Р Е Ш Е Н И Е
№
261536 21.05.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на втори април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 727 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
С искова молба ищецът А.И.А. е предявил срещу Т.Е.С.
установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на
23 000 лева- главница по сключен
между страните Договор за заем от ****** г. с нотариална заверка на подписите рег.
№ ****** г. на ******- ****** с район на действие – Районен съд Пловдив, за
което вземане е издадена Заповед № **** за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК от 02.12.2016 г. по ч. гр.д. № 16649/2016 г.
по описа на Районен съд Пловдив, XX-
ти
гр. с-в, в която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с Разпореждане
№ 7467/23.01.2020 г. по ч. гр.д. №
16649/2016 г. по описа на Районен съд Пловдив, XX- ти гр. с-в.
В исковата молба се излагат съображения,
че между страните е сключен посочения договор за заем, по силата на който ищецът
в качеството на заемодател е предоставил на ответника в качеството на
заемополучател сумата от 23 000 лева. Ответникът се е задължил да върне
посочената сума в срок от 36 месеца, по следния погасителен план: на 14.12.2011
г. – 7 000 лева; на 14.12.2012 г. – 8 000 лева; и на 14.12.2013 г. –
8 000 лева, като плащанията следвало да се извършват в дома на ищеца,
находящ се в ************.
Ищецът посочва, че още в деня на
подписване на договора, предоставил на ответника сумата в размер на 23 000
лева, което обстоятелство било отразено в договора. Въпреки изложеното, при
настъпване на падежите на задълженията, ответникът не заплатил дължимите суми
на ищеца. Предвид това последният депозирал Заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на която било образувано ч. гр.
д. № 16649/2016 г. по описа на Районен съд Пловдив. По делото била издадена
Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 02.12.2016 г., въз основа на
която ищецът образувал изпълнително дело № ****** г. по описа на ЧСИ ******.
След образуване на делото, процесуалният представител на ответника се свързал с
ищеца и му посочил, че същият желае да заплати посочената сума на вноски от по
200 евро.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран
отговор на исковата молба, в който се прави възражение, че вземанията с падеж
14.12.2011 г. и 14.12.2012 г. са погасени по давност. Досежно третото вземане,
се посочва, че същото е погасено чрез плащане както следва: на 05.05.2014 г. –
сумата от 100 евро; на 02.06.2014 г. – сумата от 200 евро; на 02.07.2014 г. –
сумата от 200 евро; на 01.08.2014 г. – сумата от 150 евро; на 04.09.2014 г. –
сумата от 150 евро; на 02.10.2014 г. – сумата от 100 евро и на 13.11.2014 г. –
сумата от 80 евро, или всичко в размер на 980 евро, което се равнява на 1916,71
лева, а дължима остава сумата в размер на 6083,29 лева.
Въз основа на предявеният иск е
образувано гр.д. № 12893/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив. С Решение от
08.02.2019 г. по посоченото дело, искът е уважен за сумата от 21083,69 лева,
ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на сума,
а за разликата над посочената сума до пълния предявен размер 23000 лева искът е
отхвърлен като неоснователен.
Срещу постановеното решение е депозирана
въззивна жалба от ищеца в частта, с която предявеният иск е отхвърлен и от
ответника в частта, с която предявеният иск е уважен. Въз основа на
депозираните въззивни жалби е образувано в. гр.д. № 2454/2019 г. по описа на
Окръжен съд Пловдив. С Решение № 20/07.01.2020 г., първоинстанционното решение
е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав.
След връщане делото на
първоинстанционния съд е образувано гр.д. № 727/2020 г. по описа на Районен съд
Пловдив. С определение № 21657/05.03.2020 г. депозираната искова молба е
оставена без движение за посочване номера на договора, въз основа на който се
претендира процесната сума.
С Молба вх. № ****/20.05.2020 г. е
посочен номер на договор за заем от ***** г. с нотариална заверка на подписите
№ ****** г. по описа на ****** ****** с ****** и район на действие Районен съд
Пловдив.
В срока за отговор на посочената молба
по чл. 131 ГПК се излагат съображения, че процесният договор е сключен, за
погасяване на задължение от 12 000 лева, към което са прибавени лихви, и по
този начин се формира сумата от 23 000 лева. Излагат се съображения, че
претендираната лихва е в противоречие с императивната норма на чл. 10 ал.1 изр.
първо ЗЗД. Ответникът посочва, че не е получавал средства по договора за заем
на ****** г. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Поддържат се и
съображенията, изложени в
първоначалния отговор на искова молба.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:
Съобразно нормата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. В конкретния случай, ищецът черпи основанието за
своето вземане именно от сключен между страните Договор за заем на парични
средства от ******г., с нотариално заверени подписи на заемодателя и заемателя
( ****** от ******г. на ******- ****** с район на действие РС- Пловдив, ******
на Нотариалната камара). По силата на цитирания договор за заем, ищецът е
предал на ответника сума в размер от 23 000лв. Договорът за заем по
дефиниция е реален договор, поради което следва да се установи при условията на
пълно и главно доказване от ищеца, че фактически е предал на длъжника- ответник
договорената между тях сума. При разпределена тежест за доказване на посоченото
обстоятелство, ищецът изясни отвъд всякакво съмнение, че действително е
предадена на ответника сума в размер от 23 000 лв. В тази връзка, в чл. 2-
ри от сключения между страните договор, изрично е посочено, че ответникът С. е
получил сумата в деня на подписване на договора. Предвид това, цитираният
договор има силата и предназначението на разписка за получената сума (
договорът изяснява не само размера на сумата- 23 000 лв., но и че тя е
дадена именно в заем ). В този порядък, в рамките на настоящото производство, по
инициатива на ответника и със съгласието на ищеца, бе допуснат до разпит св. В.
С. ( л. 42- 43 от гр.д. № 727/ 20г. по описа на РС- Пловдив, XV- ти гр. с-в), който да установи, че
действително предадената сума от ищеца на ответника не е 23 000лв., а
значително по- малко. Съдът не кредитира изложеното от свидетеля С., доколкото
самият той заявява, че не е присъствал при подписването на процесния договор и
при предаването на сумата по него. Нещо повече- свидетелят изтъква, че е
разбрал за сключения договор за заем впоследствие. Предвид това, ясно е, че
свидетелят не възпроизвежда факти, които непосредствено е възприел, а единствено
изразява предположения и догадки досежно размера на получените от своя баща (
ответник в производството ) суми. Впрочем, налице са и вътрешни противоречия в
изложеното от свидетеля, доколкото от една страна заявява, че е щял да разбере,
ако толкова голяма сума е дадена на ответника, а от друга изтъква, че ищецът е
предавал суми на ответника и то в немалък размер ( няколко пъти по 7 000 – 8
000 лв. и един път 3 000- 4 000лв.). Допълнително, свидетелят изрично заявява и
че му е известно обстоятелството, че ответникът е вземал в заем пари от ищеца.
Предвид това, неясно е поради каква причина отхвърля възможноста да е осъществено
предаване и на процесната сума, особено предвид факта, че не е присъствал при
подписването на договора. Предвид гореизложеното, съдът базира своите изводи за
размера на предадената сума не на
казаното от свидетеля, а на
фигуриращия по заповедното производство Договор за заем на парични средства
от ******г., с нотариално заверени подписи на заемодателя и заемателя.
Във връзка с наведеното възражение от
ответната страна, то следва да се акцентира върху факта, че предаването на сума
над 10 000 лв. в брой, а не по банкова сметка, *** нарушение по смисъла на
Закона за ограничаване на плащанията в брой ( чл. 5, вр. чл. 3 ЗОПБ ). Това
обстоятелство обаче, не влече недействителност на договора, нито може да бъде
аргумент в насока недължимост на заетата сума.
След като заетата сума в размер от
23 000 лв. е надлежно предадена от ищеца на ответника, то за последния възниква
корелативното задължение да върне сумата, съобразно договореното между
страните. В чл. 2, б.”а”,”б” и „в” от Договора е установено, че сумата ще бъде
върната по погасителен план, състоящ се от три вноски с падежи - 14.12.2011г.,
14.12.2012г. и 14.12.2013г. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда / 01.12.2016г./ са падежирали всички вноски по договрения между
страните в чл. 2 от Договора погасителен план, поради което е изискуемо
плащането на цялото задължение в размер от 23 000лв.
При предходното разглеждане на казуса ( гр.д.
№ 12893/ 2018г., по описа на РС- Пловдив I- ви гр. с-в), са представени
преводни нареждания, с които се извършва частично погашение на вземането по
договора, както следва: на 05.05.2014г.- 100 евро; на 02.06.2014г.- 200 евро;
02.07.2014г.- 200 евро; 01.08.2014г.- 150 евро; 04.09.2014г.- 150 евро;
02.10.2014г.- 100 евро; 13.11.2014г.- 80 евро / л. 21- 27 от гр.д. № 12893/
2018г., по описа на РС- Пловдив/. Съдът счита, че посочените суми са превеждани
именно с цел частично погашение на задължението на ответника към ищеца. В тази
връзка, то не е налице процесуална пречка това обстоятелство да бъде установено
посредством свидетелски показания. В случая, основанието за извършения превод
се установява от думите на св. С. / л. 47 гръб от гр.д. № 12893/ 2018г./. Св.
изтъква, че е превеждала парите чрез системата на „Уестърн Юниън”, с цел да
осъществи частично погасяване на задължението на ответника по договора за заем,
сключен между него и ищеца. Не следва да бъде възприето твърдението на ищеца,
че паричните преводи са за погасяване на задълженията по договор за заем,
сключен между него и сина на свидетелката. Последната е категорична, че не знае
за съществуването на подобен договор, поради което и не би могло да се смята,
че превеждайки парични суми, тя цели да погаси задължението на своя син към
ищеца. Действително, на л. 37 от гр.д. № 12893/ 2018г. по описа на РС- Пловдив,
I- ви
гр. с-в, фигурира договор за заем от 16.07.2010г., сключен между ищеца и В. С.
( ******* ), но както вече бе посочено, С. не е знаела за съществуването на
това правоотношение. Съдът счита за нужно да посочи, че съгласно чл. 73 ЗЗД,
всяко трето лице може да изпълни чуждо задължение, а кредиторът може да откаже
да го приеме, само ако има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, като
с изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора - чл. 73, ал.
1 ЗЗД. В случая се касае за изпълнение (макар и частично ) на парично
задължение, поради което за кредитора е напълно ирелевантно кое е лицето, което
осъществява погашение. С факта на получавнето на съответната сума, се
удовлетворява и кредиторовия интерес. Предвид това, то следва от общо дължимата
сума в размер от 23 000 лв. да се приспадне частично заплатеното преди
иницииране на процеса, което е в общ размер от 1 916, 71 лв. (платена е сума от
980 евро, която при превалутиране съобразно фиксинга на БНБ възлиза на 1916, 78
лв. ). Предвид това, искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е основателен
за сума в размер от 21 083, 22 лв., като за разликата от тази величина до
пълния претендиран размер от 23 000лв. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Съдът счита за неоснователно
възражението на ответника, че в процесния договор за заем, ищецът е формирал
главницата като е сумирал лихви по предходни заемни правоотношения между
страните, които отново е олихвил (анатоцизъм ). Прочитът на клаузите от
процесния договор за заем не налага подобно разбиране. Напротив- касае се
предадена в брой сума от ищеца на ответника в размер от 23 000лв. ( в
договора е отразено, че сумата е получена в брой при подписване на договора, в
уверение на което и ответникът е положил своя подпис). В самия договор не се
упоменава да е сключен с цел преструктуриране на предходно съществуващи между
страните заемни правоотношения.
По отношение на релевираното възражение
за изтекла погасителна давност: процесното вземане за главница черпи своето
основание от договор за заем, поради което е приложима разписаната в чл. 110 ЗЗД обща, петгодишна давност. Съобразно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Съобразно
чл. 2 от сключения между страните договор за заем от ******г., кредиторът се е
съгласил да разрочи вземането на три вноски- 14.12.2011г., 14.12.2012г. и
14.12.2013г. Факта на разсрочване на вземането не му придава периодичен
характер, нито давност тече за всяка вноска отделно. Касае се за единно
вземане, като кредиторът се е съгласил да получи погашение на части ( изпълнението
на части ползва длъжника). Предвид това, периодът на погасителната давност
следва да се отброява от датата на последната вноска по погасителния план,
която е на дата 14.12.2013г. Отброявано от тази дата, вземането би се погасило
по давност, считано от 15.12.2018г. Същевременно обаче, заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е входирано в съда на 01.12.2016г.-
доста преди изтичането на погасителната давност ( впрочем давността не би била
изтекла, дори и да се вземе предвид падежа на първата вноска по погасителния
план- от 14.12.2011г. до 01.12.2016г. също не са изтекли повече от пет години ).
Превид постъпилото възражение от длъжника в заповедното производство,
кредиторът- ищец е входирал искова молба в съда, като съобразно изричната норма
на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване
на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Тоест, в случая релевантен за прекъсването
на давността е момента на подаването на заявлението в съда / 01.12.2016г./, а
не на исковата молба. Посочената фикция е въведена законодателно, поради което
не може да бъде споделено възражението на ответника за нейната неприложимост. Законодателното
разрешение е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването на последиците
от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално право с
подаване на искова молба. В случая, материалноправните последици се изразяват в
прекъсване и спиране течението на погасителната давност още с подаването на заявлението по чл. 417 ГПК.
Впрочем, по този въпрос не съществува и противоречие в практиката, доколкото е даден
изричен отговор в горепосочения смисъл в т. 9 от ТР № 4/2014г. по тъкл. дело № 4/
2013г. на ОСГТК на ВКС. Предвид гореизложеното, съдът счита, че
вземанията на ищеца по процесния договор за заем не са погасени по давност.
Върху горепосочената сума за главница в
размер от 21 083, 22 лв. се дължи и законна лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда / 01.12.2016г./ до окончателното
й изплащане.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Съобразно
уважената част от исковата претенция, ответникът следва да заплати на ищеца
сума в размер от 4 865, 94 лв., включваща разноски за настоящата инстанция,
сторени разноски при предходното разглеждане на делото пред първа и въззивна
инстанция, както и заплатена държавна такса.
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК се поражда право на разноски и за ответника. Съобразно
отхвърлената част от исковата претенция, ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сума в размер от 344, 24 лв., включваща разноски за настоящата
инстанция, сторени разноски при предходното разглеждане на делото пред първа и
въззивна инстанция, както и заплатени държавни такси.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
ответникът Т.Е.С., ЕГН ********** дължи
на ищеца А.И.А., ЕГН ********** на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сума в размер
на 21 083, 22 лева - главница по сключен между страните Договор за заем от ******
г. с нотариална заверка на подписите рег. № ****** г. на ******- ****** с район
на действие – Районен съд Пловдив, за което вземане е издадена Заповед № ****/
02.12.2016г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК, по ч. гр.д. № 16649/2016 г., по описа на Районен съд Пловдив, XX- ти гр.
с-в, в която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с Разпореждане № 7467/ 23.01.2020 г. по ч.гр.д. № 16649/2016 г.,
по описа на Районен съд Пловдив, XX- ти гр. с-в., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда /01.12.2016г/ до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
за разликата от 21 083, 22 лева до пълния претендиран размер от 23 000лв.,
като неоснователен.
ОСЪЖДА
Т.Е.С., ЕГН ********** да заплати на
А.И.А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 4 865,
94 лв., представляваща сторени разноски съобразно уважената част от иска за настоящата
инстанция, разноски при предходното разглеждане на делото пред първа и въззивна
инстанция, както и заплатени държавни такси.
ОСЪЖДА А.И.А., ЕГН **********
да заплати на Т.Е.С., ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сума в размер на 344, 24 лв., представляваща сторени
разноски съобразно отхвърлената част от иска за настоящата инстанция, разноски при
предходното разглеждане на делото пред първа и въззивна инстанция, както и
заплатени държавни такси.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ