 108 във вр. чл. 111, ал. 1 от ЗС и по чл.59
ЗЗД, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
5
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
По иска с правно основание чл.108 ЗС, вр.чл.111, ал. 1 от ЗС, съдът приема
следното:
Вещното правото на ползване е абсолютно право и е противопоставимо на
всички трети лица, включително и на собственика на вещта, върху която е учредено. За
да бъде уважен предявеният от вещния ползвател ревандикационен иск по чл. 108 ЗС,
по делото следва да бъде установено, че ищцище са титуляри на правото на ползване
върху процесният апартамент, както и че ответниците упражняват фактическата власт
върху него, без да е налице правно основание за това.
Не е спорно между страните, а се установява и от събраните по делото
доказателства, че ищците и първата ответница са б. и с., като втория ответник е с. на
ответницата и п. на ищците. През 1983г./вж.нот.акт на л.8 по гр.д.№ 7163/21г. на БРС/
двамата ищци са придобили процесния апартамент по силата на дарение от родителите
им, като заедно със с. си ответницата Л. Д. са продължили да го обитават заедно.
Ищците са се разпоредили през 2019г. с апартамента, продавайки го на трето
лице/Р. С. И./, като са си запазили пожизнено и безвъзмездно правото на ползване
върху него, съгласно представени по делото нотариален акт № ***, том **, рег. №
****, нот. дело № ***/02.08.**** г. на Валя Орачева - помощник-нотариус по
заместване на нотариус Николай Ников, вписан в регистъра на Нотариалната камара
под № 246, вписан в Службата по вписванията с вх. рег. № ****/05.08.**** г., акт №
***, том **, дело № ****/вж.л.9-10 по гр.д.№ 7163/21г. по описа на БРС/. С оглед
разпореждането ищците са поканили ответниците да освободят апартамента в
двуседмичен срок от връчването с нотариална покана, чието връчване е удостоверено
от нотариуса по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК на 11.05.2020г./л.13-15 по гр.д.№ 7163/21г. по
описа на БРС/.
По отношение правното основание на ответниците да пребивават в процесния
имот е въведено от последните възражение за изтекла в тяхна полза придобивна
давност с начало 2000г., като са твърдели, че считано от 1999г. ищците не живеят в
апартамента и е невярно твърдението им за разпределение на стаите за живеене между
страните. В подкрепа на възражението си ответниците са посочили, че са прекарали в
апартамента телефон, интернет, за което са представили документи, като са твърдели
също така, че са правили ремонти с оглед поддръжката на апартамента и са участвали в
ремонт на покрива на сградата, в която се намира апартамента. Това възражение
правилно и мотивирано е отхвърлено от БРС като неоснователно по следните
съображения:
Съгласно мотивите по т.2 от ТР № 4/17.12.2012г. по тълк.дело № 4/12г. ОСГК
на ВКС – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право чрез
придобивна давност не настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок.
Обективният елемент на владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с
този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Законът /чл.69 ЗС/ предполага наличието на
намерението да се свои вещта. Съдебната теория и практика еднозначно и
последователно приема, че за успешно провеждане на позоваване на придобивна
давност следва 1/претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период по-
дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ, 2/без
противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е
3/демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на
пълноправен собственик а такова е поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява
собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си, като 4/владението
следва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено. В конкретния
6
случай доказателства, установяващи наличието едновременно на горепосочените
елементи не са представени, нито посочени за събиране от ответниците по делото.
Установено е, че ответниците живеят в апартамента със знанието и съгласието на
ищците, поради близката им роднинска връзка, но тъй като в последните години
отношенията между тях са се влошили, то е започнало да причинява неудобства, по-
големи от обичайните за ищците, поради което последните желаят да преустановят
горните търпими действия. По делото са събрани доказателства установяващи, че за
периода от 01.01.1980г. до 04.05.2020г. двамата ищци са имали адресна регистрация,
съвпадаща с административния адрес на процесния апартамент /вж.удосторверения за
промени на настоящ адрес от Община-Бургас на л.138 и л.141 по гр.д.№ 7163/21г. по
описа на БРС/. Видно от протокол двамата ищци като съсобственици са участвали в
проведено общо събрание на сдружението на собствениците на сграда с
административен адрес в гр.Бургас, ул.Патриарх Евтимий № ** с 9 апартамента и 10
собственици/л.131-136 по гр.д.№ 7163/21г. по описа на БРС/, като възоснова на
решенията е подадено заявление за интерес от финансова помощ до Община-
Бургас/л.124-130 по първоинстанционното производство/. В допълнение следва да се
посочи и че, по своето съдържание упражняване на вещното право на ползване от
ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва
да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а
като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или
временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на
дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.. В този смисъл е
решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, постановено по реда на чл.
290 ГПК. По отношение твърденията на ответниците във връзка с възражението им за
изтекла в тяхна полза придобивна давност може да се посочи още, че прокарването и
поддържането на телефонна и интернет връзка в обитаваното жилище към днешна дата
представлява обичайно действие, необходимост и част от бита, но не представлява
демонстрация за своене на недвижимия имот, в който е прокарана и налична
посочената комуникативна връзка. Същото важи и за извършването от страна на
обитаващите на обичайни ремонтни дейности, свързани с поддръжката на жилището, в
което живеят, тъй като използването на вещите води до обичайното им похабяване,
респ.необходимост по поддръжка, за да могат да продължат да бъдат използвани. Ето
защо настоящата инстанция също намира, че не е проведено успешно доказване на
въведеното възражение за изтекла в полза на ответниците придобивна давност и
последните не са придобили в собственост по реда на чл.79 ЗС процесния недвижим
имот.
В конкретния случай ищците защитават запазено вещно право на ползване на
недвижимия имот, като черпят правата си от нот.акт за покупко-продажба №
***/02.08.****г., том **, рег.№ ****, нот.дело № ***/**г. по описа на нотариус вписан
с рег.№ 246 в рекистъра на Нотариалната камара/л.9 по гр.д.№ 7163/21г. на БРС/. По
делото е сторено бланкетно възражение, че ищците са придобили процесния
апартамент по силата на нищожно дарствено разпореждане, но не са представени, нито
сочени за събиране каквито и да било доказателства в тази връзка, както правилно е
посочено в мотивите на обжалваното решение. При това положение правилно е
установено, че ищците са носители на вещното право на ползване на недвижим имот,
който към момента на предявяване на исковата молба се намира без правно основание
във фактическата власт на ответниците, като няма данни това фактическо положение
да е променено и до настоящия момент. С оглед така установеното главната
ревандикационна претенция се явява доказана по своето основание и като такава
правилно е уважена.
Настоящият съдебен състав намира за правилни изводите по фактите и по
7
правото в обжалваното решение и по отношение претенцията по чл.59 ЗЗД. С оглед
установеното по делото, след като ответниците ползват без правно основание чужда
вещ – в случая недвижим имот, върху който ищците притежават право на ползване, то
първите са се обогатили, последните са обеднели, тъй като са били лишени от правото
си да ползват имота, включително и да събират граждансикте плодове от вещта. При
това положение претенцията е доказана по своето основание. Установен е периода на
задължението за репариране на нарушеното право на ползване. Обезщетението е
установено и по размер, като в тази връзка е кредитирано като обективно, пълно и
безпристрастно приетото по делото заключение по съдебно-оценъчната експертиза.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и сторено искане
от въззиваемите, в полза на последните следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 2325 лева, съобразно представен договор за правна защита
и съдействие с отбелязване за извършено плащане.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1346/23.06.2022г. постановено по гр.д. №
7163/2021г. по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА М. М. Г. с ЕГН-********** и Л. Г. Д. с ЕГН-********** да заплатят
на П. Г. Д. с ЕГН-********** и В. Г. Д. с ЕГН-**********, сумата от 2325 лева,
представляващи сторените във въззивното производство разноски.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8