№ 12714
гр. София, 04.04.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20211110125959 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК.
С молба от 13.03.2023г. ищецът-жалбоподател „К. е поискал да бъде освободен от
заплащане на държавна такса за въззивно обжалване на постановеното по делото решение. В
молбата са изложени твърдения, че спрямо дружеството е открито производство по
несъстоятелност, поради което за представляващия дружеството е невъзможно да извършва
разпореждане със сметките на последното. Молителят се позовава на прякото действие на
разпоредбите на чл. 6 и на чл. 12 от Европейската конвенция за защита правата на човека и
основаните свободи (ЕКЗПЧОС) пред националното законодателство, които гарантират
правото на достъп до съд, както и на практика на СЕС във връзка с приложението на чл. 6
ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Хартата на основаните права на ЕС.
Съдът като взе предвид изложеното намира подадената молба за неоснователна
поради следното: съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК такси и разноски по
производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат
достатъчно средства да ги заплатят. По молбата за освобождаване съдът взема предвид
доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с
декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта
и други констатирани обстоятелства. Посочената разпоредба е приложима единствено за
физически лица и не може да се тълкува разширително като се прилага и за юридически
лица. За последните е предвидена възможност за освобождаване от предварително внасяне
на държавна такса в изрично посочени в законите хипотези (напр. чл. 620, ал. 1 и ал. 5 ТЗ,
чл. 649, ал. 6 ТЗ и чл. 694, ал. 7 ТЗ), които в настоящия случай не са приложими.
Въвеждането на изискване за предварително внасяне на държавна такса не е недопустимо
ограничение на правото на достъп до съд, гарантирано в чл. 6 ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Хартата
на основаните права на ЕС, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение
на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на
достъп да не е накърнено в самата си същност, още повече, че същото се реализира с
1
предоставения на държавите членки свободен избор на средства за постигане на таза цел,
каквото е изискването за предварително внасяне на държавна такса. В този смисъл е и
постановеното определение № 365 от 13.07.2021г. по ч.търг.д. № 1437 /2021г. на ВКС, I ТО,
в което е прието, че „Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за
заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна
разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за
нарушаване правото на ЕС. Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за
предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от
изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК и чл. 84 ГПК или на
особена разпоредба в друг закон, то внасяне на държавна такса се дължи предварително
съгласно чл. 71, ал. 1, изр. първо ГПК във връзка с чл. 73, ал. 3 ГПК, като съдът може да
освободи страната от внасянето й само ако тя е физическо лице и няма достатъчно средства
да я заплати, предвид изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. В
практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите
лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса – решение
от 24.12.2009 г. по дело "А. (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело P. (ж.),
решение от 10.01.2006 г. по дело T. (ж.), като е прието, че достъпът до съд може да бъде
обект на ограничения от различно естество, включително финансови, когато става дума за
изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това
ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита
правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно
съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че
правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка, факторите, които
се преценяват, са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства
според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на
производството, в който въпросното ограничение е наложено.“.
В случая не се касае за нито една от хипотезите, разгледани по-горе, при които е
налице императивна норма, освобождаваща молителя от задължението за плащане на
държавна такса. Не са налице и допълнителните фактори, твърдени от молителя, които да
послужат за преценка дали въведеното финансово ограничение за достъп до съд, каквото
представлява изискването за внасяне на държавна такса, в случая води до нарушаване на
разумното съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел,
така че правото на достъп до съд да не е накърнено в самата си същност. При извършена от
съда служебна проверка не се установява спрямо дружеството-молител да е постановено
решение за откриване на производство по несъстоятелност, нито да е назначаван синдик.
Установява се, че по молби на кредитори на дружеството, подадени по реда на чл. 625 ТЗ,
по които е образувано т.д. № 1325/2016г. на СГС, VI-11 състав, е поискано да бъде открито
производство по несъстоятелност спрямо молителя, но молбите са отхвърлени с решение от
02.11.2022г. по мотиви, че не е установено трайно влошаване на финансовото състояние на
дружеството, като през последните две години то дори се е стабилизирало, поради което
2
дружеството не може да се определи като неплатежоспособно. Молителят не твърди, нито
установява да са налице нови обстоятелства, които да са довели до неплатежоспособност на
дружеството, които съпоставени със специфичните обстоятелства според случая, размера на
дължимата за въззивно обжалване държавна такса от 150 лв. и стадия на производството по
делото, да налагат извод за нарушено съотношение на съразмерност между наложеното
финансово ограничение и преследваната цел. Следователно не са налице и обстоятелства,
които в конкретния случай да водят до извод, че за гарантиране правото на молителя на
достъп до съд е необходимо същият да бъде освободен от предварително освобождаване от
държавна такса за въззивно обжалване.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК на „К., ЕИК ********* за
освобождаване от държавна такса за въззивно обжалване в размер на 150 лв.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на молителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3