Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 28.07.2016
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, VI ТО, 5 състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди и
шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ РАЙКИНСКА
при участието на
секретаря А.С., като разгледа докладваното от съдията т. д. № 5346 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно
съединени при условия на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал.1,
предл. 3 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както и акцесорен иск
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът
„Е.У.Д.“ ЕООД твърди в исковата си молба, уточнена в първото съдебно заседание
по делото, че е собственик на
вятърна електроцентрала с производствен капацитет 4,5 мегавата („ВтЕЦ"),
която е въведена в експлоатация на 26.06.2012г. с Разрешение за ползване № ДК-07-СЗР-58
от същата дата. Сочи, че на 27.06.2012г. е сключил с „Ч.Р.Б." АД Договор за използване на
разпределителната мрежа от производител с № **********/27.06.2012г. На същата
дата сключили и Договор за изкупуване на електрическа енергия № 260/27.06.2012г.
Заявява, че с Договора за използване на разпределителната мрежа от производител
с **********/27.06.2012 г. са договорели основните положения на достъпа до
електроразпределителната мрежа, включително в чл. 24, ал. 1 от същия е
посочено, че заплащането на извършения пренос на произведената електрическа
енергия се извършва по цени, утвърдени от ДКЕВР, само в случай на сключена
сделка по реда на чл. 102 от ЗЕ, а именно относно трансгранична продажба на
електрическа енергия на лице, установено в друга държава — членка на
Европейския съюз. Сочи, че в договора не е предвидена цена за достъп - извършен
пренос в случаите на продажба на електрическа енергия на „Ч.Р.Б.“ АД.
Допълва, че било
прието Решение № Ц-33 /14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което е определена „временна
цена за достъп“ до електроразпределителната и електропреносната мрежа за
производители на електрическа енергия чрез вятърни електроцентрали, работещи до
2 250 часа годишно, чиито преференциални цени са определени с Решение №
Ц-18/20.06.2011 г. След приемането на посоченото решение, ответникът е започнал
да начислява на ищеца цена за достъп в размер на 19.10 лева без ДДС за МВТЧ и
му издал фактури, както следва:
-
Фактура №**********
от 30.09.2012г., за сума в размер на 5 642.10 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 31.10.2012г., за сума в размер на 16 627,82 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 30.11.2012г. за сума в размер на 13 518,95 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 31.12.2012г., за сума в размер на 15 000,52 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 30.04.2013г., за сума в размер на 2 436,07 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 31.05.2013г., за сума в размер на 20 998,48 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 30.06.2013г., за сума в размер на 15 506.36 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 31.07.2013г., за в размер на 12 417,32 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 31.08.2013г., за сума в размер на 14 576,96 лева с ДДС;
-
Фактура №**********
от 30.09.2013г., за сума в размер на 26 190,91 лева с ДДС и
-
Фактура №**********
от 31.10.2013г.,за сума в размер на 11 355,88 лева с ДДС, като общия размер на
стойността на всички фактури е 154 271.37 лева с включен ДДС. Твърди още,
че всички посочените фактури са заплатени по банков път на ответника.
Ищецът сочи, че по
подадена от него жалба срещу Решение № Ц-33 /14.09.2012г. на ДКЕВР, било
образувано адм. дело №12836/2012г. по описа на ВАС и с влязло в сила решение на
06.12.2013г., обжалваното решение на
ДКЕВР било отменено.
Заявява, че с писмо, с
вх. №**********/27.12.2013г. на ЧЕЗ поискал възстановяване на заплатените суми
за такса достъп до 10.01.2014г. Плащане от страна на ЧЕЗ не постъпило, а самият
ответник със свое писмо му указал да потърси отговорност от държавата по реда
на ЗОДОВ за възстановяване на претендираната сума.
Поддържа, че
законодателят въвел изискване ползвателите на електропреносната мрежа,
включително производителите от възобновяеми източници, да заплащат цена за
достъп до нея, като ги задължил да сключват договор. В същото време оправомощил
само ДКЕВР, като специализирана институция, да определя размера на цените за
съответните услуги в електроенергетката, като замества волята на страните
относно цената. Счита, че след отмяната на Решение № Ц-33, с обратна сила е
отпаднало основанието, за което е платена процесната сума, а това поражда
задължение за връщане на сумите от ответника на ищеца. Законодателят определил
стойността на достъпа на ВЕИ до електропреносната мрежа да стане на годно
правно основание – договор или заместващ го административен акт, при настъпване
на условието да не е сключен в определен
срок договор. Твърди, че с отмяна на самото решение Ц-33 се заличават и
последиците от допуснатото по него предварително изпълнение, като по този начин
обосновава тезата си, че е налице неоснователно обогатяване от страна на
ответника, тъй като основанието за заплащане на издадените от ищеца фактури е
отпаднало с обратна сила. Допълва, че на основание чл. 177, ал. 1 от АПК, отмяната
на административния акт има действие спрямо всички и следователно след 06.12.2013г.
/датата на влизане в сила на отменителното решение на ВАС/, е отпаднало
основанието за задържане от ответника на получените него суми и той дължал да
ги върне.
Твърди евентуално, че
е заплатил процесните фактури при начална липса на основание. В договора с
ответника било уговорено, че се дължи цена за пренос, определена от ДКЕВР и то
само при трансгранична продажба на електроенергия, но не и при продажба на „Ч.Р.Б.“
АД. Сочи още, че съгласно приложимото законодателство, цена за достъп се дължи
само от потребителите, но не и от производителите на електрическа енергия,
които дължат заплащането на цена за достъп само когато купуват електрическа
енергия от мрежата. В тази връзка представя фактури, в които е заплащал такса
достъп като потребител.
Посочва още, че
съгласно ЗИД на ЗЕ, в сила от 17.07.2012г., в случаите, когато операторите не са
сключили договор за достъп в законово определения срок, липсата на уговорка по
договор за достъп ще бъде заместена от решение на ДКЕВР, с което ще приеме
цените за достъп до електроразпределителната мрежа. Тава било Решение № Ц-33. В
същото време обаче това законово изменение касаело само операторите, които не
са сключили договор до момента, но не и тези които вече са били страна по
такова съглашение с ЧЕЗ, какъвто бил ищеца, поради което ищцовото дружество не
попадало в хипотезата на параграф 197 от ЗЕ, а от тук, според него следва
извода, че платеното, след отмяната на Решение № Ц-33, се явява получено при
начална липса на основание.
Предвид изложеното, „Е.У.Д.“ ЕООД иска „Ч.Р.Б.” АД, да бъде осъдено да му върне заплатената на отпаднало основание сума в размер на 154 271.37 лева, ведно със законната лихва върху данъчната
основа на главницата (128 559.47 лева) от датата на предявяване на
исковата молба (14.08.2015 г.) до окончателно ѝ погасяване, както и 20 752.32 лева - обезщетение за забава върху главницата за периода 11.08.2014 г. - 13.08.2015 г., както и направените по делото
разноски. Претендира същите суми и на евентуално основание – главницата като
платена на изначално липсващо основание, ведно с посочените мораторна лихва и
законна лихва след датата на исковата молба..
Ответникът
„Ч.Р.Б.” АД е депозирало отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като
неоснователни. Не оспорва съществуването на правоотношение, възникнало от
Договор за използване на разпределителната мрежа от производител №
**********/27.06.2012 г., както и останалите договори, посочени в исковата молба.
Не оспорва, че са издавани посочените от ищеца фактури за цена на достъп и
заплащането на сумите по тях. Твърди, че основанието за заплащане на процесните
суми е договорът между страните за използване на разпределителната мрежа, а не решение
на ДКЕВР и поддържа, че сумите, заплатени от ищеца били с основание достъп до
електроразпределителната мрежа, затова ищецът дължи заплащане на предоставената
му от ответника услуга за достъп и същата е съществен елемент от облигационната
връзка между страните. Счита, че е налице нормативно задължение за заплащане на
услугата достъп до разпределителната мрежа, регламентирано в чл. 84, ал. 2 и
чл. 104 от ЗЕ, както и в Правилата за търговия с електрическа енергия,
действащи към процесния период, което основание също не е отпаднало. Посочва,
че е неоснователно твърдението на ищеца, че само административен акт на
изпълнителната власт може да нормира задължение за плащане на определена
услуга, в случай че тя не е предвидена в ЗЕ. Счита иска за недопустим, тъй като
между страните е налице валидна облигационна връзка - Договор за използване на
разпределителната мрежа от производител и следователно, института на
неоснователното обогатяване е неприложим. Също така, заявява, че доколкото се
претендират вреди от административен акт, то съществува специален съдопроизводствен
ред и е недопустимо, предявените искове да се разглеждат по реда на ГПК.
Сочи,
че договорът за достъп по чл.84, ал. 2 от ЗЕ е подписан двустранно от лицата,
надлежно представляващи дружествата, поради което същият е действащ и е
обвързвал страните през целия спорен период и до момента. По време на
начисляването на сумите по процесните фактури, ответникът е получавал услугата
достъп. В договора липсвала изрична уговорка за безвъзмездност на услугата,
което доказвало, че действителната воля между страните е тя да е възмездна.
Допълнителен довод в тази насока е, че съгласно разпоредбите на ТЗ между
търговци няма безвъзмездни сделки и заплащане се дължи, дори когато не е
уговорено такова. Посочва, че отмяната на решението на ДКЕВР, с което са
определени временни цени за достъп, не води до прекратяване на възникналата
между страните облигационна връзка. Счита че цената за достъп до
електропреносната и разпределителната мрежа отразява разходите, които се
предизвикват във връзка с управление на мрежата и се отнасят към дейността по
цялостно управление и администриране на електроенергийната система, в т.ч.
разходи свързани с диспечиране. подстанции, средства за търговско измерване,
отчитането им. както и др. За процесния период услугата била предоставяна,
затова получаването на сумата не е без правно основание. Уважаването на иска
според него би довело до неоснователното обогатяване на ищеца, който ще е
ползвал насрещна услуга на ответника без насрещна престация. Ответникът
направил разходи за оказаната услуга, които не били компенсирани по друг начин.
Получените суми били на правно основание - сключените между страните договори и
не подлежали на връщане.
Поддържа
тезата си, че услугата достъп се предоставя по силата на облигационно
правоотношение между страните, а именно - договора за използване на мрежата, а не
по силата на административен акт на ДКЕВР - отмененото Решение Ц-33/14.09.2012г.
Намира, че е неоснователно твърдението на ищеца, че смисълът на клаузите на
договора за достъп е за заплащане на достъп и пренос само в случая на чл.102 от
ЗЕ при трансгранична продажба. Сочи, че Договорът за достъп е с периодично и
продължително изпълнение и не урежда възможност, освен по общо съгласие на
страните, да отпадне основанието за плащане, установено в договора, съответно
да възникне право на реституция на вече платени на законно и договорно
основание суми, при разваляне на договора, тъй като съгласно по чл. 88 от ЗЗД
то няма обратно действие. Неоснователни счита и доводите на ищеца, че правилата
за търговия и останалата нормативна уредба през исковия период създавали
задължение за заплащане на цени на достъп и пренос само за потребената, но не и
за произведената ел. енергия. Твърди, че при наличието на трайни търговски
отношения, каквито има с ищеца, на основание чл. 326, ал. 2 от ТЗ, дори когато цената
не е определена се счита, че те са се съгласили с тази, която обичайно се плаща
по време на сключване на продажбата.
Оспорва
иска и по отношение на неговия размер, доколкото ищецът е регистрирано по ЗДДС
дружество и съответно вече е възстановило част от исковата претенция под
формата на данъчен кредит, поради което повторното възстановяване на ДДС от
ответника би довело до неоснователно обогатяване. Моли предявените искове да бъдат
отхвърлени и да му бъдат присъдени разноски.
В допълнителна искова
молба, ищецът оспорва доводите на ответника по отношение на недопустимостта на
предявените искове, както и тяхната неоснователност. Посочва, че именно
отмененото Решение Ц-33/14.09.2012г. е било основанието за заплащане на
процесната сума, а не сключеният договор за достъп и именно поради отмяната му,
ответникът е длъжен да възстанови платените по фактурите суми, които е получил
на отпаднало основание. Като допълнителен мотив в тази насока сочи факта, че
ответника е фактурирал такса достъп само за периода от приемането до отмяната
на Решение Ц-33/14.09.2012г., въпреки, че такъв е предоставян преди и след
горепосочения период. Счита за необосновано и твърдението на ответника, че
размера на таксата за достъп е незначителен. Поддържа твърдението си, че се
дължи такса достъп само по отношение на трансгранична продажба на електрическа
енергия, тъй като в Договор за използване на разпределителната мрежа от
производител с № **********/27.06.2012г. такава не е уговаряна и следователно
не може да се направи връзка между него и издадените от ответника фактури.
Посочва, че в последствие, дори самият регулаторен орган със свое Решение № Ц-
6/13.11.2014г., е утвърдил, на ищеца цена за достъп до електроразпределителната
мрежа за производители на електрическа енергия от възобновяеми източници, която
се изкупува по преференциални цени, в размер на
0.00 лв./МВтч. Посочва, че твърденията на ответника за разходите, които
твърди, че е направил остават недоказани. В подкрепа на твърдението си за
приложимостта на института на неоснователното обогатяване, излага, че задължението
производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на
оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав,
включваш частноправен елемент - сключен договор за достъп и пренос и
административноправен елемент - решение на ДКЕВР за определяне на цена за
достъп, Следователно липсата на един от елементите означава и липса на
основание за начисляване от ответника на цена за достъп. Счита за неоснователно
и възражението на ответника за частична неоснователност на предявения иск в
частта за ДДС от размера на претендираната в исковата молба сума.
В допълнителния си отговор ответното
дружество поддържа, че е предоставяло услугата, която е в рамките на сделка,
сключена между търговци, и няма как да е безвъзмездна. Оспорва твърдението на
ищеца, че издаването на процесните фактури съвпада с периода на действие на Решение
Ц-33/14.09.2012г. твърди, че задължението на ищеца произтича от чл. 21, ал. 4
от Договор за използване на разпределителната мрежа от производител, съгласно
който производителя дължи заплащане на извършените услуги. Посочва, че Решение
№ Ц - 6/13.11.2014г. е отменено по негова жалба и следователно позоваването на
него е неоснователно. Посочва, че не само ДКЕВР може да определи размера на
такса достъп, но и страните свободно могат да уговарят същата, което свое
становище аргументира с приложими законови разпоредби.
Съдът като обсъди
събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и доводите на страните,
намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от представеното Разрешение за ползване № ДК-07-СЗР - 56/26.06.2012
г., издадено от ДНСК, с него е разрешени ползването на строеж – „три броя
ветрогенератори с обща мощност 4,5 МW, 3 бр. БКТП 1600 kVa – 20-0.69 kV“, вътрешен кабелен
електропровод 20 kV и оптична линия от
генератор 1 до генератор 2 и от генератор 2 до генератор 3, находящ се в ПИ
68045.144.7, ПИ 68045.147.24 в местност „Д.Ч.“, по КККР на село С., общ. Г., ПИ
68045.311.25, местност „Н.Л.“, по КККР на село С., общ. Г., обл. П. и подземна
електропроводна линия 20 kV от ветрогенератор 3 до
подстанция „Н.“, е че ищецът - „Е.У.Д.“ ЕООД е производител на електрическа
енергия от възобновяеми източници.
На 27.06.2012 г., ищецът сключил с „Ч.Р.Б."
АД Договор за използване на разпределителната мрежа от производител с №
**********/27.06.2012 г. за осигуряване от страна на разпределителното
предприятие (ответникът) на достъп до електроразпределителната мрежа,
измерването, валидирането, обработването, съхраняването и предоставяне на
данните за измереното количество произведена/потребена електрическа енергия на ползвателите на мрежата и крайния
снабдител и на ЕСО, както и пренос през разпределителната мрежа на количеството
електрическа енергия, произведена от съоръженията на Производителя (ищеца). В
чл. 24 от договора е уговорено, че ищецът дължи цена за пренос през
разпределителната мрежа на производителя, утвърдена от ДКЕВР. Липсва изрична уговорка
за заплащане отделна цена за осигурения достъп до електроразпределителната
мрежа, но съгласно чл. 21, т. 4 от договора, производителят се задължава да
заплаща предоставените му услуги,
На същата дата е сключен и Договор за изкупуване на електрическа енергия №
260/27.06.2012г. , по който ищецът е продавач на електроенергия от ВтЕЦ „Д.“, а
ответника – купувач. В чл. 11(4) е уговорена преференциална цена за изкупуване.
Между страните е сключени Договор за присъединяване на обект на
производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа на „Ч.Р.Б.“
АД – Ветроенергиен парк в ПИ № 68045.147.13 и 68045.144.5, м. „Д.Ч.“ и ПИ №
68045.311.25, м. „Н.Л.“, с. С., община Г..
Представено е уведомително писмо от ответника до ищеца, с което го
уведомява, за непогасено задължение към 24.10.2012 г. по посочена в писмото
фактура за достъп до електроразпределителната мрежа.
От представените по делото и посочени в исковата молба фактури се
установява, че в периода от
30.09.2012 г. до 31.10.2013 г., ответникът е фактурирал на ищеца цена за
достъп до електроразпределителната мрежа общо в размер на общо 154 271.37
лева с ДДС. Ответникът изрично е признал, че фактурираните суми са заплатени от ищеца,
а този факт се потвърждава от представените по делото извлечения от сметката на
ищеца при „НТК“ АД, банка „П.Б.“ АД и „Ю.Б.“ АД.
По делото е изслушано и заключение на ССЕ, което не е оспорено от страните,
а съдът възприема като обективно и компетентно дадено. В него вещото лице Л.З.
е посочила, че в счетоводството на ответника са осчетоводени процесните
фактури, както и плащане по всички тях в общ размер на 154 271.37
лева. Фактурите са отразени и в счетоводството
на ищеца с право на пълен данъчен кредит. Включени са и в Справките-декларации
на ищеца по ЗДДС за съответния период.
Видно от представеното решение на ДКЕВР № Ц-33/14.09.2012 г., с него,
считано от 18.09.2012 г., са определени временни цени за достъп до
електропреносната и електроразпределителната мрежа на "Е.С.О." ЕАД,
"ЕВН Б.Е." АД, "Е.П.М.." АД, "Ч.Р.Б." АД без ДДС,
които да бъдат заплащани ежемесечно в зависимост от присъединяването към
съответната мрежа от производителите на електрическата енергия от възобновяеми
източници, ползващи преференциални цени, за количествата продадена електрическа
енергия. В решението е посочено, че се издава на основание чл. 197, ал.2 от
ЗИД на Закона за енергетиката (ДВ бр. 54/17.07.2014 г.) В Раздел
VІІІ, т. 1 на решението е определена цена за достъп за вятърни електроцентрали
работещи до 2250 ч. с инсталирана мощност 800 кВТ и повече, а именно 19.06 лева
на МВтч.
Представено е Решение №
КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР, с което се определят компенсаторни цени между
временно определените цени за достъп и окончателно определени такива, но
изрично е посочено, че тези компенсаторни мерки не се прилагат за
производителите, които са обжалвали Решение Ц-33/14.09.2012 г. или по чиито
жалби вече има отменително съдебно решение, а операторът на мрежата следва да
им върне всички събрани суми при действието на отмененото решение.
Видно от Решение № 9749/28.06.2013 г. на ВАС по адм.д. № 12836/2012 г., с
което, по жалба на ищеца, е отменено решение на ДКЕВР № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г., в
частта по Раздел VІІІ, т. 1. Решението е влязло в сила на 06.12.2013 г., видно
от удостоверителното изявление на служител на ВАС върху него.
По делото е
представено уведомително писмо с вх. № **********/27.12.2013г, с което ищецът
иска от ответника да му възстанови в срок до 10.01.2014г. неоснователно
получените суми във вид на такси за достъп до електроразпределителната мрежа, платени
за периода септември 2012 г. – октомври 2013 г.
В свое писмо
„Ч.Р.Б.“ АД е отговорило, че платената цена за достъп е дължима и ищецът има
само вземане към държавата за вреди по реда на чл. 203 и сл. АПК или по ЗОДОВ.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
Ищецът е дружество, производител на електрическа енергия от възобновяем
източник (ВтЕЦ „Д.“), а ответникът e лицензиант за дейността на
електроразпределителните мрежи, по които обстоятелства не се спори. В процесния
период между страните е действал валидно сключен договор за използване на
разпределителната мрежа от производител, договор за присъединяване на обект на
производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа да „Ч.Р.Б.“
АД, като ищецът е имал сключен и договор за изкупуване на електрическа енергия,
произвеждана от ВтЕЦ, сключен с „ЧЕЗ Е.Б.“ АД. Предмет на първия договор е и
предоставянето на услугата „достъп“ до електроразпределителната мрежа, което се
установява от текста на чл. 2 от същия.
Съгласно т. 15 от ДР на ЗЕ „достъп" е правото
за използване на преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос на
електрическа енергия или природен газ срещу заплащане на цена и при условия,
определени с наредба. След като количества ел. енергия са продавани и са
постъпвали от фотоволтаичната централа в електропреносната и
елктроразпределителната мрежи, то ответникът, който е естествения монополист за
района на обл. П., притежаващ лицензия за Р.на ел. енергия, е оказвал услугата
„достъп“ на ищеца в процесния период.
В периода от
30.09.2012 г. до 31.10.2013 г., когато в сила е било решение на ДКЕВР № Ц-33/14.09.2012
г., ответникът е фактурирал на ищеца цени за достъп, определени в посоченото
решение, които ищецът е заплатил, като общият размер на платената цена за
достъп по посочените в исковата молба фактури за периода е 154 271.37 лева с
включен ДДС.
Не се установи от събраните доказателства между страните да е имало сключен
отделен договор за регламентиране на отношенията във връзка с достъпа до
електроразпределителната мрежа, включително да е определяна цена за тази
услуга.
Между страните е спорно дали заплащаната от ищеца цена за достъп до
електроразпределителната мрежа е била дължима по договора за използване на
електроразпределителната мрежа, като договорена между страните в рамките на
пределната цена, определена от ДКЕВР или пък основанието за плащането й е било
само отмененото Решение на ДКЕВР, което я определя. Както бе посочено, съгласно
разпоредбата на § 1, т. 15 от ДР
на ЗЕ достъп е правото на ползване на преносната мрежа за пренос на
електрическа енергия срещу заплащане на цената, а по силата на т. 41 от ДР
ползвател на тази мрежа е физическо или юридическо лице, което доставя
електрическа енергия в мрежата или се снабдява от нея. Следователно, ползватели
на мрежата са както потребители, така и производители на електрическа енергия,
в това число и от възобновяеми източници какъвто производител е ищецът.
Съгласно ал. 1 на § 197 от
ПЗР към ЗИДЗЕ (обн. ДВ бр. 54, в сила от 17.07.2012 г.)
производителите на електрическа енергия, които при влизането в сила на този
закон не са сключили договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа
и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, изпълняват изискванията на
чл. 84, ал. 2 в срок до два месеца от влизането в сила на закона. При
неизпълнение по ал. 1 операторът на електропреносната мрежа и/или операторът на
електроразпределителна мрежа сезира комисията, която определя условията за
достъп до сключването на договор. Съгласно чл. 84, ал. 2 от
ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп
с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на
електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на
страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и
допълнителни услуги. Аналогична е и разпоредбата на чл. 30 от Закона
за енергията от възобновяеми източници, съгласно която
производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, чиито
енергийни обекти са с обща инсталирана мощност над 30 kW, сключват договор за
достъп с оператора на преносната или на разпределителната мрежа при общи
условия, одобрени от ДКЕВР и обявени на интернет страницата на оператора на
съответната разпределителна мрежа.
В своята практика,
създадена по реда на чл. 290 ГПК, ВКС приема, че чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и
§ 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. предвиждат задължение за сключване на договор за
достъп, но дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество
услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР, съобразно
чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 ЗЕ. Доколкото електроразпределителните дружества в
страната ни представляват естествени монополи на съответния регионален пазар,
не съществува правна възможност за свободно договаряне на цените при пазарни
условия за осъществяваната от тях специфична дейност в отрасъла „Енергетика”.
Затова определянето на цените за предоставяне на услугите „достъп” до
електроразпределителната мрежа и „пренос” на произведена от възобновяеми
източници ел. енергия по същата представлява изключително правомощие на
регулаторния колективен административен орган ДКЕВР - чл. 30, ал. 1, т.т. 10 и
13 ЗЕ. Определената от регулаторния орган цена за достъп става част от
същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо
на договорно основание. Този елемент (клауза) от договорното отношение обаче не
е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително
административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Правното действие
на този административен акт обуславя и правното действие на клаузата за цената,
като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от подобен вид.
Следователно, задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане
на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от
смесен фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен договор за
достъп (такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е
бил фактически присъединен към мрежата на оператора) и административно-правен -
решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна.
От
друга страна, пак според практиката на ВКС,
за процесната "цена за достъп" не могат да се приложат
критериите по чл. 326, ал. 2 ТЗ, както смята ответника, тъй като на
територията, на която ответникът осъществява дейността си, липсва друг оператор
на разпределителна мрежа, за да се определи обичайната цена за тази услуга.
(така напр. Решение № 212/23.12.2015 г. п от.д. № 2956/2014 г. на І т.о.;
Решение № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на ІІ т.о., Решение №
157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ІІ т.о. и др.)
Както се приема и в посочените решения на ВКС, отмяната на решение на
ДКЕВР, с което се определят временни цени за достъп, е с обратна сила, предвид
следното: Съгласно
чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК отменителното съдебно решение има действие
спрямо всички лица, независимо дали те са участвали в съдебното производство по
оспорване на акта. С разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК е предвидено действие
занапред само на съдебно решение, с което се отменя подзаконов нормативен акт.
Процесното решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. на ДКЕВР няма такъв характер, и по
аргумент за противното от чл. 195, ал. 1 АПК, влезлият в сила съдебен акт за
отмяната му като индивидуален административен акт има обратно действие и отменя
и последиците от решението на ДКЕВР. Действително с разпоредбата на чл. 32,
ал.4 ЗЕ регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация,
но логическото й тълкуване налага извода, че това правомощие е предоставено при
отклонение на окончателните цени за достъп от прилаганите на законово основание
до този момент временни цени - влязло в сила решение за тяхното определяне. При
отмяна на решението на ДКЕВР с оглед действието на съдебния акт във времето
следва да се счита, че временни цени за достъп не са били определяни, а
плащането им – за лишено от основание, което изключва законовата възможност за
енергийния регулатор да приема компенсаторни мерки по чл.32, ал.4 ЗЕ.
Следователно, влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален
административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на
ДКЕВР съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ има обратно действие. Регулаторният орган е
оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на
окончателните цени за достъп, пренос и Р. от временните цени, но не и при
съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били
определени. Именно затова, с посоченото от ищеца Решение КМ-1 на ДКЕВР е
отказано определянето на компенсаторни мерки по отношение на случаите, при
които временните цени за достъп са отменени от ВАС.
Предвид
изложеното се налага извода, че към настоящия момент
е налице нормативно установено задължение за сключване на договор за достъп до
мрежата от производители, но не и точно определен размер на същата за исковия
период с влязъл в сила акт на ДКЕВР. При тази законова уредба и при
съобразяване на посочената задължителна съдебна практика следва да се приеме,
че липсата на административно-правния елемент от сложния фактически състав по
предоставяне услугата „достъп“ означава и липса на основание за начисляване на
ищеца на цена за достъп, тъй като съдържанието на договорната клауза за цената,
дължима на ответника, подлежи на определяне само по административно-правен ред.
Липсата на основание на плащането,
което е отпаднало, предвид отмяната на решението на ДКЕВР, с което цената за
достъп е била утвърдена, влече след себе си задължение на ответника за
реституция на получените при действието на отмененото решение суми.
С оглед изложеното,
задължението на ищеца, който оперира вятърна електроцентрала, за заплащане на
цената за достъп за процесния период, основано на решение № Ц-33/14.09.2012 г.
на ДКЕВР (съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ)
е отпаднало с отмяната му с няколко решения на ВАС, постановени относно
различни негови части, между които и решението по адм. дело № 12836/2012г.,
влязло в сила на 06.12.2013г.
За ответното дружество е отпаднало основанието да задържи полученото
плащане и съответно е възникнало задължението за връщане на платеното.
По отношение възражението на ответника, че за част от платената цена ищецът
е ползвал данъчен кредит и ако същата сума бъде платена и от ответника, ищецът
неоснователно ще се обогати, съдът намира следното: Предявен е иск за връщане
на дадено при отпаднало основание. Получилият нещо без основание дължи да го
върне изцяло, без значение как впоследствие се
е разпоредил с получената сума и какви отношения с трети лица са
възникнали във връзка с плащането. В този смисъл е и Определение №
103/25.02.2014 г. по т. д. № 2852/2013 г. на ІІ ТО на ВКС. Само по иск с правно
основание чл. 59 ЗЗД съдът би бил задължен да изследва обедняването на ищеца
във връзка с обогатяването на ответника,
а такъв иск не е предявен в настоящото
производство. Ето защо, дали и за какъв размер ищецът е ползвал право на
приспадане на данъчен кредит по процесните фактури е ирелевантен въпрос, тъй
като касае неговите отношения с данъчната администрация. Възникналите до сега
отношения във връзка с ДДС и тези, които ще възникнат след постановяване на
решението по повод процесните фактури и евентуално издадени данъчни кредитни
известия (чл. 72 ЗДДС) са административноправни отношения, които стоят извън
процесния спор.
Относно възражението на ответника, че след като е направил разходи за
осигуряване на достъп, а ищецът не заплати тези разходи, ответникът е на загуба,
а ищецът се обогатява, вероятно е ответникът да има вземане срещу ищеца от
неоснователно обогатяване по изложените причини, но по делото това вземане не е
въведено като предмет на делото. Ответникът не може, при твърдения за
неоснователно обогатяване, да задържа получено на основание, което е отпаднало,
без да го е предявил с насрещен иск или възражение за прихващане.
Предвид изложеното, главният иск следва да бъде уважен изцяло.
Предвид уважаването на главния иск и във връзка с принципа на
диспозитивното начало (ненастъпване на вътрешнопроцесуалното условие),
настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по предявения евентуален иск.
По отношение на акцесорния иск за мораторна лихва ищецът претендира сума в
общ размер на 20 752.32 лева.
Вземането за връщане на платено при отпаднало основание възниква от момент,
в който основанието отпадне, или в конкретния случай това е 06.12.2013 г. –
датата, на която е влязло в сила решението по адм. дело № 12836/2012 г. Ответникът
е изпаднал в забава след поканата. Такава се установи, че е връчена на
ответника на 27.12.2013 г. със срок на доброволно изпълнение – до 10.01.2014 г.
Или ответникът е изпаднал в забава от 11.01.2014 г. (след изтичане на дадения му
срок за доброволно изпълнение). За периода 11.01.2014 г. до 13.08.2015г. (датата,
предхождаща подаването на исковата молба) дължимата мораторна лихва върху
недължимо платената сума от 128 559.47 лева (каквато е претенцията на
ищеца) е в размер на 20 753.74 лева (изчислена с помощта на електронния
калкулатор на НАП). Ищецът претендира за посочения период по-нисък размер на лихвата – 20 752.32
лева, поради което акцесорният иск следва да бъде уважен изцяло.
Основателна е и претенцията за заплащане на законната лихва върху сумата от
128 559.47 лева от датата на исковата молба насетне, като законна
последица от уважаване на главния иск.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца се следват разноски. Такива са доказани и се дължат на ищеца в
размер на 12 401 лева (дължимия размер на държавната такса, 5 000 лева
– уговорено и изплатено адвокатско възнаграждение и 400 лева депозит за вещо
лице).
Воден от изложеното, съдът
ОСЪЖДА "Ч.Р. Б." АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „Е.У.Д.“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление ***, офис *, следните суми: 1. Сумата от 154 271.37 лева (сто петдесет и четири хиляди
двеста седемдесет и един лева и тридесет и седем стотинки) – платена на
отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода
30.09.2012 г. – 31.10.2013 г. по фактури № **********, № **********, №**********, №**********,
№**********, №**********, №**********, №**********,
№**********, №**********, №**********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху
сумата от 128 559.47 лева (данъчната основа на сбора от сумите, платени по
процесните фактури) от датата на исковата молба (14.08.2015 г.) до
окончателното ѝ изплащане, 2.
Сумата от 20 752.32 лева (двадесет хиляди седемстотин петдесет и два
лева и тридесет и две стотинки) - мораторна лихва върху сумата от 128 559.47 лева (данъчната основа на сбора от
сумите, платени по процесните фактури) за периода от 11.01.2014 г. до 13.08.2015 г., на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и 3. Сумата
от 12 401 лева (дванадесет хиляди четиристотин и един лева) – разноски по
делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.