Р Е Ш Е Н И E
№ 204 31.05.2019 г. гр. Хасково
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд, на осми май две хиляди и деветнадесета
година, в открито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ТОДОР
ХАДЖИЕВ
при участието на секретаря: Р.Р…………………………………………….……………………
прокурор:…………………………….........................................................................................,
като разгледа докладваното от председателя съдия Дечева в.гр.д.
№ 276 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 27 от 11.01.2019 г. по гр.д. № 1593/2018 г. по описа на Районен съд –
Хасково е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК по отношение
на ответниците С.С.П. и Ю.Н. П., че дължат солидарно на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ж.к.
Малинова долина, ул. Рачо Петков – Казанджията № 4-6, главница в размер на
1572,01 лв., представляваща част от общо дължима главница в размер на
12 777,50 лв. и 1927,99 лв. – договорна лихва за периода от 30.08.2010 г.
до 01.04.2018 г., дължими по договор за потребителски кредит № *** г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 02.04.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата, които суми са присъдени със заповед № 388 от 04.04.2018 г.
по ч.гр.д. № 848/2018 г. на Районен съд – Хасково. Със същото решение ответниците
са осъдени да заплатят на ищцовото дружество направените разноски в заповедното
производството и в първоинстанционното производство.
Недоволни
от така постановеното решение са останали въззивниците С.С.П. и Ю.Н. П. , които чрез
пълномощникът си го обжалват в срок. В жалбата е посочено, че обжалваното
решение се явявало неправилно. В първоинстанционното производство ответниците
направили възражение по чл. 110 ЗЗД за погасяване по давност на исковата
претенция. От данните по делото се установявало, че ищецът в качеството на
кредитор бездействал повече от седем години, а последното плащане по договора
било от дата 02.08.2010 г. Ищецът не конкретизирал за кой конкретен период
съобразно погасителния план към договора било частичното му вземане. Това се
налагало, защото при разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна
вноска ставала изискуема с настъпването от съответния падеж съобразно чл. 114 ЗЗД. Искът бил предявен за плащане на част от главницата и лихви за периода от
30.08.2010 г. до 03.04.2018 г. и в тази част възражението по чл. 110 ЗЗД било
основателно, тъй като в този период изтекла давността за вноските с настъпил
падеж до 03.04.2013 г. Липсата на конкретизация относно периода водела до
неправилност на решението, защото се нарушавало правото на ответниците да
разберат за кой реално период от договора дължат сумата и каква част от същата
се погасява по давност и каква е дължима. Изтъква се, че подобен извод
произтичал и от чл. 15 от договора за потребителски кредит. Освен това се сочи,
че банката като икономически по-силна страна не постъпила добросъвестно при
упражняването на своите права, доколкото в продължение на повече от седем
години начислявала лихви върху главното вземане и не се предприели никакви
действия.
В срок е
постъпил отговор на въззивната жалба, в който се обосновава, че изложените в
нея доводи и твърдения се явявали неоснователни, а обжалваното решение е
правилно и законосъобразно. С приетата по делото съдебно-икономическа
експертиза се доказвало усвояването и дължимостта на претендираната сума. В
тежест на ответниците било да представят доказателства за погасяване на сумите,
но такива доказателства липсвали. Вземанията по кредита се погасявали с общата
5-годишна давност, която започвала да тече от обявяването на кредита за
предсрочно изискуем. Отправя се искане
за потвърждаване на решението и присъждане на разноските.
В с.з. процесуалният представител на въззивниците поддържа доводите, изложени в жалбата.
Въззиваемото
дружество не се представлява и не изпраща процесуален представител. Във въззивното производство не са събирани нови доказателства
и не са отправяни нови доказателствени искания.
Въззивната жалба е
подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна в процеса
и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по
допустимостта, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на доводите,
заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, предявен от „ЕОС
Матрикс“ ЕООД против С.П. и Ю.Н. П., за признаване за установено по отношение на
ответниците, че дължат на ищеца солидарно
сумата от 3500 лв. – частично, от които: 1572,01 лв. – част от общо дължима
главница в размер на 12777,50 лв. и 1927,99 лв. – договорна лихва за периода от
30.08.2010 г. до 03.04.2018 г. – дата на подаване на заявление за издаване за
изпълнение, представляващи неизпълнено задължение по договор за потребителски
кредит № *** г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата.
Районният съд е постановил
решението си при пълно и цялостно изяснена фактическа обстановка по делото,
като в мотивите към обжалвания съдебен акт е изложил проведеният от него анализ
на доказателствената съвкупност и е обсъдил наведените от страните доводи и
твърдения. Не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила. При
изготвяне на проекта за доклад изчерпателно са обсъдени всички твърдения и
възражения на страните, изложени в исковата молба и в отговора към нея. Докладът
е приет в този вид, без възражения от страните. Съдът им е предоставил
процесуална възможност за събиране и представяне на всички относими и
необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената от районния съд
фактическа обстановка е правилно установена, страните не
спорят по фактите, поради което на основание чл. 272 от ГПК изцяло се споделя от
настоящия съдебен състав. С оглед наведените в депозираната въззивна жалба
доводи е необходимо да се обсъди следното:
Основните
спорни въпроси, наведени от въззивниците, се свеждат до уточняване на момента,
в който е настъпила изискуемостта на кредита, който е от значение за началния
момент на погасителната давност по договора за кредит и дали претендираната
част от вземанията са погасени, респ. към кой момент.
Съгласно
чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. В чл. 60, ал. 2 ЗКИ е посочено, че може да се поиска от съда
издаване на заповед за изпълнение, когато кредитът бъде обявен за предсрочно
изискуем. По въпроса кога вземането става изискуемо в случаите на договор за
банков кредит следва да се имат пред вид указанията в т. 18 от ТР № 4 от
18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС, съгласно които предсрочната изискуемост не
настъпва веднага за вземане, когато в договор за банков кредит има уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си
без да уведоми длъжника. В такъв случай вземането става изискуемо с неплащането
или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си
да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му
изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва
да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Разрешението, дадено в т. 18 на
посоченото тълкувателно решение, е относимо и към договорите за потребителски
кредит, тъй като разпоредбата на чл.
60, ал. 2 ЗКИ намира приложение за всички видове договори за кредит, а от
друга страна, в Закона за потребителския кредит не са предвидени други специални
правила, касаещи обявяването на предсрочна изискуемост и дерогиращи нормата на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ.
В
настоящия случай въззивниците се позовават на чл. 15 от договора за
потребителски кредит, в който е посочено, че изискуемостта настъпва, без да е
необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Съдът не споделя това
становище. На първо място, от съдържанието на чл. 15 може да се направи извод,
че става дума за изискуемостта в материалноправен смисъл. За да се позове на
нея в производство по чл. 410 ГПК, респ. в производство по чл. 422 ГПК,
кредиторът е длъжен да уведоми кредитополучателите, че кредитът е обявен за
предсрочно изискуем. На следващо място, клаузата на чл. 15 от договора е
формулирана по този начин към момента на подписването му от страните –
31.08.2009 г., докато указанията са дадени в тълкувателното решение от
18.06.2014 г., т.е. към момента на сключването на договора за кредит
предсрочната изискуемост не е била тълкувана в този аспект между страните и не
е имало процесуалното значение, описано в мотивите към тълкувателното решение,
относимо към допустимостта и редовността на иска по чл. 422 ГПК. Доколкото
искът е предявен едва сега, съдът е длъжен да изследва дали са били налице
всички процесуални предпоставки към момента на предявяването на исковата
претенция. Следователно, за да обезпечи успешното провеждане на исковата
претенция, кредиторът е имал задължение да обяви предсрочната изискуемост. Това
изискване е спазено от цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД, доколкото по силата на
цесията вземанията по договора за кредит са придобити от него с всички принадлежности.
Не съществува пречка уведомяването за предсрочната изискуемост да се извърши от
цесионера, тъй като от момента на сключването на цесията именно той вече е
носител на вземанията. Изпращането на съобщения до ответниците за обявената
предсрочна изискуемост не нарушава по никакъв начин техните права и законни
интереси, нито пък препятства възможността да изпълнят доброволно или
извънсъдебно, за да избегнат воденето на един исков процес. Уведомяването за
настъпилата предсрочна изискуемост е извършено от ищцовото дружество по
пощенски път с писма с обратни разписки, видно от които те са получени на
14.02.2018 г. Именно от тази дата следва да се приеме, че вземанията са станали
изискуеми и съгласно чл. 114 ЗЗД от този момент е започнала да тече и погасителната
давност. Към момента на предявяване на иска тя не е изтекла, поради което
ищецът – цесионер има право да търси установяване на своето вземане и
събирането му по принудителен ред.
На тази
основа се дава отговор и на останалите възражения на ответниците, касаещи
липсата на конкретизация за кой период от договора и за кои месечни вноски се
отнася исковата претенция. Настоящият съдебен състав намира, че подобна
конкретизация не е необходимо да бъде направена нито в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, нито в исковата молба по чл. 422 ГПК. Искът е
предявен като частичен, само за част от цялата подлежаща на изпълнение сума. От
текста на договора за кредит и от заключението по назначената
съдебно-икономическа експертиза се установява, че кредитът следва да бъде
погасяван на анюитетни вноски, т.е. равни месечни вноски, включващи лихва и
главница. За да прецени коя погасителна давност
е приложима при вземания, възникнали от неизпълнение на договор за кредит, който се погасява на анюитетни
вноски - дали общата погасителна давност,
или тригодишната погасителна давност по чл. 111 ЗЗД, въззивната инстанция приема, че при договора за кредит е налице едно
неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски
на определени дати, то това не превръща тези вноски
в периодични плащания. Договореното връщане на кредита на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника
на части, което обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. Следователно, задълженията за
главница по договора за кредит се погасяват
с изтичането на общата петгодишна давност,
която в конкретния случай не е изтекла. Относно договорната (възнаградителната)
лихва - същата представлява цената на ползваната парична сума, и понеже е
включена в дължимата анюитетна вноска, същата се погасява
заедно с нея - т.е. с общата давност по чл. 110 ЗЗД. Не е така при другите видове лихви - лихва за забавено изпълнение или
наказателни лихви, за които е приложима кратката тригодишна погасителна давност.
В конкретния случай предмет на иска е била и претенция за договорни лихви. Правилно районният съд е приел, че в случая така
предявената част от вземанията не е погасена по давност. С това не се нарушава
възможността на ответниците да разберат за кой реално период дължат сумата. С
обявяването на предсрочната изискуемост ищецът може да иска от тях плащане на
онази част от вземането, която не е погасена до този момент, следователно,
дължими са всички непогасени суми от вземането или глобално определената
непогасена сума по вземането. В случай обаче кредиторът е преценил, че ще търси
по исков ред само част от тези суми. При евентуално уважаване на неговия иск,
за тази част от вземанията ще се формира сила на пресъдено нещо. Въз основа на
съдебното решение, респ. след издаване на изпълнителен лист, за длъжниците не
съществуват никакви пречки да разберат каква част то сумата е дължима и каква
част от нея не е предмет на изпълнение. За всякакви бъдещи претенции на
кредитора, касаещи вече присъдени суми, ответниците разполагат с възражението
за непререшаемост на спора и сила на пресъдено нещо по чл. 299 ГПК.
В случая
не се споделят доводите за недобросъвестно поведение от страна на цедента като
икономически по-силна страна. Както първоначалният кредитор, така и следващият
приобретател на вземането разполагат с възможността да изберат дали и кога да
обявят предсрочната изискуемост на определени вземания. В това, че банката –
кредитор изчаквала почти седем години преди да обяви кредита за предсрочно
изискуемост не могат да се търсят аргументи, опровергаващи основателността на
исковата претенция. Първоначалният кредитор е имал възможност да обяви кредита
за предсрочно изискуем и в по-ранен момент, но в целия период, през който това
не е направено, няма данни от страна на ответниците да са предприети някакви
действия за погасяване на дължимите суми или дори за постигане на споразумение
за отсрочване или разсрочване на плащанията.
С оглед на изложените съображения,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното съдебно решение – потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С
въззивната жалба и отговора към нея са претендирани разноски в полза на всяка
от страните. Въззиваемото дружество претендира разноски в размер на 300 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение по представен договор за правна помощ
и съдействие. С оглед изхода на делото и чл. 78, ал. 1 ГПК, въззивниците следва
да бъдат осъдени да заплатят направените от въззиваемия разноски в настоящото
производство, или всеки от тях следва да бъде осъден да заплати по 150 лв.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 27 от 11.01.2019 г., постановено по гр.д. № 1593/2018 г. на
Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА С.С.П.,
ЕГН: ********** и Ю.Н. П., ЕГН: **********,***, да заплатят на „ЕОС МАТРИКС“
ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша,
ж.к. Малинова долина, ул. Рачо Петков – Казанджията № 4-6 всеки един от тях по
150, или общо 300 лв., представляващи съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
Председател: Членове:
1.
2.