№ 4178
гр. София, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20241100505981 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение №6274 от 08.04.2024 г., постановено по гр.д. № 65289/2023 г. по описа
на СРС, 180 състав, са отхвърлени предявените от П. Н. Б. с. Скобелево, общ. Павел баня, ул.
"Акация" № 7 ЕГН ********** против „Профилактика, рехабилитация и отдих" ЕАД, гр.София,
ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.София, общ. Столична, район Средец, ул.
"*********, представлявано то прокуриста Ц.С.Н. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
и чл.344,ал.1, т.2 и чл.344, ал.1,т.3 вр. чл.225 КТ за признаване за незаконно уволнението, неговата
отмяна и възстановяване на ищеца на предишната му работа и заплащане на обезщетение за
оставане без работа за периода 03.10.2023 год. – 12.02.2024 год. в размер на 24 358,10 лв., ведно
със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Осъден е
ищеца на основание чл.78,ал.3 ГПК да заплати на ответника сумата от 4850 лева, представляваща
разноски по делото.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба подава ищеца, като оспорва
решението като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, като излага съображенията си за това. На първо
място, оспорва правилното приложение на материалния закон. Оспорва извода на съда, че страните
са обвързани от договор за възлагане на управление, чието правно основание произтича от
разпоредбата на чл.241, ал.6 ТЗ, както и че отношенията между страните са с търговскоправен, а не
трудовоправен характер. Неправилно е прието, според въззивника, че длъжността, на която е
назначен ищеца е „Управител на ПРО“ ЕАД, доколкото с решението от 11.04.2023 год. същият е
назначен за „Управител на ПРО“ ЕАД – клон Централен, като излага твърдения, че при
1
акционерното дружество не съществува орган „управител“, а единствено Съвет на директорите или
Управителен съвет, в зависимост от това дали е избрана двустепенна или едностепенна система на
управление. Ищецът не е вписан като член на управителен орган на този клон, а единствено като
негов представител. В качеството си на управител на клон, въззивникът – ищец се явява
пълномощник на търговеца по отношение на правните действия, извършвани във връзка с клона.
Твърди, че страните, наред с упълномощителната сделка, могат да уредят отношенията си със
сключване и на гражданскоправна сделка, и на трудов договор, като се позовава на съдебната
практика и теория за липса на ограничения в тази насока. За характера и естеството на договора от
съществено значение са постигнатите уговорки, а не единствено неговото наименование.
Съпоставя основните разлики между договора за възлагане на управление и трудовия договор, за да
аргументира становището си, че неправилно първоинстанционния съд е квалифицирал вида и
характера на отношенията между страните. Поддържа, че сключеният от 12.04.2023 год. договор,
макар и наименуван като договор за възлагане на управление, съдържа всички съществени
реквизити за да е възможно квалифицирането му като трудов договор. На второ място, излага
възраженията си във връзка с нарушаване на съдопроизводствените правила. Оспорва оставянето
без уважение молбата за изменение на иска, с която се иска съда да признае съществуването на
валидно трудово правоотношение между страните. Според въззивника, съдът по главните искове е
следвало да се произнесе и относно характера на правоотношението, като въпросът се явява
преюдициален за спора, във връзка с което е и направеното искане за спиране на производството до
произнасяне на ИА „Главна инспекция по труда“, което също е оставено без уважение. Неправилен
е извода, че се иска присъединяване на нов иск в предмета на делото. Твърди и неизпълнение на
задълженията на първоинстанционния съд относно разпределение на доказателствената тежест и
даване на указания за отстраняване нередовности в обстоятелствената част на исковата молба и
петитума. Оспорва приетото от съда, че ищецът не сочи и не ангажира доказателства за наличието
на трудово правоотношение, доколкото доказателствени искания са направени още с исковата
молба, които според въззивника са биле допустими. Неоснователно и немотивирано е оставено без
уважение искането за разпит на свидетели. Моли съда да отмени обжалваното решение, като
постанови ново, с което да уважи изцяло претенциите. Моли да се допуснат до разпит при режим
на довеждане трима свидетели, които поради нарушение на съдопроизводствените правила не са
допуснати от първата инстанция. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство, с който се излагат подробно доводи за правилност и
законосъобразност на съдебното решение и се иска неговото потвърждаване, като постановено в
съответствие и със събрания по делото доказателствен материал. Въззиваемият оспорва въззивната
жалба като нередовна и неоснователна, доколкото не се установява наличие на наведените в нея
пороци на съдебното решение. Проверката, която въззивният съд дължи относно правилността на
обжалваното решение е ограничена до посочените във въззивната жалба оплаквания, каквито
въззивникът в конкретния случай не въвежда. Доколкото въззивният съд не дължи служебна
проверка на правилността на решението, то липсата на конкретно посочени оплаквания и пороци
на съдебното решение, възпрепятства съдът да изпълни задълженията си по проверка на
решението. Изцяло споделя изводите на в първоинстанционното решение относно характера на
правоотношението между страните, като оспорва всички твърдения за неговия трудовоправен
характер. Договорът, сключен между страните се основава на мандатни правоотношения, както
правилно е констатирано в обжалваното решение, поради което приложими са и разпоредбите на
2
Търговския закон, а не нормативните актове, уреждащи трудовоправните отношения. Твърди, че
прекратяването на правоотношението е извършено съобразно установените за това способи –
прекратителните основания, посочени в закона, решение на избралия управителя орган или по
искане на самия управител. . Претендира и разноски.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл.
266 от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, срещу акт,
подлежащ на обжалване и от лице, което има правен интерес.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение
на нейната правилност, съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Съображенията
за това са следните:
По делото безспорно се установи, че за процесния ответникът е работил при ответното
дружество, като изпълнителен директор. Спорно е какво е било естеството на възникналото
правоотношение между него и дружеството - дали същото е било трудовоправно, или гражданско-
правно, т. е. какъв е характера на сключения между страните договор и анекс към него. Предмет на
проверка пред въззивната инстанция е правилността на обжалваното решение по въпроса дали
договорът, на който ищеца основава претенцията си по чл. 357, ал. 1 КТ е трудов договор по
смисъла на чл. 66 КТ.
Трудовият договор е типичното и на практика най-често срещано основание за възникване
на трудово правоотношение. Не рядко обаче работодателите отбягват сключване на трудови
договори и оформят трудовите правоотношения с граждански договори. Най-често за това се
използват фигурите на договора за изработка и поръчка. Ето защо при възникнал спор между
страните за характера на правоотношението, видът на договора следва да се установява във всеки
конкретен случай с оглед неговото съдържание, като не са определящи цитираните в него правни
норми и даденото му от самите страни наименование.
Общото между индивидуалното трудово правоотношение и облигационните отношения е
наличието на две страни, като на правното задължение на едната да престира съответства
корелативното субективно право на вземане на другата. Индивидуалното трудово правоотношение
обаче, не се изчерпва с това, а се състои в повече права и задължения. Специфични негови белези,
извън юридическите факти, от които възниква /трудов договор, избор и конкурс/, са страните
/работник и работодател/, предмета /отдаването под наем на работната сила на работника и
служителя на работодателя срещу възнаграждение/, определените условия, при които се полага
наемният труд /работно място, продължителност на работния ден и седмица/, специфичното
съдържание.
Първата съществена разлика между облигационния договор за управление и трудовия
договор е тази, че първият се сключва с лице, поставено най-високо в йерархията на управление на
дружеството с цел да се уговори по-голяма отговорност при управлението на съответната дейност
3
на дружеството, отколкото отговорността на работника при трудовия договор. В практиката
договорите за управление и контрол се сключват на основание на Търговския закон с
изпълнителните директори на акционерните дружества, с управителите на ООД, с членовете на
Съвета на директорите на АД, с членове на управителните и надзорни съвети на акционерните
дружества с двустепенна система на управление и т.н.
Макар че с договора за управление също възниква задължение за полагане на труд в полза
на доверителя, който дължи заплащане за това, този договор не е трудов по см. на Кодекса на труда,
тъй като е възникнал да обслужи по-специфични нужди на търговския оборот от обикновения
договор за полагане на труд.
На второ място, договорът за управление по Търговския закон (ТЗ) и Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) освен, че има различен от трудовия договор по КТ данъчен и
осигурителен режим, то и съдържанието му по отношение на правата и задълженията на страните
коренно се различава от правата и задълженията между работодател и работник по трудовия
договор. Договорът за управление, за разлика от трудовия договор, урежда по-точно и конкретно
разпределение на правата, задълженията и отговорностите на лицето, на което се възлага
управление на част или на цялата дейност на търговското предприятие. Този договор винаги се
сключва с цел постигането на определен резултат, който е съдържащата се в него бизнес задача с
конкретни икономически показатели, които лицето, на което е възложено управлението се
задължава да постигне - производителност, рентабилност, печалби, управление и планиране на
финансовите задължения, инвестиции и печалби, разработване на програми за постигане на
предварително определените стопански цели отговорност за изпълнение на задълженията на
наетия по трудови договори персонал.
Договорът за възлагане на управлението е от категорията на гражданските договори и не
представлява трудов договор по смисъла на КТ. Договорите във връзка с управлението на
търговското дружество са подвид на договора за поръчка, тъй като той притежава родовите
признаци на този вид договор и за тях общите правила на чл. 280 и сл. от ЗЗД намират приложение,
само доколкото няма специални правила в Търговския закон. В него се уточняват правата и
задълженията на страните, механизмът за определяне на възнаграждението и начинът на
плащането му, отговорността на страните при неизпълнение на договора и основанията за
прекратяването му. Характерно за този вид договор е, че в същия не се урежда престиране на
работна сила, а възлагане на управленски функции, като по отношение на третите лица
овластяването и неговото оттегляне има действие от вписването му. За вътрешните отношения
между страните по договора това вписване е без значение, между тях този договор поражда правни
последици независимо дали лицето, овластено да изпълнява функциите на изпълнителен директор,
е вписано в търговския регистър.
Доводите изложени от ответното дружество в тази посока са принципно верни и
съответстват на правната теория и съдебна практика. Като вид граждански договор обаче договорът
за възлагане на управление попада и под общата регламентация на ЗЗД съответно е подчинен на
принципа за свобода на договарянето, уреден в чл. 9 от ЗЗД. Ето защо и страните са свободни да
уговорят клаузите на договора за управление като са ограничени в тази си свобода единствено от
законови ограничения и правилата на морала и добрите нрави. Предвид тези доводи и съдът
намира, че няма пречка страните по договора за възлагане на управление да договорят помежду си,
че за някои тяхни отношения ще намира приложение КТ. На последно място не може да се
4
пренебрегне и фактът, че ответникът е търговец по смисъла на ТЗ съответно за него важат по-
завишени правила при договорянето спрямо други правни субекти.
За изпълнение на тези цели управляващият дейността на търговското предприятие
разполага със значително по-голяма свобода и самостоятелност при вземане на решенията, същият
не се намира под дисциплинарната власт на принципала, който не може да му налага
дисциплинарните наказания по Кодекса на труда. От своя страна принципалът - доверител може да
определя възнаграждението на лицето, на което е възложено управлението според постигнатите
финансови резултати. Принципалът може също да прекрати едностранно договора с изтичане на
уговорения му срок или предсрочно в случай на неизпълнение на предварително утвърдените
икономически показатели, каквато възможност е силно ограничена за работодателя по трудов
договор. Затова, макар и довереникът по договора за управление да осъществява дейност
наподобаваща трудова функция, то неговият статут е коренно различен от статута на работника по
трудов договор. (Решение № 379 от 15.03.2010 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 9/2010 г., Решение
№ 175473 от 19.07.2017 г. на СРС по гр. д. № 47961/2016 г., Решение № 7071 от 13.11.2018 г. на
СГС по в. гр. д. № 3254/2018 г., Решение № 260250 от 29.09.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 2654/2020
г., Решение от 23.07.2013 г. на СРС по гр. д. № 10758/2013 г.)
Следва да се отбележи, че неправилно първоинстанционния съд е приел в съдебното
решение, че правно основание на сключения договор е разпоредбата на чл.241, ал.6 ТЗ, тъй като
същата е поместена в глава 14, раздел IX, подраздел III – „Двустепенна система“, а изрично в
чл.25, ал.1 от Устава на ЕАД е посочено, че дружеството се управлява по едностепенната система
на управление, в който случай приложение следва да намерят разпоредбите на чл. 244, ал. 4 и ал. 7
ТЗ. Съгласно систематичното тълкуване на цитираните разпоредби, в акционерно дружество с
едностепенна система на управление, каквото както се отбеляза е ответното дружество,
отношенията между изпълнителния директор и дружеството се уреждат с договор за възлагане на
управлението, по който страни са изпълнителния директор и дружеството, представлявано от
председателя на Съвета на директорите. Членовете на Съвета на директорите участват в
управлението на дружеството и получават възнаграждение, като получаването на възнаграждение
произтича от управленското качество на заемания от тях пост и не е обвързано по основание и
размер нито от дължима насрещна престация, нито от постигнат от дейността на Съвета резултат.
Общото събрание на акционерното дружество взема решение и определя размера на
възнаграждението им /съгласно чл. 244, ал.7, изр. второ от ТЗ и чл. 221, т.5 от ТЗ/. Изискването по
чл. 244, ал.7 от ТЗ отношенията с изпълнителните членове на Съвета на директорите да се уреждат
с договор за управление е свързано с особената отговорност, която носят пред акционерите на
търговското дружество за лошо управление по чл. 240, ал.1 и ал.2 от ТЗ. В редакцията на
Търговския закон, публ. в ДВ бр.84/13.10.2000 г., действала към датата на сключване на договора за
управление от 12.04.2023 год., в чл. 244, ал.1 и ал.4 е предвидено, че акционерното дружество се
управлява и представлява от Съвет на директорите, който възлага управлението на дружеството на
един или няколко свои членове. До изменението на Търговския закон, публ. в ДВ бр.58/2003 г.,
когато е приета новата ал.7 на чл. 244, страните са могли да уредят отношенията си като трудови
или чрез сключване на т.нар. мениджърски договори за управление на част или цялото предприятие
на търговеца. Но изцяло от тяхната воля зависи по какъв начин ще уредят отношенията си с
дружеството, което управляват. След изменението на Търговския закон публ. в ДВ бр.58/2003 г.,
изрично се предвиди, че се уреждат с договор за възлагане на управлението, който следва да е
писмен.
5
В настоящия случай, не се установява от събраните по делото писмени доказателства, че по
установения в закона ред и при спазване на процедурните правила, ищецът е избран за член на
съвета на директорите. След направена справка в ТР към АВ не може да се стигне до
противоположния смисъл, доколкото ищецът П. Б. никога не е вписван като член на съвета на
директорите. Договорът за възлагане на управление от 12.04.2023 год. е сключен от прокуриста
И.Н., който е упълномощен изрично на проведеното общо събрание на 11.04.2023 год., приетите
решения на което са обективирани в Протокол №05 от същата дата. Последният действа в
качеството си на прокурист, видно от вписванията в ТР към АВ, считано от 22.12.2022 год. до
27.09.2023 год., когато като прокурист е вписано ново лице – Ц.С.Н.. Следователно, предвид
изричното упълномощаване,извършеното вписване и правомощията, с които разполага прокуриста
съгласно чл.22 от ТЗ, към момента на сключване на договора И.Н. е бил овластен да сключи
процесния договор за възлагане на управление. Видно от съдържанието му, ищецът е назначен като
управител на клон – Централен на ответното дружество. По своето естество клона на търговското
дружество не притежава юридическа обособеност от дружеството, но е обособено като
самостоятелна икономическа структура на същото, поради което видно от разпоредбата на чл. 17,
ал. 2, т. 2 и ал. 3 от ТЗ разполага със самостоятелно управление и представителство, като може да
встъпва в самостоятелни отношения с трети лица. В тези отношения обаче клонът действа от името
и за сметка на търговското дружество. При това управителят на клона има право да извършва
всички действия и сделки и сделки, които са свързани с дейността на клона.
Обстоятелството дали управителят на клона е член или не на съвета на директорите на
търговското дружество не води до разлика в естеството на договора, който се сключва с него, т.е. не
води до квалифицирането му като трудов договор, каквито са твърденията на ищеца по настоящото
дело. В настоящия случай е сключен договор за управление на клон на търговско дружество, като за
управителя на клон не е налице изискване да е избран за член на съвета на директорите.
Следователно, това обстоятелство не може да промени крайния извод, че не е налице сключен
трудов договор между страните. В константната съдебна практика, обективирана в решение № 88
от 22.06.2010г. по т. д. №911/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 306 от 25.06.2012г. по гр. д. №
1387/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 204 от 28.07.2014г. по гр. д. № 983/2014 г. на ВКС, ГК,
IV г. о. и решение №150 от 29.05.2015г. по гр. д. №5272/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., която
настоящият състав изцяло споделя, се приема, че правоотношението, което възниква по договор за
управление на търговско дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от
нормите на гражданското и търговското право. Този договор е мандатен - договор за поръчка и
съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което лицето,
на което е възложено управлението няма качеството на работник или служител на дружеството по
смисъла на КТ. Възнаграждението, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански
договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е
оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Налице е и съдебна
практика, обективирана в Решение № 150/29.05.2015 год., постановено по гр.д.5272/2014 год., на
IV ГО на ВКС, което определя договора за управление на търговско дружество като договор със
смесен характер, който съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка, защото
включва в съдържанието си задължения за извършване както на материални, така и на правни
действия. И в двата случая договорът притежава едни и същи характеристики, като това са
характеристиките на договор за възлагане на управлението, а не на трудов такъв. Договорите за
поръчка и за изработка са неформални, но договорът за управление на търговско дружество е
6
уреден в Търговския закон като формална сделка с писмена форма за валидност, което изключва по
принцип възможността за сключването и продължаването на действието му (което съставлява
изменение) чрез конклудентни действия. Договорът за управление урежда съществуващи
правоотношения между търговското дружество и управителя, тези отношения възникват от
извършените в писмена форма избор от съответния орган на дружеството и съгласие на
управителя, като основното им съдържание е уредено в закона (правомощията на управителя и
обема на представителната му власт). С договора за управление може да бъдат уредени поемането
на задължение за постигане на определен стопански резултат, възнаграждението на управителя и
други детайли на отношенията им, но без да се засяга установеното в закона съдържание на
договора нито решенията на общото събрание (напр. това за определяне на размера на
възнаграждението). Договорът за управление е изцяло подчинен на отношенията, възникнали от
избора и съгласието на управителя.
Твърденията на ищеца, че сключеният между него и ответника договор за възлагане на
управление от 12.04.2023 г. е трудов, са неоснователни. Неоснователността на това твърдение
произтича, както от основанието за сключване на договора, така и от съдържанието на самия
договор. В настоящия случай, договорът от 12.04.2023 г., сключен между ищеца и ответното
дружество, представлявано от председателя на Съвета на директорите, действащ чрез прокуриста
И.Н. дори не е наименуван "трудов договор", като за неговото сключване не се твърди да е
подадено уведомление по реда на чл. 63, ал. 3 от КТ, което е допълнителен аргумент, че същият има
основните характеристики на договор за възлагане на управлението, а не на трудов договор.
Договорът от 12.04.2023 г. не е придружен с длъжностна характеристика, в него не са посочени
трудовите функции на ответника, поради което не може да се установи от какво точно естество са
били задълженията му. Това обаче е част от задължително необходимото съдържание на един
трудов договор, и при липса на длъжностна характеристика същите не могат да бъдат установени.
Предоставените на ответника функции са управленски по своя характер, които обаче не са свързани
с престиране на работна сила и осъществяване на конкретно определени с длъжностна
характеристика задължения. В него липсва определено работно време, което е един от основните
елементи от задължителното съдържание на трудовия договор - чл. 66 КТ. Липсва и основната
характеристика на трудовия договор, регламентирана от разпоредбата на чл. 66, т. 2 КТ -
"длъжност" и характер на "работа", като не е посочен и шифър по НКПД за 2008 г. В договора,
съгласно чл.1 от същия, е уговорено единствено, че „Доверителят възлага, а Довереникът приема
да управлява и представлява „ПРО“ ЕАД – клон централен…“, което установява задълженията,
които довереникът – ищец следва да изпълнява, като въз основа на нея и от останалите клаузи в
договора не може да се направи извод, че и "длъжността" която ще заема на по силата на този
договор е посочена, което да позволи квалифицирането му като трудов. С договора за възлагане на
управление на ищеца е било възложено да осъществява управлението и развитието на дейността на
„ПРО“ ЕАД – клон Централен, като извършва всички необходими за това действия, т. е. изисква се
постигането на определен резултат. В подкрепа на изложеното са и задълженията на ищеца,
предвидени в чл. 5, т.1 да организира изпълнението на поставена от доверителя 4 – годишна бизнес
програма, т.2 – да изготвя и предоставя на прокуриста план за стопанската дейност, т.4 – 5 да
разработва и изпълнява най – ефективно и целесъобразно бизнес план за дейността на клона и
други задължения, косвено свързани с извършване на действия и изпълнение на задачи, свързани с
бизнес плана и програмата на дружеството. Бизнес задачата с конкретни икономически показатели,
които управляващият предприятието трябва да постигне, може да бъде поставена с други актове
7
или документи, които са извън самия договор за управление, стига между тях и договора за
управление да е налице връзка или договорът за управление да препраща към тях. (решение № 198
от 19.12.2016 г. по гр. д. № 601/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 607 от 04.04.2023 г. по гр. д.
№ 4339/2022 г. ВКС, ІІІ г. о.). В настоящия случай, бизнес плана се изготвя и приема от доверителя,
като това следва да се приеме за препращане по смисъла на цитираната съдебна практика, а с това и
че са очертани задачите, целите и параметрите, съобразно които да се осъществява управленската
дейност на ищеца. Регламентирани са и други задължения в договора за управление относно
създаване/учредяване представителна власт на ищеца да извършва действия с или пред трети лица,
характеризиращи се с определен резултат, а не установяват трудови функции, като без значение е
продължителността на извършваната от ищеца дейност. От изложеното може да се направи извод,
че упражняваната от ищеца дейност по естеството си е по гражданско правоотношение.
Възнаграждението, дължимо от ответника, е възнаграждение по граждански договор, а не е
трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено
счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Настоящият съдебен състав счита,
че към кръга на тези ирелевантни обстоятелства следва да се причисли и обстоятелството, че
ответникът е осигурявал ищцата за всички социални рискове. Тези обстоятелства не представляват
доказателство за възникването и съществуването на трудово правоотношение
Предвид гореизложеното разграничение между трудовия договор и договора за възлагане
на управление и вземайки предвид отразената в процесния договор воля на страните, тълкувана по
реда на чл. 20 ЗЗД, настоящият състав на въззивния съд намира, че страните са обвързани от т. нар.
договор за управление, до какъвто извод е достигнала и първата инстанция. Първоинстанционният
съд е установил фактите по делото от съществено значение за правилното разрешаване на спора и
при безспорна фактическа обстановка е извел обоснован и в съответствие с материалния закон
правни изводи. Този извод се потвърждава от съдържанието на договора и по-конкретно от
възложените на ищеца функции. От така обсъдените клаузи на договора става ясно, че страните са
имали воля да сключат договор от гражданско-правен характер, какъвто е договорът за възлагане
на управлението, а не трудов такъв. По делото не е представена длъжностна характеристика, тъй
като приложената по делото е към момента на сключване на първоначалния трудов договор между
страните, като след момента на сключване на договора от 12.04.2023 год. нова не е представяна,
нито трудово досие, от които евентуално би могъл да се направи извод в противен смисъл. В
тежест на ищеца е да установи, че е работил по трудово правоотношение, а не по гражданско-
правен договор, като в случая същият не доказва това си твърдение.
По разноските:
При този изход на правния спор въззиваемата страна има право на направените от нея в
хода на въззивното производство разноски, за които са представени списък с разноски на основание
чл.80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие №5 от 07.05.2024 год., където е уговорен
размера на дължимото възнаграждение за сумата от 4000 лева, както и процесуалните действия,
които процесуалният представител следва да извърши. Задълженията на последния се изразяват в
подаване на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение и процесуално
представителство и защита в производството пред въззивната инстанция. Посочен е и начина на
плащане на уговореното възнаграждение – платено е по банков път, за доказването на което е
приложено платежно нареждане с изричното уточнение, че нареждането е и за процесуалното
представителство, извършено пред първата инстанция. Направено е възражение за прекомерност,
поради което съдът следва да се произнесе по размера на възнаграждението съобразно чл.78, ал.5
8
ГПК. Предвид материалния интерес по делото изчисляването на дължимото се адвокатско
възнаграждение следва да се извърши съобразно посоченото в чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата, съгласно
която при интерес от 10 000 до 25 000 лв. - 1300 лв. плюс 9 % за горницата над 10 000 лв.
Изчислено по този ред, възнаграждението възлиза в размер на 2592.22лв. Проведените по делото
съдебни заседания са четири – две в първоинстанционното производство (съответно на 08.03.2024
год. и 05.04.2024 год.) и две във въззивното производство (съответно на 12.06.2024 год. и на
13.06.2025 год.). Упълномощеният от ответника адвокат се явява както на двете проведени
заседания пред първата инстанция, така и на двете съдебни заседания, проведени пред въззивната
инстанция, като действително, проведеното на 12.06.2024 год. открито съдебно заседание е
отложено, но не по причини, които се дължат на поведението ответника или на неговия
процесуален представител, а поради нередовно призоваване на ищеца. Процесуалният
представител има активно поведение, като взема становища по твърденията, исканията и
оспорванията на ответника, своевременно изпълнява указанията на съда чрез депозиране на молби
и становища. При това положение, съдът взема предвид и разпоредбата на чл.7, ал.9 от Наредбата,
съгласно която при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание
се заплаща допълнително по 250 лв. Приложена към настоящия случай, към изчисления по – горе
размер от 2592.22лв. следва да се прибавят 500 лева, при което общата сума възлиза в размер на
3092 лева.
В практиката си Съдът на Европейския съюз (СЕС) застъпва становището, че чл. 101, § 1
ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф
1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение
на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. см. са решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С- 438/22, решение от
23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C- 427/16 и C- 428/16. Следователно националният съд не е
обвързан от предвидения в НМРАВ размер на адвокатските възнаграждения. Решението на СЕС по
преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на
съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на
тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по
преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение
допустимостта или правилността на решението на СЕС – в т. см. решение по дело № 05.10.2010 г.,
Elchinov, C-173/09, т. 29.
Основният критерий при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение
е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество
факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които
се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване,
включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден
в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само
по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други
9
фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване
на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа
и правна сложност трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на
страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване
на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на
поддържаната позиция от правна страна. В тази връзка съдът, трябва да отчете не само
спецификата на производството, но и известните му обстоятелства, когато съответният
процесуален представител води множество сходни производства, с ангажирани идентични
доказателства и доказателствени средства и с идентични доводи от правна страна.
Настоящият състав на въззивния съд, предвид гореизложеното, счита, че настоящото дело
не се отличава с фактическа и правна сложност, което да е основание за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение в размер, надвишаващ минималните. По делото не е поискано
изслушването на експертизи, не са допуснати до разпит исканите свидетели и ангажираните по
делото писмени доказателства не могат да обосноват ангажиране времето, вниманието и усилията
на процесуалния представител в повече от колкото сродни по вид дела. Следователно, не е налице
основание да се присъжда възнаграждение над установения по – горе размер, но адвокатският труд
не следва да бъде обезценяван и като се слезе под сумата от 3092 лева.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №6274 от 08.04.2024 г., постановено по гр.д. №
65289/2023 г. по описа на СРС, 180 състав, са отхвърлени предявените от П. Н. Б. с. Скобелево,
общ. Павел баня, ул. "Акация" № 7 ЕГН ********** против „Профилактика, рехабилитация и
отдих" ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.София, общ.
Столична, район Средец, ул. "*********, представлявано от прокуриста Ц.С.Н. искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл.344,ал.1, т.2 и чл.344, ал.1,т.3 вр. чл.225 КТ за признаване за
незаконно уволнението, неговата отмяна и възстановяване на ищеца на предишната му работа и
заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода 03.10.2023 год. – 12.02.2024 год. в
размер на 24 358,10 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, П. Н. Б. с. Скобелево, общ. Павел баня, ул.
"Акация" № 7 ЕГН ********** да заплати на „Профилактика, рехабилитация и отдих" ЕАД,
гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.София, общ. Столична, район
Средец, ул. "*********, представлявано от прокуриста Ц.С.Н. сумата от 3092 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, като отхвърля за сумата над 3092 лева до пълния
претендиран размер от 4000 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11