Решение по дело №168/2025 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на чл. 63в ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. АПК.

Постъпила е касационна жалба от С. М. Р., подадена чрез адв. А. Б. от АК - Силистра, против Решение № 7 от 07.05.2025 г., постановено АНД № 20243310200251/2024 г. по описа на Районен съд – Исперих, с което е потвърдено наказателно постановление № 24-0275-000861/16.08.2024 г., издадено от началника на РУ – Исперих при ОДМВР – Разград. С потвърденото наказателно постановление на основание чл. 183, ал. 4, т. 6 ЗДвП на жалбоподателя е наложена глоба в размер на 50 лв. за нарушение на чл. 104а ЗДвП. В жалбата се сочи, че оспореното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Прави се оплакване, че въззивният съд е ценил само гласните доказателства, без да обсъди писмените такива и недопустимо е санирал наказателното постановление, което не отговаря на изискванията по чл. 57, ал. 1, т. 8 ЗАНН. Поддържа се и алтернативен довод за приложимост на института по чл. 28 ЗАНН. Иска се решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или да бъде отменено, като бъде отменено и наказателното постановление. Претендират се разноски.

Ответникът възразява, че въззивният съд правилно е изяснил фактите по делото и е направил верни правни изводи. Моли решението да бъде оставено в сила с присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

Разградската окръжна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила.

Разградският административен съд, като прецени събраните по делото доказателства, оплакванията и възраженията на страните, констатира следното:

Касационната жалба е допустима. Подадена е от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу съдебно решение, подлежащо на касационен контрол.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

От фактическа страна въззивният съд е установил следното: На 05.03.2024 г. полицейските служители О. О. и Х. М. извършвали пътен контрол в гр. Исперих със служебен автомобил. Около 15.40 ч. се движели по ул. „Христо Смирненски“, когато забелязали, че на знак „Стоп“ на кръстовището с ул. „Цар Освободител“ е спрял л.а. Опел Комбо с рег.№ ********, с работещ двигател и включени къси светлини, като зад него имало изчакващ и друг автомобил. Тъй като водачът на първия автомобил придържал към ухото си мобилен телефон, те го спрели за проверка след извършения от него завой наляво. На водача на автомобила – жалбоподателя С. М. Р. е съставен АУАН серия GA, № 1238005/05.03.2024 г. за това, че управлява автомобила, като използва мобилен телефон без наличието на устройство, позволяващо използването на телефона без участието на ръцете на водача – нарушение по чл. 104а ЗДвП.

Нарушителят е депозирал писмено възражение срещу акта, в което е посочил, че на процесната дата е отговорил на телефонно повикване, но това е станало на 200 м преди кръстовището, при спрял автомобил с включени аварийни светлини. Актът му бил съставен по – късно, когато той вече бил с изключен телефон.

След извършена проверка по реда на чл. 52, ал. 4 ЗАНН наказващият орган е счел направените възражения за неоснователни. Последвало издаване на обжалваното пред районния съд наказателно постановление, с което на основание чл. 183, ал. 4, т. 6 ЗДвП на жалбоподателя е наложена глоба в размер на 50 лв.

С оспореното по касационен ред решение въззивният съд е потвърдил наказателното постановление по съображения, че е издадено от надлежен орган и при спазване на изискванията за форма и съдържание. Съдът е приел, че наказващият орган е допуснал процесуално нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 8 ЗАНН, като не е посочил отегчаващи и смекчаващи обстоятелства, но нарушението не е съществено, тъй като санкционната разпоредба предвижда точно определено по вид и размер наказание. Районният съд е кредитирал показанията на полицейските служители, които непосредствено са възприели, че жалбоподателят държи телефон на ухото си, докато престоява на знак „Стоп“. Съдът е преценил, че техните твърдения не са оборени нито от показанията на св. Е., който е възприел поведението на водача след спирането му за проверка; нито от представената от жалбоподателя разпечатка от телефонните разговори, проведени от телефон, различен от посочения в преписката. В заключение, въззивният съд е извел извод, че жалбоподателят е извършил вмененото му нарушение, за което следва да понесе предвидената в закона административнонаказателна отговорност.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Не са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК.

При правилно установена фактическа обстановка въззивният съд е потвърдил наказателното постановление в съответствие с материалния закон. С разпоредбата на чл. 140а ЗДвП на водача на моторно превозно средство е забранено да използва мобилен телефон по време на управление на превозното средство, освен чрез устройство, позволяващо използването на телефона без участие на ръцете му. Доказано е по делото, че жалбоподателят е нарушил тази забрана, като е управлявал МПС, докато използва мобилен телефон, държан в ръка. При това правилно и наказващият орган, и районният съд са преценили, че следва да бъде наказан по реда на чл. 183, ал. 4, т. 6 ЗДвП с предвидената за това нарушение глоба 50 лв.

Неоснователно е оплакването по касационната жалба, че наказателното постановление не съдържа реквизита по чл. 57, ал. 1, т. 8 ЗАНН - отегчаващите и смекчаващи обстоятелства и другите обстоятелства, взети предвид при определяне вида и размера на наказанието. Изискването е относимо при индивидуализацията на наказанието, но в конкретния случай законодателят е предвидил абсолютен размер на глобата – 50 лв., поради което е безпредметно посочването на релевантните за отговорността на нарушителя обстоятелства. Поради това правилно въззивният съд е преценил, че не е налице съществено процесуално нарушение.

Второто оплакване на касатора е за неправилна оценка на доказателствата, които опровергават материалната доказателствена сила на АУАН. Касационната инстанция намира, че въззивният съд е подложил доказателствения материал на задълбочена проверка, подробно е обсъдил гласните доказателства, поотделно и в тяхната взаимовръзка с писмените, и е извел обоснован извод за съставомерност на деянието. По същество жалбоподателят не оспорва факта, че е използвал телефона си, но твърди, че е приел обаждане, когато се е намирал на 200 м преди кръстовището, в спрял автомобил с включени аварийни светлини. Представената от него разпечатка за потребление за мобилен номер +************ сочи, че е проведен разговор с продължителност 1 мин. на 05.03.2024 г. в 15.41 ч., което съответства на времето на извършване на нарушението, отразено в АУАН – 15,40 ч. Относно мястото на провеждане на разговора жалбоподателят не е ангажирал доказателства. Защитната му теза е неубедителна и поради факта, че е представил разпечатка за телефонните разговори от номер +**********, но във възражението срещу АУАН, в писменото сведение от 18.06.2024 г. и във въззивната жалба е посочил друг телефон за връзка – **********.

Правилно и при съобразяване на задължителната сила на Постановление № 1 от 17.I.1983 г. по н. д. № 8/82 г., Пленум на ВС, т. 2, б. а, въззивният съд е приел, че управлението на МПС включва всички действия или бездействия с механизмите или приборите на моторните превозни средства или машини, независимо дали превозното средство е в покой или в движение. Забраната да не се използва мобилен телефон от водачите е относима към управлението на превозното средство, включително, когато е в престой, а не само в движение.

Следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 74а ЗДвП предвижда, че аварийният сигнал може да бъде включван за предупреждаване на останалите участници в движението за различни опасности, когато моторното превозно средство е спряло поради повреда или има участие в пътнотранспортно произшествие и не може да бъде отстранено веднага и се явява препятствие за другите участници в движението. Законодателят не разрешава престой на превозното средство и включване на авариен сигнал за провеждане на телефонни разговори.

Неоснователен е и алтернативният довод за маловажност на нарушението. По делото не са доказани обстоятелства, поради които деянието да разкрива по-ниска степен на обществена опасност в сравнение в обикновените случаи на нарушения от този вид, поради което то не представлява маловажен случай по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗАНН и институтът по чл. 28 ЗАНН не намира приложение.

С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 63д, ал. 3 и ал. 5 ЗАНН във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП във вр. с чл. 24 НЗПП, в минималния размер от 80 лв.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Разградският административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 7 от 07.05.2025 г., постановено АНД № 20243310200251/2024 г. по описа на Районен съд – Исперих.

ОСЪЖДА С. М. Р. да заплати на ОДМВР – Разград юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв.

Решението е окончателно.