РЕШЕНИЕ
№ 847
гр. София, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100510825 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20001846 от 05.01.2021 г., постановено по гр.д. № 55853/2018 г. по
описа на СРС, II ГО, 52 състав, са частично уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу
В. Д. Ф. и Д. К. Ф. искове с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1
ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че В. Д. Ф. и Д.
К. Ф. дължат на „Т.С.“ ЕАД солидарно сумата от общо 510.98 лева, представляваща
цена на доставена топлинна енергия и за дялово разпределение за периода от
19.01.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 18.01.2018 г., до окончателното изплащане, както и сумата
от общо 76.69 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия и за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г. С
решението си СРС е отхвърлил предявения иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от общо
780.85 лева и за периода от 01.05.2014 г. до 18.01.2015 г., както и предявения иск по чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер
до пълния предявен размер от общо 115.04 лева.
Решението е постановено при участието на „Н.“ АД като трето лице помагач на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Недоволни от постановеното решение в частта, с която исковете срещу тях са
уважени, останали ответниците в първоинстанционното производство В. Д. Ф. и Д. К.
Ф., с оглед което подали въззивна жалба срещу съдебния акт в посочената част.
Жалбоподателите заявяват оплаквания, че съдебното решение в тази част е
1
незаконосъобразно, неправилно като постановено при нарушение на материалния
закон и съдопроизводствените правила, както и необосновано. Навеждат се доводи, че
неправилно СРС приел, че въззивниците (ответници) отговарят солидарно по
отношение на задълженията за заплащане на претендираните вземания. Доколкото
топлоснабденият имот нямал характера на „семейно жилище“ по смисъла на § 1 от ДР
на СК, то и претендираните вземания не съставлявали разходи за задоволяване на
нужди на семейството, съгласно чл. 32, ал. 1 СК. Искат от въззивния съд да отмени
решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да признае за установено,
че ответниците дължат претендираните вземания разделно при квоти – всеки по ½
част. Претендират направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия (ищец) „Т.С.“ ЕАД, с който жалбата се оспорва като неоснователна.
Твърди се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, с оглед което
следва да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за производството пред СГС.
Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на
ответниците.
Първоинстанционното решение в отхвърлителната му част е влязло в законна
сила поради необжалването му от страна на ищеца.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При служебната проверка настоящият съдебен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната му част, което
обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе и по неговата
правилност.
Съгласно чл. 153 ЗЕ насрещна страна (купувач) по правоотношението с
топлопреносното предприятие за продажба на топлинна енергия са собствениците и
титулярите на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, които се явяват
потребители на топлинна енергия и като такива са задължени да заплащат нейната
цена. Този кръг от лица законът определя като битови клиенти на топлинна енергия –
лица, купуващи топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови нужди, съгласно
дефинитивната норма на пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ.
Между страните не се спори, а и се установява от приетия като писмено
доказателство по делото Нотариален акт за собственост върху недвижим имот,
придобит като обезщетение срещу отчужден имот по реда на чл. 100 ЗТСУ № 162, том
I, рег. № 4412, дело № 134/2001 г. на нотариус К. А., с рег. № 152 на НК, че В. Д. Ф. и
Д. К. Ф. са придобили през време на брака им процесния имот – апартамент № **,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******. При това той е придобит в режим на бездялова
съпружеска имуществена общност – по аргумент от чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.),
действащ към момента на придобиване на имота. Ответниците не твърдят и не
2
установяват брака между тях да е прекратен през исковия период, нито да са налице
различни квоти в собствеността на имота. При това съдът приема, че качеството
потребители на топлинна енергия и съответно страни по договора с ищцовото
дружество за продажбата са имали ответниците.
Спорът между страните по настоящото дело е концентриран върху въпроса дали
отговорността на ответниците към ищеца за заплащане на потребената в посочения
имот топлинна енергия е солидарна при условията на чл. 32, ал. 2 СК или е разделна.
Съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, установени в
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът има процесуалното задължение да установи
пълно и главно обстоятелствата от хипотезата на правната норма, на които основава
искането си за солидарно осъждане на ответниците.
Следва да се има предвид, че съгласно императивната разпоредба на чл. 25, ал. 2
от СК от 1985 г. (отм.), или сегашната норма на чл. 32, ал. 2 СК, съпрузите отговарят
солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на
нужди на семейството. Солидарната отговорност по смисъла на закона не възниква
автоматично, а е обусловена от конкретна преценка за това дали сумата, в случая за
консумирана топлоенергия, е изразходвана за задоволяване нужди на семейството. Под
„нужди на семейството“ се разбират общите потребности на членовете на семейството,
които според практиката главно са за снабдяване с храна, стоки, продукти, материали,
заплащането на необходимите за съвместния живот разходи (включително за
оправданите лични нужди на членовете на семейството), задоволяването на които
произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ (в
посочения смисъл Решение № 293 от 19.11.2013 г. по гр. д. № 3267/2013 г., г. к., ІІІ г. о.
на ВКС по реда на чл. 290 ГПК). Такива биха били и тези разходи, ако те са направени
при съвместно 6трползване на семейното жилище. Съгласно §1 от ДР на действащия
СК „семейно“ е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните
ненавършили пълнолетие деца.
По делото нито се твърди от ищеца, нито се доказва, че процесният апартамент
№ 66, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, е имал характер на семейно жилище за
ответниците през исковия период. Напротив, от изготвените по делото справки за
предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. се установява, че през
исковия период съпрузите са били с постоянни и настоящи адреси в гр. София, ж.к.
„**********. Ето защо и в приложение на неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, настоящата инстанция приема недоказаният факт, тоест че
задълженията за заплащане на потребената в процесния имот топлинна енергия са
поети за задоволяване на семейни нужди на семейството, за неосъществил се в
обективната действителност – аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК. Следователно няма
основание за ангажиране солидарната отговорност на ответниците към ищеца на
основание на чл. 32, ал.2 от СК.
Според практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК (виж
Решение № 15/26. 05.2017 г. по гр. д. № 40/2016 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС; Решение №
350/20.10.2015 г. по гр. д. № 1730/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) няма законова пречка
при положение, че страната е поискала солидарно осъждане, съдът да постанови
разделно такова, като разпредели отговорността на длъжниците според
доказателствата по делото. В този случай искането за солидарно осъждане следва да се
отхвърли, като се постанови разделна отговорност. Приема се, че след като съдът е
сезиран с нещо повече от действително дължимото той е в правото си да се произнесе и
за по-малкото.
3
С оглед на гореизложеното настоящия въззивен състав приема, че решението на
СРС в частта, в която е приел, че ответниците отговарят солидарно пред ищеца за
заплащане на цената за потребена топлинна енергия и лихвата за забава за нейносто
заплащане, е неправилно и като такова следва да се отмени, а вместо него да се
постанови друго по същество на спора, предмет на въззивната проверка, с което да се
признае за установено, че ответниците дължат разделно на „Т.С.“ ЕАД сумите, както
следва:
1) В. Д. Ф. дължи на „Т.С.“ ЕАД заплащане на сумата от 255.49 лева,
представляваща ½ от стойността на доставена топлинна енергия за периода от
19.01.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 18.01.2018 г., до окончателното изплащане, както и на
сумата от 38.34 лева, представляваща 1/2 от лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 3898/2018 г. по описа на СРС, II
ГО, 52 състав; и че
2) Д. К. Ф. дължи на „Т.С.“ ЕАД заплащане на сумата от 255.49 лева,
представляваща ½ от стойността на доставена топлинна енергия за периода от
19.01.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 18.01.2018 г., до окончателното изплащане, както и на
сумата от 38.34 лева, представляваща 1/2 от лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 3898/2018 г. по описа на СРС, II
ГО, 52 състав.
По разноските:
С оглед достигнатия краен извод за разделност на отговорността, носена от
ответниците, първоинстанционното решение следва да се ревизира и в частта, в която
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сторените от последния разноски за
първоинстанционното производство в размер на сумата от 590.37 лв., като вместо това
се постанови на основание чл. 78, ал. 1 ГПК същите да бъдат възложени в тежест на
ответниците, но в условията на разделна отговорност – за всеки по ½ част или по
295.18 лева.
Следва да се отмени и решението в частта, в която „Т.С.“ ЕАД е осъдено да
заплати на В. Д. Ф. и Д. К. Ф. сумата от 412.84 лева – разноски за
първоинстанционното производство, като вместо това се постанови на основание чл.
78, ал. 3 ГПК ищецът да заплати на всеки от ответниците сумата от по 235.21 лева.
По отношение на разноските, сторени в заповедното производство, липсва
произнасяне от първоинстанционния съд, поради което същите стоят извън предмета
на въззивната проверка. Процесулания ред за отстраняване на пропуски от този вид е
по реда на чл. 248, ал. 1, предл. първо ГПК.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски за
въззивното производство разполагат само въззивниците. Въззивникът В. Д. Ф.
претендира и доказва да е сторил разноски в общ размер на 226.13 лева (26.13 лева –
държавна такса и 200 лева – адвокатско възнаграждение), които следва да му се
присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Виззивницата Д. К. Ф. претендира и доказва
да е сторила разноски в общ размер на 252.26 лева (52.26 лева – държавна такса и 200
лева – адвокатско възнгарждение), които следва да се присъдят на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК. Възражението на въззиваемата страна за прекомерност на адвокатските
4
възнаграждения е неоснователно, тъй като същите не надвишават минималния размер
по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатскитев възнаграждения.
Съдът констатира, че по делото не е събрана от въззивника В. Д. Ф. дължимата
за въззивното производство държавна такса в пълен размер, изчислена съобразно чл.
18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, поради което остатъкът от същата в размер
на 25 лева, следва да бъде заплатена от въззиваемата страна, съобразно резултата от
въззивната проверка.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20001846 от 05.01.2021 г., постановено по гр.д. №
55853/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 52 състав, в частта, в която е признато за
установено, че В. Д. Ф., ЕГН **********, и Д. К. Ф., ЕГН **********, дължат на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, солидарно сумата от 510.98 лева, представляваща стойността
на доставена топлинна енергия за периода от 19.01.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 18.01.2018 г., до
окончателното изплащане, както и на сумата от 76.69 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №
3898/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 52 състав, както и в частта за разноските, в която
В. Д. Ф., ЕГН **********, и Д. К. Ф., ЕГН **********, са осъдени да заплатят на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от 590.37 лева – разноски за първоинстанционното
производство, както и в която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на В. Д.
Ф., ЕГН **********, и Д. К. Ф., ЕГН **********, сумата от 412.84 лева – разноски за
първоинстанционното производство,
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. Д. Ф., ЕГН **********, дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, заплащане на сумата от 255.49 лева, представляваща 1/2
от стойността на доставена топлинна енергия за периода от 19.01.2015 г. до 30.04.2017
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК –
18.01.2018 г., до окончателното изплащане, както и на сумата от 38.34 лева,
представляваща 1/2 от лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за
периода 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 3898/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 52 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д. К. Ф., ЕГН **********, дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, заплащане на сумата от 255.49 лева, представляваща 1/2
от стойността на доставена топлинна енергия за периода от 19.01.2015 г. до 30.04.2017
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК –
18.01.2018 г., до окончателното изплащане, както и на сумата от 38.34 лева,
представляваща 1/2 от лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за
периода 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
5
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 3898/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 52 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. Д. Ф., ЕГН **********, да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от 295.18 лева, представляваща 1/2 от стойността
на сторените от ищеца разноските за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. К. Ф., ЕГН **********, да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от 295.18 лева, представляваща 1/2 от стойността
на сторените от ищеца разноските за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати
на В. Д. Ф., ЕГН **********, сумата от 235.21 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати
на Д. К. Ф., ЕГН **********, сумата от 235.21 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати
на В. Д. Ф., ЕГН **********, сумата от 226.13 лева, представляваща разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да
заплати на Д. К. Ф., ЕГН **********, сумата от 252.26 лева, представляваща разноски
за въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати
по сметка на Софийски градски съд сумата от 25 лева, представляващи държавна такса
за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Н.“ АД на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6