№ 7304
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. И.ОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110131384 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 8.10.2024г., на И. С. М. срещу
„... ЕООД, за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
1277271/31.07.2023 г., поради противоречие със закона, при условията на евентуалност,
поради заобикалянето на закона.
В исковата молба се твърди, че между него и „... ЕООД е сключен процесният
договор за кредит, съгласно ЗПФУР за сумата от 2500 лв., с посочен в чл. 4 от
договора общ разход по кредита в размер на 299,75 лв. и ГПР 49,05 %. Поддържа се,
че в чл. 5 от договора било уговорено заемополучателят да предостави обезпечение
под формата на поръчителство чрез сключването на договор за поръчителство с ..., по
който се дължи сумата от 1575 лв., което било задължително условие за сключване на
договора за кредит. Сочи, че в предоставения му СЕФ било упоменато, че разходите
на кредитополучателя по договора за гаранция ще са в размер на 1575 лв., която сума
не била включена в ГПР по кредита. Твърди, че договорът за поръчителство е част от
кредитното правоотношение, същото е и задължително условие за сключване на
договора за кредита, поради което и разходите по същото следва да бъдат включени в
ГПР по кредита. При включването му в ГПР, последният ще надхвърли максимално
допустимият съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочването на стойност по-малка от
действителната представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, водещо до недействителност на договора за кредит. Сочи последното да
представлява и нелоялна търговска практика. По изложените съображения моли съда
да уважи предявения иск. Претендира разноски.
Исковата молба е връчена на ответника за отговор, който не депозира такъв в
срока по чл. 131 ГПК.
В писмено становище ответното дружество излага съображения за
неоснователност на предявения иск, сочейки, че процесният договор за кредит е
1
действителен, че не са налице основание за включване на възнаграждението по
договора за поръчителство в ГПР по договора за кредит, тъй като същият
представлявал допълнителна услуга, предоставяна от самостоятелно юридическо лице
.... Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
Ищецът, чрез упълномощения процесуален представител, в писмено становище
поддържа исковата молба, като навежда аргументи за оборване защитната позиция на
ответника.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че по силата на
договор за потребителски кредит № 1277271/31.07.2023г. ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата от 2500 лв., при ГПР 49.05 %, като същият е следвало
да възстанови на заемателя сумата от 2799,75 лв., включваща главница и 299,75 лв.
възнаградителна лихва на шест вноски, с първа вноска – 30.08.2023 г. и крайна
падежна дата 27.01.2024 г. Установява се, че вписаният в договора лихвен процент е
23,98 %, като общият разход по кредита е 299,75 лв. и включва сумата по чл. 3б
(лихвата в размер на 299,75 лв.). Договорът е обезпечен с договор за гаранция,
сключен с ..., което е изрично договорено в клаузата на чл. 5 от договора за кредит.
По делото е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити. Съгласно преддоговорна информация
(„Стандартен европейски формуляр“) част 2, т. 8 по отношение на договора за кредит
изрично е посочено, че се изисква обезпечение под формата на договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция. В част 3, т. 1 е посочено, че ГЛП по кредита
е фиксиран и е в размер на 40,57 %, съответно ГПР е 49,05 %, а в част 3, т. 4.3 (всеки
друг разход свързан договора за кредит) е посочено, че ако кредитополучателят избере
да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи
за кредитополучателя ще бъдат в размер на 1575 лв., която сума не влиза в общия
разход по кредита. Договорът за гарант (поръчителство) е допълнителна възмездна
услуга, предоставяна от лице различно от кредитора. Посочено е, че тази услуга не е
задължително условие за предоставяне на кредита.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл.26 , ал. 1, пр.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1277271/31.07.2023 г. с посоченото в исковата съдържание, включително и клаузата на
чл. 5, предвиждаща обезпечаване на задълженията по договора чрез поръчителство от
..., както и че същият е нищожен на сочените основания.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
възраженията си, включително, че договорът е действителен, както и че клаузите на
същия са индивидуално уговорени.
От ангажираните по делото писмени доказателства, беше доказано, че страните
са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
2
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно. Процесният договор е сключен по реда на ЗЕДЕУУ.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10,
ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг
траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по
един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска
сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал.
9 и ал. 13 ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит отговаря
на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване
на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между
страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието
му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК). Преписът има значението на носител, обективиращ
частни, подписани от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с
формална доказателствена сила за авторството им.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
3
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1277271/31.07.2023 г. с посочени
в исковата молба параметри, в това число и наличието на клаузата по чл. 5, ал. 1 от
договора.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
4
В конкретния случай, в процесния договор в ГПР не е включено допълнителното
плащане по договора за гаранция (поръчителство), разходите по който съгласно
представения СЕФ възлизат на 1575 лв., което обстоятелство не е спорно между
страните. С включването на тази сума в ГПР, а тя според настоящия съдебен състав
несъмнено следва да бъде включена в него, тъй като е разход във връзка с
предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, същият ще надхвърли
значително така определения в ДПК - 49,05 % и в СЕФ размер на ГПР. В тази връзка
следва да се посочи, че заемодателят и поръчителят са свързани лица. Необходимо е
да се отбележи, че съдът намира, че т. нар. „избор на гарант“ преди сключване на
договора, осъществяван от заемополучателя при кандидатстване за кредит, съгласно
ОУ и СЕФ на ответното дружество, е фиктивен и на практика не може да се
осъществи при кандидатстване по интернет, а предвид характера на кредита - бърз
кредит, ако потребителят избере поръчителство от трето физическо лице, а не на
предложеното от кредитора свързано с него лице – Фератум банк (понастоящем ...),
кредитът може да не бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде одобрен.
Принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното
юридическо лице, е ограничена от оценката и одобрението на кредитодателя, поради
което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. Възможността за
ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като неизменно е
свързана с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е
предварително посочен от кредитора, видно от чл. 5, ал. 2 от договора, в тази връзка
съдът взема предвид и конкретно посоченият в СЕФ, предоставен на ищеца преди
сключване на договора, разход за заемопоучателя при избор на гарант, посочен от
заемодателя „...“ ЕООД.
Наред с горното и с оглед установените данни за свързаност на кредитодателя с
гаранта (имащи един и същ собственик на капитала Мултитюд СЕ, Малта) води до
единствен извод, че с предвиждане на „избор“ за сключване на възмездно
поръчителство с одобрено от заемодателя дружество – поръчител - не се цели
обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито
възнаграждение под формата на „възнаграждение“ за поръчител, свързан с кредитора.
При тези данни за съда липсват каквито и да било съмнения, че сключването на
договор за поръчителство е условие за сключването на договора за заем и усвояването
му. Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение за
поръчителство следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на
ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от
потребителя. В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл.
3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в размер на 2799,75 лв. и се състои
от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в нея не е
включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и
при посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на
чл.4 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с
уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР
многократно надвишава размера, посочен в договора. Възнаграждението по договора
за поръчителство е в размер на 1575 лева, т. е. равнява се на повече от 60 % от
предоставената в заем сума. Въз основа на гореизложеното съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
5
договора за кредит, водещ до увеличаването на общия размер на дълга, който разход
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР).
(В този смисъл са и дадените тълкувания в задължителното за прилагане Решение от
13.03.2025 г. на СЕС по дело C‑337/23).
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъл на чл. 22 ЗПК ,поради което доводите на ответника в
обратен смисъл се явяват изцяло неоснователни.
В допълнение съдът намира да посочи, че доколкото в случая възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице - гарант,
различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, е
следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. По този начин е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, който в случая не следва да надхвърля
65,60 %, доколкото основният лихвен процент към датата на сключване на процесния
договор за кредит е 3,12 %.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1277271/31.07.2023г. е изцяло недействителен.
Предвид горното предявеният иск е основателен.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. На същия следва да бъдат присъдени сторените разноски за заплатена държавна
такса в размер на 100 лева.
В настоящото производство на ищеца е оказана безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА от адв. К., който претендира 1000 лв., съгласно
приложения списък. Присъждането на адвокатското възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал. 2 ЗА е в дискрецията на съда с оглед осъществената безплатна правна
помощ (в този смисъл определение № 2922/11.11.2024 г. по ч. т. д. № 2150/2024 г. на
ВКС, 1, т. о., определение № 4221/21.12.2023 г. по гр. дело № 72/2023 г. на ВКС и др.)
и следва да е в справедлив и обоснован размер. При определяне на размера на
дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобразява фактическата и правна
сложност на делото, действително извършената работа от адвоката, отчете
обстоятелството, че производството е приключило в едно съдебно заседание без
изслушване на свидетели или експертиза, като в проведеното съдебно заседание
ищецът не е бил представляван, като е депозирано писмено становище, както и че
6
делото не се отличава с правна или фактическа сложност, т.е. касае се за дело с
обичайната за този вид сложност. Ето защо в полза на процесуалния представител на
ищеца следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 500 лв., платимо от
ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. С. М., ЕГН ..., с адрес гр. ..., срещу „...
ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в гр. .... иск с правно основание
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1277271/31.07.2023 г., сключен между
страните, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „... ЕООД, ЕИК ... да заплати на И. С. М., ЕГН ..., сумата в размер на
100 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „... ЕООД, ЕИК ..., да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.3 ЗА
на адв. Б. Д. К., със съдебен адрес гр. ...., сумата в размер на 500 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца И. С. М.,
ЕГН ... по настоящето гр.д.№ 31384/2024 г. по описа на СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7