Р Е Ш Е Н И Е
№ 260003/17.08.2020 г., гр.Варна
Варненски апелативен съд, наказателно отделение, втори
състав, в открито съдебно заседание на трети юли две хиляди и двадесета година,
в състав:
Председател: Румяна Панталеева
Членове: Росица Тончева
при
секретаря Соня Дичева и с участието на прокурора Вилен Мичев, сложи за
разглеждане ВНОХД №50 по описа за 2020 година, докладвано от съдия Тончева,
като при произнасянето си взе предвид следното:
С присъда №68/24.10.2019 година, постановена от състав
на Варненски окръжен съд по НОХД №1002/2019 г., подсъдимият В.С.В. е признат за
виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.1, б.“а“,
пр.2 и б.“б“, пр.1, вр. ал.1, б.“б“, пр.2 и б.“в“ от НК, защото на 05.05.2019
г. в гр.Варна, при управление на МПС- л.а. "Мерцедес“ с ДК№В 1710 КА,
нарушил правилата за движение – чл.20, ал.2 от ЗДвП, като по непредпазливост
причинил смъртта на И. П.Г. и средна телена повреда на Г. Р.М., изразяваща се във фрактури на дясна
предмишница и нос, като деянието е извършено в пияно състояние – с концентрация
на алкохол в кръвта 3.65 на хиляда, установена по надлежния ред. След
приложение на чл.58а, ал.1 от НК В. е осъден на наказание лишаване от
свобода за срок от седем години и четири месеца при общ режим и лишаване от
право да управлява МПС за срок от пет години.
В тежест на подсъдимия са възложени: две обезщетения
за причинени неимуществени вреди на Х.Г. и Г.Г. в размер на 60 000 лева и на
25 000 лева, ведно със законните лихви върху главниците от датата на
увреждането, държавните такси и разноските по делото. Разрешен е въпросът с
вещественото доказателство по делото.
Срещу присъдата са постъпили въззивни жалби по чл.318,
ал.6 от НПК в следната насока:
Защитникът на подсъдимия претендира съдебна намеса по
чл.337, ал.1, т.1 от НПК с оглед незаконосъобразна индивидуализация на
наказанието, предизвикана от неправилни изводи относно съдимостта на дееца,
пренебрегване на съпричиняването на резултата от пострадалата и на други
смекчаващи отговорността обстоятелства.
Жалбата на повереника на частните обвинители и
граждански ищци също третира първоинстанционната присъда като несправедлива, но
досежно размера на кумулативната санкция по чл.343г от НК и в
гражданко-осъдителната й част. Прави се искане за увеличаване на наказанието и
за цялостно уважаване на гражданските претенции.
В съдебното заседание въззивните жалби се поддържат
изцяло. За пръв път в пренията защитата се позовава на материална
незаконосъобразност на присъдата от гледна точка на заявлението на пострадалия Г.
М. по чл.343, ал.2 от НК, като по този начин се мотивира искане за оправдаване
на подсъдимия по чл.343, ал.4 от НК.
По съществото на делото въззивният прокурор заема
позиция за неоснователност на жалбите.
В лична защита подс.В. изразява съжаление за смъртта
на своята приятелка, а в последната си дума желае присъдата му да бъде
намалена.
Варненският апелативен съд, след като обсъди доводите,
изложени в жалбите и всички материали, събрани по делото, след като прецени
изцяло законосъобразността, обосноваността и справедливостта на проверяваната присъда,
намери за установено следното:
Производството пред първоинстанционния съд е протекло
по правилата на съкратеното съдебно следствие, визирани в разпоредбата
на чл.371, т.2 от НПК. Подсъдимият е признал всички факти, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт, изразил е съгласие да не се събират
доказателства по отношение на тях. По реда на чл.372, ал.4 от НПК
първоинстанционният съдебен състав е счел, че самопризнанието на подсъдимия се
потвърждава от събраните в хода на досъдебното производство доказателствени
източници, поради което е обявил, че ще се ползва от него без да събира
доказателства за фактите, изложени в обвинителния акт.
Въззивната проверка се ангажира с положителна
констатация относно законосъобразността на процесуалната дейност на първоинстанционния
съд и наличие на действително волеизявление на подсъдимия за провеждане на
диференцираната процедура (л.46 гръб от НОХД). Законосъобразна е и
доказателствената преценка относно обосноваността на самопризнанието, почиваща
на безпротиворечива доказателствена основа, формирана от показанията на св.св.Г.,
К., Д., М., И., Г.Г., Г. М., С., Р., Д., Г., Д., В.И., протоколи за оглед,
скица, фотоалбум, както и от назначените експертизи, справки от отдела на
пътната полиция и свидетелство за съдимост.
С оглед горните положения, въззивният състав реши
делото въз основа на обстоятелствената част на обвинителния акт, която накратко се представя по следния начин:
На 05.05.2019г. подс. В.В., заедно с фактическата си
съжителка И. Г. и приятеля им св.Г. ***. Дотам пътували с управлявания от
подсъдимия л.а. „Мерцедес“ с ДК№В 1710
КА. На място В. употребил голямо количество алкохол. Около 19.40 часа тримата
решили да се приберат в кв.“Владислав Варненчик“, гр.Варна. Тръгнали с колата,
управлявана от В.. В превозното средство И. Г. стояла на предна дясна седалка,
а св.М. седнал зад нея и не поставил предпазния си колан.
В чертите на града, по бул.'Св. Елена" в посока
бул.“Константин и Фружин", в близост до автобусна спирка и под влияние на
употребения алкохол, подсъдимият не съобразил, че навлиза в лек ляв завой, а
вдясно има уширение на пътната лента за спиране на автобуси и тролеи.
Автомобилът му продължил да се движи направо и с предно дясно колело се блъснал
в десния бордюр, в края на отклонението на намиращата се вдясно автобусна
спирка. Колата се отклонила внезапно косо наляво, а водачът без да намали
скоростта, изгубил управлението,
навлязъл в лентата за насрещно движение, напуснал пътното платно и се блъснал с
предната си част фронтално в метален стълб от тролейбусната мрежа вляво на пътя.
Вследствие на удара, пътуващият без поставен колан св.Г.
М., полетял напред, натиснал с тялото си в посока напред седалката на И. Г. и
се блъснал с глава в предното стъкло.
Пак в резултат на удара, главата на жената се ударила силно
в таблото на автомобила, като в същото време тялото й било силно притиснато от
тежестта на торса на св.М..
С помощта на случайни граждани подсъдимият и св.М.
били извадени от автомобила. В него останала пострадалата Г., която до
пристигането на спешния медицински екип починала.
На местопроизшетвието подсъдимият бил тестван с
техническо средство, отчело концентрация на алкохол в издишания от него въздух
от 2.94 промила. Заключение на ХЕ констатира по относимия газхроматографки метод
алкохол в кръвта на водача от 3.65 промила.
След пътния инцидент подсъдимият и св.М. били
настанени за болнично лечение, тъй като в резултат на удара:
-св.М. претърпял мозъчно сътресение, контузия на
главата, разкъсно-контузна рана на носа, счупване на носните кости с
разместване на фрагменти, травматичен оток и кръвонасядания по клепачите на
двете очи и гърба на носа, счупване на долната трета на дясна лъчева кост с
разместване на фрагментите, като последното нараняване причинило трайно
затруднение в движението на десния горен крайник за период не по-малък от 3
месеца.
В изследваната кръв на пътника се установило съдържание
на 1.30 промила алкохол.
-подсъдимият получил контузия на главата, мозъчно
сътресение, множество наранявания и ожулвания, обусловили временно разстройство
на здравето, неопасно за живота му.
Заключение на СМЕ установява, че бързо настъпилата
смърт на И. Г. се дължи на черепно-мозъчна травма, гръдна травма, коремна
травма, травма на горните крайници. В кръвта на починалата не е открит алкохол.
По причинния процес експертизата сочи,
че първоначалният удар бил в областта на лицето с получаване на множество
счупвания на лицевите кости, а разкъсванията на сухожилните връзки между
тилната кост, първия и втория шиен прешлен били последица от силно привеждане
на главата към гърдите в резултат на притискане на гръдния кош в предно-задно
направление.
Относно механизма на ПТП-то експертиза установява
липса на предхождащи повреди по л.а.“Мерцедес“, релевантна скорост от 53 км/час
и причина за пътния инцидент, свързана с напускане на платното и преминаване
върху левия тротоар, вследствие на движение на автомобила по кривата на
отбивката на спирковия джоб със скорост по-висока от 50 км/час и забавената
реакция на водача в резултат на употребения алкохол.
Подсъдимият е осъждан през 1997 година и 2001 година
за престъпления по чл.343б, ал.1 и чл.343, ал.1, б.б от НК, наказван е по
административен ред за нарушения по
чл.174, ал.3 от ЗДвП.
Горните фактически обстоятелства се извеждат изцяло от
доказателствената съвкупност и самопризнанието на подсъдимия, като безпротиворечиво изясняват времето,
мястото и начина на осъществяване на деянието, причинените увреждания и
причинно-следствената им връзка със съставомерните последици, авторът на
престъплението и неговата вина. Дадената им
материалноправна квалификация с проверяваната присъда по чл.343, ал.4, вр.
ал.3, пр.1, б.“а“, пр.2 и б.“б“,, пр.1, вр. ал.1, б.“б“, пр.2 и б.“в“ от НК е
неточна. Нормата на
чл.343, ал.4 от НК е пояснителна и не предвижда елементи от състава на
престъплението. Признаците от основния състав са посочени в чл.342, ал.1 от НК
(изпълнително деяние и субект) и чл.343, ал.3, букви „а“ и “б“ от НК (форма на
вина и престъпен резултат), утежняващите деянието предпоставки – в чл.343, ал.3 от НК (пияно състояние
в процесния случай), а санкцията за резултата се съдържа в б. „б” на ал.3. По
пътя на чл.337, ал.1, т.2 от НПК прецизирането на квалификацията е възможно,
като при спазване на принципа на „поглъщането“, утвърден в чл.343, ал.1 от НК,
правилната квалификация на деянието при доказаните по делото съставомерни
последици - смърт на И. Г.
и средна телесна повреда на Г. М., е по чл. 343, ал.3, пр.1, б. „б”, пр.1 вр. ал. 4 вр. ал.1,
б.“в“, вр. чл.342,
ал.1 от НК (т.4, б."е" от ППлВС 1-1983, Р-247-1994-3 н.о., Р-211-2012-3 н.о., Р -122-2013
-2 н.о., Р-133-2016-2н.о.). Констатацията на въззивния състав по материалната
квалификация е направена след съобразяване и на практиката на касационната
инстанция по чл.343, ал.4 от НК, която възприема и конструкция, сходна с
предложената в обвинителния акт и в проверяваната присъда.
Бланкетната диспозиция на транспортното престъпление
законосъобразно е запълнена с допуснато от подсъдимия нарушение на чл.20, ал.2,
изр.1 от ЗДвП. С оглед признатите фактически положения, скоростта на движение
не е била съобразена с релефа на пътния участък и именно поради това е довела
до напускане на платното за движение и фронтален удар на автомобила в метален
стълб. Влияние върху причинния процес е оказало и пияното състояние на
подсъдимия, обусловило забавената му реакция във възникналата опасна пътна
ситуация.
Обективната съставомерност на инкриминираното деяние
се попълва от характера на причинените на И. Г. и Г. М. телесни увреждания,
като с оглед съдебно-медицински заключения по делото няма и не може да има спор
за причинната им връзка със съставомерните последици. От позитивната
констатация изрично следва да се изключи причинената на М. фрактура на нос,
която нито с оглед чл.129, ал.2 от НК, нито според ППлВС 3-1979 и заключението
на СМЕ от д.пр. (л.125) носи белезите на средна телесна повреда. Нарушението на
материалния закон е отстранимо по реда
на чл.337, ал.1, т.2 от НПК чрез прилагане на закон за същото наказуемо
престъпление.
Въззивният състав констатира и нарушение на закона при
обосноваване на субективната страна на деянието. По недопустим начин окръжният
съд е мотивирал самонадеяност, пренебрегвайки естеството на признатите от
подсъдимия фактически положения, в чиито рамки е следвало да се извърши
материалното правоприлагане. В обстоятелствената част ясно е формулирано
нарушение на режима на скоростта, причинило навлизане в насрещното движение и
фронтален удар в метален стълб, като именно от фактическите очертания следва
извод, че в съзнанието на водача не е имало представи относно
общественоопасните последици на деянието му. Като водач на МПС същият е имал
задължение да не управлява при употреба на алкохол и да спазва изискването за
съобразена скорост с конкретните пътни особености, като отклоняването от това
дължимо поведение изпълва волевия елемент на небрежността.
Защитникът ангажира пред настоящата инстанция
съображения за допуснато нарушение на материалния закон с оглед волята на
пострадалия М. по чл.343, ал.2 от НК
(л.45 гръб от първоинстанционното дело). Тази проблематика не е нова за делото, тя е
стояла на вниманието на първата инстанция, която законосъобразно е мотивирала
отказа си за преквалифициране на престъплението.
Поощрителната норма на чл.343, ал.2 от НК е неприложима в предметната хипотеза,
което следва от нейното буквално и систематическо тълкуване. Законодателят е
изключил решаващото значение на волята на пострадалия от транспортно
престъпление, когато се касае до причинена смърт с оглед по-високата степен на
обществена опасност на деянието в сравнение с криминализираните случаи по
чл.343, ал.1 от НК (Р 289-2017-1н.о.).
Въззивните жалби на страните са
съсредоточени към справедливостта на проверяваната присъда и според естеството
на упражняваната процесуална функция, съображенията и исканията се явяват
диаметрално противоположни. За преценка състоятелността на оплакванията, както
и за правилното приложение на материалния закон, настоящият въззивен състав ще
се води от принципа, че справедливото наказание се постига след оценка на всички
обстоятелства, които имат значение и собствена тежест за постигане на съответствие
между извършеното деяние и следващото се наказание, което по вид и размер да
гарантира успешното постигане на целите по чл.36 от НК. Иначе казано, за
правилното определяне на съдържанието на наказателната отговорност е необходимо
индивидуалната тежест на конкретната проява да бъде разгледана не изолирано, а
в съвкупност с данните за личността на дееца и с всички останали обстоятелства,
които имат значение за интензивността на наказателното въздействие, за да се постигане
комплексна целесъобразност на наказанието. В това отношение
индивидуализационната дейност на окръжния съд страда от известна
неизчерпателност и неправилна оценка на обстоятелства в кръга по чл.54 от НК,
които недостатъци са въззивно отстраними при следните съображения:
Обществената опасност на инкриминираната деятелност по
принцип е висока предвид засегнатия комплекс от обществени отношения, включващи
живота, здравето и безопасното осъществяване на транспортната дейност.
Индивидуалната тежест се разкрива през механизма на деянието, като допуснатото
нарушение на правилата за скоростта, загубата на управление с отношение към
задължението по чл.20, ал.1 от ЗДвП, времето и мястото на пътното произшествие
- в почивен ден, на територията на жилищен квартал, в сравнително активно време
от денонощието, до автобусен джоб, високата концентрация на алкохол при
подсъдимия, илюстрират грубо погазване на системата от правила, които
контролират управлението на МПС като източник на повишена опасност и на свой
ред обосновава извод за много висока степен на обществена опасност на
престъплението. Подлежат на отчитане и несъставомерните последици, сред които
телесни увреждания на св.М. и имуществени щети по автомобила.
Личната обществена опасност на подсъдимото лице е
проследима през цялостната преценка на неговото поведение преди и по време на
деянието. Съобразно признатата обстоятелствена част на обвинението, на
инкриминираната дата подс.В. е употребил голямо количество алкохол, като представа
за състоянието и реакциите му непосредствено преди пътния инцидент, се добива
от показанията св.М. (л.82): „…По пътя
към колата ми се стори, че В. по едно време, както ходи и заспива, защото се
клатеше наляво надясно…“ (л.82 гръб). Подобно състояние, а и самото
естество на допуснатите нарушения на ЗДвП, показва отсъствието на каквато и да
е отговорност и критичност у дееца от гледна точка на задълженията му като
водач на МПС.
Описаната деятелност не е изолирана в битието на В.
като шофьор (показания на св.св.Г., Г. и справка от органите на пътната
полиция) напротив, подсъдимият е системен нарушител, за който на практика не
съществува възпиращ фактор - нито закона, нито забележките на приятелката му, а
това от своя страна означава само едно - В. е с висока степен на обществена
опасност в аспекта на общата пътна сигурност.
Съдимостта на дееца има своето място в
индивидуализационната дейност по наказанието, като в конкретния случай същата
резонно е обсъдена от първоинстанционния съд, но незаконосъобразно е приета
като отрицателна характеристика. С оглед оплакванията по този пункт в жалбата
на адв.В., въззивният състав изразява следната позиция:
В съдебното
досие на подс.В. са отбелязани осъждания по НОХД №№69/1997 година, 1874/2000
година, 6172/2006 година и 694/2008 година (л.66-л.67 от д.пр.). Липсват данни
за реабилитация по чл.87 от НК.
Относно
първото осъждане по НОХД №69/1997 година би следвало да се извърши преценка за
условията по чл.86, ал.1, т.3 от НК, която обаче се препятства от липсата на
данни кога е било изпълнено лишаването от права. Така цялата съдимост попада в
обхвата на чл.88а, ал.4 от НК, съгласно който последиците се заличават след
изтичане на предвидените в чл.88а, ал.1-3 от НК срокове за всички осъждания.
Наказанието
по НОХД №694/2008 година е изтърпяно на 02.10.2010 година, т.е. срокът по
чл.82, ал.1, т.5 от НК е изтекъл на 02.10.2012 година и деецът е реабилитиран
към датата на инкриминираното деяние. При това положение окръжният съд не е
имал законово право да основава отрицателни изводи за личността му върху минали
реабилитирани осъждания (Р 83-2015-3н.о., Р 396-2015-2н.о., Р 94-2020-2н.о.),
като допуснатото заобикаляне на закона следва да се отстрани от настоящата
инстанция в провеждания собствен процес по индивидуализация на наказанието.
В кръга на
чл.54, ал.2 от НК попадат общи сведения за социалния статус на подсъдимия –
разведен, безработен, според домоуправителя по местоживеене не нарушава
обществения ред и не създава проблеми за живущите (л.70 от д.пр.). Макар на
пръв поглед тези данни да дават признаци на положителни, становището на
въззивния състав е, че те по-скоро
допълват картината на отрицателната характеристика на дееца. Подсъдимият
е в трудоспособна възраст, но вместо да използва този факт, за да се грижи за прехраната
на семейството си, води по-скоро паразитен начин на живот, съпътстван от
задълбочаване на вредни навици. Обстоятелството, че не създава проблеми в
етажната собственост няма абсолютно никакво значение за характеристиката на
неговата личност, т.к. подобно поведение се дължи по закон.
В жалбата на
защитника се навеждат съображения за необосновано подценяване от страна на
първоинстанционния съд на самопризнанието на подсъдимия от гледна точка на
индивидуализацията на наказанието. Въззивният съд не намира причина за какъвто
и да е укор към предходната инстанция, която стриктно се е придържала към
задължителните указания в т.7 от ТР 1-2009-ОСНК, оценявайки самопризнанието на
подс.В. единствено като форма на съдействие при установяване на обективната
истина. В досъдебното производство деецът няма никакъв принос за разкриване на
престъплението, като в обясненията си е поддържал изцяло защитна версия (л.62
от д.пр.), доказателствено опровергана от показанията на св.св.Г. (л.75 от
д.пр.), К. (л.76 от д.пр.), И. (л.79 от д.пр.) и от липсата на спирачни следи на
местопроизшествието, които биха били налични в случай, че предимството му
наистина е било отнето и се е наложило аварийно спиране (л.12 и сл. от д.пр.).
В резултат
на пътното произшествие подсъдимият е претърпял физически травми, които са
създали кратковременно страдание (съобразно заключение на СМЕ телесните повреди
са относими към чл.130, ал.1 от НК), без да предпоставят някакви негативни
последици в бъдеще време. На тази база въззивният състав не причисли
обстоятелството към смекчаващите по чл.54 от НК.
Неправилно
окръжният съд е придал на разкаянието на подсъдимия индивидуализиращо значение.
То (разкаянието) представлява израз на оценката на
дееца за извършеното от него и последиците, без да има ролята на самостоятелно
индивидуализиращо обстоятелство, защото от значение за размера на наказанието
за всяко престъпление, винаги е необходимо индивидуалната тежест на конкретната
проява да бъде разгледана не изолирано, а в съвкупност с данните за личността
на дееца, които ориентират относно нуждата от повече или по-малко интензивно
наказателно въздействие с оглед комплексното реализиране целите на специалната
и генерална превенция
Пред
настоящата инстанция защитата поставя въпроса за съпричиняването на резултата
от пострадалата Г., която след като е станала свидетел на консумацията на
алкохол от подсъдимия, на свой риск се е качила в управляваното от него МПС.
Това поведение категорично не може да се вложи в термина „съпричиняване“ в онзи
смисъл, определен от законодателя и съдебната практика. В подобни случаи на
настоящия, съдебната практика подчертава необходимостта от провеждане на
диференциация между причината за престъплението и смъртта на загиналия, от една
страна и от друга, настъпилите вследствие на нея вреди за неговите наследници.
Утвърдено е разбирането, че когато деянието е извършено от водач в пияно
състояние, обстоятелството че загиналият се е качил в автомобила като пътник не
следва да се определя като принос за осъществяване на престъпното деяние, защото
той не е допуснал нарушение на правилата за движение. В друга светлина следва
да се оценява поведението на загиналия, когато подлежи на разрешаване въпросът
за определяне размера на вредите от деликта, настъпили за неговите
близки.Тогава е необходимо да се разсъждава на плоскостта на чл.51, ал.2 от ЗЗД, но за това по-надолу в настоящето решение.
Ако трябва
накратко да се обобщи изложеното, наказанието на подсъдимия следва да се
индивидуализира при извод за много висока степен на обществена опасност на
престъплението му и висока лична степен на обществена опасност. Налице са две
смекчаващи отговорността обстоятелства (неосъждан и причинената средна телесна
повреда на М., която съобразно указанието на т.4, б.“е“ от ППлВС 1-1983 следва
да се отчете в полза на дееца), над които съществено превалират отегчаващите
отговорността обстоятелства. Като се има предвид и формата на вина – небрежност, то крайният извод на окръжния съд
за определяне на наказание лишаване от свобода над средния в посока към
максималния размер на санкцията по чл.343, ал.3, б.“б“ от НК е законосъобразен.
Проведената редукция на наказанието от единадесет години лишаване от свобода
обуславя крайния размер, подлежащ на изтърпяване – седем години и четири месеца
лишаване от свобода, изпълним при първоначален общ режим по чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС.
При запълване на кумулативната санкция окръжният съд е
допуснал нарушение на материалния закон, като е определил в по-нисък размер
наказанието по чл.37, ал.1, т.7 от НК. Когато се налага наказание лишаване от
права заедно с наказание лишаване от свобода, срокът на лишаването от права не
може да бъде по-кратък от срока на лишаването от свобода (ППлВС 1-1983, ТР
61-1980-ОСНК).
Налице е съответна жалба на частното обвинение, която
законосъобразно преодолява забраната за влошаване положението на подсъдимия.
Съществена за индивидуализацията на кумулативното наказание е лошата
характеристика на В. като водач на МПС, очертана през тежестта на нарушените
правила за пътна безопасност, времето и мястото на деянието, високата алкохолна
концентрация и доказаната системност в нетрезвото шофиране. Всичко това обосновава
интензивно наказателно третиране, постижимо чрез налагане на максимално
наказание по чл.37, ал.1, т.7 от НК, което при съблюдаване на чл.49, ал.2 от НК
е в размер на десет години и четири месеца лишаване от право за управление на
МПС.
С наказание от седем години и четири месеца лишаване от
свобода и десет години и четири месеца лишаване от право за управление на
моторно превозно средство, въззивният състав счита, че се удовлетворява
принципът на справедливостта на наказанието, като се постига баланс между
общата и генерална превенция.
Относно гражданско-осъдителната част на обжалваната присъда:
Конституираните в съдебната фаза граждански ищци Х.Г. и Г.Г.
са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на тяхната майка И. Г.. Както обосновано е посочено в мотивите към
проверяваната присъда, пряко отношение към въпроса за вредите има поведението
на починалата, с което съобразно указанията в т.7 от ТР 1-2014-ОСТК, тя е
съпричинила вредата. Пострадалата е съжителствала с подсъдимия, отлично е
познавала неговия афинитет към употреба на алкохол и шофиране в нетрезво
състояние (л.81 от д.пр.), а на инкриминираната дата е станала пряк очевидец на
огромното количество консумирани спиртни напитки от В. и състоянието му
непосредствено преди пътното произшествие – залитащ, почти заспиващ,
неадекватен. Тези крайно опасни условия са били неоправдано игнорирани от Г.,
която изцяло на свой риск се е качила като пътник в автомобила на В.. Това
нейно поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка
причинно-следствена връзка с нейната смърт, последната като пряка последица от
произшествието.
При
преценката за справедливост на обезщетението първата инстанция подробно е
изследвала отношенията между починалото лице и гражданските ищци, като е
направила обоснован извод, че Х.Г. и Г.Г. са претърпели сериозни емоционални
страдания от внезапната загуба на майка си. Приживе, съобразно показанията на
св.св.Ангелова и Маринов (л.47 от НОХД), връзката между пострадалата и двете й
деца е била изпълнена с уважение, взаимопомощ, непрекъснат контакт и искрена
обич. И. Г. е била в разцвета на жизнения си път, като пред гражданските ищци е
имало реалистична възможност да преживеят заедно с майка си още дълги години на
съвместно общуване. На практика злощастното събитие е променило цялостното
житейско функциониране на гражданските ищци, като възстановяването от подобна
дълбока емоционална травма би изисквало продължително време и усилия.
Извън
оценъчната дейност на окръжния съд е останала възрастта на увредените, която
съобразно указанията на ППлВС 4-1968 подлежи на преценка и аналитична
интерпретация. Чрез удостоверение за наследници (л.212) се установява, че към
датата на смъртта на И. Г. децата й са били на 28 години (Х.) и на 33 години (Г.),
т.е. в една сравнително млада възраст, в която създават и утвърждават семейни
връзки и когато подкрепата от майчината грижа е много необходима. В приложения
по делото акт за смърт (л.211) е удостоверен фактът на семейното положение на
пострадалата – разведена, което доказва нейната преимуществена грижа приживе за
децата й, което също внася светлина за изключителната тежест на загубата на
гражданските ищци.
С оглед заетата дотук позиция въззивният състав намери
въззивната жалба на повереника спрямо гражданско-осъдителната част на присъдата
за основателна. Определените обезщетения от окръжния съд са несправедливи, като
за съответствието им с критерия на чл.52 от ЗЗД следва да бъдат увеличени. Като
се има предвид степента на съпричиняване на вредата от пострадалата - съществена от гледна точка на поетия риск,
то на всеки от гражданските ищци следва да бъде присъдено обезщетение от по
70 000 лева.
Окръжният съд незаконосъобразно е обвързал поведението на
гражданския ищец Г. на инкриминираната дата с критерия по чл.52 от ЗЗД.
Накратко, става въпрос за доказаната съвместна консумация на алкохол с
подсъдимото лице, като съобразно собствения смисъл на показанията на Г.Г.,
същият е знаел, че майка му ще се качи в автомобила на пияния си приятел, т.е.
ще бъде в риск. Тези положения са безспорни в доказателствен план, крайно
отрицателни в чисто житейски аспект, но са без значение за определяне на
справедливо обезщетение за претърпените от Г. неимуществени вреди в резултат от
смъртта на майка му. По реда на чл.45 от ЗЗД се обезщетяват вреди от загубата
на родител, които са възникнали с факта на смъртта, а не в един по-ранен
момент.
Изменението на присъдата в гражданско-осъдителната част
рефлектира върху размера на дължимите държани такси, който подлежи на
увеличение съобразно чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК.
Присъдата е законосъобразна в частта, с която
подсъдимият е осъден да заплати разноските, направени по водене на делото и
относно вещественото доказателство.
Предвид горното и на основание чл.337, ал.3, чл.337,
ал.2, т.1, чл.337, ал.1, т.2 и чл.338 от НПК, въззивният съдебен състав
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ
присъда № 68/24.10.2019 година, постановена по НОХД№ 1002/2019 година от
Окръжен съд – Варна, като:
-прилага закон за същото наказуемо
престъпление и оправдава подсъдимия да е причинил по непредпазливост с деянието
си средна телесна повреда на Г. М., изразяваща се във фрактура на нос;
-преквалифицира престъплението по
чл.343, ал.3, пр.1, б. „б”, пр.1 вр. ал. 4 вр. ал.1, б.“в“ вр. чл.342, ал.1 от НК;
-увеличава наказанието на подсъдимия В.В.
по чл.37, ал.1, т.7 от НК на десет години и четири месеца лишаване от право за
управление на моторно превозно средство;
-увеличава размера на гражданските
искове, като осъжда подс.В.В. да заплати
на Х.И.Г. и на Г.И.Г. сумите от по 70 000 (седемдесет хиляди) лева,
представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на
деянието;
-увеличава размера на дължимата от
подсъдимия В.В. държавна такса върху гражданските искове от 3000 лева на 5600
лева.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата
част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и протест пред ВКС в
петнадесет дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му.
2.