РЕШЕНИЕ
№ 207
гр. Шумен, 13.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН в публично заседание на петнадесети юли
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
при участието на секретаря Силвия Й. Методиева
като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Гражданско дело №
20243600100150 по описа за 2024 година
Предявена е искова претенция с правно основание 439 ГПК, от Н. М. Г. и П. Д. Г.
срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Ищците излагат, че са длъжници по ИД № 328/ 2013 г. по
описа на ЧСИ Я. Д. peг. №.... на КЧСИ с район на действие – Окръжен съд – ..... Делото било
образувано на 13.09.2013 г. по молба на взискателя Уникредит Булбанк АД по изпълнителен
лист издаден в полза на Уникредит Булбанк АД на 29.03.2013 г. срещу ищците по ЧГД №
104/ 2013 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав. Сумата на главницата по ИЛ била в
размер на 37 981,79 швейцарски франка, лихва в размер на 6615,22 швейцарски франка,
както и 1436.02 лв разноски, представляващи държавна такса и 1392,91лв. адвокатски
хонорар. В последствие по изпълнителното дело бил представен договор за цесия, с който
задължението било цедирано на настоящия ответник – „ЕОС Матрикс“ ЕООД, който бил
конституиран като взискател по делото. Към датата на депозиране на молба от ответника за
конституирането му – 30.06.2017г. общият размер на дълга бил 81 848,78 лв. След
депозиране на тази молба била изпратена призовка за принудително изпълнение чрез опис
на вещи, открити на адрес на 04.08.2017 г. до длъжника, като впоследствие същата била
получена от особен представител адв. Р. К. от ШАК 16.08.2017 г. По делото липсвали данни
да е извършен опис. След тази дата по делото не били предприети каквито и да било
валидни изпълнителни действия. Ето защо ищците считат, че по време на висящността на
ИД № 328/2017г. по описа на ЧСИ Я.Д. била настъпила от една страна перемпция поради
липсата на предприети действия за период от повече от 2 години, а от друга страна по време
на висящността на горепосоченото изпълнително дело била настъпила и погасителна
давност на задължението по ИЛ от 29.03.2013 г. издаден в полза на Уникредит Булбанк АД
по ЧГД № 104/ 2013г. по описа на ВПРС. По ИД № 328/ 2013 г. по описа на ЧСИ Я.Д. не
били предприемани валидни изпълнителни действия, които да прекъсват давността за период
повече от 5 години. Последното поискано действия от страна на взискателя било от
30.06.2017г. с молба, с която бил конституиран и настоящия взискател „ЕОС Матрикс“ след
извършената цесия. Ето защо задължението, произтичащо от ИЛ въз основа на който е
образувано ИД 328/ 2013 г. по описа на ЧСИ Я. Д. peг. №.... на КЧСИ било погасено по
1
давност, настъпила в хода на висящността му. Въпреки това нито взискателят, нито ЧСИ
били прекратили изпълнителното дело, което продължавало да бъде висящо пред ЧСИ Я. Д..
С уточняваща молба от 15.01.2025г. ищцовата страна е заявила, че към датата на цесията -
23.11.2015г. размера на непогасеното вземане /по данни на цедента от молбата за
конституирането му/ бил - 42212,05 лева главница и 30103,99 лева лихви и 6 лв такси.
Курсът на БНБ на швейцарския франк към българския лев към тази дата бил 1,80294. Видно
от тази информация действително било налице частично погасяване на задължението за
главница по издадения изпълнителен лист, което е било 37 981,79 швейцарски франка.
Съобразно правилата за погасяване на задължения при постъпили плащания, в случай че
плащането не било достатъчно за да покрие цялото задължение, то главницата се погасявала
последна, следователно щом била погасена част от главницата, то останалите задължение по
изпълнителният лист също са били погасени чрез постъпвалите по изпълнителното дело
суми, доколкото те предхождали по ред главното задължение. Предвид това приемали, че
към дата 23.11.2015 г., респективно към датата на исковата молба задължението за главница,
което не било погасено по издадения изпълнителен лист възлизало на сумата от 23 412,90
швейцарски франка. Останалото задължение за лихва приемали, че е за законна лихва върху
главницата, считано от 28.02.2013 г., съгласно изпълнителния лист. След предоставяне на
копие от изпълнително дело №20137740400328 от съдебния изпълнител, с уточняваща молба
от 29.05.2025г. ищцовата страна е уточнила претенцията си, като моли съда да признае за
установено, че не дължат на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумите от: 37981,79 швейцарски франка
- главница и 1110,26 швейцарски франка договорна лихва по ИЛ от 29.03.2013 г., издаден по
ЧГД № 104/ 2013г. по описа на Районен съд – Велики Преслав.
Ответникът е депозирал писмен отговор в законния едномесечен срок, в който
заявява, че към настоящия момент не било налице висящо изпълнителното производство.
Изпълнителното производство било прекратено по силата на закона, тъй като след 2017 г.
нямало поискани действия по изпълнение от взискателя. След прекратяване по право на
изпълнително дело № 328/ 2013 г. по описа на ЧСИ Я. В. Д., peг. №. при КЧСИ не били
предприемани действия от кредитора. Факт, който не се оспорвал и в исковата молба. Не
били наведени и твърдения в противоположната посока. На следващо място следвало да се
има предвид, че съобразно господстващото становище в правната теория и задължителната
съдебна практика, погасителната давност не водела до погасяване на самото вземане, а на
възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължавало да съществува
като естествено и длъжникът продължавал да дължи, но възможността да бъде изпълнено
била ограничена само до доброволното му изпълнение - чл. 118 ЗЗД. Давността не
погасявала самото вземане, тъй като с изтичането на определения период от време
законодателят свързвал друга правна последица, а именно невъзможността едно вземане да
бъде осъществено от кредитора по принудителен ред спрямо длъжника. Възражението за
изтекла погасителна давност следователно не сезирало съда с искане за произнасяне по
въпроса за съществуването на вземането, поради което когато длъжникът се позовавал на
давност, предметът на предявения иск не бил съществуването или несъществуването на
вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително
изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. В процесния
случай в исковата молба не се оспорвало неизпълнението по сключените договори за кредит,
нито дължимостта на сумите, а единствено липсата на притезателно право на принудително
изпълнение, което не следвало да се приравнява на несъществуване на вземането. Тъй като
материалното право на кредитора продължавало да съществува дори и след изтичането на
давностния срок, съдът не би могъл да установи в диспозитива по един отрицателен
установителен иск, че длъжникът не дължал, след като той продължавал да дължи и можел
да изпълни доброволно. Искът за признаване на установено, че ищецът не дължи на
дружество процесните суми, тоест че не съществувало вземане за сумите, бил
неоснователен, защото вземането продължавало да съществува, но е придобило едно ново
2
качество – естествено вземане. Разбирането, че след погасяването по давност кредиторът
губел субективното си право на вземане, а длъжникът „не дължи“, категорично
противоречало на нормативната уредба на института на погасителната давност. Ето защо
ответникът счита предявения иск за недопустим, поради липсата на положителна
процесуална предпоставка, а именно правен интерес в настоящото производство. В случай
че съдът приемел за разглеждане предявената претенция, ответникът моли съда да отхвърли
предявения иск като неоснователен, тъй като изложените твърдения в него били
неправилни, необосновани и недоказани. След последното уточнение на размера на
предявения иск, ответника е депозирал становище, с което изрично е заявил, че признава
предявения иск за основателен, тъй като възможността за принудително изпълнение на
вземането действително била погасена по давност. Процесното вземане било отписано в
счетоводната система на дружеството и не се подавала текуща информация за активно
задължение към информационната система на Централен кредитен регистър към БНБ.
Предвид признанието на иска и с оглед обстоятелството, че ответника не е дал повод за
завеждане на иска, на основание чл.78, ал.2 от ГПК, направените по делото разноски
следвало да останат в тежест на ищцовата страна. В условия на евентуалност моли да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в минимален размер.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се
установи от фактическа страна следното: Не е спорно, че по издаден Изпълнителен лист от
29.03.2013г. по ЧГД №104/2013г. на ВПРС ищците са били осъдени да заплатят на
„УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД с ЕИК *********, на основание чл.418, ал.2 ГПК, сумата от
37981,79 швейцарски франка неизплатена главница, договорна лихва в размер на 6615,22
швейцарски франка от 05.07.2011г. до 27.02.2013г., и законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението - 28.02.2013г. до изплащането на вземането, както и
съдебни разноски - държавна такса по заповедното производство - 1436,02 лева и 1392,91
лева - възнаграждение за адвокат. По молба, подадена от кредитора на 13.09.2013г. по този
изпълнителен лист е било образувано изп. д. № 328/2013г. на ЧСИ Я. Д. По делото били
наложени запори върху банкови сметки, МПС, и била извършена публична продан на
недвижим имот. Въз основа на принудителното изпълнение вземането на взискателя било
частично погасено, като размера на оставащото задължение, изчислен съобразно реда за
погасяване на задълженията по чл.76, ал.2 ЗЗД, е 37981,79 швейцарски франка - главница и
1110,26 швейцарски франка договорна лихва. С договор за цесия от 23.11.2015г. взискателя
цедирал процесното и множество други вземания на "ЕОС МАТРИКС" ЕООД. С
разпореждане на ЧСИ от 28.12.2015г. цесионера бил конституиран като взискател по
изпълнителното производство. С молба от 12.07.2017г. "ЕОС МАТРИКС" ЕООД е поискало
от съдебния изпълнител извършване на опис на движими вещи в дома на длъжника.
Последното изпълнително действие по изпълнителното дело е било осъществено на
16.08.2017г.
Анализът на горната фактическа обстановка налага следните правни изводи: На
първо место следва да се изтъкне, че съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Дори и
вземането да е установено по реда на заповедното производство - чл.410 и сл. ГПК, влязлата
в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
3
възражение. Целта на заповедното производство е да се провери дали вземането е спорно
или безспорно, което означава, че при влязла в сила заповед за изпълнение не е налице вече
правен спор, каквото е положението при постановено съдебно решение. Ето защо по
действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за
изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. В този смисъл е и
константната практиката на ВКС - Решение №781 от 25.05.2011 год- на ВКС по гр.д.
№12/2010 год., III г.о., ГК, Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. №
221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение №214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018
г., IV г. о., Определение №633 от 07.11.2017 год. на ВКС по т.д. №1508/2017 год., II т.о., ТК,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в разпоредбата на чл.423 от
ГПК и чл.424 от ГПК, аналогични на чл.303, ал.1, т.1 и т.5 от ГПК. Същевременно съгласно
константната съдебна практика на ВКС по отношение на заповедното производство, по
което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл.439 от ГПК, макар да не
е било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на
влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането,
защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на
влезли в сила решения. За разлика от общият исков процес, при който преклудиращият ефект
на силата на пресъдено нещо настъпва в края на съдебното дирене в последната инстанция
по същество (което по правило е въззивното производство), то при влязлата в сила заповед
за изпълнение преклудиращият ефект на силата на пресъдено нещо настъпва с изтичане на
срока за подаването на възражения срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение /Решение №6 от 21.01.2016 год. на ВКС по т.д. №1562/2015 год., I т.о., Решение
№781 от 25.05.2011 год. по гр.д. №12/2010 год. III г.о., Решение №207 по гр.д. №7030/2014
год. IV г. о., Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., и
др./. След стабилизирането на заповедта за изпълнение ирелевантно за правния спор е
обстоятелството въз основа на какъв акт или основание е издадена същата – дали въз основа
на запис на заповед или друг документ. Ето защо, когато е налице влязла в сила заповед за
изпълнение същата стабилизира вземането, поради което от влизането в сила започва да
тече нова давност, която винаги е петгодишна.
Според т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г.,
ОСГТК, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение
на вземането - чл.116, б."в" ЗЗД. Изпълнителният процес съществува само доколкото чрез
него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното
производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни
изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани
множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността
4
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, в
която молба взискателят е посочил изпълнителен способ -чл. 426, ал. 2 ГПК), изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние
на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването
на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността
на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и като
иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането нови изпълнителни
способи. С горното тълкувателно решение бе прието още и, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д"
ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
Необходимо е да се отбележи, че през периода, обхващащ времето, през което е било
образувано изпълнителното дело срещу ищците, са действали два тълкувателни акта на
Върховния съд, касаещи разпоредбите на чл. 110- 116 от ЗЗД, уреждащи режима на
давността в българското гражданско право. Първият от тях е Постановление на Пленума на
ВС № 3/18.11.1980 г. на ВС на РБ, а вторият посоченото по - горе ТР №2/26.06.2015 г. по
тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което в т. 10 прогласява ППВС №3/1980 г. за
загубило сила. Т. е. отмяната на ППВС №3/1980 г. е настъпила на 26.06.2015г. Законът не е
предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове или откога
отпада действието им, и предвид наличието на противоречива съдебна практика е
постановено Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/2020 г., ОСГТК,
с което се прие, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС.
По правило процесуалните преклузивни и давностни срокове не могат да бъдат
5
прекъсвани и спирани, извън изрично предвидените в закона случаи. Разпоредбата на чл. 3,
т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците
/ЗМДВИП/ урежда спиране течението на процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и
изпълнителни производства, с изключение на сроковете по производствата и делата
съгласно приложението, а съгласно чл.3, т.2 от същия закон спират да текат давностните
срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните
субекти. С оглед посочената норма и § 13 от ЗИД на ЗЗ /обн., ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г., в
сила от 14.05.2020 г. /, посоченият срок не е текъл за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.,
или 2 месеца и 7 дни, който също следва да се съобрази при изчисляване на давностния срок.
От последното осъществено по изпълнителното дело валидно принудително действие
- 16.08.2017г. до предявяване на настоящата искова претенция - 03.04.2024г., въпреки
горното спиране, е изтекъл предвидения в закона 5 годишен погасителен давностен срок е
изтекъл за цялото непогасено в принудителното изпълнение вземане, поради което
предявените искови претенции следва да се уважат изцяло.
Съдът намира за несъстоятелно първото въведено от ответната страна възражение за
липсата на правен интерес от предявяване на иска. При действието на стария ГПК иск за
несъществуване на претендирано вземане бе допустим само когато претендиращият
кредитор разполага с изпълнителен титул (изпълнителен лист или пряко изпълнително
основание и затова може да осъществи принудително изпълнение) или с други средства за
извънпроцесуална принуда. Без наличието на една от тези две предпоставки отрицателният
иск беше недопустим (поради отсъствие на правен интерес). Сега действащия ГПК защитава
в по-голяма степен интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на
действителното правно положение със сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от
иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда
(процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на
иска. При действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да
предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като
ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Титулярят на вземане има
право да го претендира от длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори
възможността за принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давност.
Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде
установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като то може да е погасено и
длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените разписки. Когато длъжникът се
позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването
или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на
принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността.
Различните правила и начинът на осчетоводяване на вземането от кредитора нямат значение
в отношенията между страните, те могат да имат значение само като доказателства за негово
поведение в отношенията с длъжника. Без правно значение е и дали кредиторът е отписал
6
едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го води по избран от него
начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно доброволно плащане (доброволно
плащане от длъжника или негови наследници ще е надлежно и след позоваването на
давността, както и след влизането в сила на решение, с което искът за вземането е отхвърлен
като погасен по давност). Длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи
изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание
/влязло в сила съдебно решение/, въз основа на което е издаден изпълнителен лист,
независимо от това дали е налице висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен
титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време
изпълнително производство, обуславя интереса на длъжника да иска установяване, че
вземането е погасено по давност. Това е така, защото само давността може да изключи
принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове
на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете. Перемцията не изключва
принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов
способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов
способ - той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист.
Единствената последица от настъпилата перемция е, че съдебният изпълнител ще образува
новото искане в ново /като номер/ изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по
силата на закона / в горния смисъл - Решение № 60282 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. №
903/2021 г., III г. о., Решение № 42 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г., IV г. о.,
Определение № 513 от 24.11.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1660/2016 г., I т. о., Определение №
57 от 3.02.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2331/2019 г., II т. о., и др./.
Неоснователно е и другото възражение на ответника, за наличие на предпоставките
за приложението на чл.78, ал.2 ГПК. Ответникът по предявен установителен иск не може да
предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като
ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да
удовлетвори правния интерес на ищеца, като направи признанието. При това свое поведение
той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга
извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката
се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване
несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен
титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано
изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция. В настоящия случай по
делото е безспорно установено, че ответникът разполага с изпълнителен титул и е
конституиран като взискател в изпълнително производство срещу длъжника (макар по него
да е настъпила перемпция), което води до неприложимост на съдебната практика, съгласно
която ответникът се освобождава от отговорност за разноски, като постановена при
различна фактическа обстановка. Тази практика касае хипотеза на предявен отрицателен
установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което
ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист, която хипотеза е различна от процесния
случай. В настоящото производство, от една страна следва да се съобрази първоначалното
7
оспорване на допустимостта на предявената претенция, а и освен извънсъдебното поведение
на кредитора и последващото признание от негова страна на иска, следва да се съобрази и
наличието на изпълнителен титул, въз основа на който срещу ищеца е образувано
изпълнително производство /независимо от настъпилата перемпция/. В горния смисъл -
Определение № 2367 от 15.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 759/2024 г., IV г. о., Определение
№ 3252 от 1.11.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3618/2023 г., III г. о., Определение № 694 от
25.09.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1325/2023 г., II т. о., Определение № 3557 от 8.07.2025 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 2383/2025 г., III г. о., Определение № 1712 от 3.06.2025 г. на ВКС по ч. т.
д. № 869/2025 г., II т. о., Определение №441 от 11.02.2025г. на ВКС по ч.т.д.№2721/2024г., І
т.о., Определение №1446 от 14.05.2025г. на ВКС по ч.т.д.№309/2025г. ІІ т.о., и др..
На основание чл.78, ал.1 ГПК на ищцовата страна следва да се присъдят деловодни
разноски в размер на 24 лева, а на процесуалния им представител - адвокатско
възнаграждение. Основанията, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие, са предвидени в чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., а именно: 1 - лица, които имат
право на издръжка; 2 - материално затруднени лица; 3 - роднини, близки или на друг юрист,
като в посочената разпоредба не е уредено изискване клиентът да доказва наличието на
някое от посочените основания при сключване на договора за правна помощ. Преценката
дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не, се
извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна
правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл.38, ал.1 и ал.2 от ЗАдв. и това са: адвокатът
да е оказал безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.38, ал.1, т.1 – 3 от ЗАдв.;
и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е
постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат. При
осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за присъждане
на адвокатско възнаграждение, съдът следва да определи адвокатското възнаграждение на
оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати с акта
по чл. 81 от ГПК. Напротив, при негативно решение за страната, представлявана от
съответния адвокат, последният няма право да получи адвокатско възнаграждение, поради
което преценката дали да окаже безплатната правна помощ е негова. В случая, видно от
представените по делото пълномощни и договор за правна помощ ищците са упълномощили
адв. В. В. П. – ШАК, който да изготви и депозира настоящата искова молба и осъществи
процесуално представителство по делото, а в договора за правна защита и съдействие е
прието, че адвокатът ще осъществи безплатна адвокатска помощ по процесното
производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Производството по делото приключва
с постановяване на решение, с което предявените от ищците срещу ответника искове са
изцяло уважени. Поради това, на адв. В. П., се следва присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказаната от него безплатна правна защита на ищците. При определянето
на размера обаче, съдът следва да съобрази естеството, характеристиката и обема на
дадената защита на ищцата по критерии, които проявяват фактическата и правна сложност
8
на конкретното дело. Съдът следва да остойности труда на адвоката и съобразно пазара, на
който адвокатите с подобна квалификация уговарят възнагражденията си за процесуална
защита по подобни дела. Обемът на престирания труд по делото винаги е от значение при
определяне на възнаграждението.
Досежно приложението на наредбата следва да се отбележи, че с решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/2022 СЕС е прието, че член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, §
3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация като
Висшия адвокатски съвет и от друга страна, съдът няма право да определи разноски за
адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен от съсловната
организация, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Решението по дело С-438/22 на СЕС /чл. 633 ГПК/ и
ретроактивният му ефект задължават всеки национален съд при определяне на адвокатското
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. да не прилага НМРАВ, към която препраща
чл. 38, ал. 1 изр. 2 от ЗАдв. Но също така трябва да се вземе предвид, че адвокатското
възнаграждение не може да бъде в обидно нисък размер, неотчитащ квалификацията на
адвоката и вложените от него усилия по проучване на казуса и изготвяне на исковата молба.
Предмет на разглеждане по делото са субективно и обективно кумулативно съединени
искове по чл.439 ГПК, с един и същ предмет на доказване. Съобразявайки защитимия
материален интерес, фактическата и правна сложност на спора, наличието на
непротиворечива съдебна практика по идентични казуси, действително извършената от
адвоката работа – последният е депозирал искова молба с доказателства, уточняващи молби,
писмени защити, и се е явил на насрочените открити съдебни заседания, настоящият състав
намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение в случая, следва да е в
размер на 3500 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на "ЕОС МАТРИКС" ЕООД с ЕИК
*********, че Н. М. Г. с ЕГН ********** и П. Д. Г. с ЕГН....., и двамата от гр...., ул.... №....,
НЕ ДЪЛЖАТ на ответното търговско дружество сумата от 37981,79 швейцарски франка -
главница и 1110,26 швейцарски франка договорна лихва, за които вземания е издаден
изпълнителен лист от 29.03.2013 г., въз основа на заповед за изпълнение №77/29.03.2013г. по
ЧГД № 104/ 2013г. по описа на Районен съд – Велики Преслав, поради погасяване на
правото на принудително изпълнение на вземането по давност.
ОСЪЖДА "ЕОС МАТРИКС" ЕООД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ НА Н. М. Г. с
ЕГН ********** и П. Д. Г. с ЕГН .................., сумата от 24 лева, представляваща направените
9
по делото разноски.
ОСЪЖДА "ЕОС МАТРИКС" ЕООД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на адв. В. В.
П. с ЕГН ********** от АК - Шумен, гр...., ул..... №..., ет...., офис ..., в качеството му на
процесуален представител на Н. М. Г. и П. Д. Г., сумата от 3500 - лева адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв..
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд гр.Варна в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Шумен: _______________________
10