№ 824
гр. Пазарджик, 16.04.2024 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
Сложи за разглеждане докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско
дело № 20235220104413 по описа за 2023 година.
На именното повикване в 09:30 часа се явиха:
И на второ повикване в 09:37 часа, се явиха:
Ищецът А. С. С., редовно призован, не се явява. За него се явява адв.
М., редовно упълномощен с пълномощно приложено по делото.
Ответникът „Н“ ООД, редовно призован, не изпраща представител.
По делото е постъпила молба от ответното дружество, чрез неговия
процесуален представител, с която моли да се даде ход на делото в отсъствие
на представител на ответното дружество, заявява се, че се поддържа
отговорът, и да се даде възможност за становище, в случай, че се предявят
нови доказателствени искания.
АДВ. М.: - Уважаема госпожо районен съдия, моля да се даде ход на
делото.
Съдът счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на
делото поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
При условията на чл. 143 ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване на
делото от фактическа страна.
АДВ. М.: - Поддържаме така подадената искова молба срещу „**Т“
ООД, с която искаме да бъде прогласена нищожността на договора за
1
потребителски кредит – процесният договор, сключен на 21.10.2023 г. между
А. С. и „Н“ ООД и в условията на евентуалност, на иска за нищожност на
целия договор искаме да бъде прогласена нищожността на неустоечната
клауза в договора нямаме други доказателствени искания и молим да се
приемат така представените по делото.
Съдът при условията на чл. 146, ал. 1 от ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ
излагане на ДОКЛАДА СИ по делото, в следния смисъл:
Предявени са обективно съединени искови претенции, при условията на
евентуалност, с правно основание чл. 26 ЗЗД, във вр. с чл. 11, чл. 19, чл. 22 от
ЗПК, по чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП.
В подадената искова молба от А. С. С., с ЕГН: **********, с постоянен
и настоящ адрес: ул. **, чрез Адвокат С. В. М., от АК – гр. Пазарджик със
съдебен адрес
гр. Пазарджик, ** срещу „Н“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на
управление: ул. Л**в (Лит**р) № 3** Столична община, гр. София, обл.
София (столица), с управител: И. Н. Х.-С., в която се твърди, че на 21.10.2023
г. между А. С. С., с ЕГН: ********** и „Н“ ООД, с ЕИК: ** е бил сключен
договор за потребителски кредит № 202310211149130070, по силата на който
„Н“ ООД предоставил в заем на ищцата сума в размер на 800 лв., която тя
следвало да върне на 12 равни месечни
вноски всяка в размер на 82 лв., дължими на всяко 22-во число на съответния
месец, подробно описани в погасителен план, при лихвен процент по кредита
от 40.06 %, годишен на 984.00 лв. твърди се, че съгласно чл. 4, ал. 3 от
договора, А. С. С. ебила длъжна да предостави до края на следващия ден от
сключване на договора за потребителски кредит, гаранция по кредита
подробно посочена в общите условия на договора, като банковата гаранция
или гаранцията,
следвало да бъде в размер на 984.00 лева със срок на валидност до 23.10.2024
г. Твърди се още, че съгласно чл. 6 от договора, ако не била предоставена
гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора, ищцата следвало да заплати
неустойка в размер на 1104,00 лв., както и, че въпреки формално
предоставения срок до края на следващия ден от сключване на договора за
потребителски кредит за предоставяне на гаранция по кредита в размер на
984.00 лв. още със сключването на договора била определена неустойка за
2
непредоставяне на гаранцията, като уговорената
между страните в договора неустойка била за неизпълнение на задължението
на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга.
Изложено е становище, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне
на гаранция било нелогично и
икономически необосновано, както и че уговарянето на такъв срок и
прекомерния размер на банковата гаранция показвали, че единствената цел на
неустойката е била различна от присъщата й по закон функция да обезпечи
изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Твърди се, че за
ответното дружество е било предварително ясно, че ищцата трудно би могла
да осигури банковата гаранция и че щяла да дължи неустойка, от което,
според процесуалния представител ищцата, следвало, че действителната цел
на тази неустойка е била да породи допълнително парично задължение за
същата, наред с което да върнела главницата и да заплати възнаградителна
лихва, което правело неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Сочи се, че
определената неустойка представлявала скрита лихва, и следвало да
бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването заобикаляло изискването
за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я правело
недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Твърди се, че неустойката
излизала извън присъщите ѝ обезщетителна, обезпечителна
и санкционна функция и била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като противоречала на добрите нрави и нарушава основните принципи на
справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор, както и, че същата заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от
ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други
вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. На следващо място се посочва, че неустоечната клауза била
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано висока неустойка. Твърди се още, че нищожността на
неустоечната клауза водела до недействителност на целия договор за
потребителски кредит на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, поради непосочване на всички компоненти на ГПР в
договора, както и, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв
3
начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Заплащането
на неустойката, според ищеца, представлявала скрит
косвен разход за кредитополучателя, който бил свързан с кредита и увеличава
цената му, същата нямала характеристиките на възнаградителна лихва, тъй
като не зависела от размера на заемната сума и от срока за ползване на
кредита, но неминуемо водела до възникване на допълнителни разходи за
кредитополучателя, които били известни на ответното дружество към
момента на сключване на договора за кредит и би трябвало да бъдат
включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Твърди се, че в случая
това не било сторено, като по този начин отразеният в договора размер на
ГПР се оказвал неверен, а посочената стойност на ГПР била в пъти по-ниска
от действителната такава, което освен че заблуждавало потребителя за
реалната икономическа тежест на кредита, заобикаляло императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на
разходите по кредита и противоречало на задължителното изискване на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит. Твърди се, че клаузата за неустойка противоречала на
добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и била неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължавала ищцата при неизпълнение
на нейните задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Изложени са твърдения, че размерът на главницата бил 800 лв., а
на неустойката – 1104.00, което било 138 % от заема. Налице била значителна
нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя, като по
този начин неравноправно се третирал икономически по-слабият участник в
оборота и се използвал недостига на материални средства у него за
облагодетелстване на другата страна по сделката, което противоречало на
установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за
добросъвестност, накърнявало принципа на справедливост и
равноспоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност
на престациите по двустранни договори. Предвид изложеното, се изразява
становище, че неустоечната клауза се явявала нищожна, като заобикаляща
закона, накърняваща добрите нрави и неравноправност. На основание чл. 22
от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се счита от ищцата, че целият
договор за потребителски кредит бил недействителен, тъй като не бил
4
посочен ПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит било
необходимо, защото давало на потребителя ясна представа за реалната цена
на финансовата услуга и му позволявало да прецени икономическите
последици от сключване на договора, поради което посочването
на ГПР било условие за действителността на самия договор за потребителски
кредит, а неспазването му имало за резултат недействителност на договора
съгласно чл. 22 от ЗПК. Сочи се, че според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата
сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък
представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Твърди се, че в ДПК, който била сключила
ищцата, бил посочен размер на ГПР от 49.29 %, както и, че този размер не
отговарял на действителните разходи, които тя щяла да направи във връзка с
кредита, тъй като не била включена дължимата неустойка за непредоставяне
на гаранция, което противоречало на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водело до
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от
ЗПК. Твърди се още, че погасителният план по договора за потребителски
кредит не отговарял на изискванията на чл. 11, т. 11 от ЗПК, че в него не
ставало ясно нито едно от изброените в цитираната разпоредба
обстоятелства. Твърди се, че посочването само с цифрово изражение на
процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания, както и че целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК била, на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
5
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, поради
което в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Според
пълномощника на ищцата, поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, която неточност
в посочването на размера на разходите поставяла доверителката му в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Твърди
се, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г ал. 4 от ЗЗП,
във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, която подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. По
така изложените съображения, се счита, че договорът не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК бил недействителен. Считам се, че
целият договор за потребителски кредит бил нищожен поради противоречие
на закона. Моли се съдът, кумулативно да обяви за нищожна клаузата на чл. 6
от договор за потребителски кредит № 202310211149130070 сключен на
21.10.2023 г. между А. С. С., с ЕГН: ********** и „Н“ ООД, с ЕИК: **
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1104.00 лв. при
непредоставяне на гаранция по кредита в размер на 984.00 лв. до края на
следващия работен ден от сключването на договора поради заобикаляне на
закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4
от ЗПК, противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и
неравноправност – чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, във връзка с чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, както и да обяви целият договор за потребителски кредит за нищожен
поради противоречие на закона – чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10
и чл. 22 от ЗПК. Претендира се присъждане на направените по делото
6
разноски. Сочат се доказателства.
Във връзка с Разпореждане на съда по делото под № 341/06.02.2024 г. е
постъпила уточнителна молба от пълномощника на ищеца, в която изразява
становище, че исковете, с които се иска да бъде прогласена нищожността на
процесния договор за потребителски кредит и нищожността на клаузата на чл.
6 от ДПК изразяваща се в заплащане на неустойка са предявени в условията
на евентуалност, като искът за нищожност на целия договор за потребителски
кредит се явява главен спрямо иска за нищожност на клаузата за заплащане
на неустойка, който е евентуален.
В срока по чл. 131 е постъпил писмен отговор от ответника, в който се
изразява становище за недопустимост на иска за нищожност на неустоечната
клауза и неоснователност на иска за обявяване на целия кредит за нищожен.
Заявено е становище, че по отношение на допустимостта на исковата
претенция за установяване нищожността на неустоечната клауза, при
кумулативното съединяване, съдът разглеждал всички предявени искове, като
се произнасял с отделен диспозитив по всеки от тях, като се твърди, че в
случая искането на насрещната страна бил съдът да постанови решение, с
което неустоечната клауза от договора за кредит да бъде обявена за нищожна
и договорът за кредит в цялост да бъде обявен за нищожен. Заявява се, че
разглеждането на посочените искови претенции в условията на обективно
кумулативно съединяване било лишено от правен интерес, тъй като
резултатът от успешното им провеждане се припокривало и същите се
намирали в съотношение на поглъщане, като при обявяване на договора за
кредит за нищожен, същият щял да бъде лишен от своите правни последици,
включително и неустоечната клауза, чиято нищожност се иска с отделен иск,
който също би имал за резултат лишаването на клаузата от правните и
последици. Заявено е становище, че било видно, че така предявените
обективно кумулативно съединени искове са в съотношение на поглъщане –
искът за установяване нищожността на целия договор за кредит „поглъщал“
иска за установяване нищожността на неустоечната клауза, част от същия
този договор, тъй като с него би се заличило действието на всички клаузи,
част от този договор. Въз основа на изложеното можело да се направи
логичния и обоснован извод, че посредством предявяването на процесните
установителни искови претенции в условията на кумулативност не се
преследвала защита на законно установените интереси на ищеца, тъй като
7
същият би защитил правата си в пълен обем посредством установителния иск
за нищожност на цялата сделка (договорът за кредит). Твърди се, че интерес
от кумулативното съединяване на исковете, в случая, би имал единствено
процесуалният представител на ищеца, който по този начин би претендирал
възнаграждение за два, вместо за един иск, но не и самият ищец, и тъй като
установителният иск, с който се атакувала неустоечната клауза бил лишен от
правен интерес, то и същият бил недопустим.
По отношение на обстоятелствата, на които се основавала исковата
претенция, е изразено становище, че на основание чл. 175 ГПК дружеството
признава следните факти и обстоятелства, а именно, сключването между
страните на процесния договор за кредит, плащания по кредита в размер на
800 лева, за които са представени 2 боря разписки - № ********** и №
**********. Доколкото посочените факти не били спорни между страните,
ответникът моли същите да бъдат отделени като безспорни и ненуждаещи се
от доказване с доклада на съда по делото. Оспорва се твърдението на ищеца,
че договорът за кредит е недействителен. По отношение на представените от
ищеца доказателства и направените доказателствени искания е изразено
становище, че Финансовата институция не възразява срещу приобщаването
към доказателствения материал по делото на представените като приложение
към исковата молба писмени доказателства, че ответникът ще се ползва от
същите, както и, че на основание чл. 175 ГПК дружеството признава
сторените плащания в размер на 800 лева, за които са представени 2 боря
разписки - № ********** и № **********. По отношение на основателността
на исковата молба е заявено, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че информация за размера
на ГПР е налична в чл. 11, ал. 4 от договора (48.29%), а общата сума,
дължима от кредитополучателя – в ал. 5 на чл. 11 от договора 984.00 лева).
Твърди се още, че ГПР бил изчислен при допусканията, посочени изрично в
чл. 11, ал. 4 от договора, както и, че както националният закон, така и
Директива 2008/48/ЕО не поставяли като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонентите на годишния процент на разходите, като
8
сочи, че те били нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ.
Приложение № 1 към ЗПК, поради което и твърдението на ищеца, че в
договора за кредит следвало да бъдат посочени изрично разходите,
формиращи ГПР по кредита било неоснователно. Твърди се, че тъй като
компонентите, които следвало да се включат в ГПР били нормативно
определени, то и за кредитора не било налице задължение за тяхното
посочване в договора за кредит (в този смисъл и т. 3 Решение по дело С-
932/19 на Съда на Европейския съюз във връзка със съображение 13 от
преамбюла на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в
потребителските договори). Твърди се също така, че в чл. 11 от договора ясно
било посочено, че главницата по кредита е в размер на 800 лева, лихвата е в
размер на 184 лева, а общата дължима сума – 984 лева. Видно било, че
потребителят е бил наясно с това каква сума получава, какво било
оскъпяването и колко точно щял да дължи, като тук неяснота липсвала.
Относно твърдението, че в ГПР следвало да бъде включена неустойката по
чл. 6 от договора, следвало да се вземе предвид, че на основание чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК неустойката като санкция, която потребителят заплащал при
неизпълнение на задълженията си по договора е била изрично изключена от
формулата за изчисляване на ГПР (в този смисъл и Решение № 34 от
3.02.2017 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. № 298/2016 г.; Решение № 114 от
6.04.2017 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. № 46/2017 г.). Твърди се, че
включването при определяне на размера на ГПР било contra legem, като се
заявява, че в случай че било налице съмнение в основателността на това
твърдение, следвало да се обърне внимание, че в Директива 2008/48, която се
транспонирала в българския правен ред посредством ЗПК изрично било
посочено, че „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите
се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит...” (чл. 19, пар. 2 Директива 2008/48 ЕО).
Разбирането, че в годишния процент на разходите не се включват
сумите, дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по
договора (в случая неустойка) се потвърждавали и от факта, че съгласно чл.
19, пар. 3 Директива 2008/48/ЕО „Изчисляването на годишния процент на
разходите се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще
остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят
9
задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в
договора за кредит.” Липсвала, както правна, така и житейска логика
законодателят да заложи правилото, че навсякъде в Европейския съюз ГПР се
изчислявал при базово допускане, че страните изпълняват задълженията си по
договора и същевременно да включи във формулата компонент, свързан с
неизпълнение на задълженията по кредита. Твърди се, че нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК изисква договорът да съдържа „условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването“. Твърди се още, че в процесния случай
условията за издължаване били разписани ясно и недвусмислено чл. 3, ал. 1
във вр. с чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора, че погасителният план, обективиран
в чл. 11, ал. 2 от договора изпълнявал изискването на закона, доколкото
съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски. Твърди се също така, че с оглед приложимия по
договора фиксиран лихвен процент (чл. 11, ал. 1 от договора), изискването на
нормата за посочване на „последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването“ било неотносимо към кредитното
правоотношение“ (в този смисъл и Решение №106 от 03.06.2022 г. по гр. д. №
3253/2021 г. по описа на ВКС, Решение на СЕС по дело C-42/15 от 09.11.16
година). С оглед така изложените съображения, се моли съдът да прекрати
производството по предявения в условията на кумулативност установителен
иск за обявяване на неустоечната клауза за нищожна, и да отхвърлите като
неоснователна установителната искова претенция за нищожност на цялото
кредитно правоотношение, като в полза на дружеството бъдат присъдени
сторените деловодни разноски, като е посочена банкова сметка, по която
може да бъде преведена присъдената сума.
Формулирани са искания към съда, в следния смисъл:
В случай че „Н“ ООД не осигури процесуален представител, който да
вземе участие в първото открито заседание по делото, ответникът моли
делото да бъде разгледано в негово отсъствие, като изрично заявява, че
10
поддържа отговора на исковата молба и ще се ползва от всички приложени
доказателства.
В случай че е налице хипотезата на чл. 238, ал. 2 ГПК, дружеството
моли делото по предявения иск да бъде прекратено.
На основание чл. 38, ал. 2, т. 3 ГПК ответникът заявява, че желае да му
бъдат връчвани съобщения и съдебни книжа чрез профила на дружеството в
Системата за сигурно електронно връчване на Министерството на
електронното управление.
Ответникът прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение и моли
същото да бъде намалено от съда по справедливост.
В докладвания писмен отговор не са направени нови доказателствени
искания, като в същия се съдържат изявления на дружеството, чрез своя
процесуален представител, с които е признал факти от исковата молба и моли
съдът да ги обяви за безспорни и ненуждаещи се от доказване.
Съдът, УКАЗВА на ищцовата страна, че носи доказателствената тежест
за установяване и доказване на твърдените от нея факти и обстоятелства, от
които черпи благоприятни за себе си правни последици, а именно следва да
докаже фактите и обстоятелствата обосноваващи претенциите му за
обявяване недействителност на клауза, за нарушение на императивни
изисквания на закона, правилата на добросъвестността, респективно по
главния иск доказателства във връзка с твърденията за недействителност на
целия договор, а ответникът, от своя страна, носи доказателствената тежест за
установяване и доказване на обстоятелствата обосноваващи неговите
възражения.
АДВ. М.: – Не възразявам признатите от ответника факти да бъдат
приети с доклада за безспорни и ненуждаещи се от доказване.
Съдът, на осн чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ОБЯВЯВА на страните, че приема за безспорни и ненуждаещи се от
доказване следните факти, а именно, че между страните е сключен договор с
твърдяното в исковата молба съдържание, и че по този договор плащанията
извършени от ищцовата страна са в размер на 800 лева, за което са
11
представени два броя разписки.
АДВ. М.: – Нямаме други доказателствени искания. Ние считаме делото
за изяснено от фактическа страна и моля да се приключи. Представям списък
на разноските, ведно с приложение договор за правна защита и съдействие,
платежното за ДТ мисля, че го има по делото.
Съдът,
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЛАГА представения от процесуалната защита на ищеца договор за
правна защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК.
След изчерпване на доказателствените искания, съдът счете делото за
изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
АДВ. М.: - Уважаема госпожо районен съдия, в чл. 4, ал. 3 от договора
за потребителски кредит – процесният, който е сключен между страните по
делото се уреждат условия за обезпечаване на кредита. Договорът е следвало
да бъде обезпечен в гаранция по кредита подробно посочена в общите
условия на договора. Банковата гаранция или гаранцията е следвало да бъде в
размер на 984.00 лв. със срок на валидност до 23.10.2024. Съгласно чл. 6 от
договора ако не бъде предоставена гаранцията по кредита, доверителката ми е
следвало да заплати неустойка в размер на 1104 лева. Въпреки формално
предоставения срок до края на следващия ден от сключване на договора за
потребителски кредит за предоставяне на гаранция по кредита в размер на
984.00 лв., още със сключването на договора била определена неустойка за
непредоставяне на гаранцията. Считам, че така поставени условията за
гаранция са абсолютно непостижимо условие, чиято цел е единствено да
осъществи неустойката по чл. 6 от договора, която да завиши значително
общата дължима сума. При неспазване на условието за предоставяне на
обезпечението на гаранцията, моята доверителка е следвало да дължи
неустойка в размер на 1104.00 лв. Така уговорената месечна вноска за
неустойка, която е включена в погасителния план платима заедно с
дължимата главница и лихва по договора, считаме, че не може да бъде
квалифицира като "неустойка" по смисъла на закона, тъй като не притежава и
12
не носи белезите на присъщите обезщетителна и обезпечителна функция.
Това е така, тъй като начина, по който е формулирана сочи, че същата се
дължи при неизпълнение на едно акцесорно задължение, а в същото време
плащането е уговорено и разсрочено заедно с погасителните вноски, което
недвусмислено сочи, че кредиторът е очаквал кредитополучателят да не
предостави уговореното обезпечение в краткия еднодневен срок, и поради
многобройните изисквания за обезпечението не следва да я дължи. Всичко
това говори, че „Н“ ООД са искали да се обезпечи задължението чрез
предоставяне на гаранция и те са можели да отложат отпускането на кредита
до осигуряването на обезпечението, а не да поставят доверителката ми, която
е лице в затруднено финансово състояние, в очевидна невъзможност да
осигури уговореното обезпечение в такъв кратък срок. В случая
действителната воля на страните не е била отпуснатият кредит да бъде
обезпечен по начина уговорен в чл. 6 и чл. 4 от Договора, а да се осигури
едно допълнително възнаграждение в полза на кредитора, наречено от него
по заблуждаващ за потребителя начин като неустойка. Ето защо неустойката
в размер на 1104.00 лв. спрямо отпуснатия кредит от 800.00 лв. води до
многократно оскъпяване на дълга и е в противоречие със законовото
ограничение предвидено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР да не надхвърля пет пъти
размера на законната лихва, поради което уговорената неустойка противоречи
на закона. По този начин, след като се включи неустойката в разходите по
кредита, така уговореният ГПР не излиза и не съответства на действително
посочения в договора, което води и до недействителност на целия договор,
поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Уважаема госпожо Районен
съдия, моля да прогласите процесният договор за недействителен, а в
условията на евентуалност да прогласите неустоечната клауза за нищожна.
Моля да ми дадете възможност на осн. 149, ал. 3 от ГПК да представя
писмена защита по делото, в която да изложа подробен правен и
доказателствен анализ.
Съдът ПРЕДОСТАВЯ на ищцовата страна 5 дневен срок, считано от
днес, за представяне на писмена защита и ОБЯВИ, че ще се произнесе с
решение по делото в установения от закона едномесечен срок, но не по-късно
от 16.05.2024 г.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 09:50
часа.
13
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
14